Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Offer From a Gentleman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 133 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Джентълменско предложение

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6068

История

  1. — Добавяне

Глава 18

„През последните две седмици търсещите брак госпожици и техните мамички разполагат с доста ограничен избор. Поначало реколтата от ергени през този Сезон е слаба, след като през изминалата година херцогът на Ашбърн и графът на Макълсфийлд надянаха брачните окови. В допълнение към това двамата неженени братя Бриджъртън — не включваме в сметките Грегори, който е само на шестнадесет и едва ли би могъл да е от полза за някоя бедна млада госпожица, озовала се на брачния пазар — изчезнаха от полезрението. Колин, както научи настоящият автор, е извън града, вероятно в Уелс или Шотландия. По всичко изглежда, че никой не знае защо е предприел пътуване в такава посока и то в средата на Сезона. Историята на Бенедикт е още по-объркваща. Той очевидно е в Лондон, но отбягва всички светски сбирки, предпочитайки по-малко елегантни занимания.

Все пак, в интерес на истината, не трябва да оставяме читателя с впечатлението, че гореспоменатият мистър Бриджъртън посвещава цялото си време на развратни страсти. Ако достигналата до нас информация е вярна, то през по-голямата част от последните две седмици той се е намирал в жилището си на Брутън Стрийт. Тъй като не са плъзнали слухове, че е болен, настоящият автор може да си направи извода, че най-после е стигнал до заключението, че Сезонът в Лондон е изключително скучен и не заслужава да му отделя от времето си. Умен мъж, наистина.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 9 юни 1817

 

Софи не видя Бенедикт цели две седмици. Не знаеше дали трябва да е доволна, изненадана или разочарована. Нито дали се чувства доволна, изненадана или разочарована. Напоследък не знаеше нищо. През половината време дори не познаваше себе си. Бе сигурна, че е взела правилното решение, като отказа отново предложението на Бенедикт. Знаеше го с разума си и макар да я болеше за мъжа, когото обичаше, сърцето й също бе сигурно в това. Незаконното раждане й бе донесло твърде много болка, за да рискува да причини същото на някое дете. Особено на своето.

Не, това не бе вярно. Веднъж вече бе рискувала и не успяваше да се убеди съвсем, че трябва да съжалява. Споменът бе твърде ценен, но това не означаваше, че ще го стори отново. Само че, ако бе толкова сигурна, че е постъпила правилно, защо тогава я болеше така? Сякаш разбиваше сърцето си отново и отново. Всеки ден то се разкъсваше по малко и Софи отново си казваше, че не може да стане по-зле, че процесът е приключил, че сърцето й вече е изцяло и напълно разбито. И все пак плачеше всяка нощ, докато заспи от изтощение, изпълнена с болка за Бенедикт. И всеки следващ ден се чувстваше още по-зле.

Напрежението се усилваше от факта, че се ужасяваше да излезе от къщата. Поузи сигурно я търсеше, а според Софи бе най-добре да не я намира. Не смяташе, че има вероятност да съобщи на Араминта за присъствието й в Лондон. Софи я познаваше достатъчно добре, за да знае, че никога не би нарушила обещание умишлено, а кимването й, докато Софи бясно клатеше глава, определено можеше да се счита за обещание. Само че, колкото и искрено да беше сърцето на Поузи при спазването на обещания, същото, за съжаление, не можеше да се каже за устните й. Софи лесно можеше да си представи сценарий — всъщност много сценарии — в които Поузи случайно се изпуска, че я е видяла. Което означаваше, че единственото положително нещо в случая бе, че не знаеше къде живее Софи. Можеше просто да се е разхождала наоколо. А може да бе дошла да шпионира Араминта.

В интерес на истината това изглеждаше много по-достоверно от факта, че Софи просто бе изнудена да приеме работа като камериерка в къща на същата улица.

И така чувствата й се люшкаха от меланхолия до нервност, от сърдечна болка до страх. Успяваше да запази по-голямата част от тях за себе си, но знаеше, че е станала разсеяна и тиха и бе наясно, че лейди Бриджъртън и дъщерите й са забелязали. Гледаха я загрижено и й говореха още по-нежно. И продължаваха да се чудят защо не идва на чай.

