Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (1)

Глава 1

„На мнение съм, че децата са невинни и чисти, но когато това определение се използва за мъже или за жени, е просто деликатен начин да ги наречеш слаби.“

Мери Уолстънкрафт, „Защита на правата на жените“

Дарбишър, Англия

март, 1819 година

„Със същия успех бих могла да играя и на криеница в цирк“ — помисли си Емили Феърчайлд, като огледа балната зала в извънградското имение на маркиз Драйдън. Намираше се насред огромно множество от маскирани хора, най-малко около четиристотин, всичките в скъпи екзотични костюми на цени далеч над скромните й възможности.

Никъде обаче не успяваше да открие добрата си приятелка, лейди Софи. Къде беше пропаднала, в името на всичко свято? Емили не искаше да си тръгва от бала без да се види с нея. Софи щеше да е много разочарована, ако не получеше чудесния еликсир, който бе приготвила специално за нея.

— Виждаш ли я, Лорънс? — обърна се тя към братовчед си, опитвайки да надвика силния оркестър. — Достатъчно си висок, за да я забележиш.

Лорънс се намръщи с неодобрение и протегна врата си.

— Ето я там. Заета е с тези глупави и безполезни неща, които в обществото се смятат за забавления.

С други думи, танцуваше. Емили едва сдържа усмивката си. Бедният Лорънс! За пръв път от години бе дошъл от Лондон, за да ги посети в Уилоу Крос, и в отплата баща й го бе накарал да я придружи на бал с маски — събитие, което Лорънс смяташе за „глупава и идиотска загуба на време“.

Е, поне му бе спестено страданието да танцува с нея. Благоприличието не позволяваше на Емили да участва в танците, докато не приключи траура за нейната майка. Всъщност, мис Феърчайлд, единствена от гостите, бе облечена в черна копринена рокля и само доминото на очите й сочеше, че е дошла на бал с маски.

— С кого танцува Софи? — попита младата жена.

— Доколкото виждам, в този момент партньор й е лорд Блекмор.

— Самият лорд Блекмор? Тя танцува с него?

— Графът на Блекмор има много добра репутация, брат е на съпругата на маркиз Драйдън.

За миг Емили бе обхваната от завист, но почти веднага съумя да я потисне. Беше глупаво да завижда на Софи за нещо, което й принадлежеше по право. Едва ли някога на самата нея щеше да й се предостави възможност да танцува с граф. Тя беше просто дъщеря на енорийски свещеник и нямаше високопоставени роднини.

Провървя й, че изобщо попадна тук. Лейди Драйдън я бе поканила, за да й се отблагодари за една малка услуга, която Емили й бе оказала. Маркизата нямаше основание да я представя на когото и да било от знатните дами и господа, специално дошли за случая от Лондон.

И все пак, какво ли щеше да е да танцува с един толкова известен човек като лорд Блекмор? Навярно можеше да си загуби ума, особено ако беше красив. А дали беше красив? Младото момиче застана на пръсти и присви очи, в опит да види нещо през процепа на доминото си, но не видя нищо сред морето от причудливи костюми, които като разпенени води се въртяха около нея.

— Кажи ми какво се случва, Лорънс? Валс ли танцуват? Дали лорд Блекмор се забавлява?

— Как би могъл да се забавлява? Първо, той танцува. Второ, негова партньорка е Софи. Той заслужава нещо по-добро.

— Какво искаш да кажеш, за бога?

— Както знаеш, лорд Блекмор е много състоятелен човек. Като един от най-младите членове на Камарата на лордовете, той въведе толкова реформи в полза на бедните, колкото никой друг досега.

— Не виждам защо това да е причина Софи да не е достатъчно добра за него?

Лорънс вдигна рамене.

— Не исках да ти го казвам, но твоята приятелка изглежда доста глупавичка и е съвършено неподходяща за един умен и опитен мъж.

— Изобщо не е вярно. Какво знаеш за нея? Та ти я срещна едва вчера.

— Естествено, че знам. Когато ни запознаха, тя се отнесе с мен повече от презрително. Явно е на мнение, че един лондонски адвокат, дори и от най-висок ранг, не заслужава вниманието й.

Опитът му да изрази безразличие, очевидно не се получи и Емили едва успя да потисне смеха си.

