Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (10)

Глава 10

„На кого не му се е случвало да вярва сляпо и да бъде заблуден?“

Елиза Кук, английска поетеса, „Любов“

Прекрасно, помисли си Джордан, когато ключалката на вратата щракна. Както обикновено, планът му проработи брилянтно. Благодарение на лейди Дънди и нейната необяснима помощ, всичко мина повече от добре и го избави от необходимостта да измисля някаква история, за да доведе Емили тук. Момичето го бе последвало без възражения.

Нейната покорност обаче не трая дълго. Тя веднага се обърна към вратата, щом чу, че пазачът ги заключи. Прекрасните й очи станаха огромни като чинии и тя ядосано се нахвърли на Блекмор:

— Как си позволявате! Да не сте си загубил ума? Кажете му да отключи вратата! Веднага!

— Успокой се. Не е това, което си мислиш. Тази стая е затворена за редовни посетители на музея, така че докато сме тук, вратата трябва да остане заключена. Пазачът ще я отвори, когато си тръгнем. Трябва само да почукаме.

— Искам да си тръгна сега!

Емили се втурна към вратата, но Джордан я хвана, преди да я достигне.

— Не можеш, преди да видиш това.

Той посочи нещо зад нея и тя мрачно се обърна натам. И буквално застина на място.

— Мили Боже! — с благоговение възкликна при вида на голям камък, поставен на груб дървен пиедестал. — Нима това е… е…

— Кентавър — завърши той вместо нея, — изсечен в така наречения метоп^[1].

Емили пристъпи напред и Джордан, без да й пречи, проследи с поглед как доближава скулптурата. Мраморната плоча бе с размери четири на четири фута. Лявата й половина бе покрита с прашно парче плат, но безглавият кентавър отдясно бе изсечен толкова релефно, че изглеждаше така, сякаш опитва да изскочи от мраморния блок.

— Извадили са го от южната стена на Партенона — тихо каза младият мъж. — Невероятно, нали? Помислих си, че ще ти хареса.

— О, много ми харесва! Това е най-доброто, което съм виждала досега.

Нейният искрен ентусиазъм го накара да се усмихне. И макар всичко да бе ловка маневра, за да смекчи лошото й отношение към него, Блекмор беше доволен, че тя оцени произведение на изкуството, което го бе пленило от първия миг, в който го видя.

— Това е фрагмент от битката на кентаврите с лапитите.

— Може ли да го докосна?

— Разбира се.

Емили протегна ръката си през масата и допря пръсти до мраморния кентавър.

— Като жив е. Дори ребрата му се виждат под кожата, сякаш е истинско създание.

— Да, скулптурата е направена с голямо майсторство. — Графът се приближи и застана до нея. — Ето защо исках да я видиш.

Докато Емили разглеждаше метопа, той се наслаждаваше на нея. Самата тя бе като едно съвършено произведение на изкуството, за което човек само би могъл да мечтае. Красотата и гладкостта на бледата й кожа би могла да си съперничи с мрамора, а изящните линии на стройното й тяло, загатнати под роклята… Устата на Джордан пресъхна, а пръстите го засърбяха от копнеж да я докосне.

Защо жените винаги се обличаха в тези тънки полупрозрачни тъкани, навеждащи на мисли за изискани плодови сладкиши с фина пухкава глазура. Нима не разбираха, че пробуждат в мъжа непоносимо желание да махне проклетата обвивка и да стигне до нежната гореща сърцевина.

Всичките тези бели дантели я покриваха като захарна пудра. Бяха навсякъде — по краищата на ръкавите й и по шала, наметнат на раменете й. Боже мой и наметалото й беше от дантела. Футове от ефирната материя покриваха и шапката й, която той веднага намрази, защото скриваше ароматната й коса.

Тя го погледна, а на лицето й все още бе изписано възхищение.

— Защо не е изложена до другите? Защо я държат заключена?

На графа му трябваха няколко секунди, за да проумее думите й.

— Метопът? Почистват го след годините, прекарани в градината на Елджин. Мисля, че ще са им нужни няколко седмици, преди да го изложат.

— А защо ни позволиха да го видим?

— Както споменах, аз съм в борда на директорите.

— О, разбира се. Затова и пазачът ви познава. — На устните й засия доволна усмивка. — Не знам как да ви благодаря, че използвахте влиянието си и ми дадохте възможност да видя това прекрасно произведение на изкуството.

