Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (6)

Глава 6

„В мъжете всички

ще откриеш тази грешка,

мислят себе си единствено

за расата човешка.“

Хана Мор, „Флорио“

Един час по-късно Емили все още не можеше да реши за какво да се притеснява повече: за това, че бе заблудила Джордан, като му бе дала точно онова, което бе поискал — дръзкия фарс с опитна жена; или че с такава лекота се бе представила като развратница. Що за порочна личност постъпваше по този начин — да лъже и съблазнява така… така безсрамно?

— Съвсем притихнахте, лейди Ема — произнесе познат глас до нея. — Скучно ли ви е?

Тя изгледа мистър Полък и както й бе станало навик тази вечер, изрече нещо, което, по нейно мнение, би казала въпросната дама:

— Разбира се, че ми е скучно. Вие, лондончаните, сте толкова спокойни. В Шотландия обикновено танцуваме жига до зазоряване, а този бал изглежда, е вече към своя край. Това просто ме изкарва от кожата ми.

Двете контета, които стояха до Полък, се разсмяха. Той й се усмихна в отговор с блестящи, от твърде многото изпит пунш, очи.

— Тези шотландци са доста диви, не е ли така? Разхождат се навсякъде с онези свои килтове, под които не носят нищо. Мога да си представя няколко от техните танци… са доста опознавателни за младите дами, така да се каже.

Беше недопустимо да се говорят подобни неща пред девойка, която току-що бе представена в обществото, и той много добре знаеше това. Като потисна силното си желание да зашлеви Полък, Емили закачливо го перна със сгънатото си ветрило.

— Виждам, че разбрахте какво исках да кажа. Вие, англичаните, трябва да опитате да носите килт. Това със сигурност би оживило подобни събития.

Тримата мъже гръмко се разсмяха, а най-силно от всички — Полък. След което се приближи до нея и като снижи глас, каза:

— Назовете времето и мястото, лейди Ема, и ще бъда щастлив да облека килт заради вас.

Емили пренебрегна явния непристоен намек, скрит в думите му.

— И през ум не би ми минало да ви моля да сложите килт, след като вече сте облечен великолепно.

Пролича си, че думите й неимоверно го поласкаха, което изобщо не я учуди. Мистър Полък, при целия си безукорно ангелски вид и небрежни маниери, беше именно такъв, какъвто лейди Дънди определено би назовала конте. Под главата му имаше повече гънки, отколкото тя някога бе виждала върху шал, и по затрудненото му движение, когато се обръщаше, можеше да се съди, че колосаната материя прерязва врата му. Емили би могла да му предложи успокояващо мазило за кожата, но силно се съмняваше, че той щеше да го оцени. Освен това, лейди Ема едва ли разбираше от подобни неща.

— Иска ми се да узная какво ли би си помислила вашата майка за интереса ви към килта? — измърмори той.

— Мама изобщо не ме разбира — тихо отвърна тя със заговорнически тон. — Напоследък се е оставила чичо Рандолф да я ръководи, а той е един кисел старец.

Баща й би получил нервен припадък, ако я чуеше да използва такъв език, но тя тайно се наслаждаваше да шокира префърцунените благородници — особено след като нямаше да й се наложи да понася последствията от дръзкото си поведение.

Наистина се опорочаваше.

Думите й обаче допаднаха на мистър Полък. Той изви в дъга оскубаната си вежда.

— Неведнъж съм спорил с чичо ви и съм принуден да се съглася с вас.

Сърцето й учестено заби. Може би това бе той?

— Наистина ли? Да не би да ви е оскърбил?

— Забрани ми да се приближавам до вашата братовчедка.

— И как постъпихте вие? — попита младата жена и затаи дъх, в очакване на отговора.

Точно в този момент двамата приятели на Полък, раздразнени, че не им обръщат внимание, решиха да напомнят за себе си.

— Полък, Блекмор отново се е втренчил в нас — отбеляза единият от тях. — Струва ми се, че изглежда наистина ядосан.

Дявол да ги вземе тези глупаци, помисли си Емили, когато събеседникът й се обърна към тях, забравил за въпроса й.