— Софи! Ето те и теб!

Тя бързаше към стаята си, където я очакваше малък куп дрехи за кърпене, когато лейди Бриджъртън я хвана в коридора.

Софи спря, опита да се усмихне за поздрав и направи реверанс.

— Добър ден, лейди Бриджъртън.

— Добър ден, Софи. Търсих те навсякъде.

Младата жена безизразно се втренчи в нея. Изглежда често го правеше напоследък. Беше й трудно да се концентрира върху каквото и да било.

— Така ли? — попита механично.

— Да. Чудех се защо не си идвала на чай цяла седмица. Знаеш, че винаги си добре дошла, когато се събираме неофициално.

Софи усети как бузите й се затоплят. Избягваше чая, защото й бе изключително трудно да бъде в една стая с толкова много членове на семейството и да не мисли за Бенедикт. Те толкова си приличаха и бяха истинско семейство. Това я караше да си спомня за всичко, което тя самата нямаше и никога нямаше да има — свое собствено семейство; някого, когото да обича; някой, който да я обича. И всичко това с благословията на брака. Вероятно имаше жени, които биха захвърлили своята порядъчност заради страстта и любовта. Една голяма част от нея искаше и тя да може да бъде като тях, но не беше. Любовта не можеше да победи всичко. Поне не за нея.

— Бях много заета — отвърна накрая тя.

Лейди Бриджъртън само й се усмихна — лека усмивка със съвсем малка доза любопитство, след която се възцари мълчание и Софи се принуди да добави:

— С кърпенето.

— Колко ужасно. Не знаех, че правим дупки на толкова много чорапи.

— О, напротив! — отвърна Софи и прехапа език в секундата, в която го изрече. Извинението й отиде по дяволите. — Кърпех някои свои неща — импровизира и преглътна, когато осъзна колко зле прозвуча това. Дамата добре знаеше, че тя няма други дрехи, освен онези, които й бе дала, и те бяха в идеално състояние. А и бе много неучтиво от страна на Софи да кърпи своите неща през деня, когато трябваше да помага на момичетата. Лейди Бриджъртън бе добър работодател, вероятно нямаше да възрази, но това противоречеше на собствените й принципи. Бе получила работа — и то добра, макар да означаваше, че сърцето й ще бъде разбивано всеки ден — и се гордееше с това, което върши.

— Разбирам — изрече лейди Бриджъртън, а загадъчната усмивка не слезе от лицето й. — Разбира се, може да носиш и собствените си неща на чая.

— О, не бих си го и помислила.

— Но аз ти казвам, че можеш.

От тона, с който го каза, Софи разбра, че всъщност има предвид трябва.

— Разбира се — измърмори и я последва към салона на горния етаж.

Всички момичета бяха там, разположени на обичайните си места. Препираха се, усмихваха се и се шегуваха. Най-голямата дъщеря — Дафни, сега херцогиня на Хейстингс — също присъстваше. В ръцете си държеше най-малкото си дете — Каролайн.

— Софи! — засия Хаясинт. — Помислих, че сигурно си болна.

— Но вие ме видяхте тази сутрин — напомни й тя, — когато правих прическата ви.

— Да, но не приличаше на себе си.

Софи не намери подходящ отговор, тъй като това беше истина. Нямаше как да възрази затова просто седна в един стол и кимна, когато Франческа я попита дали иска чай.

— Пенелопе Федърингтън каза, че ще се отбие днес — обърна се Елоиз към майка си, докато Софи отпиваше. Никога не бе срещала Пенелопе, за която често пишеха в Уисълдаун, но знаеше, че е приятелка на Елоиз.

— Да забелязвате, че Бенедикт не е идвал от известно време? — попита Хаясинт.

Софи убоде пръста си, но за щастие успя да се спре, преди да извика от болка.

— Не е идвал да посети и мен и Саймън — каза Дафни.

