Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (4)

Глава 4

„Минута внимание по отношение правилата на поведение спира развитието на добродетелите.“

Мери Уолстънкрафт, „Защита на правата на жените“

Лондон

май, 1819 година

Емили потрепери и събра поръбените с кожа плисета на дамското си палто, пристегнато около леко облеченото й тяло. През запотения прозорец на каретата на семейство Несфилд лондонските улици проблясваха под майската мъгла. Бе идвала само веднъж в града, като дете, заедно с родителите си и затова имаше бегли спомени за островърхи кули и бисквити с мармалад.

Тази седмица обаче, Лондон й бе оставил доста по-ярки впечатления. С неуверените си млади дами и техните наперени мамички, точещи се в дълга процесия по шапкарските и шивашките магазини. С безкрайни пътувания с каретата през кални, пренаселени с хора улици. И навсякъде се стараеше да изпълнява задачата да се представя за току-що пристигналата от Шотландия дъщерята на лейди Дънди.

Защо изобщо бе смятала, че Уилоу Кросинг е скучен и еднообразен? Как й липсваше сутрешното слънце, пръскащо нежните си златни лъчи върху малката им градина, зеленината на просторните поля, спретнатите алеи и пътеки. Какво ли не би дала да е там точно сега.

Лениво, тя изтърка част от замъгления прозорец, рисувайки кръг, за да може да вижда по-ясно огромните къщи, изпълващи в редици улиците. Това беше тя — просто един наблюдател, един външен човек. Беше без значение като каква я представяше Лейди Дънди, тя никога нямаше да бъде част от този свят.

Тази нощ нежната, всеопрощаваща луна не се виждаше. Слабата светлина от маслените лампи трансформираше обичайните неща в зловещи сенки, от което Емили падна духом още повече. От устните й се отрони дълбока въздишка.

— Не си нервна, нали? — попита лейди Дънди, обръщайки се към нея.

— Малко.

— Няма за какво да се притесняваш, мило дете. След снощи, може да се каже, че най-лошото вече е минало. Съумя да се справиш с представянето си пред двора с добре премерена скромност. Не бих могла да съм по-доволна, дори и да ми беше истинска дъщеря.

Похвалата стопли сърцето на Емили. В началото й се искаше да мрази лейди Дънди, но това се бе оказало невъзможно. Въпреки скандалните неща, които изричаше графинята, тя бе любезна и очарователна — идеалната компания. Бе толкова различна в сравнение с брат си, колкото бяха сладките череши от лимоните.

Слава Богу, лорд Несфилд ги придружаваше рядко. Той и сестра му решиха, че ще е добре, ако не се появява твърде често, особено като се имаше предвид, че той и „Лейди Ема“ не се разбират много добре.

— Снощното представяне в двора беше лесно — отвърна Емили. — Вие ми казвахте кога да тръгна, кога да си подам картата на чакащия лорд, кога да направя реверанс и кога да се оттегля. Дори и една обикновена дъщеря на енорийски свещеник би могла да се справи с тези неща. Но тази вечер няма да е толкова лесно. Ще има повече възможности да допусна грешка.

Лейди Дънди оправи дългите си ръкавици:

— Глупости! Наблюдавах те, мила. Ти имаш тази вродена грация и увереност, която говори за добрия произход, за разлика от онези малки момиченца, които се преструват на прекалено изтънчени, понеже бащите им — търговци, имат достатъчно пари, та да парадират с две карети. Ти си била отгледана съгласно съответните морални норми, които само подчертават възпитаното ти държание.

— А, да, съответните морални норми — каза тя с известна горчилка в гласа, — като да мамя добрите хора, представяйки се за някоя, която не съм.

— Ако го намираш за толкова безвкусно, защо се съгласи да ни помогнеш?

Емили прокле бързия си език и отвърна поглед.

— Правя го заради Софи, разбира се. Защо иначе?

— Защо иначе, наистина?

Девойката бързо смени темата.

— Не ми обръщайте внимание. Просто тази вечер съм малко по-развълнувана. Има установени правила на поведение, които са свойствени за вашето положение, и аз се боя да не пропусна нещо от незнание.