Тя отново нежно погали скулптурата и той усети толкова силен пристъп на желание, че едва не простена на глас. Копнееше тези пръсти да докосват него, да галят него. Искаше го повече от всичко досега.

— Почакай — каза Джордан и хвана ръката й. Бавно измъкна ръкавицата от тънките й пръсти. — Така ще можеш да го почувстваш по-добре.

Той сложи ръката й върху мрамора, горящ от желание да я притисне към нещо друго, също толкова твърдо в момента.

Емили притихна, когато опря ръката й до скулптурата. Стоящият до него метоп престана да съществува. Виждаше единствено стройната фигура на момичето, усещаше под дланта си топлите й пръсти, чу как се учести дишането й.

Няколко минути стояха в мълчание, толкова вглъбени един в друг, че тишината стана оглушителна.

Изведнъж тя отдръпна ръката си и го принуди да отмести своята. Без да откъсва очи от скулптурата, тя промърмори:

— Страшно е дори да си представя, че са държали подобно великолепие в калта. Това творение е прекрасно!

Джордан погледна одухотвореното й лице, осветено от замечтана усмивка, толкова изтънчено и спокойно, сякаш бе изсечено от мрамор.

— Да, прекрасно е — с усилие произнесе той, потискайки страстното си желание да я сграбчи в обятията си и да я зацелува до безпаметност.

Господи, как я желаеше! Но не биваше да я плаши, преди да стигне до най-важната си цел. Блекмор се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Искаш ли да видиш и останалата част — тази, която е скрита под кърпата за почистване?

Очите й светнаха от любопитство.

— О, разбира се! Аз… аз искам да кажа — ако е възможно.

Радостното очакване, изписано на лицето й, за миг го накара да изпита чувство на вина. Канеше се да й извърти доста мръсен номер. Но искаше да разбере истината, нали така?

Като потисна угризенията си, Блекмор дръпна покривалото, без да откъсва поглед от лицето й. Нямаше нужда да поглежда към скулптурата, за да разбере какво вижда тя. Специално бе избрал метопа заради скритата под кърпата фигура.

Под покривалото се намираше безглава статуя на лапит. Бе сграбчил кентавъра за гривата, по всяка вероятност с намерението да му откъсне главата, която природата и времето вече бяха изтрили от камъка. Скулпторът бе изваял тялото на мъжа с голямо майсторство, като бе показал всеки мускул, всяко ребро, всяка вена. От раменете на воина падаше великолепно наметало, от което се виждаше всяка малка неравност или гънка. Но с изключение на мантията, мъжът бе напълно гол от главата до петите. Тя в никакъв случай не би могла да го пропусне. И ако това беше Емили Феърчайлд, реакцията й би трябвало да се прояви достатъчно красноречиво.

И наистина. Тя изглеждаше шокирана. Челюстта й увисна, очите й се ококориха. И почервеня от корените на косите до ноктите на краката си, което го накара да изпита огромно удовлетворение. Това беше Емили — трябваше да е тя!

След миг зашеметено мълчание, я чу да прошепва дрезгаво:

— Боже мой, той е великолепен!

Великолепен? Блекмор едва не се задави.

— Не те ли шокира?

Тя вдигна рамене:

— И защо? Аз съм от Шотландия, където мъжете не носят нищо под килтовете си.

Разочарование след разочарование. Нима Емили би могла да говори за килтовете с толкова небрежно безразличие.

Когато тя започна да разглежда скулптурата отблизо, той почувства силен пристъп на ревност.

— Тази част от метопа, като че ли ти хареса повече от предишната?

— Разбира се. Фигурата на мъжа е изсечена много добре.

Добре изсечена? А нямаше ли предвид добре провесена?

— Значи, тази голота не те притеснява? — безсмислено каза Джордан, нямаше сили да изостави темата.

— Разбира се, че не. Човешкото тяло не е срамно. Древните гърци са го разбрали, макар че явно на нас ни липсва тяхната мъдрост.

Как можеше да е толкова спокойна! Това бе просто немислимо! Но след това забеляза, че се бе опряла с ръка на масата, сякаш краката й отказваха да я държат и присви очи. Ха! Тя просто се преструваше, че не е шокирана. Така беше! Реши да използва друг трик.

— Искаш да кажеш: „Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна“, и така всичко си отива на мястото.

Със затаен дъх, той чакаше реакцията й на цитата от Светото Писание.

— Предполагам, че е така. Кой поет цитирахте? Онзи лорд Байрон, от когото всички са така заинтересовани?