— Не му обръщайте внимание — каза пренебрежително той.

— Не му обръщайте внимание! Та това е невъзможно! Инвестирах в най-новото му начинание и тези пари са ми нужни. Мисля, че той… — Контето се поколеба, като хвърли извинителен поглед към Емили. — Мисля, че е хвърлил око на лейди Ема и при всички случаи нямам намерение да заставам на пътя му. — Той хвана приятеля си под ръка: — Да вървим, Фарли, гърлото ми пресъхна. Да пийнем пунш.

Когато глупаците се отдалечиха, Емили закипя от ярост. Как смееше Джордан да сплашва другите мъже? И как щеше да разбере кой е ухажорът на Софи, ако той прогонваше всички?

Тя погледна към другия край на залата, където до голяма китайска ваза стоеше Блекмор, пиеше шампанско и сърдито наблюдаваше мъжете, които току-що я бяха изоставили. С какво удоволствие би разбила вазата в главата му. Негодникът не бе танцувал повече с никого през тази вечер и подхранваше любопитството на обществото с интереса си към нея. Навярно го правеше умишлено, да го вземат дяволите!

Внезапно лорд Блекмор улови погледа й и лицето му се разведри. Огледа я бавно от глава до пети, сякаш я разсъбличаше с очи. Все едно галеше голата й кожа с ръка — всеки един сантиметър от тялото й пламваше от трепет, щом погледът му преминеше оттам. Когато отново се спря на очите й, в неговите гореше неприкрито желание. Тогава се усмихна дръзко, знаещо, и за да я оскърби още повече, вдигна чаша в подигравателна наздравица.

Изгаряща от срам, тя бързо се обърна към Полък, сякаш търсеше закрилата му. Презрян негодник! Когато Емили Феърчайлд се нуждаеше от вниманието му, той я бе отблъснал, но щом развратната лейди Ема го бе целунала, бе пуснал в ход всичките си умения на съблазнител. Нищо чудно, че лорд Несфилд го подозираше в измяна. Този човек беше истински звяр. Заслужаваше да бъде измамен и тя щеше да се позабавлява да го превърне в глупак.

— Защо и вие не избягахте? — предизвикателно попита тя мистър Полък. — Нима не се страхувате от лорд Блекмор?

— Изобщо. В известен смисъл, ние с него сме приятели. — Контето се приближи и на бледите му бузи се появиха две червени петна. — Ако у вас има и капка здрав разум, лейди Ема, ще е по-добре да го избягвате. Той не се интересува от жени, извън очевидните причини. Не мислете, че бихте го привлекли за съпруг, защото няма да успеете. Веднъж ми се похвали, че има каменно сърце. Колкото и да сте прелестна, съмнявам се, че би омекнал заради вас. Не се прицелвайте в него.

— Не се безпокойте. Намирам го за груб, високомерен и досаден. Той изобщо не ме интересува.

Жалко само, че се целуваше като самия дявол и само от един негов поглед тялото й изтръпваше.

— Радвам се да го чуя. Опасявах се, че вие… сте поласкана от вниманието му.

— Грешите. И ако не възразявате, предпочитам да не говорим повече за лорд Блекмор. Повдига ми се от него.

Мистър Полък весело се разсмя. След това започна колоритно да описва последното си посещение при шивача и тя трябваше да се преструва, че това е необикновено интересна история. Мили Боже, на този човек сигурно му отнемаше ужасно много време да избере нужните дрехи. Досега не беше срещала мъж, който да отдели повече от час в проби за подходяща кройка на жилетката. Колко по-повърхностен можеше да бъде? Емили Феърчайлд веднага би му казала, че си пропилява живота. Лейди Ема, за съжаление, трябваше да изглежда очарована.

Няколко минути по-късно, когато мистър Полък дълбоко бе затънал в разказа как е просветил шивача си по въпроса за жилетките, младата жена видя лорд Сейнт Клер да се приближава зад него. Не можеше да пропусне възможността да говори с виконта насаме и да разбере дали той е любимият на Софи.