Имаше толкова много да учи — хиляди безсмислени правила! „Не казвай прекалено често «милейди» или «милорд», или ще звучиш като прислуга. Никога не слагай ножа в устата си.“. Очевидно, макар че обноските го позволяваха, представителите на висшето общество го смятаха за нетактично. „Никога не препивай, защото ефектите на алкохола водят до опозоряването на една дама.“

Тя и лейди Дънди бяха преговаряли толкова пъти подредбата по високопоставеност на титлите, че нощем сънуваше кошмари как някой висш чиновник се отвръща от нея с погнуса, защото го е поставила под един обикновен виконт по титла. И кой би предположил, че да научиш модерния валс ще се окаже толкова изтощително?

— Не се притеснявай прекалено много за установените правила. Винаги бихме могли да излезем от ситуацията, като кажем, че грешката се дължи на нервността ти. Не бих могла да прикрия само откровена вулгарност, но с теб няма защо да се притеснявам за това. — Тя потупа нежно Емили по крака. — Дори може да се наложи да настоявам да не си чак толкова изтънчена. Не забравяй ролята си: ти си моето дете бунтар. Иначе никой не би повярвал, че би тръгнала срещу майка си и вуйчо си, помагайки на братовчедка си.

Емили не я свърташе на мястото й, докато опитваше да се нагласи в крайно неудобния корсет, който беше принудена да носи. Същият този корсет безсрамно пристискаше гърдите й. Вкъщи тя никога не беше носила такъв, нито пък толкова богато украсени рокли. Точно сега с радост би заменила всичко това за простичката си муселинена рокля.

Чувството за дискомфорт я правеше раздразнителна.

— Все още не съм сигурна какво точно искате да направя. Трябва ли да съм директна? Или да флиртувам? Не съм свикнала с такъв вид поведение.

— Не би могла да знаеш дали ще ти хареса, преди да си опитала, нали? Ако съм разбрала правилно от Рандолф, не си прекарала много време в обществото. Възможно е да откриеш, че флиртуването може да бъде доста приятно. Аз със сигурност му се наслаждавах едно време.

— Но вие сте толкова по-дръзка от мен. Папа винаги казваше, че…

— Забрави за баща си и неговите нравоучения. Прави каквото искаш, Емили. Забавлявай се.

— Няма да се забавлявам.

— Може да се изненадаш. — Когато девойката я погледна скептично, графинята се ухили. — Много хора с удоволствие се преструват на нещо, което не са. Те са повече, отколкото си мислиш. Ти беше на бала с маски у Драйдън в Дарбишър. Не ти ли направи впечатление колко по-различни бяха те с костюми? Как се чувстваха по-освободени?

Емили се сети за необуздания си отклик към лорд Блекмор.

— Направи ми впечатление.

Лейди Дънди покри ръката й със своята леко пълничка длан.

— Напълно обичайно е и нашият маскарад не е по-различен от техния. Почти всеки ден половината членове на висшето общество водят живот, изпълнен с преструвки. Още една млада дама, играеща някаква роля, няма да навреди на никого, но може да избави Софи от едно катастрофално бъдеще — тя се усмихна. — Лейди Ема е твоята маскарадна самоличност, просто за забавление. Това не променя Емили Феърчайлд. И не вреди на никого.

— Ще се опитам. Макар че, ако някой ме въвлече в словесен двубой не съм много сигурна, че ще се справя.

— Казвай първото нещо, което ти дойде на ум, и всичко ще е наред. Това правя аз. Всички са толкова увлечени в опитите си да впечатлят околните, че обикновено истината ги хваща неподготвени.

— Да бъда честна в моята измама?

— Нещо такова. — Графинята стисна ръката й и после я пусна.

Емили изпъна дългите си ръкавици. Е, поне не трябваше да се тревожи, че може да се сблъска с лорд Блекмор тази вечер. Лейди Дънди ясно й бе казала, че това е брачен пазар, а ако имаше мъж, който със сигурност странеше от брака, то това бе той.

Откакто пристигнаха в Лондон, девойката с ужас мислеше за деня, в който пътищата им щяха да се пресекат. Беше глупаво, разбира се, той сигурно дори нямаше да я познае. И все пак тя се тревожеше.

Слава Богу, че тази вечер той нямаше да е наоколо.

Каретата забави ход и Емили погледна през прозореца. Мили боже, навън имаше цял океан от екипажи. Сигурно точно на това казваха „тълпа“.