— О, Лорънс, разбрал си я съвсем погрешно! Тя изобщо не се отнесе презрително. Просто ужасно се страхува от теб.

— Страхува се? — Гласът му прозвуча скептично. — И защо една дъщеря на маркиз би се страхувала от мен?

Емили дискретно хвърли поглед към братовчед си. Подобно на болшинството джентълмени, небрежни към външния си вид, той бе облечен в обичайния вечерен костюм и маска. Но въпреки че тя закриваше носа и част от гладкото му чело, не можеше да скрие останалите достойнства на лицето му. Да не говорим за това, че имаше дръзка и самоуверена осанка, която сама по себе си би могла да стресне плахата Софи.

— Е? — нетърпеливо повтори той. — Защо би се страхувала от мен?

— Защото, скъпи мой братовчеде, ти си мъж. Красив, силен и плашещо самоуверен.

Когато Лорънс изсумтя недоверчиво, тя добави:

— Повярвай ми, просто вчера направи силно впечатление на Софи. Затова и не успях да разменя с нея повече от няколко думи, докато ти не се извини и не напусна стаята.

— Каква глупост! Жена с нейното положение — красива, богата, с благороден произход, не може да се бои от никого. Когато бъде представена в обществото, около нея сигурно ще се събере огромна тълпа поклонници, жадуващи да се докопат до зестрата й. Тя ще си намери блестяща партия за съпруг и ще отиде да живее в огромна и скъпа къща с някой херцог или маркиз.

— Това може и да е вярно, но все пак Софи се притеснява от представителите на твоя пол.

Внезапно смущение сред танцьорите привлече вниманието на тълпата. Лорънс присви очи и погледна над множеството глави.

— Е, всичко свърши. Но това изобщо не е изненада за мен.

— Какво свърши?

Едър плешив мъж в тога и лавров венец на главата затанцува точно пред очите на Емили и тя не успя да види нищо. Сили небесни! Какво ли не би дала отнякъде да се появи табуретка, за да стъпи на нея.

— Какво става там?

— Бащата на Софи просто я изтръгна от ръцете му. Какъв глупак е този лорд Несфилд! — Лорънс се наклони напред, за да може да проследи по-добре сцената, която Емили не можеше да види. — Сега крещи на Блекмор.

— Бедничката Софи! Сигурно й се иска да умре от срам!

— Бедничката Софи? А какво ще кажеш за Блекмор? — Лорънс си оправи маската. — Почакай за минута. Но разбира се! Браво Блекмор! Така и трябва да се постъпва с глупаците!

Емили отново се изправи на пръсти, но можа да види единствено една гигантска шапка на Мерлин, която й закриваше гледката.

— Какво става? Какво прави той сега?

— Отдалечава се невъзмутим като статуя. Несфилд върви след него и продължава с тирадата си, но той не му обръща никакво внимание и затова маркизът изглежда абсурдно.

— Нищо не разбирам. Защо лорд Несфилд не позволява на Софи да танцува с лорд Блекмор?

Хората около нея шепнеха помежду си и по всичко личеше, че напълно споделят мнението на Лорънс за маркиза.

— Несфилд е главният опонент на Блекмор в парламента. — В тона на братовчед й се появиха горчиви нотки. — Маркизът смята, че народът трябва да се държи под контрол и потиснат, защото, ако им се помага, това може да ги подтикне към бунт и опити за сваляне на аристокрацията от власт. По негово мнение, Блекмор е един от най-лошите подстрекатели и затова може да опетни честта на Софи.

— Маркизът винаги се отнася подозрително към мъжете, когато се касае за Софи — възмутено каза Емили. — От най-ранното й детство той постоянно се безпокои, че някой негодник може да я отвлече. Именно затова приятелката ми се страхува от представителите на силния пол. Баща й не й позволяваше да общува с момчета на нейната възраст и знае за мъжете само това, което лорд Несфилд й е казвал.

Лорънс изгледа скептично братовчедка си.

— Мислех, че има брат. Със сигурност младежът я е научил на нещо повече.

— Той избяга, когато Софи бе на осем. Беше почти момче — на седемнадесет, струва ми се — и сериозно се скара с баща си. Доколкото знам, сега живее на континента. Така че след като брат й не беше до нея, а майка й умря, с възпитанието на приятелката ми се занимаваше само баща й. Той я накара да повярва, че трябва да се отнася подозрително към всички мъже.