Изчака събеседникът си да млъкне за малко и сладко каза:

— Не бих искала да ви затрудня, но ще бъдете ли така любезен да ми донесете чаша пунш? Умирам от жажда.

— С голямо удоволствие. — Полък галантно се поклони и се отправи към другия край на залата. В този момент тя се обърна и видя до себе си лорд Сейнт Клер.

Не би го нарекла класически красив — черните му вежди бяха твърде плътни, бе доста мургав и се открояваше след превзетите аристократи не само с високия си ръст. Особено го отличаваха очите му, черни и пронизващи, те едва ли биха накарали една млада жена да се почувства спокойно и удобно. Беше й трудно да си представи, че малката срамежлива Софи би избягала с него. Но все пак беше невъзможно да си представи, че би избягала с който и да е мъж, така че би могъл да се окаже и лорд Сейнт Клер. Както всъщност и всеки друг.

Той й се усмихна искрено, макар и малко официално.

— Виждам, че имате няколко поклонници, лейди Ема. Когато и да ви погледна, сте заобиколена от тълпа мъже.

Емили не бе убедена, че можеше да ги нарече мъже. По-скоро й приличаха на деца с техните ласкателства и дребни спорове кой кон може да пробяга по-бързо една миля по Ротенроу. Освежаващо бе да разговаря с мъж с мозък.

— Сигурна съм, че още на следващия бал вече няма да съм на мода — усмихна се тя. — Доколкото чух, настроенията във висшето общество са непостоянни като вятъра.

— Понякога така става.

Край тях мина слуга, разнасящ поднос с шампанско. Виконтът взе една чаша и й я подаде.

— Дочух, че сте жадна.

— Така е.

Младата жена още не можеше да измисли как да насочи разговора към Софи, когато събеседникът й я изненада, заговаряйки по съвсем различна тема.

— Дойдох да се извиня за поведението на моя приятел. Понякога той се държи… малко странно, когато става дума за жени.

Споменаването на Джордан я накара да хвърли плах поглед по посока на графа, който се взираше мрачно в тях. Тя надменно му обърна гръб.

— Странно? Доколкото чух, той не се интересува от жени, а само от онова, което могат да му предоставят в леглото.

Скандалното й изявление видимо го изненада.

— Виждам, че Полък се е раздрънкал. Не се доверявайте особено на думите му. Той завижда на Блекмор.

— Значи лорд Блекмор не се хвали с каменното си сърце?

— Нямам представа. Мисля, че е споменавал нещо такова. Но каквото й да говори, сърцето му е също толкова уязвимо, колкото и на останалите мъже. Просто го е скрил зад здрав щит.

Колко жалко, помисли си младата жена.

— Съдейки по думите ви, явно го познавате добре.

— Приятели сме от деца и учихме заедно в Итън. Малко са нещата, които не знаем един за друг.

Емили с усилие потисна желанието си да го разпита подробно за Джордан. Вместо това, трябваше да го накара да говори за Софи.

— Е, по мое мнение, той е много арогантен и невъзпитан — все пак каза тя.

В очите на събеседника й проблесна веселие.

— Защо? Само защото ви помисли за дъщеря на свещеник? Не бива да се тревожите за това. Поговорих с него. Повече няма да ви досажда с тези глупости.

— Само не ми казвайте, че той все още мисли, че аз и тази особа… Емили, сме едно и също лице.

Така ли й се стори, или той наистина се поколеба?

— Не, разбира се, че не. Танцът с вас изглежда го избави от тази заблуда.

Слава богу, целувката имаше ефект. Този маскарад обещаваше да е доста труден, тъй като Джордан и лорд Сейнт Клер бяха близки приятели.

— Всъщност — продължи виконтът, — мисля, че просто се интересува от вас, както преди от дъщерята на свещеника.

Пулсът на Емили рязко се учести. Спокойно! — предупреди тя глупавото си сърце. — Не мен счита за привлекателна Джордан, а тази нахалница, лейди Ема. И за двете ни той е забранен — сега дори повече от всякога!

— Е, аз не споделям неговия интерес, уверявам ви. — Младата жена пое ръката на Сейнт Клер. — Предпочитам вас пред него. Вие не се опитвате да ме изпепелите с поглед цяла вечер.