Прекрасно. Нямаше нищо по-хубаво от това да се изложиш пред голяма публика.

Вече наближаваха главния вход на имението, където строго облечени лакеи, очакваха пристигането на всеки гост. Обзе я парализиращ страх.

Като се протегна да бухне извитите къдрици около лицето на Емили, лейди Дънди й каза окуражително:

— Всичко ще бъде наред. Не се тревожи, ще съм до теб почти през цялото време, така че не се притеснявай да питаш каквото и да е. — Графинята понижи глас, докато каретата спираше. — Помни: ти си на маскарад. Ти си лейди Ема Кембъл, дъщеря на уважаван шотландски леърд от стара и достопочтена фамилия. Няма от какво да се срамуваш.

Лейди Ема Кембъл. Все още звучеше странно в ушите й. Обмисляха дали да не позволят на Емили да използва кръщелното си име, но не искаха някой близък познат на лорд Несфилд да се озадачи от факта, че племенницата му и дъщерята на енорийския му свещеник носят едно и също име. Ема поне бе достатъчно близко до истинското име на Емили, което щеше да предотврати объркването й.

Значи сега тя беше лейди Ема, чудодейно превърната за една нощ от незначителна, обикновена личност в изискана дама от висшето общество. И въпреки всичко, това бе крайно рисковано, помисли си тя, докато лейди Дънди слизаше от каретата. Нямаше да успее да заблуди никого. Можеха да я облекат в най-финия сатен и да сложат перли в косите й. Можеха да я научат да валсира и на езика на ветрилото. Но колкото и да се опитваха, не можеха да я превърнат в графска дъщеря. Един ден щяха да я разобличат — тя не се съмняваше в това.

Молеше се на небесата до тогава задачата й да е изпълнена.

 

 

Без особено притеснение за ръкавите на кашмирения си фрак, лорд Блекмор се облегна върху рамката на прозореца на каретата си и извика към кочияша си Уоткинс:

— Защо се бавим толкова много, по дяволите?

— Съжалявам, милорд, но на алеята има преобърната карета. Ще отнеме поне десет минути, докато я преместят.

Джордан извади джобния си часовник и го погледна.

— Предполагам, че вече доста сме закъснели — отбеляза приятелят му Джордж Полък от противоположната седалка на каретата.

— Да, благодарение на теб и твоята суета. — Блекмор прибра обратно часовника в джоба на жилетката си. — Трябваше да те оставя да си наемеш файтон, вместо да те чакам да избереш коя жилетка да облечеш. И колко точно шалчета съсипа, докато най-после успя да го завържеш, така че да ти хареса. Десет? Петнайсет?

— Сигурно около двайсет — каза Полък меко. Навлажнявайки пръст, той приглади един капризен кичур от русата си коса. — Какъв е смисълът да имаш пари, ако не можеш да ги пръскаш за шалчета?

— Трябваше да ги „пръснеш“ за поправката на проклетата си карета, за да не се налага да те чакам.

— Успокой се, друже. Откога се притесняваш да не закъснееш за някой брачен пазар? Не си търсиш съпруга, нали?

— Не, но Йън си търси. Един Господ знае защо е това внезапно желание да се ожени, но обещах да му помогна. Трябваше да пристигна у Мерингтън, преди лорд Несфилд и дъщеря му да си тръгнат, но тъй като вече е почти единайсет, това е малко вероятно, не е ли така?

Йън Ленърд, виконт Сейнт Клер бе близък приятел на Джордан и рядко молеше за услуга когото и да било. Джордан се дразнеше, че заради глупавата суета на Полък можеше да разочарова приятеля си.

— Сейнт Клер няма да възрази, ако закъснееш — каза Полък. — Той не е чак толкова отчаян. Ако не пристигнеш навреме, просто ще осъществи плана си на някой друг бал.

— Това няма значение. Казах, че ще съм там и ще бъда. Аз държа на обещанията си.

Каретата се разклати и потегли напред, а шумът от копитата на конете по паважа изпълни въздуха. Джордан се поуспокои.

— Знаеш, че не това те дразни, нали? — отвърна Полък, докато отстраняваше невидима прашинка от ръкавиците си. — Не обичаш графикът ти да се обърква. Всичко трябва да протече точно както си го планирал или губиш търпение.