— Мисля, че ти просто се опитваш да й намериш оправдание, макар лорд Несфилд да не блести с особен ум. — Внезапно лицето му помръкна. — Почакай, тя тръгна към нас. Докато баща й се разправя с граф Блекмор, госпожицата се измъкна. Сега ще получиш възможност да й дадеш своя еликсир и ние благополучно ще напуснем това място. Но ако не възразяваш, аз ще се отдръпна, преди тя да ме види и да се изплаши от мен.

Той презрително изсумтя и с високомерен вид се скри сред танцуващите.

Веднага след като си отиде, Емили забеляза Софи, която си проправяше път през тълпата. От срам лицето й се бе покрило с руменина. Бедничката! А колко прекрасно изглеждаше тази вечер! Този бал трябваше да бъде нещо като репетиция преди дебюта й в обществото и заради това не си бе облякла маскараден костюм. Прекрасната й копринена рокля с цвят на лавандула съвършено подчертаваше изяществото на дребничката й фигура и гарвановочерните й коси. Не беше чудно, че лорд Блекмор бе пожелал да танцува с нея.

Софи забеляза приятелката си и сред вихър от копринени поли веднага се втурна към нея.

— О, Емили, видя ли какво се случи?!

— Не, но Лорънс ми разказа.

Лицето на Софи почервеня още повече.

— Твоят братовчед стана свидетел на това? О, никога няма да се избавя от този позор! Беше ужасно! Сега всички ще имат лошо мнение за мен!

Мис Феърчайлд загрижено прегърна разстроената си приятелка.

— Нищо страшно не се е случило, скъпа. Никой няма да си помисли нищо лошо за теб. Всички ще обвиняват баща ти и ще бъдат абсолютно прави.

Софи потръпна все едно имаше треска и Емили си помисли, че ще избухне в сълзи. Не биваше да допуска това да се случи, затова решително я издърпа встрани.

— Не се отчайвай, скъпа, мина вече! Трябва да се държиш така, сякаш това изобщо не те вълнува, в противен случай утре всички ще говорят за станалото.

Потискайки риданията си, Софи изящно избърса с ръка очите си.

— Да, права си. — Тя крадешком се огледа наоколо. — Навярно сега всички ме гледат, нали?

— Не им обръщай внимание. — В желанието си да я разсее, Емили добави: — Донесох ти успокоителния еликсир, който поиска.

Лицето на Софи засия.

— Наистина ли?

— Не успях да устоя на молбите ти. — Емили се усмихна, докато вадеше стъкленото шишенце от джоба си. — Нямаше да се измъкваш от къщи да ме видиш вчера, ако не си била отчаяна.

Младото момиче взе от ръцете на Емили еликсира и се вгледа в него. В очите й все още блестяха непролети сълзи.

— Никога няма да успея да ти се отблагодаря достатъчно за това, скъпа приятелко. Дори не подозираш колко ми облекчаваш живота.

— Не правя нищо особено, но се надявам да ти помогне.

Ентусиазмът на Софи за миг накара Емили да се почувства неудобно. Веднъж се случи така, че едно от лекарствата й бе причинило вреда…

Не, не биваше да мисли за това. Този път еликсирът бе слаб, като пилешки бульон, просто отвара от лайка, цвят от лавандула и листа от маточина.

— Знам, че непременно ще ми помогне — каза Софи. — Всички в околността безгранично се доверяват на твоите отвари.

Не всички. И особено лорд Несфилд, който щеше да я убие, ако научеше, че бе дала билки на дъщеря му.

— Ако баща ти узнае…

— Няма да узнае — увери я приятелката й и скри шишенцето в чантичката си. Сините й очи помръкнаха. — Ала бих рискувала, особено след всичко, което се случи тази вечер. Съвсем близо съм до това да стана пациентка в Бедлам. Виж!

Тя протегна облечените си в ръкавици ръце, за да покаже как треперят.

Емили й зашепна утешително.

— Тази вечер ми се наложи да преживея такъв кошмар — добави Софи с лице, което скоро щеше да разбива сърца в Лондон. — Първо лейди Драйдън ме представи на своите елегантни приятели, което бе толкова изморително. Сигурна съм, че ме мислят за безмозъчна глупачка. А след това и тази неприятност с лорд Блекмор!