— Е, на мен ми каза, че ще ми помогне с аритметиката — измърмори Хаясинт, — и определено не спази обещанието си.

— Сигурна съм, че просто е забравил — дипломатично вметна лейди Бриджъртън. — Може би ако му изпратиш бележка…

— Или просто почукаш на вратата му — обади се Франческа и леко извъртя очи. — Не е като да живее много далеч.

— Аз съм неомъжена дама — нацупи се Хаясинт. — Не мога да посещавам ергенски жилища.

Софи се закашля.

— Ти си на четиринадесет — презрително изрече Франческа.

— Въпреки това!

— Трябва да помолиш Саймън за помощ — каза Дафни. — Той е много по-добър с числата от Бенедикт.

— Знаеш ли, тя е права — Хаясинт погледна към майка си, след като за последно се намръщи на Франческа. — Жалко за Бенедикт. За мен вече е напълно безполезен.

Всички се закискаха, защото знаеха, че се шегува. С изключение на Софи, която не мислеше, че вече е в състояние да се киска.

— Все пак сериозно — продължи момичето, — той в какво е добър? Саймън е добър с числата, а Антъни знае много по история. Колин е по-забавен, разбира се, и…

— Изкуство — остро я прекъсна Софи, раздразнена от факта, че собственото му семейство не вижда индивидуалността и силните му страни.

Хаясинт изненадано я погледна.

— Моля?

— Добър е в художественото изкуство — повтори тя. — Доста по-добър от всички вас, мисля.

Това прикова вниманието им, защото макар Софи да бе показвала естественото си остроумие, обикновено бе мила и не се бе обръщала остро към никого.

— Не знаех — рече Дафни с интерес. — С молив ли рисува или с бои?

Софи я погледна. От всички жени в семейството най-слабо познаваше Дафни, но бе невъзможно да пропусне интелигентния блясък в очите й. Тя бе любопитна за скрития талант на брат си, искаше да узнае защо досега не бе разбрала за него и най-вече защо Софи знае. Видя всичко това в очите на младата херцогиня за по-малко от секунда. И в същия миг реши, че е направила грешка. Ако Бенедикт не бе казал на семейството си, не бе нейна работа да го прави.

— Рисува — изрече накрая, като се надяваше гласът й да е достатъчно рязък, за да пресече допълнителните въпроси.

Така и стана. Никой не изрече и дума, макар че пет чифта очи останаха настойчиво впити в лицето й.

— С молив — измърмори Софи.

Започна да мести поглед от лице на лице. Елоиз примигваше бързо, докато лейди Бриджъртън не мигаше изобщо.

— Доста е добър — продължи тя и мислено се изрита, още докато го изричаше, но нещо във възцарилото се сред Бриджъртънови мълчание я задължаваше да запълни тишината.

Накрая, след най-дългата секунда безмълвие на света, лейди Бриджъртън се прокашля и каза:

— Бих искала да видя някои от рисунките му. — И попи устните си, въпреки че не бе отпивала от чая. — Ако има желание да ги сподели с мен, разбира се.

Софи се изправи.

— Мисля, че трябва да вървя.

Лейди Бриджъртън я прониза с поглед.

— Моля те — изрече с глас, който напомняше стомана обвита в кадифе, — остани.

Софи отново седна.

Елоиз скочи на крака.

— Мисля, че чувам Пенелопе.

— Не е вярно — каза Хаясинт.

— Защо бих излъгала?

— Нямам представа, но…

Икономът се появи на вратата.

— Мис Пенелопе Федърингтън — обяви.

— Видя ли — изстреля Елоиз към Хаясинт.

— Да не би моментът да не е подходящ? — попита Пенелопе.

— Не — отвърна Дафни с леко развеселена усмивка, — просто странен.

— О! Ами, бих могла да се върна и по-късно, предполагам.

— Разбира се, но това не е нужно — каза лейди Бриджъртън. — Моля те, седни и пийни чай.