— Много съм поласкан, лейди Ема, но… — Той спря.

— Но какво?

— Привлечен съм от вашата братовчедка.

Аха! Най-накрая от нейното кокетство бе произлязло нещо полезно. Странното бе, че той бе изразил своята любов така хладно. Очевидно лорд Сейнт Клер беше от хората, които умееха да прикриват чувствата си.

— А тя отвръща ли ви с взаимност? — Емили затаи дъх. Този маскарад можеше да приключи още тази нощ, ако виконтът сътрудничи. Но и това не би било достатъчно скоро.

— Искате да кажете, че изобщо не ви е говорила за мен? — попита мъжът.

О, Боже мой! Тя бързо се опита да оправи ситуацията.

— Трябва да разберете, че нямахме възможност да си поговорим след моето пристигане. Заради нейното заболяване, Софи спи почти през цялото време и става само за да си вземе лекарството.

По лицето му се изписа загриженост — не неизмерима, а по-скоро умерена.

— Звучи сериозно.

— Не съвсем — побърза да го увери тя. — Искам да кажа, може да звучи сериозно, но съм убедена, че след няколко дни почивка ще се почувства съвсем добре.

За жена, която още от детството бяха учили, че да се лъже, е смъртен грях, твърде бързо бе овладяла това изкуство. Очевидно, да съгрешиш беше толкова лесно, колкото и грешно.

Бе избавена от необходимостта да продължи да лъже, защото лейди Дънди се показа от тълпата и се втурна към нея като майка-слоница, заета да спаси малкото си.

— Къде се загуби, непослушно момиче? Помолих те да не се отдалечаваш.

На Емили й отне само миг, за да си спомни ролята на своенравната дъщеря и живо отвърна:

— Отказвам да вървя през цялото време след теб като глупачка, мамо. Имам намерение да се забавлявам и не ме интересува какво си мислите с чичо Рандолф.

Лейди Дънди отвори ветрилото си и започна яростно да си вее.

— Какво говориш? Едно младо момиче не може да мисли за развлечения, без да се съобразява с мнението на по-възрастните. Накъде отива светът?! — Като се наклони към лорд Сейнт Клер, дамата каза със заговорнически тон: — Надявам се, че ще се грижите за дъщеря ми. Вие бяхте толкова внимателен към Софи и затова реших, че мога да ви имам доверие и за това своенравно създание.

— Ще се постарая да обуздая младежките й пориви — отвърна младият мъж, като отправи съчувствен поглед към Емили над главата на графинята.

Девойката едва сдържа усмивката си. Очевидно лейди Дънди също считаше виконтът за най-вероятния любим на Софи.

Внезапно от тълпата се появи мистър Полък с чаша пунш и се приближи към тях. Той изгледа мрачно Сейнт Клер и недокоснатата чаша шампанско в ръката на Емили и й връчи пунша.

— Това е последната чаша, лейди Ема. Мисля, че бяхте права — балът почти свърши.

Лейди Дънди изгледа пронизително контето.

— Разбира се, че ще свърши. Казаха ми, че приемите у Мерингтън никога не продължават до късно. Нашите млади дами се нуждаят от почивка.

Тя погледна въпросително към Емили, която леко й кимна в потвърждение, че Полък също е сред заподозрените. Тогава графинята удостои двамата мъже с царствена усмивка.

— Страхувам се, че е време да си ходим. Поели сме ангажимент за сутрешен прием.

— У кого? — попита лорд Сейнт Клер. Дамата сгъна ветрилото си.

— У лейди Астрамонт. Може би с вас ще се видим там?

— Ако ми позволите, бих искал да ви предупредя — прекъсна я мистър Полък. — Лейди Астрамонт е много старомодна. Само най-скучните хора посещават приемите й. Боя се, че ще бъдете отегчени до смърт.

— Вероятно — каза лейди Дънди, като махна нетърпеливо с покритата си с пръстени ръка. — Но е стара моя приятелка. Дебютът ни в обществото бе в една и съща година. Не бих я обидила с отказа си да посетя сутрешното й градинско парти, след като от толкова години не съм идвала в града.