— Това едва ли щеше да се превърне в неприятност, ако не се бе появил баща ти.

— Не съм много сигурна. Бях напълно ужасена през цялото време, докато танцувахме. Графът е известен с това, че се отнася с благородните дами със студенина и презрение.

— Не ставай смешна. — Според Емили, тези слухове въобще не съответстваха с усилията на лорд Блекмор да прокара реформите си. — Баща ти ли ти каза това?

— Не само той. Лейди Манинг спомена, че той рядко посещава светските приеми и освен това, отказва да танцува с дами от своето обкръжение. Предпочита пропаднали жени и скандални вдовици. Говорят, че е напълно безразличен към почтените девойки на възраст за женене.

Емили изви очи към небето. Софи беше още толкова млада! Не бе способна да различи истината от слуховете и сплетните.

— Не си длъжна да слушаш подобни глупости. Сигурна съм, че лорд Блекмор е безупречно вежлив с всички жени, иначе лейди Драйдън нямаше да ти го представи и той не би танцувал с теб.

Софи прехапа долната си устна с острите си бели зъби.

— Може би си права. Когато танцувахме, той се държеше като джентълмен, дори и да изглеждаше леко напрегнат.

— Освен това, ако преди наистина се е отнасял студено към младите жени, може да се е променил. И ако на някоя невинна и нежна девойка й е съдено да смекчи каменното му сърце, това ще бъдеш непременно ти, скъпа приятелко.

На Емили й се стори, че чу приглушено изсумтяване, но когато се огледа, не видя никого. Реши, че е от вятъра, промъкнал се през отворената балконска врата зад нея.

— Това вече няма никакво значение — каза Софи. — Баща ми никога няма да ми позволи да танцувам отново с лорд Блекмор. А и аз не го искам след ужасната сцена, която устрои. О, Емили! И един ден няма да издържа в Лондон! По-добре да избягам с някой от лакеите ни, отколкото да се поява в обществото. Поне познавам нашите лакеи.

Емили тежко въздъхна.

— Ти се шегуваш. Само си представи реакцията на баща си!

Все едно Софи, която смяташе за тежък труд да си обелиш сам портокал, би могла някога да стане съпруга на слуга.

— Не, аз… аз и не мисля да направя нещо подобно. Но много се страхувам от това пътуване до Лондон. — Брадичката на Софи предателски затрепери.

Емили веднага смени темата.

— И така, ти танцува с известния граф Блекмор. Какъв е той? Красив ли е? Обаятелен? Или непоносимо самонадеян?

— Той беше доста любезен и много красив, доколкото можах да преценя. Беше с маска, както братовчед ти, знаеш. — Тя леко се изчерви и после замислено продължи: — Според мен, доста прилича на мистър Фел… — Софи прехапа устни и очите й се ококориха. — О, не! Баща ми отново е тук. Сигурна съм, че ме търси.

Емили се обърна и видя златния лорнет на лорд Несфилд, насочен в тяхна посока. Въпреки че той едва ли можеше да види на такова разстояние, тя простена.

Софи наведе ниско глава, за да скрие лицето си.

— Не бива да ни види, че разговаряме. Знаеш го какъв е.

Естествено, че знаеше. Макар със Софи да бяха близки приятелки от деца, напоследък маркиз Несфилд не поощряваше тяхната дружба.

И за съжаление, Емили знаеше защо.

— Ще е по-добре да се разделим — каза тя, стискайки ръката на Софи. — Върви сега.

— Ти си най-добрата приятелка, която бих могла да имам — прошепна Софи и избяга.

О, Боже! Ами, ако той бе забелязал, че е дала еликсир на Софи? Щеше да е по-добре да се отдалечи, преди маркизът да я спипа. Тя се измъкна през балконската врата и се обърна да погледне назад към балната зала, за да се увери, че той не я е видял.

— Здравей — произнесе някой зад нея и Емили изненадано се извъртя, но се успокои, щом видя, че това е Лорънс. Не би го познала в тъмното, ако не беше слабият отблясък на свещите в залата, отразяващ се в червеникавата му коса.