Софи проследи с поглед как младата дама сяда на дивана до Франческа. Пенелопе не бе изискана красавица, но бе доста привлекателна по свой собствен, семпъл начин. Косата й бе червеникавокафява, а скулите — леко осеяни с лунички. Тенът й бе малко блед, но Софи подозираше, че това се дължи по-скоро на непривлекателната жълта рокля. Като се замисли, сякаш бе чела нещо в рубриката на лейди Уисълдаун по въпроса за ужасните дрехи на Пенелопе. Жалко, че бедното момиче не можеше да убеди майка си да й позволи да носи синьо.

Докато Софи тайничко оглеждаше Пенелопе, осъзна, че тя съвсем неприкрито прави същото.

— Срещали ли сме се? — внезапно попита гостенката.

Софи сякаш бе обхваната от предчувствие или нещо подобно. Или може би беше дежа вю.

— Не мисля — изрече бързо.

Пенелопе не отмести поглед от лицето й.

— Сигурна ли сте?

— Аз… не виждам как би било възможно.

Пенелопе леко въздъхна и поклати глава сякаш проясняваше мислите си.

— Сигурна съм, че сте права. Но във вас има нещо ужасно познато.

— Софи е новата ни камериерка — обади се Хаясинт, като че ли това можеше да обясни нещо. — Обикновено пие чай с нас, когато сме в семеен кръг.

Софи видя как Пенелопе измърморва нещо в отговор и в този момент внезапно й просветна. Беше виждала Пенелопе и преди! На бала с маски, преди да срещне Бенедикт, вероятно за не повече от десет секунди. Точно бе влязла и младите мъже, които бързо я бяха наобиколили все още си проправяха път към нея. Пенелопе бе застанала наблизо, облечена в някакъв странен зелен костюм със смешна шапка. Софи се бе загледала в нея за момент, опитвайки се да разбере какво трябва да изобразява облеклото й, когато един млад джентълмен се бе блъснал в нея, и почти я събори на земята. Софи протегна ръка, за да й помогне да се изправи и едва бе успяла да каже нещо от рода на „готово“, когато няколко джентълмени се бяха втурнали напред и ги бяха разделили. Тогава се бе появил Бенедикт и Софи имаше очи само за него. Пенелопе и ужасния начин, по който мъжете на бала се отнасяха към нея бяха забравени на секундата. Очевидно и Пенелопе бе забравила случката.

— Сигурно греша — каза тя, докато поемаше чаша чай от Франческа. — Не е точно външния ви вид, а по-скоро начинът, по който се държите, ако в това има някакъв смисъл.

Софи реши, че е необходимо веднага да вземе мерки, затова изобрази най-добрата си усмивка и изрече:

— Ще приема това като комплимент, тъй като съм сигурна, че дамите, които познавате са наистина изтънчени и мили.

В секундата, в която приключи, разбра, че бе прекалила. Франческа я гледаше сякаш й бяха поникнали рога, а ъгълчетата на устата на лейди Бриджъртън потрепваха докато казваше:

— Софи, това е най-дългото изречение, което си съставяла от две седмици.

Тя вдигна чашата с чай и измърмори:

— Не се чувствах добре.

— О — внезапно избъбри Хаясинт. — Надявам се, че вече не ти е толкова зле, защото ми се искаше да ми помогнеш тази вечер.

— Разбира се — каза Софи, нетърпелива да се извърне от Пенелопе, която все още я изучаваше сякаш бе пъзел в човешка форма. — От какво имате нужда?

— Обещах да забавлявам братовчедите си.

— О, точно така — включи се лейди Бриджъртън и остави чинийката си на масата. — Почти бях забравила.

Хаясинт кимна.

— Би ли могла да ми помогнеш? Те са четирима и със сигурност ще ме надбягат.

— Разбира се — отвърна Софи. — На колко години са?

Хаясинт сви рамене.

— Между шест и десет години са — изрече лейди Бриджъртън с неодобрителна усмивка. — Би трябвало да знаеш, Хаясинт — обърна се към Софи и добави. — Децата на най-малката ми сестра.

Софи каза на Хаясинт:

— Извикайте ме, когато пристигнат. Обичам деца и ще се радвам да помогна.

