Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (13)

Глава 13

„Отегчение или страдание — между тези две състояния трябва да избира човек в живота си.“

Мадам дьо Стал, писмо до Клод Роше, 1800 г.

Вечерно парти, и таз добра! Джордан още не можеше да повярва. Той слезе от каретата пред градската къща на Сейнт Клер, като клатеше недоумяващо глава заради странното поведение на приятеля си. Преди заминаването си от Англия, Йън пребиваваше предимно в провинциалното си имение. Блекмор със сигурност не помнеше някога да е организирал вечерни партита. Този внезапен изблик на общителност бе доста нетипичен.

Но пък също толкова необичайно бе и желанието му да се задоми. Графът никога не бе мислел, че ще доживее деня, в който Йън ще започне да ухажва превзети момиченца на брачния пазар. Скоро той щеше да е женен и да настъпи краят на мързеливите следобеди, прекарани в риболов в имението на Джордан или часовете политически дебати в съвещателната зала на клуб Брукс. Сейнт Клер щеше да приключи с всичко това. Нямаше да изпитва кой знае каква нужда от приятелите си, защото щеше да има жена, която да му прави компания, да споделя мислите и живота му.

Да прогонва самотата.

Мисълта разтърси Джордан. Едно нещо можеше да се каже за брака — той означаваше край на самотата.

А дали беше така? Майка му бе болезнено самотна. Баща му също. Бракът невинаги слагаше край на това чувство. Понякога ставаше дори по-лошо, когато живееш до някого, когото не познаваш истински.

Той въздъхна. Помоли се на бог Йън мъдро да подбере спътницата си и да намери някоя, която няма да го пренебрегва. Не би пожелал на никого брак като на родителите си.

Вратата се отвори точно когато достигна последното мраморно стъпало и един лакей пое палтото и шапката му. Познат женски смях долетя до него от салона на горния етаж, и запали внезапна искра на копнеж в стомаха му. Дали тя беше тук? Минаха два дни откакто бе говорил с нея, макар да я бе видял на няколко приема. Но ако беше тук…

Не можеше да бъде! Йън със сигурност не би я поканил заради покровителственото си отношение към нея. И все пак, докато слугата го водеше нагоре, дланите му се изпотиха. А когато влезе в салона и завари група джентълмени, скупчени около Емили, да пият вино и да разказват истории, на които тя се смееше с удоволствие, гърлото му се стегна.

Тя беше тук и, както обикновено, караше мъжете да копнеят по нея. За бога, защо лейди Дънди не направеше нещо, вместо да стои и да я наблюдава с нежно задоволство? Нима проклетата графиня искаше Емили да бъде преследвана от тълпи развратни глупаци?

Поне роклята й беше скромна, за разлика от червеното изкушение, което носеше вечерта в операта. Буйни дипли бледорозов сатен обгръщаха формите й и караха устните и бузите й да изглеждат като нежни венчелистчета. Венец бели цветенца от портокалово дърво красеше като ореол златистата й коса, а наниз от също толкова бели перли се спускаше между гърдите й с такова задоволство, че той чак му завидя. Да почива между тези две хълмчета мека плът би събудило задоволство наистина.

— Е, и ако това не е добрият граф — дочу се подигравателен глас.

Джордан откъсна поглед от възхитителния образ и видя Полък, който стоеше до прозореца и държеше чаша за вино от фин кристал със също толкова изящната си ръка.

— Добре дошъл, Блекмор. Пропускаш отлично бургундско. — Контето вдигна чашата, после премести поглед върху Емили. — И още по-прекрасна компания.

Полък? Тук? Нима Йън си бе загубил ума? Не осъзнаваше ли, че мазникът е хвърлил око на Емили? О, как искаше да размаже физиономията на това денди само задето си позволяваше да я гледа.

Незнайно как Джордан успя да се застави да говори спокойно:

— Добра вечер, Полък. Ако знаех, че си тук, щях да дойда по-рано. Не бих искал да пропусна поредния ти интригуващ разказ за последната визита при шивача.

При тази явна проява на сарказъм дамите започнаха да хихикат, а господата да се подсмихват подигравателно, докато лейди Дънди му отправи преценяваща усмивка. Само Емили не му обърна внимание и преднамерено му обърна гръб.

Полък развя пренебрежително ръка с идеално оформен маникюр:

— Поне знам какво биха искали да чуят дамите. Ти ги отегчаваш с истории за драгоценните си реформи.