Тя мислеше, че й бе рецитирал Байрон. Емили Феърчайлд би трябвало добре да знае един толкова известен цитат — дори на него му трябваха няколко часа, за да го намери в Библията, до която преди никога не се бе докосвал. Но лейди Ема…

Погледът й небрежно се плъзна по мраморната фигура, като се задържа за малко на отпуснатия мъжки орган и графът едва сдържа стона си. Неговият собствен се намираше в състояние на възможно най-силна възбуда.

По дяволите! Можеше да допусне, че ще се преструва, че не е шокирана от голото тяло, и дори да повярва, че не е чувала цитата, който й бе казал — но Емили Феърчайлд в никакъв случай не би могла да разглежда с такова неприкрито любопитство мъжки атрибути.

Сигурно Йън бе прав — момичето бе именно това, което твърдеше, че е — лейди Ема. Най-вероятно бе далечна роднина на дъщерята на пастора и нищо повече.

Не знаеше дали е разочарован, или се радваше. Ако тя не беше Емили, значи бе прав за дъщерята на пастора и нейната непорочност. Младата жена не го заблуждаваше. Сигурно още беше скрита в енорията и четеше цитати от Библията. И тя беше жената, която желаеше.

Така ли беше? Той се загледа в лейди Ема, когато тя отстъпи назад, за да огледа по-добре цялостния образ. Заля го по-силно желание дори и от преди.

Но защо бе толкова силно привлечен от нея, ако това не беше неговата Емили?

Защото тя нямаше равна на себе си. Имаше остър като на мъж ум и женствено и съблазнително тяло. Всички жени, които бе срещал в живота си, бледнееха до нея. Тя възпламеняваше чувствата му и предизвикваше порочни желания и беше достижима. С нея не бе необходимо да се въздържа, както с Емили. Лейди Ема не беше невинна.

Младата дама въздъхна и лекия звук събуди страстното желание, което гореше в непокорното му тяло.

— Мисля, че е по-добре да се връщаме при мама, преди да е пратила пазача на музея да ни търси.

Когато понечи да тръгне към вратата, той я хвана за ръката и я задържа.

— Не тръгвай още, Емили — каза графът нежно.

— Не бива да тревожа мама…

— Не се безпокоеше толкова за нея на бала у Мерингтън. Доколкото си спомням, не те интересуваха нейните желания.

Погледите им се срещнаха и Джордан прочете в очите й уплаха. Панически ужас! Какво се бе случило с капризната кокетка?

Сякаш отгатнала мислите му, тя се усмихна хитро.

— Няма да ви хареса, ако мама нахлуе тук с охраната на музея, уверявам ви.

— Няма да ми хареса и ако си тръгнеш, без да ми дадеш дори една целувка. — Сърцето му биеше учестено, когато я придърпа към себе си. — Само една-единствена. Наложи ми се да преодолея много трудности, за да организирам тази среща. Нима ще ме разочароваш, като започнеш изведнъж да се държиш сдържано.

Той хвана нежно брадичката й, прокара палеца си по влажната й долна устна и усети как тя трескаво си пое дъх. Желаеше го. Преструваше се на безразлична, но изгаряше от желание. Влечението ги обединяваше и с някаква първобитна сила ги привличаше един към друг.

— Не постъпваш честно — прошепна Емили, гледайки го с широко отворени, тревожни очи.

— Никога не го правя.

И сведе устни към нейните.

Тя опита да избегне целувката му, но той хвана лицето й между дланите си, избутвайки шапката й, която падна на пода. След това я задържа неподвижна и завладя устните й.

Те бяха топли… податливи… ароматни като топъл марципан. Но не можеха да утолят непоносимата жажда, която го изгаряше. Притисна език към деликатната й, възхитителна уста и когато тя я разтвори със стон, го обзе чувство на триумф. Плъзгайки го в кадифената топлина, Джордан се наслади на начина, по който го прие.

Но все още не беше достатъчно. След дни на изгарящ копнеж по нея, искаше още, нуждаеше се от повече. Обхвана кръста й с ръце и я придърпа близо, притискайки я изцяло към себе си, докато ръцете му шареха по гърба, талията и бедрата й.

Целува я дълго и страстно, като умиращ от глад мъж, макар че никога досега не бе проявявал такова безразсъдство. Тя не беше като жените, с които обикновено се срещаше. Бе във възраст за брак, но не беше невинна. Освен това не беше Емили.