— Чудесно — плесна с ръце момичето. — Те са толкова млади и жизнени. Щяха да ме изтощят напълно.

— Хаясинт — обади се Франческа, — ти съвсем не си стара и грохнала.

— Кога за последно си прекарвала два часа с четири деца, които са на по-малко от десет години?

— Спрете — Софи се разсмя за първи път през последните две седмици. — Ще помогна. Никой няма да бъде изтощен. Вие също трябва да дойдете, Франческа. Сигурна съм, че ще си прекараме чудесно.

— Ти… — Пенелопе понечи да каже нещо, но спря. — Няма значение.

Само че когато Софи обърна поглед към нея, тя все още се взираше в лицето й с невероятно объркано изражение. Пенелопе отвори уста, затвори я, след това отново я отвори и каза:

— Знам. Познавам те.

— Сигурна съм, че е права — Елоиз се ухили жизнерадостно. — Пенелопе никога не забравя лица.

Софи пребледня.

— Наистина ли всичко е наред? — попита лейди Бриджъртън и се приведе напред. — Не изглеждаш добре.

— Мисля, че нещо не ми понесе — избърза да каже Софи и притисна ръце към стомаха си за по-голям ефект. — Може би млякото е било развалено.

— О, Боже — Дафни притеснено се смръщи и погледна към бебето си. — Дадох малко на Каролайн.

— На мен ми се стори добре — каза Хаясинт.

— Може да е било нещо от закуската — каза Софи, тъй като не искаше Дафни да се тревожи. — Все пак, мисля, че е най-добре да полегна — изправи се и направи крачка към вратата. — Ако нямате нищо против, лейди Бриджъртън.

— Разбира се — отвърна тя. — Надявам се скоро да се оправиш.

— Сигурна съм — каза Софи съвсем искрено. Щеше да се почувства по-добре веднага щом напуснеше полезрението на Пенелопе Федърингтън.

— Ще те извикам, когато братовчедите ми пристигнат — извика Хаясинт.

— Ако се чувстваш по-добре — добави майка й.

Софи кимна и побърза да напусне салона, но докато излизаше улови Пенелопе да я наблюдава изключително напрегнато, което я ужаси.

* * *

Вече две седмици Бенедикт бе в лошо настроение. Освен това, мислеше той, докато крачеше бавно към къщата на майка си, скоро настроението му щеше да се влоши още повече. Избягваше посещенията, защото не искаше да вижда нито Софи; нито майка си, която със сигурност би усетила лошото му настроение и щеше да го разпитва за него. Не искаше да вижда и Елоиз, която определено щеше да подуши интереса на майка им и също да се опита да го разпитва; не искаше да вижда…

По дяволите, не искаше да вижда никого. А като се има предвид как срязваше слугите си — с думи, разбира се, макар понякога в мечтите си го правеше и съвсем буквално — за останалата част от света бе най-добре и те да не искат да го виждат.

Само че, по волята на съдбата, точно когато положи крак на първото стъпало, чу някой да вика името му и, когато се обърна, видя двама от братята си да вървят по тротоара.

Бенедикт простена. Никой не го познаваше по-добре от Антъни и Колин, а нямаше вероятност да подминат дреболия като печално разбитото му сърце, без да я забележат и коментират.

— Не съм те виждал цяла вечност — каза Антъни. — Къде беше?

— Тук и там — избегна въпроса Бенедикт. — Най-вече у дома — обърна се към Колин. — А ти къде беше?

— Уелс.

— Уелс? Защо?

Колин сви рамене.

— Прииска ми се. Никога преди не съм бил там.

— Повечето хора имат нужда от малко по-сериозна причина, за да отпътуват в средата на Сезона — каза Бенедикт.

— Не и аз.

Бенедикт се втренчи в него. Антъни също се втренчи в него.

— Е, добре — смръщи се Колин. — Трябваше да се махна. Майка се захвана с мен и тази проклета работа с брака.

— Проклета работа с брака? — попита Антъни с развеселена усмивка. — Уверявам те, да си в леглото със собствената си съпруга не е чак толкова неприятно.