— Много великодушно от ваша страна — примирено каза виконтът. — Мога ли да се надявам, че лейди Софи ще се чувства достатъчно добре, за да дойде с вас?

— Страхувам се, че това е малко вероятно. Но ще си бъде съвсем добре у дома, докато ние с Рандолф придружаваме Ема на партито. — Тя хвана Емили за ръката. — Да вървим, дъще, трябва да си починеш. Не искаме и ти да се разболееш.

Като хвърли безпомощен поглед към лорд Сейнт Клеър и господин Полък, Емили им подаде по една чаша и се отдалечи след своята майка. Веднага след като се увери, че са се отдалечили достатъчно от тях, тя прошепна:

— Смятате ли, че е лорд Сейнт Клер?

— Напълно е възможно, съвсем скоро ще разберем. Сега, когато знае, че утре Софи ще остане сама у дома, може да се опита да я навести тайно. Това ще бъде неоспоримо доказателство за вината му.

— Как възнамерявате да го заблудите, че тя е там?

— Не се тревожи за това, скъпа. Слугите знаят какво да кажат. Освен това Рандолф ще си остане вкъщи. Той ще попречи на лорд Сейнт Клер, ако реши да предприеме нещо сериозно. — Графинята погледна към мястото, където все още стояха двамата джентълмени. — Какво мислиш за Полък? И него ли подозираш?

— Не зная. Но той каза нещо странно за чичо Ран… и… искам да кажа, лорд Несфилд. Забранил му е да се приближава до Софи.

Лейди Дънди весело се усмихна.

— Виждам, че доста добре се справяш с ролята.

Емили се изчерви.

— Надявам се. Но понякога я ненавиждам.

— Нея?

— Лейди Ема.

Те излязоха от залата и момичето се огледа дали някой не ги подслушва, но наоколо нямаше никого.

— Мразя я, защото тя е богата и кокетна и предизвиква мъжете да я ухажват. — Спомни си как се бе променило поведението на Джордан към нея и добави: — Те никога нямаше да кръжат така около Емили Феърчайлд. Дори нямаше да й обърнат внимание.

— Не говори глупости — те ухажваха именно Емили Феърчайлд. Това е маскарад, а не преселение на душата. Ти си и двете жени. Никога не би успяла да изиграеш толкова убедително лейди Ема, ако качествата й не се таяха в теб. — Графинята оправи един непокорен кичур от косата й с мил майчински жест, който девойката бе заобичала. — Кажи ми честно, наистина ли толкова много ненавиждаш този маскарад?

Тя наведе глава, твърде засрамена, за да отговори.

— Не. Но затова е толкова ужасно. Той трябваше да предизвика в мен отвращение.

— Трябваше, би трябвало… Тези думи са за хора, които нямат собствен мозък. За щастие, ти не си една от тях. — Дамата се усмихна и добави: — Знаеш ли, няма нищо срамно в това да се позабавляваме. Животът е предназначен за удоволствия.

Животът е предназначен за удоволствия, помисли си Емили, когато лейди Дънди отиде да вземе наметките и да се разпореди да докарат каретата им. Никой никога не й бе казвал нещо такова. Родителите й бяха говорили за необходимостта безропотно да изпълнява дълга си и да прави нещо полезно за света. Те дори й бяха казали колко е важно да открие любовта. Но никой не бе споменал и дума за удоволствие.

Колко странен поглед на нещата!

— Нима вече си тръгвате, лейди Ема? — дочу плътен глас зад себе си тя.

Емили се вцепени.

Защо Джордан продължаваше да я преследва? Или беше Божието й наказание за това, че се осмеляваше да се радва на целия този маскарад? Младата жена разтегна устните си в студена усмивка и обърна лице към Блекмор.

— Да. Страхувам се, че вечерта се оказа доста досадна.

— Надявах се, че ще танцуваме още веднъж. — Графът снижи глас. — Или пак ще се разходим из градината.