— Значи ни подслушваше, така ли? — сухо каза тя. — Трябваше да се досетя. Но какво пък, ще бъдеш доволен да узнаеш, че най-накрая можеш да ме отведеш у дома.

Той някак странно мълчеше.

— Готов ли си да напуснеш това досадно и скучно място? — попита младата жена.

Когато Лорънс й отвърна, гласът му прозвуча по-ниско и хрипливо от обичайното:

— Да. Отдавна съм готов. Но ти няма ли да се сбогуваш с домакините?

— О, разбира се, веднага ще го направя — отвърна Емили, засрамена, че бе пропуснала нещо толкова важно. — Но не искам лорд Несфилд да ме види. Имаш ли нещо против да отидеш да се сбогуваш вместо мен?

Мъжът вдигна рамене.

— Разбира се, че не.

С лек поклон, твърде „джентълменски“ за Лорънс, той мина край нея и влезе в балната зала.

Докато чакаше завръщането му, Емили нервно се разхождаше по балкона. Стори й се, че братовчед й се забави твърде много. Като се приближи до вратата, огледа залата и го видя да стои недалеч и да разговаря с Уортингтън. Сочеше в нейна посока. Младата жена бързо се върна обратно на балкона и отново закрачи напред-назад.

Веднага щом Лорънс се появи, те бързо тръгнаха по сенчестата тераса, докато не стигнаха до фоайето. След това припряно минаха през него и се озоваха в преддверието, където стояха слугите в очакване на гостите.

Братовчед й каза тихо нещо на един слуга и той й подаде наметката, а на него плаща, с такъв жест, сякаш бяха особено важни персони. Много странно. Слугите я бяха виждали тук и преди, но никога досега не се бяха обръщали към нея с такава почтителност. Какво толкова им бе казал Лорънс?

Слугата й помогна да облече кадифената си наметка и на Емили й се стори, че я изгледа твърде странно. След това той се отдалечи, като я остави да се чуди дали не си е въобразила. Каретата бе докарана отпред с поразителна бързина — без съмнение, защото принадлежеше на лейди Драйдън. Емили и Лорънс не успяха да използват файтона на Феърчайлд, тъй като бе на ремонт, и домакинята им любезно бе предложила да изпрати карета.

Братовчед й отвори богато украсената врата и й помогна да се настани. Тя успя да се отпусне едва тогава, когато той нареди на кочияша да тръгва.

— За известно време бе доста забавно, но съм доволна, че си тръгнахме. А ти?

Той се облегна на седалката и лунната светлина озари усмивката му. Имаше нещо странно в тази усмивка. Изглеждаше някак различна.

— Да, наистина. Беше много любезно от твоя страна да ми предложиш това — и гласът му звучеше необичайно.

— Да ти предложа какво? Не се дръж глупаво, Лорънс! От първата минута, в която пристигнахме, ти нямаше търпение да си тръгнем.

Човекът срещу нея замря.

— Лорънс? Кой, по дяволите, е Лорънс?

Ако изненадата му не й беше подсказала каква ужасна грешка бе допуснала, то начинът му на изразяване щеше. Лорънс никога не би използвал подобен език пред дъщерята на един енорийски свещеник. Затова усмивката му изглеждаше толкова различна и слугите реагираха странно, когато тя си тръгна с него.

— В-вие… не сте Лорънс? — промърмори тя, в гърлото й заседна камък, а сърцето й ускорено заби, когато той се намръщи и бързо свали маската.

Мили Боже! Мъжът беше червенокос като Лорънс, имаше същия ръст и бе облечен в подобен костюм. Но лицето му бе съвсем различно.

— Разбира се, че не съм Лорънс! — раздразнено възкликна непознатият срещу нея. — Каква игра играеш?

Той гордо вдигна глава и тя за миг видя твърдата му мъжествена брадичка и гладко избръснатите му бузи, преди луната да се скрие зад облак и да лиши каретата дори от тази оскъдна светлина.

— Ти много добре знаеш кой съм, затова и каза всички онези небивалици на лейди Софи в моя защита.