— Всеки би загубил търпение с конте като теб — отсече Джордан.

Приятелят му въздъхна.

— Не съм конте, просто вярвам, че приличното облекло е задължително за всеки себеуважаващ се джентълмен. Освен това ми харесва да се издокарвам. Точно това ти е проблемът на теб, Блекмор. Не знаеш как да се отпуснеш и да се наслаждаваш на живота.

— Да, аз съм скучен човек, нали?

— Ако обувката ти става… — когато Джордан го погледна намръщено, Полък пристегна прекалено високо вързаното си шалче и продължи упорито с тирадата си. — Трябва да признаеш, че понякога си точно като часовников механизъм. Животът ти се състои в това да управляваш перфектно имотите си и да движиш нещата в Парламента. Всичко е подредено. Всичко е част от някакъв план.

— Това не е вярно. — Но беше. Той обичаше живота му да е подреден. Беше се нагледал на достатъчно безпорядък, докато растеше, но сега нямаше да го търпи и като възрастен. Затова да, не обичаше, когато нещата не се развиваха по план, само защото някакъв глупак не се бе държал по подобаващ или навременен начин.

Но не това бе раздразнило Полък. Човекът просто не обичаше да го наричат конте.

— След това идва начинът, по който се държиш с жените си — огорчено продължи виновникът за закъснението им. — Никога не съм виждал мъж да си вземе любовница и после да я изостави, без дори да се замисли, защото тя е допуснала грешката да се влюби в него. А те всички се влюбват в теб, проклетнико. Те не разбират, че чарът ти е измамен. Мислят си, че те е грижа за тях. Ти винаги ги караш да въздишат по теб, а после ги захвърляш, в момента, в който поискат нещо повече от секс.

Полък не спираше в опита си да се успокои.

— Все още си ми ядосан заради Джулия, нали?

— Тя ми е приятелка.

— Любовница, имаш предвид. Ако не я бях захвърлил, без да се замисля, сега нямаше да се радваш на компанията й.

Засегнатият мъж отвърна поглед:

— Всъщност пътищата ни поеха в различни посоки.

Това изненада Джордан.

— Вече?

— Уморих се да се състезавам с теб за вниманието й.

Блекмор потръпна. Раздялата му с Джулия бе доста неприятна.

— Това не е по моя вина. Двамата с нея имахме доста ясна уговорка: взаимно удовлетворение на физическите си нужди и толкова. Не съм виновен, че очакванията й са се променили. Поне моите не бяха.

За момент, въздухът се изпълни с напрежение от враждебното мълчание на Полък, което се нарушаваше само от шума на колелетата на каретата по чакъла. Откакто се раздели с Джулия, отношенията им бяха обтегнати, но Джордан не знаеше какво би могъл да стори. Все пак не беше той този, който страдаше от романтични прищевки.

Полък въздъхна.

— Не те разбирам. Чувствата не са нещо, което просто можеш да включваш и изключваш, когато искаш. Не можеш да ги контролираш, както контролираш финансовите си дела. Никога ли не си искал да полудееш от любов?

— Не за Бога, тази мисъл ме ужасява. Да погубя всичко заради една мимолетна емоция? Няма начин. Що за глупак би загърбил разума, практичния си ум, дори самоконтрола си, заради съмнителното удоволствие от това да си влюбен?

Само веднъж през живота си се бе намирал на крачка от това да загуби контрол заради жена. Странно как все още помнеше онази нощ в каретата с онази мис Емили Феърчайлд. Що за лудост го бе обладала тогава? Сигурно заради пълната луна, както самата тя бе споменала. Това бе единственото възможно обяснение защо той замалко не съблазни грешния тип жена.

Но по-късно той все пак си плати за това. Доведената му сестра Сара непрестанно му досаждаше с въпросите си, докато той преднамерено не предизвика скандал с проклетия й съпруг, за да я разубеди от идеята да го сватосва. За съжаление това не прогони мислите му от Емили и нейната коса, с ухание на лавандула, както и от гъвкавото й, съблазнително тяло. Или от невероятната й способност да прави изявления, които го хващаха неподготвен. Жените рядко го хващаха неподготвен.