Въпреки това я целуваше. И когато тънките й ръце се увиха срамежливо около кръста му, той изпъшка и я придърпа към масата, която бе на няколко крачки встрани. Не си даде време да помисли, нито прекъсна целувката. Просто я положи на масата и се намърда между краката й, които инстинктивно се бяха разтворили изпод широките й поли.

Сякаш бе изпаднал в транс, оставяйки всички мисли за приличие и здрав разум. Нуждаеше се да я докосва навсякъде, да я гали, да покрива с ласки ръцете, бедрата и гърдите й, които го побъркваха.

Тя се откъсна от устните му, гледайки го зашеметено.

— К-какво правите?

— Играя си с огъня — промърмори той и отново завладя устните си.

Огън, помисли си Емили, когато умелите длани на Джордан се плъзнаха от талията към ханша й, а после и по-ниско, по бедрата. Да, огън… купчини жар, избухващи в пламъци. За това й напомняше чувството, което се зараждаше… в гърдите й… в стомаха… на онова тайно място между краката й. Устните и ръцете му запалваха искри по цялото й тяло и тя, като глупачка, доброволно се оставяше на пламъците, позволявайки му да я изгори.

Без да може да устои на желанието да го докосне, девойката плъзна пръсти в златисто червеникавата му коса, която пламтеше под лъчите на обедното слънце, струящо от прозореца. Гъстите кичури бяха меки и податливи, за разлика от упоритите му ръце, които свободно се разхождаха по тялото й.

Боже, помогни ми!, помисли си тя, когато една от ръцете му се плъзна под полата й и премина с изкусните си пръсти по цялата дължина на чорапа, чак до жартиера й, разпалвайки огъня още по-бурно. Не трябваше да му позволява да я целува. Не биваше да използва дръзката си същност, за да го заблуди при просташките му опити да я разобличи.

Но всичко това бе свършило работа. Той я наричаше Ема, а не Емили!

И сега трябваше сама да събира плодовете от своята глупава игра! Лейди Ема беше дръзка и непокорна. Тя обичаше мъжките ласки и целувки. Порочната лейди Ема напълно я бе превзела.

С безпогрешния си инстинкт на съблазнител, Джордан бе разбрал това. Не остана и следа от сдържаността, която бе проявил с Емили Феърчайлд през онази нощ в каретата, сега той премина всички граници. С едната си ръка сладострастно галеше бедрото й, а другата стоеше на кръста й.

Не за дълго обаче. Отдръпна се леко назад и хвана дантеления й шал, свободно вързан върху роклята.

— Да се отървем от тези безполезни малки неща — промърмори той, като умело развърза шала и го хвърли настрани, разкривайки горната част на гърдите й.

Момичето ахна. Горещият му поглед бе вперен в нежните й извивки, повдигнати от корсета така, че едва не преливаха от роклята. Тя би трябвало да се прикрие, но необяснимо защо ръцете й продължаваха да стоят заровени в косата му. Започвайки с вдлъбнатинката в основата на шията, показалецът му бавно се плъзна към тази между гърдите й.

— Не… Вие не трябва да… да бъдете толкова порочен, Джордан!

— Порочен? — възмути се мъжът. — Не съм и наполовина толкова порочен, колкото заслужаваш. — Пъхна палец под ръба на корсажа й и смъкна плата по рамото й. Освободената й гръд се измъкна навън, сякаш искаше да му се покаже.

Шокирана от волността му, Емили понечи да се прикрие, но той я хвана и задържа пръстите й, а с другата си ръка погали голата й гръд. Очите му срещнаха нейните с поглед, силен и хипнотизиращ като опиум. Безмълвно прекара палец по зърното й, което набъбна и се втвърди под умелата му ласка.

— Мили… Боже! — немощно прошепна тя, когато Джордан отново го погали. Този съблазнителен мерзавец й доставяше невероятно удоволствие.

Не смееше да погледне към триумфалния израз на лицето му. Но когато затвори очи, не му попречи да я докосва. Обзе я неудържимо желание да почувства ласките му. Възхитителните усещания подкосиха краката й и превърнаха решителността й в пепел.

Когато той отново завладя устните й в изгарящо чувствена целувка, се приближи към него, насърчавайки го, потапяйки се в него, сякаш бе сладък сън. Но тя беше будна и по-жива от всякога.

Някъде в дълбините на съзнанието й, уловена в дивата вихрушка на необуздана възбуда, Емили осъзна, че ръцете му са предприели двойна атака — едната се стараеше да освободи втората й гърда, а другата бавно се справяше с жартиера й, галейки нежно вътрешната част на бедрата й. Тази интимна ласка я накара да спре да се заблуждава и да признае, че не може да му устои. Безразсъдната лейди Ема напълно я завладя, изпълвайки я със страстно желание да усеща ръцете му по тялото си.