Очите й срещнаха неговите — недостижими, напрегнати… изкушаващи. Сърцето й прескочи един удар. Боже мой! Не биваше да й въздейства по този начин!

— Без съмнение, имате много по-интересни занимания от това да танцувате с мен. Например, да прелъстявате кокетки, да пренебрегвате младите девойки или да шокирате матрони.

Той подигравателно изви вежда.

— Виждам, че някой разпространява мръсни клюки за мен. Интересно, откъде ли си ги научила. Полък? Или онези издънки, които се въртяха цяла вечер около теб и се правеха за посмешище?

— Ако не бях убедена в противното — каза тя мило, — щях да си помисля, че ревнувате.

Блекмор се намръщи заплашително.

— Просто съм любопитен. Скри се сред тези надути глупаци, защото се боеше да се изправиш срещу по-силен противник?

— Такъв като вас, искате да кажете? — Емили с усилие прикри паниката си, причинена от проницателния му поглед. — Напълно способна съм да се справям с такива като вас. Струва ми се, че достатъчно ясно ви дадох да разберете това, по-рано в градината.

Съжали за думите си в същия миг, в който се изплъзнаха от езика й, защото тялото му се напрегна, ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка, а изражението на лицето му би могло да съблазни и монахиня.

Погледът му просто преливаше от съблазън и девойката би могла да се закълне, че всички в залата могат да забележат. Когато той се приближи толкова, че тя усети типично мъжкия му аромат, й се наложи да вложи всичките си сили, за да не отскочи назад. Графът проговори тихо, с леко дрезгав глас:

— Единственото, което ми даде да разбера в градината, е, че ние с теб трябва по-често да танцуваме твоята специална вариация на валса.

Устата й пресъхна. Нейната вариация на валса без съмнение би довела до неговата вариация, ако някога отново се окажеха сами. А младата жена подозираше, че неговият валс би бил много по-порочен от нейния.

За щастие, лейди Дънди се върна точно в този момент.

— Не мога да разбера какво става с тези слуги. Кълна се, те не са способни… О, здравейте! — Тя застана до Емили, присви очи и се втренчи в Джордан. — Не мисля, че се познаваме, сър!

Набързо ги представи един на друг, изгарящо от желание да си тръгнат по-скоро.

— Виждам откъде лейди Ема е наследила своята външност. — Графът пое пухкавата ръка на дамата и запечата на нея почтителна целувка.

Сили Небесни! Той намекваше, че лейди Ема се преструва? Или просто отправяше един от обичайните си комплименти към лейди Дънди?

Каквато и да бе истината, бе намерил достоен опонент в лицето на графинята.

— Разбира се, така е — спокойно отвърна тя, сякаш не изричаше най-безсрамната лъжа в целия християнски свят. — Формата на веждите, изящния нос… всичко това е наследила от моя род, макар че доста прилича и на баща си. Знаете ли, дъщеря ми има характерните за Кембъл устни.

Емили едва не се задуши, в опит да потисне смеха си, когато Джордан наистина започна да изучава чертите й, за де се увери в думите на лейди Дънди.

— Трябва да призная, Блекмор — продължи графинята, — че вие опровергахте слуховете, които чух за вас. Казаха ми, че никога не ласкаете младите момичета и техните майки. Дори чух, че определено предпочитате по… опитните жени.

Младият мъж поклати глава с престорено съжаление:

— Всичко това са необосновани слухове. Както веднъж някой ми каза, недопустимо е да се злослови за човек в негово отсъствие, когато той не може да се защити. — И погледна към Емили с подигравателна усмивка. — Не сте ли съгласна с мен, лейди Ема?

Мили Боже! Точно тези думи му бе казала онази нощ, когато бяха сами в каретата.

— Освен това — самодоволно продължи Джордан, — и през ум не би ми минало да се отнеса толкова зле с вас и вашата прекрасна дъщеря, лейди Дънди. Лейди Ема е най-истинската жена, която съм срещал от много време насам.

Толкова истинска, че чак беше измислена — личеше в злорадата му усмивка. Емили се престори, че не разбира намека му.

Графинята явно въобще не го забеляза.