Поне срещата им бе кратка и илюзията, че може би е открил единствената жена в цяла Англия, която би могла да го заплени, най-накрая отмина. Без съмнение, ако срещнеше мис Емили Феърчайлд на ярка дневна светлина — не че щеше да се случи — той би я сметнал за твърде обикновена и крайно не пленителна.

— Никога няма да разбера циничната ти представа за брака, Блекмор — каза Полък, — но очевидно Сейнт Клер е избрал подходящия човек за тази работа. Всеки друг мъж би се изкушил да отмъкне за себе си едно такова очарователно създание като лейди Софи, след като веднъж я е срещал. Но не и ти — лордът с каменно сърце.

— Подигравай ми се, ако щеш, но аз съм доволен от каменното си сърце. То не кърви, не се измъчва, нито пък може да бъде наранено.

— Да, но може да се счупи, ако някой го удари с чук. Един ден ще дойде жена, която ще го разбие на хиляди парчета. И аз, разбира се, нямам търпение да видя това.

— В такъв случай, доста ще почакаш — каза Джордан с досада, нарастваща с обсъждането на темата. — Със сигурност няма да се случи тази вечер. Ще танцувам със Софи, само като услуга към Йън. Той смята, че това ще накара лорд Несфилд да приеме неговото предложение за брак, смятайки, че по този начин ще измъкне дъщеря си от лапите ми. Йън ме увери, че ще свършим бързо. Боже, поне се надявам. Тези въпроси са много досадни.

— На мен тези неща не ми пречат, но пък, за разлика от теб, аз мога да оценя едно добро парти. Ти не можеш.

Полък продължаваше настоятелно да се опитва да изкара Джордан безчувствен негодник и това започваше да го дразни.

— А и аз не си търся жена, която да повиши статуса ми в обществото, за разлика от теб.

Полък го изгледа.

— Това намек за липсата ми на титла и връзки ли беше? Защото баща ми беше занаятчия? Боже, какъв сноб си. Важничиш пред останалите само защото можеш да имаш всяка, която пожелаеш.

Силата на гласа на Полък го стресна.

— Това не е вярно. Редица щерки на търговци с радост биха те отвели до олтара.

— Не искам дъщеря на търговец. Както ти грубо изтъкна, аз искам някоя, която да повиши статуса ми в обществото.

— Но защо? Ти вече си в кръговете на висшето общество.

— Да, но искам жена, която да е бисер в моята корона; жена, толкова зашеметяваща, че позицията ми в обществото да е подсигурено до живот. И за предпочитане някоя, която може да ме обича, въпреки недостатъците ми.

Джордан не можа да сдържи смеха си.

— И мислиш, че при Мерингтън ще я откриеш? Там, сред глуповатите девици и заговорничещите им мамички?

— Може би. — Полък опипа шалчето си, което толкова време бе оформял във възел. — Преди Сейнт Клер да набележи Софи, обмислях шанса си и аз да опитам — каза той и се намръщи. — После обаче дойде Йън и я омая. А дори не е влюбен в нея. Просто иска някоя послушна жена, Бог знае защо.

Да, това бе много любопитно. Самият Джордан се чудеше защо изведнъж приятелят му бе забързал така да се жени.

— Не бих му завиждал за Софи, ако бях на твое място. Тя е относително красива и добра по душа, но баща й е абсолютно копеле. Страхувам се, че Йън ще проклина деня, в който се е обвързал с тази фамилия.

Каретата спря пред дома на семейство Мерингтън и Джордан погледна часовника си. Пристигнаха почти навреме, момичето може би все още бе тук. Ако беше така, той щеше да й отдели цял един час. Това би трябвало да е достатъчно дълго, за да вбеси лорд Несфилд и да улесни ухажването на Йън. После можеше да отиде в своя клуб и да приключи с тези глупости.

Двамата слязоха от каретата и влязоха в прелестната градска къща на Мерингтън в пълна тишина. Цялото място бе украсено с пролетни цветя и панделки, толкова, че на човек можеше да му се завие свят. Когато стигнаха до балната зала, Джордан спря, за да се огледа. Както обикновено, балът на Мерингтън приличаше на сборище на гълъбици и свраки, гукащи и грачещи или отлитащи, когато решаха.

Жени с бели рокли се въртяха в танц с мъже с черни фракове, чиито пристегнати талии, прилепнали бричове до коляното и изтупани жилетки, подсилваха приликата им с птици.