— А, да. Да не дава бог да се обсъжда нещо важно като: как да се нахранят бедните или да се осигури нормална заплата за обикновения работник. Ще е по-добре, ако се съсредоточим върху кройката на фрака ти.

— Как смееш… — изригна контето, а чашата, която държеше, се строши в юмрука му. — Проклет да си, Блекмор! Виж какво ме накара да направя!

В стаята се възцари тишина, а останалите гости изглеждаха вцепенени, несигурни как да реагират и накъде да гледат. Досега не бяха виждали нещо такова.

Полък се хвана за ръката, пронизана от парченца стъкло.

— Кърви, за бога!

Наистина капеше кръв чак по другата му ръка и по мароканския килим на Йън. Кръвта и виното се сливаха в гъста струйка.

— Някой да направи нещо! Повикайте лекар!

Емили се приближи бързо до пострадалия:

— Нека погледна.

Когато той първоначално се възпротиви, тя хвана китката му и извади кърпичката си:

— Спрете! Срязал сте артерия! Да не искате да ви изтече кръвта?

Краката му се подгънаха, а лицето му пребледня, докато дамата запряташе поръбения му с дантела ръкав и превърза здраво кърпичката високо над китката като турникет.

Нейното самообладание и липса на неприязън към кръвта изненада Джордан, докато не си спомни нощта, в която я бе срещнал за първи път, когато бе дала на Софи някаква отвара и двете жени бяха обсъдили увлечението й по билкарството.

— Елате насам — нареди тя, насочвайки Полък към канапето. — Трябва да извадим стъклата. Страхувам се, че сте получили доста дълбоки разрези. Може да се наложи да ги зашием. — Младата жена огледа стаята и спря поглед върху Йън, който успокояваше гостите. — Лорд Сейнт Клер, ще са ми нужни няколко кърпи, чисти парцали и конци, купа гореща вода и игла. Помолете готвача за чесън, розмарин или мента. И ми донесете малко бренди. Мистър Полък ще има нужда от него.

Йън повика прислугата и им предаде инструкциите, след което отново съсредоточи вниманието си върху злополучните си гости, които сега се бяха скупчили около стола, на който седеше Емили.

— Розмарин и чесън? — извика пациентът й, докато тя навеждаше глава над ръката му. — Звучи все едно ще приготвяте супа.

— И двете са подходящи за третиране на рани. Аз лично предпочитам евкалипта — измърмори Емили, — но се съмнявам лорд Сейнт Клер да има такъв под ръка.

— Какво изобщо знае едно обикновено момиче за лекуването? Не е типичното занимание за свободното време на една графска дъщеря.

Кръвта на Джордан замръзна във вените му. Имаше лек намек на съмнение в гласа му. Но едва ли знаеше нещо. И все пак…

— Със сигурност сте чували за влечението на шотландците към лечителството — каза Блекмор. — Мисля, че е нещо нормално за жените там да се учат на подобни неща. Не е ли така, лейди Дънди?

Графинята повдигна вежда.

— О, определено. Моята Ема се е учила от най-добрите лечители. В безопасност сте в ръцете на една шотландка, мистър Полък.

— Никога не съм чувал подобно нещо за шотландците — измрънка Полък. Емили измъкна парче стъкло от ръката му и той я разтърси. — Ауу! Да не се опитвате да ме убиете?

— Ще го направя, ако не стоите мирен! Да не предпочитате да извикаме лекар? И да ви изтече кръвта, докато чакаме появата му?

Контето млъкна в знак на негодувание. Слугата влезе, носейки нещата, които бяха поискани, и Йън тактично предложи да заведе дамите на обиколка из къщата, за да не гледат. Останалите господа също тръгнаха с тях, както направи и лейди Дънди. Остана само Джордан. Той нямаше намерение да оставя Емили насаме с Полък, дори и за минута.

— Оставаш да злорадстваш над болката ми ли? — избълва гневно пострадалият срещу него.

— Никак даже. Но лейди Ема може да се нуждае от още нещо.

— Да, свършете нещо полезно. — Спокойният, ясен поглед на младата жена срещна неговия за първи път тази вечер. Тя му подаде парче плат. — Разкъсайте го на ивици.

— Не му го давайте — заядливо измърмори Полък. — Може да го напои с отрова.

Джордан захапа края на тъканта със зъби и откъсна едно парче:

— Би трябвало да те отровя. Светът би бил по-добро място без мъже, достатъчно глупави сами да се порязват на винени чаши.