Бенедикт запази изражението си абсолютно равнодушно. Бе намерил малко петънце кръв на дивана, след като се бе любил със Софи. Хвърли една възглавница върху него с надеждата, че докато някой от слугите го забележеше, всички вече щяха да са забравили, че е идвала жена. Искаше му се да мисли, че никой от тях не подслушва на вратите и не клюкарства, но самата Софи му бе казала, че те обикновено знаят за всичко, което се случва в домакинството и му се струваше, че е била права.

Ако наистина се бе изчервил — а усещаше, че бузите му леко се затоплят — явно никой от братята му не бе забелязал, защото не казаха нищо, а ако в този живот имаше нещо сигурно, подобно на факта, че слънцето изгрява от изток например, то бе, че един Бриджъртън никога не пропуска възможността да подразни или измъчва друг Бриджъртън.

— Тя постоянно говори за Пенелопе Федърингтън — намръщи се Колин. — Казвам ви, познавам момичето откакто и двамата носехме къси панталонки, ъъъ, тоест откакто аз носех къси панталонки. Тя е носела… — намръщи се още повече, защото и двамата му братя се разсмяха. — Носела е каквото малките момичета носят.

— Рокли? — услужливо предположи Антъни.

— Фусти? — бе предложението на Бенедикт.

— Работата е там — решително изрече Колин, — че я познавам от цяла вечност и мога да ви уверя, че няма вероятност да се влюбя в нея.

Антъни се обърна към Бенедикт и каза:

— Ще се оженят до една година. Помни ми думите.

Колин скръсти ръце.

— Антъни!

— Може би две — каза Бенедикт. — Още е млад.

— За разлика от теб — отвърна Колин. — Чудя се защо майка обсажда мен? Мили боже, та ти си на тридесет и една…

— Тридесет — тросна се Бенедикт.

— Няма значение, човек би си помислил, че основните атаки ще са насочени към теб.

Бенедикт се намръщи. Майка му бе нетипично сдържана през последните няколко седмици по отношение на Бенедикт, брака и възможността за най-скорошното му осъществяване. Разбира се, той бе избягвал дома й като чума, но дори и преди това тя не бе споменала и дума.

Това беше изключително странно.

— Във всеки случай — Колин продължи да упорства, — няма да се оженя скоро и определено няма да се оженя за Пенелопе Федърингтън.

— О!

Това бе женско „О!“ и някак си, дори без да вдига поглед, Бенедикт разбра, че това ще бъде един от най-неловките моменти в живота му. Със сърце, изпълнено с ужас, вдигна глава и се обърна към входната врата. Там бе застанала Пенелопе Федърингтън с разтворени от шока устни, а в очите й прозираше разбитото й сърце.

В този момент Бенедикт осъзна, че вероятно е бил твърде глупав — глупав като мъж — за да не забележи, че Пенелопе е влюбена в брат му.

Колин се прокашля.

— Пенелопе — гласът му прозвуча сякаш се е върнал десет години назад. — Ъъъ… радвам се да те видя — погледна към братята си, за да се намесят и да го спасят, но никой от тях не го направи.

Бенедикт потрепери. Това бе един от онези моменти, които просто няма как да бъдат спасени.

— Не знаех, че си там — неуверено изрече Колин.

— Очевидно — отвърна Пенелопе, но в думите й нямаше плам.

Колин болезнено преглътна.

— При Елоиз ли беше дошла?

Тя кимна.

— Бях поканена.

— Сигурен съм! — бързо изрече той. — Разбира се, че е така. Ти си чудесен приятел на семейството.

Мълчание. Ужасно, неловко мълчание.

— Сякаш би дошла неканена — измърмори Колин.

Пенелопе не каза нищо. Опита да се усмихне, но очевидно не успя съвсем. Накрая, точно, когато Бенедикт реши, че ще ги изостави и ще избяга надолу по улицата, тя погледна право към Колин и каза:

— Никога не съм ви молила да се ожените за мен.