Минавайки встрани, той огледа тълпата, търсейки Йън или лейди Софи. Но дори и блясъкът на хилядите свещи и лампи не му помогна да види друго, освен редица ветрила, шлейфове и бели пантофки.

После двамата мъже бяха наобиколени от приятелите на Полък, всичките ергени, дошли на бала, за да си търсят съпруги. Настъпиха няколко кратки мига на размяна на шеги и веселие, които обаче бързо прераснаха в сравняване качествата на младите дами, присъстващи на бала. Джордан искаше да се изсмее на повечето от тях. Що за любовни глупости дрънкаха тези палета. Щом си търсеха жени, можеха поне да ги избират по-разумно.

Точно това щеше да направи Джордан, щом нуждата от наследник станеше неизбежна. Щеше да намери някоя жена с опит — овдовяла маркиза или нещо подобно — с вкус и добра преценка, която би могла да ръководи добре едно домакинство. Един изгоден и за двете страни брак. Обмислено. Без емоции.

Единственото нещо, което не би направил, е да се ожени за някоя госпожичка, току-що излязла от класната стая, която би очаквала той захласнато да слуша всяка нейна дума и да изпълнява всичките й прищевки. Досущ като хилещите се млади дами, които мъжете около него обсъждаха.

Изнервен от празното им бръщолевене, той се обърна към Полък:

— Видя ли Йън някъде?

— Точно преди малко го зърнах на дансинга. — Полък отправи поглед натам.

— Йън танцува? Сигурно се шегуваш. Той мрази да танцува. Макар че сигурно би направил всичко, за да омае лейди Софи.

— Лейди Софи ли? — обади се един от другите. — Не сте ли чули? Лейди Софи е много болна и никой не знае кога състоянието й ще се подобри.

— Сигурно грешите — отвърна Джордан. — Аз чух, че била напуснала града за кратко, но Сейнт Клер ми каза вчера, че се е върнала. Той възнамеряваше да посети семейството й днес.

— Тя може и да се е върнала, но определено не е тук тази вечер. Сейнт Клер танцува с братовчедка й. За втори път, ако мога да отбележа.

— Дявол да го вземе! — Значи лейди Софи дори не бе тук и не е било нужно да идва в крайна сметка. Е, той щеше да остане достатъчно дълго, за да поизмъчва Йън, че е изпуснал шанса си с момичето на Несфилд и после щеше да се отправи към клуба си.

Отне му около половин минута да открие приятеля си сред танцуващото множество. Трудно беше да не го забележиш. За разлика от ниския, русоляв и блед Полък, Йън имаше тъмната кожа на циганин и се извисяваше една глава над повечето от останалите мъже. Насред насъбралото се множество, той определено можеше да бъде сравнен с черната овца на стадото.

А колкото до партньорката му в танците… виж ти! Йън винаги успяваше да отмъкне най-красивите от тях, нали? Джордан не можеше да различи чертите на лицето й оттук, но косата й определено имаше цвета на тъмно злато, а фигурата й бе мечта за всеки похотлив младеж, дори и облечена в бял сатен. Естествено, Блекмор не беше нито млад, нито похотлив, не и за тях. Той предпочиташе жени в червено… или в черно.

За Бога, това пък откъде му хрумна? Тази вечер за втори път се сещаше за Емили.

Сватовничеството беше отровило въздуха наоколо, това беше всичко. Нямаше как да не му се отрази малко и на него.

Танцът приключи и Джордан си проправи път през тълпата към Йън, поглеждайки предупредително една дръзка матрона, която го приближи, следвана от превзетата си щерка. Тя спря на място, слава Богу. Умна жена.

Не биваше да идва. Всички тези харпии щяха погрешно да изтълкуват присъствието му тук тази вечер и да го нападната като скакалци. След като говореше със Сейнт Клер, трябваше да си тръгне незабавно.

Колкото повече се приближаваше до двойката, толкова повече го заинтригуваше дамата с Йън. За дебютантка тя бе прекалено грациозна. Не се препъваше докато ходеше, а в действията й нямаше дори и намек за несигурност. Партньорката на приятеля му бе с гръб към него, но само какъв изящен гръб имаше, да не говорим за частта от кръста надолу. Освен всичко и тази невероятна коса, завита в шиньон и обсипана с перли, подчертаващи дългата й елегантна шия.