Как бе прекарала толкова години в пълно неведение за онова, което можеше да направи един мъж… онова, което можеше да накара една жена да прави? Тя копнееше за всяко докосване на пръстите му до чувствителните й зърна. Всяка нежна ласка, всяко сладко, мъчително движение.

Той остави устните й и покри с горещи целувки бузите, спуснатите ресници, слепоочията й. Емили не бе в състояние да мисли или да се движи, само съществуваше. Нейният свят се сведе единствено до тези интимни ласки. Миризмата на мраморния прах и грубата дървена маса под нея — това бе всичко, освен него, което я свързваше с външния свят.

Устата му се придвижи по изпъкналостта на едната й гърда и преди тя да успее да го осъзнае, той я засмука, а ръката му продължи да гали зърното на другата.

Мили Боже! Колко грешно! Колко развратно!

И какво удоволствие! От устните й се откъсна стон и докато му предоставяше гърдите си, се изви толкова силно назад, че едва не падна от масата.

— Джордан — прошепна тя, стискайки го за раменете. — Господи… Джордан… това… това… е така… така…

— Скандално? — промърмори той до гърдите й.

— Божествено!

Младият мъж я погледна с усмивка.

— Ето това харесвам в теб — каза, като дръпна за кратко ръцете си от нея колкото да свали палтото си и да го захвърли на масата. След това разкопча жилетката си. — Не се срамуваш да се наслаждаваш на удоволствието.

Някъде в дълбините на възбуденото й съзнание се промъкна мисълта, че той не бива да си сваля палтото. Но Джордан хвана ръцете й и ги постави на гърдите си. Потребността да изследва тялото му, както бе направил с нейното, стана почти непоносима. С безсрамното желание той да свали и ризата си, тя погали с любопитни пръсти гърдите и бедрата му, усещайки твърдите мускули. Също като голата каменна статуя зад нея, силен, строен и много мъжествен.

Когато ръцете й се добраха до кръста му, мъжът изпъшка и разкопча горните две копчета на панталоните си. Хвана ръката й, тази, на която нямаше ръкавица, и я пъхна вътре.

— Докосни ме — прошепна той и я погледна с пламтящи очи, докато тя се съпротивляваше слабо. — Докосни ме, както докосна него.

— Н-него?

— Метопа. — Гласът му беше дрезгав от желание, когато избута ръката й надолу към нещо дълго и твърдо, което изпъваше тесните му панталони. — Кентавъра.

— Но аз… н-не го докоснах по този начин.

— Но би могла — рязко произнесе Джордан. — Накара ме да ревнувам от проклетия кентавър, за бога!

Признанието му я развълнува. Разбира се, ръката й не биваше да стои в панталоните му, но така й се искаше да го докосне. Освен това, гледката на голата статуя бе разпалила любопитството й. Тя плахо уви пръсти около него. Твърдото нещо сякаш оживя в ръцете й и тя го пусна, ахвайки.

— Не, недей — изстена мъжът, след което върна ръката й обратно. Устата й пресъхна, когато неговата я насърчи да го погали. — О, Боже! Да, да, точно така. Не спирай. — Стиснал очи, Блекмор плъзна няколко пъти ръката й с израз на огромно удоволствие.

Но когато тя любопитно стегна пръстите си по-силно, той изведнъж отвори очи и издърпа ръката й от панталоните си, проклинайки.

— Това е прекалено. Достатъчно. Не бих могъл да издържа повече.

С похотлив поглед хвана полите й и ги вдигна, оголвайки краката й над коленете.

— Твой ред е — прошепна с многозначителна усмивка, която смрази кръвта й във вените.

Какво искаше да каже?

Той й показа. Плъзна ръце по бедрата й и започна да гали крака й над жартиера. Тогава почувства как палците му се промъкват под бельото й. Тя опита да стисне крака, но тялото му между тях й пречеше.

— Джордан, аз не разбирам…

Първото докосване на ръката му я накара да изтръпне. Второто изтръгна въздишка от гърдите й. След третото копнееше за повече и започна да движи бедрата си, за да посрещне дразнещите му пръсти.

— Мили Боже, Джордан… Джордан…

— Да, Ема? — Той продължи да я гали и тя ахна. — Харесва ли ти? Успях ли да ти доставя удоволствие?