— Ах, ти арогантен задник такъв! — каза контето, надигайки се от мястото си.

— Достатъчно, престанете и двамата! — Емили дръпна ранения да седне обратно. — Не си помагате така, мистър Полък. — Тя изгледа Джордан. — Нито пък вие. Това е само по ваша вина, да знаете. Ако не го бяхте провокирали…

— Откъде да знам, че няма да го приеме на шега? — отвърна Блекмор невъзмутимо, докато й подаваше парчетата плат.

Девойката ги взе и въздъхна. Смачка розмарина и чесъна между пръстите си, положи обилната смес, която се получи, върху раната и зави превръзката около нея.

— Не беше шега. Просто поредният израз на презрение по отношение на човек, неотговарящ на високите ви стандарти.

Думите на порицание го оставиха безмълвен. Това ли си мислеше тя за него?

Полък наблюдаваше и двамата, и на устните му бавно се появи усмивка.

— Точно така, лейди Ема. Добре го познавате. Той гледа отвисоко на нас, простосмъртните. И със сигурност не разбира мъже с чувствителна натура като мен. — Мазникът покри ръката й със своята, докато тя превързваше раната, а погледът му се спусна надолу, за да се полюбува на гърдите й. — Или мили дами като вас.

Ревност жегна Джордан. И когато тя замръзна, изчервявайки се до корените на косите си, ревността му се разгоря още повече.

Емили бързо привърши с превързването на раната, а после измърмори:

— Прислугата забрави брендито, а знам, че сигурно ви боли. Ще го донеса.

Веднага щом излезе, контето се облегна назад, отправяйки му подигравателен поглед.

— Объркал съм се. Тя е много добра в лекуването, не е ли така? Докосва нежно.

Гневът до такава степен бе замъглил погледа на Джордан, че той едва виждаше.

— Стой далеч от нея, Полък, чуваш ли? Тя не е твой тип.

Другият мъж се усмихна, изучавайки превръзката си с нарастващ интерес:

— Предполагам мислиш, че е твоят тип.

— Стой настрана от нея. Това е всичко.

— Ще го направя, ако и тя го стори. Но както виждаш, не може да си държи ръцете далеч от мен.

— Не говори глупости — добави Блекмор подигравателно. — Просто се забавлява, като помага на идиоти.

Погледът на Полък го прониза, обиден и далечен:

— Наистина ли? Това ли правеше онази нощ, когато с нея бяхме в градината на лейди Астрамонт?

Кръвта се оттегли от лицето на Джордан. Той си повтаряше, че негодникът лъже, за да си върне задето го направи на глупак пред гостите на Йън. И все пак при всяко споменаване на името му Емили се изчервяваше, а и онова, което му бе казала последната вечер за своеволията на този тип…

— Знаеш ли, Ема целува като ангел — отбеляза мръсникът. — А и тези гърди, толкова зрели на допир…

— Копеле такова! — Блекмор с две крачки стигна до него и го разтърси. — Дръж си мръсните ръчички далеч от нея!

Полък му отправи самодоволна усмивка.

— Не ми казвай, че си се захласнал по нея. Тя е по-скоро мой тип, отколкото твой, нали знаеш. Поне аз ще се оженя за нея.

Думите шокираха Джордан така, сякаш някой бе плиснал студена вода в лицето му.

Поне аз ще се оженя за нея. Дали Полък щеше да се ожени за нея? Дори и ако знаеше коя наистина е лейди Ема?

И по-важното, дали Емили би се омъжила за Полък? Защо иначе би позволила на този мъж да я докосне, ако не за да си намери богат съпруг?

Не, той не можеше да повярва, че е такава! Просто не можеше!

Отблъсна го с проклятие на уста:

— Махни се, преди да съм ти наврял лъжите обратно в гърлото!

— Лъжи, а? — каза цинично контето, докато си изтупваше редингота. — Може би трябва да попиташ младата дама какво правехме в градината на лейди Астрамонт вечерта на закуската. — Той сви рамене. — Или по-добре недей. Може отговорът да не ти хареса.

С буреносно изражение Блекмор се приближи към Полък.

Негодникът отстояваше позицията си, жесток смях се разнесе от устата му:

— Значи мъжът, неспособен на чувства, най-после си намери майстора, а? Добре. Дано тя разбие леденото ти сърце. — После се завъртя на пета и излезе.

Джордан стоеше там, докато думите на мерзавеца отекваха в съзнанието му. Бяха лъжи, нищо друго, освен лъжи! Тя не би позволила на негодник като него да я докосне. Не би могла!