— Да, дъщеря ми е много интересно момиче. Всички мъже мислят така. Още преди да отпътуваме за Лондон, в Шотландия ми се наложи да отпратя няколко неподходящи млади мъже.

Невинното споменаване на многобройните ухажори, за които бе говорила Емили по-рано като вятър издуха усмивката от лицето на лорд Блекмор.

— Наистина ли? Не съм изненадан. Лейди Ема има талант да привлича такива мъже.

Лейди Дънди нетърпеливо потропа с крак.

— Брат ми би казал, че вие, например, сте напълно неподходящ, лорд Блекмор. Мисля, че той не одобрява политическите ви възгледи.

— Брат ви не одобрява нищо, което се отнася до мен. Но той е съвършен глупак.

Обидните му думи поразиха Емили. Тя предпазливо погледна към графинята, която, за нейна изненада, се разсмя.

— Което си е истина, истина е. И винаги е бил. Добре е, че сте го забелязал.

В този момент лакеят обяви, че каретата им е готова. Лейди Дънди загърна пелерината си.

— Колко жалко, че не мога да остана и да послушам забавните ви разсъждения, но ние наистина трябва да тръгваме. Хайде, Ема.

Графинята се отправи към вратата, но преди Емили да успее да я последва, Джордан я хвана за ръката. Като се поклони, той прошепна:

— Ще продължим с нашата дискусия, когато покровителката ти не е наблизо.

Покровителка, а не майка. Тя го изгледа сърдито и веднага съжали за това. Да отправя поглед към него винаги се бе оказвало грешка. Толкова привлекателни мъже трябваше да се крият от девиците под ключ.

Без да изпуска очите й от поглед, Блекмор повдигна облечената й в ръкавица ръка към устните си. Когато нежно я целуна, позната вълна пропълзя по ръката й и избухна в цялото й тяло като китайски фойерверк.

— С теб не сме приключили — прошепна й многозначително.

— О, Боже, тръпна в очакване — сопна се младата жена, освободи ръката си и се обърна, за да последва лейди Дънди.

Джордан продължи да я наблюдава, докато малката изкусителка си тръгваше, като едва се сдържа да не се втурне след нея и да я разтърси силно. Тя трябваше да е Емили Феърчайлд! Каквото и да говореха, не можеше да е тази лейди Ема.

Тази съблазнителна, довеждаща го до лудост, лейди Ема!

Като Емили Феърчайлд, тя го бе подлъгала със своята чистота и нежност. Като лейди Ема, обаче… Какво ли би било да я отведе в леглото си? Представяше си как проследява всяка линия от тялото й с уста, как разпуска косите й, като лавандулов облак, и усеща фините кичури между пръстите си, как сочните й гърди изпълват дланите му.

Милостиви Боже! Мъжествеността му отново се втвърди. Досега нито една жена не бе успявала до такава степен да го накара да загуби контрол. А той бе правил любов с най-добрите куртизанки, с най-известните и най-съблазнителните. Тези жени удовлетворяваха потребностите му, но той никога не бе изпитвал към тях такава страст — нито преди срещата си с нея, нито след това. Потеше само при мисълта да усети тялото на Емили под своето, краката й, гостоприемно разтворени, горещата й кожа под допира му, докато вика името му на върха на освобождението.

Като проклинаше всичко на света, Джордан отиде при лакея и нареди да му докарат каретата.

Дявол да я вземе, нея и красивото й лице, бързия й ум и целия този маскарад! Беше ли тя Емили, или не?

Това трябваше да е тя — никоя друга жена не бе оказвала такова влияние над него. Това, разбира се, бе Емили, която лъжеше, а той трябваше да го докаже.

Каретата му пристигна и той скочи в нея, като вече обмисляше плана си на действие, докато Уоткинс насочваше конете към дома му. Веднага щом пристигна в имението си, Джордан се разпореди да извикат Харгрейвс в кабинета му. Когато няколко минути по-късно икономът влезе, видя графа да пълзи по пода и да рови из разни бележки, които се търкаляха под бюрото.

— Милорд! — възкликна възрастният мъж, като надникна отдолу с разтревожено изражение. — Да не би нещо да не е наред?