Можеше да се закълне, че вече е виждал някъде тази шия, както и целия този водопад от коси. Но това, естествено, беше абсурдно. Дори не бе чувал за братовчедката на лейди Софи, още по-малко пък да е виждал прелестите й преди тази вечер.

Тогава двойката спря точно на ръба на дансинга и дамата се обърна към партньора си, откривайки профила на лицето си.

Дявол да го вземе. Джордан я бе виждал преди! Профилът й му бе болезнено познат. Последния път бе озарен от приглушена лунна светлина и покрит с маска, но можеше да се закълне, че беше същото лице… същите деликатно носле и скромна усмивка.

Не, не можеше да бъде. Как би могла да се намира в Лондон и то на такъв бал, облечена в скъпа бяла сатенена рокля и перли? Блекмор си въобразяваше. Тази жена просто имаше известна прилика с Емили. А и той не би могъл да е напълно сигурен за чертите на лицето й. В интерес на истината го бе видял само за няколко кратки мига в тъмнината.

И все пак тази жена имаше същата височина и фигура, същия маниер да привежда леко глава, когато се усмихва и същата лебедова шия. Та дамата дори имаше същия цвят на косата, макар да бе фризирана доста по-екстравагантно. Сърцето му заби учестено и той забърза крачка. Не можеше да е тя. Но беше. Джордан не можеше да греши.

Какво за Бога, правеше дъщерята на пастора тук?

— Емили? — дрезгаво попита той, когато се приближи към тях. — Емили, наистина ли си ти?

Жената се обърна към него със стреснато изражение на лицето. За секунда в изумрудените й очи Блекмор сякаш видя признак, че го е познала. Но изплашеното й изражение изчезна почти мигновено, заменено от неодобрителен поглед.

— Извинете, сър, познаваме ли се?

Младият мъж не би могъл да е по-учуден, дори ако тя го бе ударила с ветрилото си по главата.

— За Бога, Джордан — намеси се Йън, — поне изчакай да те представя, преди да наричаш дамата с малкото й име. — Той премести поглед от приятеля си към жената — те продължаваха да се гледат втренчено един друг. — Вие двамата не се познавате, нали?

— Познаваме се — каза Блекмор в същия момент, в който тя отвърна разгорещено:

— Определено не се познаваме.

Джордан отвори учудено уста, как можеше да се преструва, че не го познава?

Йън продължи с едва доловимо веселие в гласа:

— Тъй като по въпроса явно има недоразумение, ще бъде най-добре да ви представя един на друг. Лейди Ема, позволете да ви представя Джордан Уилис, графът на Блекмор. Джордан, това е лейди Ема Кембъл, дъщеря на графа на Дънди и племенница на лорд Несфилд. — Обръщайки се настрани към нея, той добави: — Не оставяйте грубостта му да ви направи погрешно впечатление. Ако реши, би могъл да очарова дори луната, така че да я убеди да слезе от небето.

Хуморът на Йън бе непонятен за Джордан, особено след липсата на реакция от страна на дамата при споменаването на пълното му име и титла. Лейди Ема? Това сигурно беше грешка. Това не беше дъщерята на графа на Дънди, това беше Емили Феърчайлд, дъщерята на пастора. Бе сигурен в това.

Можеше ли да греши? Все пак беше много тъмно онази нощ в каретата и бе зърнал само за миг лицето й на лунна светлина. И в двата случая не можеше просто да стои и недоумяващо да се взира в нея. Направи лек поклон и каза:

— Извинете ме, лейди Ема, че се обърнах към вас така фамилиарно. — Той погледна разкаяно, макар интонацията му да говореше друго. — Единственото ми извинение е, че ви взех за друга. Моля да простите грешката ми.

Тя повдигна неодобрително вежди.

— Някоя друга? Моля, споделете коя е тази Емили. — Тонът й стана сдържан. — Не ме разочаровайте, лорд Блекмор, или се кълна, че това никога няма да ви го простя. Моля ви, кажете ми, че тя е някоя екзотична принцеса от седемте морета. Или дори оперна певица. Ще се чувствам обидена, ако е някоя по-малко интересна личност от току-що изброените.