Източникът на страданията му направи голямата грешка да влезе точно в този момент, носейки бутилка бренди в снежнобелите си ръце. Изглеждаше изненадана да го завари сам.

— Къде е мистър Полък? Може да иска малко бренди за болките.

— Толкова специално внимание за един подлец — озъби се той. — Чудя се защо болката на мистър Полък така те притесни.

— Не обичам да гледам когото и да е да страда. У дома винаги съм закърпвала раните на този или онзи. Това е основното ми занимание.

— А да им позволяваш волности също ли е твое занимание?

Тя се стегна:

— Ако имате предвид онова, което се случи между нас в музея…

— Говоря за случилото се между вас с Полък в градината на лейди Астрамонт, по дяволите!

Кръвта напусна лицето й:

— Той… той ви е казал за това?

Никакво възражение. Никакви протести. Само вина. Джордан се почувства така, сякаш някой го наръга в стомаха с тъп нож.

— О, да, бе доста щастлив да се похвали как те е целувал и галил!

— Не е! — С объркано изражение, тя направи пауза. — Искам да кажа… е… не беше точно така…

— Значи е казал истината! — Думите имаха неприятен вкус в устата му. — И колко още мъже са те докосвали?

Объркването й избледня, заменено от гняв.

— Как смеете! За вас е приемливо да си слагате ръцете навсякъде по мен, макар съвсем открито да заявявате, че нямате намерение някога да се ожените. Но никой друг няма право да ме доближава, така ли? Само вие можете „да правите каквото искате с тялото ми“?

— Ако храниш някаква глупава надежда, че Полък ще се ожени за теб, по-добре я забрави! Веднъж щом разбере коя си в действителност, няма да те доближи повече. Готов съм да се обзаложа!

— Благодаря ви, че за пореден път изтъкнахте по-низшия ми произход — каза горчиво. — Достатъчно съм добра за вас, за да ме мачкате, но не и за да се ожени някой от вас за мен, така ли? Не се безпокойте, Джордан. Нямам намерение да си забравям мястото — било то с вас или с мистър Полък.

Осъзна как са прозвучали думите му чак когато младата жена се завъртя на пета и отвори вратата:

— Емили, нямах предвид…

Но тя вече излизаше през вратата, с толкова високо вдигната глава, че бе истинско чудо как не падна от елегантната й шия. Проклинайки се, че се бе държал толкова безцеремонно, той хукна след нея, но забеляза Йън и другите да слизат по стълбите от втория етаж. Бързо се върна салона. Последното нещо, което искаше, бе да води учтив разговор, докато ревността препускаше като побеснял бик през него.

Чу прислугата в коридора да обявява вечерята. После Сейнт Клер каза:

— Защо всички не слезете за вечеря? Аз ще доведа останалите.

Блекмор огледа стаята, търсейки начин да се измъкне. Но нямаше такъв. В следващия момент домакинът влезе спокойно.

Той се огледа озадачено:

— Къде е Полък? И лейди Ема?

— Кой знае? — Не успя да скрие горчивия привкус в думите си. — Сигурно е някъде, „утешавайки“ го както само една жена умее. Може да провериш в някоя от спалните.

Йън повдигна едната си вежда:

— Ревността ти личи, Джордан. Много добре знаеш, че лейди Ема не би се усамотила с Полък.

— Не би ли? — Взря се невиждащо в камината, изпитвайки детинското необяснимо желание да изрита жарта. — Полък изглежда мисли другояче. Той намекна, че почти я е имал.

— Полък би казал всичко, за да те провокира. Много добре го знаеш. Това са само лъжи.

— Тогава защо тя не отрече?

— Ти й предаде думите на Полък буквално, така ли?

Скептичният тон на Йън накара Джордан да се обърне към приятеля си:

— Да. Защо не?

— По дяволите, никакъв мозък ли нямаш, щом опре до почтени жени?

— Не — изръмжа Блекмор. — Ако си спомняш, обикновено не си имам вземане-даване с тях.

— Е, не обвиняваш добре възпитана дама в лековато поведение, освен ако умишлено не желаеш да я засегнеш. И определено не й казваш, че си го чул от някакъв идиот и си го повярвал.

Графът опита да си спомни дословно разговора им.

— Тя призна, че е била насаме с него.

— И потвърди, че я е докосвал?

— Не точно. Но се изчервява всеки път, щом името му се спомене.