— Не получих ли покана за закуската у лейди Астрамонт преди няколко седмици? — Графът захвърли един позлатен плик на пода и вдигна друг.

— Разбира се. В купа при останалите покани е. Лейди Астрамонт винаги ви кани. И вие винаги отказвате. Тази година не беше изключение.

— Промених си решението. — Тъй като Харгрейвс не каза нищо, Блекмор вдигна поглед към него и завари иконома да го гледа с недоумение: — Това вятърничаво създание едва ли ще има нещо против, ако приема в последния момент.

— Против? След като получи съобщението ви, нейно благородие вероятно ще прекара оставащите до закуската часове в щастливо съзерцание и размисъл за съдбата, която е предначертала особата ви да краси дома й за първи път от десетилетие.

Джордан се засмя. Харгрейвс винаги успяваше да го развесели.

Икономът прочисти гърлото си.

— Милорд, мога ли да попитам защо ваше благородие е решил да посети приема на виконтесата?

Поканата от лейди Астрамонт неочаквано се появи. Нейният разкривен почерк му напомни колко силно го дразнеше тази дама. Тя бе шумна, невъздържана глупачка, с мозък на пиле, и всичките й гости бяха необикновено плиткоумни.

Но той трябваше да присъства на нейната закуска. Младият мъж се изправи, избърса прашните си ръце и хвърли поканата на бюрото си.

— Някой, когото срещнах тази вечер, планира да отиде. — Трябваше да благодари на Йън за информацията. — Съмнявам се обаче, че въпросната особа ще се радва да ме види колкото лейди Астрамонт.

Щеше да следва неотлъчно Емили/лейди Ема, дотогава докато не узнае истината за тази жена и при всеки удобен случай щеше да се опитва да я обърка.

Той внимателно прочете поканата и изпъшка на глас.

— В два часа следобед? Чувал ли си някога да се сервира закуска в по-нелепо време?

— Ако ми позволите да се намеся, милорд, това е обичайното време за подобен род приеми.

— Сигурен съм, че си прав. Но бих могъл да свърша ужасно много работа, докато тези жени започнат закуската. Добре. Нека да е в два часа. Изпрати съобщение на сутринта.

Сега, когато нещата бяха уредени, графът се облегна на бюрото и внимателно огледа иконома си. Длъжността на Харгрейвс се простираше далеч извън рамките на задълженията на обикновен иконом. Възрастният мъж следеше и полусестрата на Джордан, докато още живееше тук. И точно той й намери придружител, който да я охранява при злополучното й пътуване до Нов Южен Уелс. Този човек умееше дори да извлича от клюките на слугите важна информация, нужна на Джордан за работата му в парламента, както и за други различни цели.

— Харгрейвс, случвало ли ти се е някога да разговаряш със слугите на лорд Несфилд?

— Не, милорд, те са добре обучени да си държат езика зад зъбите. Но това не означава, че не бих могъл. Мисля, че кочияшът им ухажва една прислужница от имението Лангли, а тя е сестра на съпруга на нашата Мери.

Джордан с усилие потисна усмивката си.

— Разбирам. И това означава ли, че ако се наложи, може да се представиш на кочияша на Несфилд?

— Мисля, че да.

— Добре. Искам да проучиш нещо за мен.

— Разбира се, милорд. Ако кочияшът не пожелае да ми каже това, което ви интересува, ще намеря друг начин.

Точно това харесваше младият граф в своя верен иконом — той бе решителен и изобретателен. Дребната му фигура и раболепни маниери печелеха доверието навсякъде, а удивителната му способност да напива всеки до безпаметност неведнъж бе доставяла на господаря му безценна информация. По-хубавото бе, че никога не задаваше въпроси. Приемаше заповедите си и се заемаше да ги изпълни с прецизност. Беше идеален за полицай от Боу Стрийт. Но беше по-добър от всеки от тях, защото най-доброто му качество беше неговата дискретност. А това Джордан ценеше високо.

— Ето как стоят нещата, Харгрейвс. — Блекмор скръсти ръце на гърдите си. — Има една млада жена…