— Мили Боже…

Това, което щеше да каже, бе заглушено от страстна целувка. Галеше я дяволски умело и я довеждаше до лудост. Вече не се притесняваше какво щеше да се случи. Намираше се в обятията на мъж, за когото копнееше от седмици и сега й показваше какво точно е страст. В сравнение с това всичко останало бледнееше.

Тя впиваше пръсти в раменете му, докато той я караше да трепери и да се извива. Когато плъзна пръст в нея, бе неизмеримо шокирана. Точно това бе чакала и желала. Беше възхитително. Харесваше й. Обожаваше го!

— Господи, исках да направя това от първия момент, в който те видях — каза той дрезгаво. — Исках да те докосна, да те взема в обятията си, както сега, да потъна в теб, сладка очарователна любима.

Ласкавите му думи я накараха да изтръпне.

— Мисля само за теб от момента, в който те целунах — изрече пламенно и пръстът му потъна още по-дълбоко. Бе се овлажнила там долу, което улесняваше проникването му.

— А говорят, че не сте способен на романтични чувства — прошепна тя, стиснала рамото му. — Колко грешат само!

Джордан потъна във влажния вход между краката й с отявлено арогантна ласка.

— Не става дума за романтични чувства, скъпа моя. Това е просто желание, гола, неприкрита страст, и нищо повече. Това винаги съм имал в изобилие. Особено що се отнася до теб.

Отне й няколко секунди, за да могат думите му да пробият мъглата от страст, която я обгръщаше и да дойде на себе си. Но когато това се случи, тя се скова, облегна се назад и го погледна.

— К-какво казахте?

Той потърка носа си в ухото й и продължи да я гали.

— Казах, че винаги съм те желал. И ти, без съмнение, го знаеш.

Думите му й въздействаха като кофа със студена вода, излята върху главата й. Всички греховни желания и порочни мисли незабавно изчезнаха.

Долен развратен негодник! Бе си помислила, че я иска, но той желаеше само това! Боже мой! Емили почти припадна. Каква невероятна глупачка бе.

В яростта си сграбчи ръката му и опита да го отблъсне.

— Какво, по дяволите? — възкликна мъжът, когато тя избута дланта му изпод полата си. Учуденият израз на лицето му бе точно това, което заслужаваше, задето бе толкова глупава.

— Махни се от мен! — отчаяно извика девойката. — Не искам да ме докосваш!

— По дяволите, Ема! — изръмжа той и я сграбчи. — Какви са тия глупости?

— Това не е глупост. — Тя го удари през ръката, а после го избута и скочи от масата. Докато пресичаше стаята, се обърна и му каза през рамо: — Аз не искам… Не мога да направя нещо толкова позорно. Това е грях!

От гняв и унижение очите й се изпълниха със сълзи и тя започна да оправя роклята си, като опита да се приведе в ред и да не мисли за волностите, които му бе позволила. И всичко това, заради глупостта й да смята, че той наистина изпитва към нея топли чувства. А тя даже бе готова да му се отдаде напълно, ако беше сигурна, че я обича.

Но не и Джордан. Не и той, с каменното му сърце. Беше чисто и просто плътско желание. За Бога, дори не беше към нея, а към лейди Ема! И всичко, само защото смяташе, че шотландката е също толкова опитна, колкото онези… онези напудрени жени, с които той прекарваше времето си. Негодник!

— Ема, няма нищо срамно в правенето на любов — процеди през зъби той, докато я приближаваше и спря зад нея.

Джордан сложи ръце върху раменете й, но тя се дръпна.

— Не е срамно за вас — прошепна горчиво. — Но каквото и да мислите за мен, аз съм длъжна да пазя репутацията си. И ако загубя невинността си…

— Да загубиш невинността си — повтори той саркастично. — Не е ли малко късно да си спомняш за това?

Обхвана я ужас и тя рязко се извърна към него, гледайки го в лицето.

— Искате да кажете, че това, което правихме… аз…

Емили знаеше някои неща за това как жената губи девствеността си, но без много подробности. Бе пъхнал в нея пръстите си. Това същото ли бе като… означаваше ли, че той…

— Вие… лишихте ли ме… от моята девственост? — попита го, ужасена от тази възможност.

— А ти… нима не знаеш?

— Разбира се, че не знам! — възкликна тя с пълно отчаяние. — Никога не съм била с мъж… по този начин! Откъде да знам?

Мускулите на скулите му заиграха и видът му стана определено враждебен.