— Разбирам. И това е доказателството ти. Искаше ми се да можеш да се чуеш. Ако който и да е друг бе разказал подобна измишльотина, щеше да му се смееш до припадък. — Йън разтърси глава. — Защо изобщо те вълнува? Ако нямаш намерение да се жениш за момичето, какво значение има дори и Полък да я ухажва?

Джордан пъхна ръце в джобовете си. Емили бе казала почти същото.

— Той не е подходящ за нея. Знаеш го. Ще се възползва, а после ще откаже да се ожени за нея. — Когато открие коя е тя всъщност. — Защо изобщо покани копелето тук?

Йън се поколеба, преди да отговори:

— Всъщност, идеята да поканя Полък бе на лейди Дънди. Аз не бих, но тя настоя.

За бога. Ами ако поради някакво странно стечение на обстоятелствата лейди Дънди и лорд Несфилд бяха решили да омъжат Емили за Полък?

— Какво общо има лейди Дънди с това?

— Вечерята бе нейна идея. Обеща да подкрепи ухажването ми на Софи пред Несфилд. Но първо, искала да ме опознае, за да реши дали съм подходящ кандидат за племенницата й.

Думите на Йън изненадаха Джордан:

— Какво имаш предвид? Нима нещата с лейди Софи са стигнали толкова далеч? Та ти не си виждал момичето от седмици!

— Това не променя нищо. Все още имам много сериозни намерения към нея.

Блекмор си спомни какво бе казал икономът му тази сутрин.

— Мисля, че има нещо, което трябва да знаеш, приятелю. Докато Харгрейвс разпитваше прислугата на Несфилд за лейди Ема, откри, че лейди Софи не е в града. Няма я от известно време. Не съм сигурен, че дори е болна.

— Да, знам.

— Ти знаеш?

— Лейди Дънди ми каза. Очевидно Несфилд е отпратил дъщеря си в провинцията, за да я предпази от „негодници“ като мен. — Той се усмихна. — Но графинята реши, че брат й е глупак. Каза, че ако й се сторя приемлив, ще намери начин да заобиколи възраженията на Несфилд.

— Аха. — Това имаше смисъл. Беше типично за Несфилд да направи нещо толкова драматично и също толкова типично за лейди Дънди да постъпи както намери за добре. Значи отсъствието на Софи нямаше нищо общо с маскарада на Емили. В такъв случай графинята и маркизът просто не са искали Софи наоколо с риск да провали плана им, преди да са приключили.

Но какъв беше планът им?

Да поканя Полък беше идея на лейди Дънди. Дявол да го вземе, това имаше нещо общо с контето. Иначе защо мис Феърчайлд би се доближила до него? И сега като се замислеше, тя бе прекарала доста време с него и на първия бал.

От мисълта за Полък и Емили заедно го побиха тръпки.

— Добре ли си? — попита Йън. — Изглеждаш блед.

— Да. Просто съм малко гладен.

— Тогава, предполагам, е най-добре да слезем на вечеря.

Джордан го последва и излезе от стаята. Изпитваше глад, това бе сигурно. Глад да узнае какво става тук.

Поне сега бе намерил начин да накара Емили да му каже истината. О, да, имаше малка изненада за нея, веднага щом я хванеше насаме. И на света нямаше достатъчно сълзи и молби, които да го накарат да се откаже този път.

 

 

Емили погледна през масата в трапезарията, където Джордан стоеше до привлекателна и определено добре осигурена млада вдовица. Слава на бога, вниманието му бе привлечено от събеседничката му. Негодницата сигурно щеше да го убеди да напуснат по-рано партито. Емили щеше да е много доволна, ако успееше. Наистина.

— Искате да й издерете очите, нали? — прошепна мистър Полък в ухото й.

Проклет да е лорд Сейнт Клер задето я бе сложил да седи до него. Дъщерята на граф не трябваше да бъде съпроводена на вечеря от един обикновен господин. Но тъй като домакинът им бе ерген, явно не бе запознат с етикета. Той бе казал, че за първи път дава вечерно парти. И все пак, лейди Дънди трябваше да му обясни, докато бяха в салона.

Естествено, виконтът не си бе направил труда да се занимава с подреждането на останалите гости на масата. О, не. Точно затова Джордан бе сложен между лейди Дънди и красивата графиня. Онази, чиито очи Емили наистина искаше да издере, макар да не би го признала за нищо на света.

— Нямам никаква представа за какво говорите — безочливо излъга тя мистър Полък, докато се съсредоточаваше върху рязането на парчето печено говеждо.