Това бе гласът на Емили, устните на Емили… русата коса на Емили. И все пак…

— Тогава съм длъжен да ви разочаровам. Тя е дъщеря на пастор. — Младият мъж натърти следващите думи: — Нейното име е Емили Феърчайлд.

Той зорко наблюдаваше, за каквато и да е реакция, и сякаш забеляза лека руменина на бузите й.

И да беше така, то бързо изчезна, дамата се усмихна широко и с надменен глас каза:

— Дъщеря на пастор. Наистина ме разочаровахте. Никога не съм допускала, че могат да ме сбъркат с дъщерята на един пастор. Не, не, просто крайно ме разочаровахте.

Йън наблюдаваше Джордан с присвити очи, но той не обърна никакво внимание на приятеля си.

— Тогава трябва да се поправя. Може ли този танц, лейди Ема? Не мога да измисля по-добър начин да се извиня за ужасното си поведение.

Усмивката й изчезна. Добре, успя да я смути.

Но тя възвърна самообладанието си почти веднага. Като положи ръката си в свивката на лакътя на Йън, каза:

— Боя се, че това е невъзможно, лорд Блекмор. Обещала съм следващия валс на лорд Сейнт Клер, а сега свирят валс.

За Бога, нима отказваше да танцува с него! Тази нагла хлапачка. Какво се бе случило с нея? Той стрелна Йън с поглед.

— Ти нямаш нищо против да се откажеш от уговорката, нали, стари приятелю.

С подхилкване, Йън бързо отстрани ръката на младата дама:

— Освобождавам ви от даденото обещание, лейди Ема. Дори още един танц във вашата приятна компания не може да се сравни с това, да видя приятеля си да танцува валс на такова място — събитие, което ще се случи може би за пръв път в живота му.

Вълна на гняв премина по лицето й, когато Джордан протегна ръка. Тя изгледа кръвнишки Йън, а после и Джордан.

— Но ние току-що бяхме представени един на друг. Не можете да направите това. Не е правилно.

Онази нощ в каретата, тя отново бе водила спор кое бе общоприето и кое не. Джордан се усмихна, убеден повече от всякога, че е прав в предположението си коя е тя. Не обърна внимание на протестите й и постави длан на така познатата му тънка талия. Със сигурност бе докосвал тази талия и преди и бе виждал същите тези устни да потръпват както сега.

Хвана малката й ръчичка и я положи на рамото си, като повтори същите онези думи, които й бе казал онази нощ, но толкова тихо, че само тя да го чуе:

— Сякаш ме интересува кое е редно и кое не.

Емили обаче не даде никакъв признак да си спомня каквото и да било.

— Да, но мен ме интересува — тя изплю следващите думи, — особено когато някой грубиян се опитва да забрави добрите обноски.

Той затегна прегръдката си, когато тя опита да се освободи.

— Съжалявам, скъпа моя, но този грубиян ще има своя валс и ти ще го танцуваш с него. Всички гледат и ако сега ми откажеш, утре твоето име ще е в устата на всеки клюкар в града.

Така или иначе името й щеше да е в устата на всеки. Долови шушуканията на тълпата от момента, в който я пое в прегръдката си. Сейнт Клер не бе единственият силно заинтригуван да го наблюдава как нарушава собственото си правило по отношение на танците с невинни момиченца. Същият този ефект търсеше и самият Йън със Софи. И с малко повечко късмет, това щеше да принуди Емили да му каже истината.

Той усети кога тя забеляза, че всички очи бяха насочени към тях. Ръката й в неговата потрепери, макар раменете й да запазиха същата си изпъната и твърда линия.

— Виждам, че се разбрахме — каза мъжът меко.

Имаше време колкото да забележи порицателния поглед на тези красиви очи, преди музиката да засвири и Джордан да я завърти в ритъма на валса. Отправяйки й една самодоволна усмивка, увенчаваща триумфа му, той я придърпа почти неприлично близо до себе си.

Когато в отговор, тя грубо го настъпи при следващия такт на танца, Блекмор нямаше как да не се засмее. Ако смяташе, че така щеше да го накара да се засрами от постъпката си, значи беше луда. По един или друг начин, той щеше да разбере какво става тук. И никакви жалки опити за посегателство от нейна страна или преструвки нямаше да го спрат.