— Аз мислех, че… така, както се държа в градината, когато ме целуна… начинът, по който реагира днес. По дяволите, от волностите, които ми позволи… Мислех, че…

— Позволих ви това, защото си мислех, че изпитвате нещо към мен! — разгорещено каза тя и веднага съжали. — Бях любопитна, а вие бяхте… толкова…

— Убедителен. — По гласа му си личеше, че вече се е съвзел. — Да, определено имам умения да убеждавам. И те исках, Ема. Все още те искам. Но това е всичко. Ако мислиш, че тази кратка среща ще доведе до сватба…

— О, в името на всичко свято! — прекъсна го девойката, спомняйки си първите няколко минути от престоя си в каретата. — Никога не съм виждала толкова убеден мъж, че жените непременно се стараят да му поставят капан, за да се ожени. — Гневът я направи невнимателна. — Не аз ви доведох тук! Не аз помолих за „една-единствена целувка“. Ако не сте забелязали, аз имам тълпа от ухажори от момента, в който пристигнах в Лондон. Няма нужда да подмамвам един нещастен мъж да се ожени за мен, Джордан!

За миг той замръзна. После присви очи и каза студено:

— Вече го каза веднъж, Емили.

Тя понечи да протестира, но мигновено застина. Наистина бе използвала тези думи, когато се срещнаха за пръв път в каретата. И той току-що я нарече Емили, а не Ема. Сърцето й се преобърна. Сили небесни, той бе разбрал всичко. Джордан знаеше, защото бе успял да я вбеси толкова много, че забрави за ролята си. Проклет да бъде! Не можеше да върне думите си назад или да измисли някакво обяснение за тях. Играенето на роля бе далеч над възможностите й в момента, когато емоциите й бяха така объркани, а той стоеше там, гневно стиснал ръце.

В паниката си тя се втурна към вратата.

— Не, Емили! — възкликна той и се спусна след нея.

Но не успя да я спре. Молейки се на Бог пазачът да е на мястото си, тя забарабани силно по вратата и извика високо:

— Готови сме да си тръгнем. Може да ни пуснете.

— Да, милейди — достигна до нея приглушен глас.

С огромно облекчение тя чу дългоочаквания звук на ключа в ключалката. Но тогава Джордан я притисна към вратата толкова силно, че девойката усети силно възбудената му плът.

— По дяволите, Емили, трябва да поговорим — тихо прошепна той.

Тя яростно поклати глава.

— Махнете се от мен! Не искам да разговарям повече с вас. — Вратата потрепери под пръстите й. — Пуснете ме или се кълна, че ще закрещя.

Младият мъж се поколеба. Емили усещаше горещия му дъх по бузата си. Чу как пазачът се опитва да отвори вратата, но Джордан продължи да я притиска към нея.

— Милейди, нещо пречи на вратата да се отвори — извика пазачът. — Не мога да я помръдна.

Тя изви глава и сърдито изгледа Джордан, предизвиквайки го да се опита да я задържи. Известно време негодникът устоя на погледа й и тя се уплаши, че наистина няма да я пусне.

След това с едно проклятие, той се отдръпна и й даде възможност да се отдалечи от вратата, която веднага се отвори. Пазачът ги изгледа подозрително.

— Всичко наред ли е, милейди?

Тя с усилие застави гласа си да звучи спокойно.

— Всичко е наред, благодаря ви.

Емили излезе от стаята и благодари на Бога, че по това време нямаше никой в тази част на музея.

— Чакай — извика я Джордан.

Младата жена спря, усещайки внимателния поглед на пазача.

— Да?

— Забравихте си шапката и ръкавиците, мис Феърчайлд — саркастично каза графът.

Тя бавно се обърна към него, без да има сили да срещне безмилостния му поглед. Блекмор й подаде вещите и тя ги взе, като не си направи труда дори да го поправи. Беше глупаво да продължава да се преструва пред него. Сега знаеше коя е.

Значимостта на този факт внезапно я връхлетя. Не можеше да си тръгне, без поне да опита да спаси ситуацията. Тя погледна остро пазача.

— Извинете, сър, ще ни оставите ли насаме за минута?

Мъжът изгледа навъсено Джордан, чиито липсващи палто и жилетка потвърждаваха, че в стаята се бе случило нещо повече от обикновено любуване на произведенията на изкуството.

— Добре, но ще бъда ето там, госпожице, ако имате нужда от мен.

Когато човекът се отдалечи на няколко крачки, тя се застави да погледне право в очите ядосания Джордан.