— Веселата вдовица, седяща до Блекмор. Тя е точно неговият тип, да знаете.

Ръката на Емили, стискаща ножа, се разтрепери. Знаеше това прекалено добре. Жената бе идеална за него: чувствена и пищна и очевидно достъпна, ако се съдеше по начина, по който излагаше на показ пищния си бюст пред лицето му, докато се облягаше на ръката му. Е, нека вдовицата го вземеше. Щом джентълменът предпочиташе леки жени, напълно я заслужаваше.

— Знам, че започнахме зле — отново й зашепна Полък, — но можем да оставим всичко зад гърба си. Обещавам да съм по-добър с вас от Блекмор. — Той положи превързаната си ръка върху бедрото й. — Всеки мъж, който предпочита обикновена глина пред изящен порцелан, е достоен за презрение.

Явно проклетникът нямаше да се откаже. Тя остави внимателно ножа си, провря ръка под масата и стисна неговата толкова силно, че го чу как измърмори тихо проклятие.

— Мистър Полък, ако отново ме докоснете, ще строша парче изящен порцелан в главата ви. Разбрахте ли ме?

Вдигна ръката му и я пусна в скута му, а после продължи да реже месото си.

— За него се пазите, предполагам — каза негодникът с противен тон, докато разтриваше ръката си. — Е, той няма да се ожени за вас.

— Последното, което бих искала, е да се омъжа за лорд Блекмор.

Каква безсрамна лъжа. Вече дни наред тя се преструваше пред себе си, че не я интересува какво мислеше или правеше той, че липсата на интерес към нея — като към потенциална съпруга — няма значение. И през цялото това време ясно си даваше сметка, че всъщност много я интересува. Искаше й се да размаже физиономията на жената срещу нея, онази с добрия късмет да бъде привлекателна вдовица. Едва се сдържаше да не наругае Джордан, заради хладнокръвието и абсолютния контрол върху емоциите му. Опитваше да го намрази, задето бе повярвал на отвратителните неща, които Полък вероятно бе казал за нея.

Но не можеше. Ако бяха на друго място, в друго време, ако положението в обществото и финансовите им възможности бяха еднакви, тя би рискувала всичко, за да го има.

Проклет да е заради това!

Сякаш чул мислите й, той погледна първо към нея, след това към Полък. Челюстта му се стегна. Тогава рязко извърна глава и се наведе, за да прошепне нещо в ухото на вдовицата, което я накара да се засмее.

Емили се изчерви, чудейки се какво й каза и още по-лошо, какво правеше. Дали я докосваше така, както Полък се бе опитал да направи с нея? Или си уговаряше любовна среща за по-късно? От тази мисъл сърцето й се сви.

Сякаш мина цяла вечност преди вечерята да свърши и още една, преди заедно с останалите дами да се оттеглят в салона, далеч от мъжете. Беше толкова хубаво да се лиши от компанията на всички тях. Ако този безкраен маскарад някога приключеше, тя никога повече нямаше да разговаря с представител на техния пол! Проблемите, които създаваха, не си заслужаваха!

За нещастие, докато Емили се настаняваше в удобното кресло, един от тях се приближи до нея. Лакеят привлече всеобщото внимание, докато й подаваше сгъната носна кърпичка:

— Госпожице, забравихте я в трапезарията.

— Но тя не е моя… — започна Емили, вземайки парчето коприна в ръка, но след това забеляза монограма на Блекмор и почувства, че в нея има парче хартия. — О, съжалявам, всъщност е моя, благодаря ви.

Тя изчака, докато вниманието на околните се насочи другаде, и внимателно разгъна бележката в скута си.

„Измисли някакво извинение, за да се измъкнеш — пишеше в нея. — Ще се срещнем във фоайето. Трябва да обсъдим нещо.“

Проклинайки на ум, девойката смачка хартията в малка топка. Можеше да си представи за какво искаше да говорят. Без съмнение смяташе да отправи още цинични намеци за нея и мистър Полък. Негодник! Да не си мислеше, че тя е изцяло на негово разположение?

Със сигурност. И то не безпричинно. Джордан държеше информацията за истинската й самоличност в ръцете си. Можеше да я накара играе по неговите правила по всяко време и бе напълно наясно с това.

Емили изчака вниманието на лейди Дънди да се разсее и прошепна на седящата до нея жена, че отива да си оправи тоалета. За щастие, никой не й обърна внимание, когато се измъкна през вратата.