Бузите на Колин станаха по-червени, отколкото Бенедикт изобщо смяташе за възможно. Той отвори уста, но от там не излезе и звук. Това бе първият, а може би и единствен път — доколкото си спомняше Бенедикт, — когато по-малкият му брат остана без думи.

— И никога… — Пенелопе конвулсивно преглътна, когато думите прозвучаха измъчено и накъсано, — никога не съм казвала на някого, че искам да ме помолите.

— Пенелопе — успя накрая да произнесе Колин. — Толкова съжалявам.

— Няма за какво да се извинявате — каза тя.

— Не — настоя той. — Има. Нараних чувствата ти и…

— Не знаехте, че съм там.

— И все пак…

— Няма да се ожените за мен — каза тя със странен, кух глас. — В това няма нищо лошо. Аз няма да се оженя за брат ви Бенедикт.

Бенедикт се опитваше да не гледа към тях, но думите й привлякоха вниманието му.

— Това, че обявих, че няма да се омъжа за него, не нарани чувствата му — тя се обърна към Бенедикт и го погледна право в очите. — Нали, мистър Бриджъртън?

— Разбира се — отвърна той бързо.

— В такъв случай всичко е изяснено — изрече тя стегнато. — Ничии чувства не са наранени. А сега, ако ме извините, господа, трябва да си вървя.

Когато тя тръгна надолу по стълбите, Бенедикт, Антъни и Колин се разделиха, подобно на водите на Червено море.

— Нямаш ли камериерка?

Тя поклати глава.

— Живея точно зад ъгъла.

— Зная, но…

— Аз ще те придружа — любезно изрече Антъни.

— Наистина не е необходимо, милорд.

— Угоди ми — помоли я той.

Тя кимна и двамата се отправиха надолу по улицата.

Бенедикт и Колин мълчаливо проследиха с поглед отдалечаването им. След цели тридесет секунди Бенедикт се обърна към брат си и каза:

— Това бе много умело от твоя страна.

— Не знаех, че е там!

— Очевидно — провлече Бенедикт.

— Недей! Вече се чувствам достатъчно зле.

— Така и трябва.

— О, а ти никога преди не си наранявал неволно чувствата на някоя жена? — гласът на Колин прозвуча отбранително и Бенедикт разбра, че той се чувства като абсолютен мерзавец.

Пристигането на майка им го спаси от необходимостта да отговори. Тя застана на върха на стълбището, в рамката на вратата, подобно на Пенелопе преди няколко минути и попита:

— Брат ви пристигна ли вече?

Бенедикт посочи с глава към ъгъла.

— Придружава мис Федърингтън до дома.

— О! Ами, много внимателно от негова страна. Аз… Къде отиваш, Колин?

Той спря за момент, но дори не обърна глава, когато изсумтя:

— Имам нужда от питие.

— Малко е рано за… — спря по средата на изречението, когато Бенедикт докосна ръката й и каза:

— Остави го.

Тя отвори уста да възрази, но после промени решението си и кимна.

— Надявах се да събера семейството, за да съобщя нещо — изрече с въздишка, — но то вероятно може да почака. Междувременно, защо не се присъединиш към мен за чаша чай?

Бенедикт погледна към часовника на стената.

— Не е ли малко късно за чай?

— Тогава ще пропуснем чая — сви рамене тя. — Просто търсех извинение, за да говоря с теб.

Бенедикт успя да изобрази слаба усмивка. Не бе в настроение да разговаря с майка си. В интерес на истината не бе в настроение да разговаря с когото и да било — факт, за който можеха да свидетелстват всички, с които се бе срещал напоследък.

— Не е нещо сериозно — каза Вайълет. — За бога, изглеждаш така сякаш си тръгнал за бесилката.

Вероятно би било грубо да изтъква, че се чувства точно по този начин, затова просто се наведе и я целуна по бузата.

— Е, това е приятна изненада — засия срещу него майка му. — А сега ела с мен — добави и го дръпна към салона на първия етаж. — Има един човек, за който искам да ти разкажа.

— Майко!

— Просто ме изслушай. Тя е чудесно момиче…

Бесилката. Определено.