— Ще ви помоля за услуга… Знам, че нямам право да го правя, но ви моля… — Тя преглътна и впери поглед надолу към ръцете си. — Умолявам ви да не споменавате пред никого вашите… подозрения за моята самоличност.

— Вече не са подозрения, Емили.

— Разбирам. Но само вие знаете истината и аз…

— Истината? — пристъпи към нея и снижи гласа си до шепот. — Аз не знам проклетата истина. Знам само, че се представяш за дъщерята на лейди Дънди. Не знам защо и как или…

— И аз не мога да ви кажа.

Той я изгледа свирепо.

— Защо?

Тя сложи ръкавицата си, след това се принуди да го погледне.

— Това е… много сложно. Но, моля ви, повярвайте ми, имам основателна причина за този маскарад. Ако разкриете на някой истината — на приятелите си, на слугите или на когото й да е — това ще съсипе не само моя живот, но и живота на много други хора. — Младата жена преглътна гордостта си. — Аз ви моля. Ако поне малко не съм ви безразлична, запазете мълчание.

Едно мускулче запулсира на челюстта му.

— Искаш да мълча, но няма да ми дадеш отговори. Защо го правиш? Защо те покровителстват Несфилд и сестра му? Каква е целта ви? Ако ми кажеш, ще запазя тайната ти.

Да, естествено, че щеше — само дето това засягаше добрия му приятел лорд Сейнт Клер. Двете с лейди Дънди бяха толкова близо да разкрият кой е любимият на Софи, че Емили не можеше да рискува да подплаши най-подходящия им заподозрян. Или да понесе гнева на лорд Несфилд.

— Съжалявам, Джордан, не мога да ви кажа. Тайната не е само моя.

— А ако откажа да мълча, докато не ми разкажете всичко?

Очите й се напълниха със сълзи, но тя отчаяно се бореше с тях. Нямаше да му позволи да я види как плаче. За нищо на света!

— Тогава аз ще бъда първата, която ще погубите. Не ви ли беше достатъчно, че отнехте… девствеността ми? Трябва ли да ми вземете и всичко останало?

На лицето му се изписа разкаяние и гласът му омекна:

— Не съм те лишил от девствеността ти. Добродетелта ти е незасегната.

— Е, поне едно нещо е наред — каза тя шепнешком. — Но това не променя нищо. Все още не мога да ви кажа.

— Дявол да го вземе, Емили! Кажи ми!

Младата жена го погледна умолително.

— Защо това ви безпокои толкова? Няма нищо общо с вас. — Той нито веднъж не бе намекнал, че се интересува от Софи, така че нямаше причина да продължават да го подозират, без значение какво мислеше лорд Несфилд за това. — С нищо няма да ви навреди, ако запазите тайната ми. Или толкова ме презирате за опита ми да ви измамя, че няма да се успокоите, докато не ме погубите окончателно?

Лицето му се изкриви от гняв.

— Бог знае, Емили, че не те презирам. Никога не бих могъл и със сигурност не искам да те погубя.

— Тогава запазете тайната ми.

— Защо не можеш да ми споделиш истината? Нима не ти показах, че ме е грижа за теб?

И смееше да го каже сега? След онова, което току-що се бе случило?

— О, да! Чух колко сте загрижен за мен! „Не изпитвам никакви романтични чувства, скъпа моя“ — горчиво повтори думите му. — „Това е просто желание, гола, неприкрита страст и нищо повече“. Вие просто ме искате, това е всичко. — Тя се обгърна с ръце, почувствала как обидата отново я обхваща. — Не, вие дори не искате мен. Искате тази разпусната лейди Ема! И все още настоявате да ви се доверя, с цената на бъдещето си! Как смеете? — Сълзите преляха от очите й и девойката яростно ги изтри с ръка. — Нямате право да искате това от мен, вие… вие, мерзавец такъв.

Графът простена. Изражението му от гневно стана виновно и той пристъпи напред, за да я утеши.

Момичето бързо отскочи назад и колебливо промърмори:

— Аз… сега трябва да тръгвам. Не мога да остана повече тук.

После се обърна рязко и бързо се отдалечи.

— Моля те, Емили — извика Джордан след нея, — не може ли да поговорим за това?

Тя не отговори и продължи да върви. Шептеше пламенна молитва, докато бързаше към стаите: Мили Боже, не му позволявай да каже. Ако му попречиш да ме издаде, никога повече няма да правя нещо подобно. Заклевам се.

Молеше се само Господ да се вслушва и в молитвите на развратниците.