Блекмор я чакаше във фоайето, както бе обещал. Стоеше, облегнал рамене на стената, с ръце натикани дълбоко в джобовете на палтото си. Той се отдели от стената и тя прочете в погледа му твърдо намерение най-накрая да сломи съпротивата й.

Емили се уви плътно в копринения шал, сякаш за да се защити.

— Какво искате?

Той стисна ръката й и я дръпна встрани по коридора.

— Трябва да поговорим. Но не сега. Утре сутринта ще дойда да те заведа на езда и ти ще дойдеш с мен, разбра ли ме? Намери начин да оставиш прислужницата и лейди Дънди у дома. Двамата с теб ще имаме много дълъг и личен разговор и най-накрая ще ми кажеш истината.

— Така ли ще направя? Защо смятате, че сега е по-вероятно да го сторя отколкото преди?

Самодоволна усмивка разтегна устните му.

— Защото сега знам повече за вашите намерения. Те са свързани с Полък, не е ли така? Ако не ми кажеш истината, ще му разкажа всичко, което ми е известно. — Усмивката му внезапно изчезна. — Това ще сложи край на плановете ви, каквито и да са били те.

Значи му се бе удало да разбере повече. Или просто гадаеше? Емили скръсти ръце в опит да скрие треперенето си.

— Кажете му каквото искате — реши да блъфира тя. — Няма значение. Нямам намерение да изляза на езда с вас, нито да ви разказвам каквото и да било.

Той сви устни гневно.

— Много добре, в такъв случай утре сутринта ще поговоря с Полък. Но преди това ще се срещна с Несфилд. Знам, че той стои зад всичко това. Възможно е да не остане безразличен, когато му съобщя, че се каня да разкрия самоличността ти на Полък.

Ужас обхвана Емили. Лорд Несфилд! Ако той му кажеше…

— Не можете! Не бива! — отчаяно запротестира младата жена, отхвърляйки престореното безразличие. — Моля ви, Джордан, не го правете!

— Защо? Просто ми кажи и аз ще мълча.

Изкушаваше се да му каже, о, как искаше да му разкаже всичко. Но това бе невъзможно. Ако му разкриеше, че става дума за Софи, щеше да се досети, че касае и Йън. Блекмор нямаше да толерира нещо, което щеше да разруши надеждите за щастие на неговия приятел. Във всеки случай щеше да отиде при лорд Несфилд и тогава маркизът щеше да изпълни заплахата си.

Тази мисъл я накара да потръпне.

— Аз… аз не мога.

— Е, в такъв случай утре ще посетя лорд Несфилд.

— Но вие ми обещахте да запазите мълчание! Що за човек на честта може да се откаже от обещанието си?

Графът се намръщи.

— Такъв, който вижда на каква опасност се подлагаш. Който иска да те предпази от типове като Полък и Несфилд.

— Полък? За това е всичко, нали? Ревнувате от него и другите мъже около мен, затова…

— Не ревнувам! — изръмжа той. Но скованата му стойка и гневно изражение опровергаваха думите му. — Подбудите ми са без значение. Или ще ми разкажеш всичко, или отивам при Несфилд. Толкова е просто. — Когато тя се вторачи в него и трескаво се зачуди как да промени решението му, Джордан добави: — Давам ти една вечер да решиш. Но утре сутрин…

— Утре сутрин ще съсипете живота ми!

Челюстта му се стегна.

— Не ставай мелодраматична. Връзката между двама ви с Полък би била много по-пагубна за теб от леката ми намеса.

Лека намеса? О, само ако знаеше.

— Не са… ужасните неща, които си представяте, уверявам ви. Знаете, че никога не бих се захванала с нещо непристойно.

— Така ли? Какво всъщност знам наистина за теб? Умела си в преструвките и цитираш Библията, когато ти е угодно. — Погледът му премина по цялото й тяло. — И имаш талант да караш мъжете да те желаят. Това е всичко, което знам. Играеш си с Полък и, Бог ми е свидетел, че си поигра и с мен. И защо? Кажи ми.

— Вие… карате го да звучи толкова… низко.

— От моята гледна точка определено изглежда така.

Проклет да е! Имаше право да бъде подозрителен, но какво повече можеше да му каже? Как щеше да се измъкне от тази бъркотия?

Изведнъж се чу глас по-долу по коридора.

— Блекмор, ти ли си?

Беше лорд Сейнт Клер! Емили умолително погледна Джордан.