Мъжът свали качулката на пелерината си и се разположи небрежно на меката брокатена седалка. Твърде интимната обстановка, подчертана от позата му, накара Емили да изпадне в паника. Каква беше тази глупост, че е говорила в негова защита? Какво имаше предвид? Вероятно ставаше дума за разговора й със Софи, който той, без съмнение, бе подслушал. Но те бяха говорили само за предстоящия дебют, за страха й, и…

Мили Боже! И за лорд Блекмор. Те подробно обсъдиха лорд Блекмор! Какво й бе казала Софи? Че графът ужасно прилича на кого? Да, на Лорънс. Ето на кого й бе напомнил Негова Светлост! Това не можеше да бъде!

— Искате да кажете, че вие… вие сте…

— Блекмор, разбира се. Но това ти е добре известно.

Раздразненият му тон я обезкуражи. Защо вдигаше такава врява? Беше станала просто нелепа грешка, която можеше лесно да се поправи. Както и да е, цялото това недоразумение се бе случило по нейна вина, така или иначе. Не можеше да я вини за това, че бе взел думите й насериозно и бе решил, че й е нужен ескорт до вкъщи.

— Не, не знаех. Боя се, че много приличате на моя братовчед Лорънс, който ме съпровождаше тази вечер. В тъмнината на балкона по погрешка ви обърках с него. Това е просто едно недоразумение. Никаква зъл умисъл.

Джордан Уилис, граф Блекмор с изумление се взираше в елегантната привлекателна жена срещу себе си. Каква, по дяволите, беше тази шега?

— Вашият братовчед?

Дяволите да го вземат! Нима цялата тази ситуация бе просто една странна грешка? В края на краищата, той бе с маска, но такава червена коса, като неговата, се срещаше твърде рядко.

Бе решил, че тя е просто някоя похотлива вдовица, която иска да се срещнат насаме. Освен това, изглеждаше развълнувана. Но ако действително казваше истината, тогава…

— Наистина ли мислите, че всички глупости, които се говорят за моята репутация, са незаслужени?

— Разбира се, че мисля така! — Реакцията му я озадачи. — А защо се съмнявате в това?

Той протегна ръка на облегалката. Струваше му се невъзможно да е толкова наивна при всички слухове, които бе чула за него.

— Защото, когато някоя очарователна вдовица ме защитава, докато стоя наблизо, обикновено се опитва да ми направи впечатление.

— Вдовица? Помислихте, че съм вдовица? — Емили извади ветрилото си и започна трескаво да си вее. — О, Боже! Ето защо, толкова лесно тръгнахте с мен. Вие сте си помислили… Струва ми се, решили сте…

— Че сте вдовица, която си търси малко компания. Да. — Започна да го обхваща предчувствие за приближаваща катастрофа. — Кажете ми, че не греша.

— Ужасно грешите! Аз не съм вдовица. Нося траур заради майка си, която умря миналата година.

Чувство за беда зазвъня в главата му като камбана. Тя не беше вдовица. Вероятно бе девствената дъщеря на някой земевладелец. А той я бе качил в каретата си, без да обръща внимание на това дали някой би могъл да ги види.

Не, не можеше да се окаже такъв глупак.

— Шегувате се. Това някаква игричка ли е?

— Разбира се, че не. Казвам истината!

— Да разбирам ли, че не сте омъжена? — попита Блекмор и усети спазъм в стомаха.

Тя усилено закима.

— И чиста, като току-що навалял сняг, предполагам? — В душата на графа закипя ярост. Не можеше да повярва, че бе постъпил толкова безразсъдно. — Вие сте права и явно наистина е станала ужасна грешка.

— Сега трябва да ме върнете обратно. И ще се убедите, че не съм такава, за каквато ме помислихте. Колкото повече ме задържате тук, толкова повече ще пострада репутацията ми. Освен това, братовчед ми ще ме търси.

При тези думи, той усети замаяност. Братовчед й щял да я търси! И кой още? Нетърпеливият й баща? Леля й, интригантката? Ами ако го лъжеше? И преди по-усърдните мамички се бяха опитвали да го уловят в капан. Точно по тази причина винаги отбягваше младите неомъжени дами.

А какво да си помисли за убедителния начин, по който тя го защитаваше? Коя млада дама би направила подобно нещо, освен ако не цели да го впечатли? Сигурно бе разбрала, че той ги подслушва. Изобщо не се изненада, когато го откри на терасата.

Започна да го обзема студена ярост.