— Не се тревожи, няма да кажа и дума на Йън. Но утре ще разкрия самоличността ти на всеки, на когото пожелая.

Той се отдалечи от нея и тръгна към приятеля си така небрежно, сякаш бяха водили напълно безинтересен разговор.

— Тъкмо идвах при теб, Йън. Съжалявам, но се налага да си тръгна.

— Толкова скоро? Нима няма да останеш за танците?

— Ще има и танци? Боже мой, въобще не приличаш на себе си.

Виконтът сви рамене.

— Може би твърде дълго отсъствах от обществото.

Джордан го изгледа строго.

— Или може би просто позволяваш на някои хора да ти оказват влияние. — Когато приятелят му се намръщи, той добави: — Във всеки случай, не мога да остана. Дела и други такива. Разбираш ме.

Сейнт Клер премести поглед върху младата дама.

— Всъщност, не. Но ти винаги постъпваш както ти харесва.

Блекмор погледна Емили с подигравателна усмивка.

— Всичко хубаво, лейди Ема. Ще ви взема утре сутринта в десет. Не забравяйте!

Тя го изгледа гневно. Да забрави! Много добре знаеше, че това няма как да стане! Никога нямаше да му го прости!

Йън изпрати графа и се върна там, където тя все още продължаваше да стои и мълчаливо да завързва шала си на възел.

— Лейди Ема, добре ли сте? — Той внимателно подръпна единия край на шала от вкопчените й пръсти. — Струва ми се, че моят приятел ви разстрои.

— Вашият приятел винаги ме подлудява. В този момент ми се иска да видя главата му, сервирана на поднос.

Виконтът се разсмя.

— Доста кръвожадно изказване за дама.

Но аз не съм дама, помисли си тя мрачно. Това е проблемът.

Жалко, че не можеше да му го каже. Представяйки най-добрия си образ на лейди Ема, тя му отправи надменен поглед.

— Ние, шотландците, сме кръвожаден народ. И не можем да търпим арогантни английски лордове, които се месят в чуждите работи.

— Надявам се, че той не е говорил повече с вас за Полък?

Очите на Емили се разшириха от изненада.

— Лорд Блекмор ви е разказал и за това? Забравете за главата му на поднос. Не ми е достатъчно да видя главата му в блюдо. Ще е по-добре да я набият на кол!

— Успокойте се, лейди Ема. Беше много ядосан и неволно го спомена. Но аз защитих честта ви пред него, уверявам ви, и му напомних какъв идиот е Полък. Обикновено Джордан не би обърнал внимание на лъжливите му хвалби, но когато става дума за вас, приятелят ми полудява от ревност. Това трябва да ви ласкае, защото досега нито една жена не е успявала да го накара да ревнува.

— Да, много съм поласкана — каза младата жена с горчив сарказъм. — Всяка жена би оценила вниманието на мъж, който въобще няма намерение да се жени, но има наглостта да я ревнува от всеки, който й се усмихне?

В очите й се появиха сълзи и като прокле своята невъздържаност, се извърна от лорд Сейнт Клер, за да скрие лицето си от него. Не биваше да говори така. Той можеше да се досети за истинските й чувства.

— Какво искате да кажете с това „въобще няма намерение да се жени“?

Емили избърса очите си с крайчето на шала.

— Прекрасно знаете какво имам предвид. Всеки знае, че Джор… лорд Блекмор предпочита да ухажва „опитни“ жени като тази… тази овдовяла графиня и че сърцето му е от камък. — Гласът й звучеше развълнувано, но не можеше да се успокои. — И колко е горд, че е неуязвим към простичките човешки чувства. Мили Боже! Той се хвали с това.

Йън помълча известно време, а после съчувствено сложи ръка на рамото й.

— Вярно е. Но аз мисля, че той се хвалеше с това само защото в действителност се бои от такъв род емоции. Не е толкова неуязвим, колкото ви се струва.

— Напротив — прошепна тя при спомена за хладния отказ на молбата й.

— Лейди Ема, позволете ми да ви разкажа нещо за моя приятел. То ще ви помогне да разберете странното му поведение.

— Нищо не би могло да ме накара да го разбера.

— Няма значение. Да отидем в кабинета ми. Мисля, че ще искате да го чуете.

Емили кимна покорно и го последва по коридора. Щеше да го изслуша, въпреки че той не бе в състояние да й каже нещо, което би могло да промени мнението й. Джордан бе от онези мъже, които бяха празни отвътре. Колкото по-скоро приемеше това, толкова по-добре.