— Подозирам, че вашият братовчед много добре знае къде се намирате сега.

Емили изпусна ветрилото в скута си.

— Какво искате да кажете?

Той изтълкува притесненото изражение на лицето й като още едно доказателство за вината й.

— Прекрасно знаете какво искам да кажа. Всичко това е просто един капан, не е ли така? Ако се върнем на бала, ще ни посрещне тълпа от хора, готови да ме накарат да „поправя“ своята небрежност. Е, нека да ви кажа нещо. Ако си мислете, че ще позволя на някаква ловка девственица да ме застави да се оженя…

— Да ви застави да се ожените? Да не си мислите… че това… — несвързано промърмори тя и замълча, а после поривисто въздъхна. — Вие предполагате, че умишлено съм уредила всичко това? Че съм ви принудила да ме качите без придружител в карета, рискувайки своята репутация?

— А какво да си помисля? Вие ме защитихте, защото знаехте, че съм там. И всички тези глупости за това, че съм приличал на братовчед ви…

— Ах вие, високомерен самонадеян мерзавец? Виждам, че съм сгрешила, като не се доверих на думите на Софи. Очевидно познавате само един тип жени и не можете да повярвате, че има и други, което обяснява защо не успявате да разпознаете една порядъчна жена, когато я видите.

— Много добре знам какво представляват порядъчните жени — раздразнено я прекъсна той и предишният му страх подаде уродливата си глава. — Те са способни на всякакви заговори и игрички, за да си уловят богат мъж. Ламтят за пари, положение и възможност да превърнат живота на мъжа в ад, готови са на всичко, за да го постигнат.

Емили почти се задуши от възмущение, като не успя да каже й една думичка от гняв, но той добави с неприкрита грубост:

— Непорядъчните жени, напротив, са честни за това, което очакват в отплата на предоставените удоволствия. С тях е лесно да се разбереш, те не ти губят излишно времето и не искат от теб повече от това, което можеш да им дадеш. О, да! Аз добре научих разликата и винаги предпочитам тези жени пред така наречените порядъчни.

Емили се изправи и изгледа графа с леден поглед.

— Сигурно ви е трудно да повярвате в това, лорд Блекмор, но има жени, които доста се различават от тези, които описахте. Жени, които не се стремят да подобрят положението си или съдбата си само като измамят някой нещастен мъж и го заставят да се омъжи за тях. Аз се причислявам към тях. Напълно съм доволна от живота си и нямам намерение да се намесвам във вашия. И разбира се, не съм ви поставяла никакъв капан. Просто направих грешка и тя се превръща във все по-ужасна с всяка следваща минута, прекарана във вашата отвратителна компания.

Разгорещеността на тона й го удиви. Дамата изглеждаше като въплъщение на всички оскърбени жени. В такъв случай, сигурно бе много добра актриса, за да го изиграе, нима не бе така?

— Значи казвате, че изобщо не сте знаели, че съм подслушвал разговора ви?

— Не съм толкова лошо възпитана, за да позволя на приятелката си да клюкарства за мъж, ако знам, че той слуша!

— Е, добре — каза той бавно. — Да предположим, че не сте знаели, че стоя на балкона, но тогава защо ме защитихте пред лейди Софи, след като не ме познавате и не сте сигурна дали слуховете за мен са верни?

Непознатата хладно го погледна в очите.

— Знам за работата ви в парламента. Прецених, че тя ви определя като честен и порядъчен човек.

Нещо в душата му трепна, когато младата жена наблегна на думата „прецених“. Дали не си бе направил прибързани изводи за нея?

Каретата се наклони и Емили бе хвърлена настрани, при което изпод роклята й се показаха изящните й и безспорно привлекателни глезени, но веднага щом тя се изправи, те се скриха от любопитните му очи.

— Освен това е недопустимо да злословите за човек в негово отсъствие, защото не може да се защити. Баща ми, който е енорийски свещеник в Уилоу Крос, ме е учил никога да не обръщам внимание на клюки и сплетни.

— Баща ви е свещеник?!

Чувството му за неловкост нарастваше с всяка следваща минута. Някаква дъщеря на свещеник? Да се опитва да му заложи капан? Това беше малко невероятно. Графът простена. Бе допуснал груба грешка, като позволи на гнева си да го завладее и да замъгли преценката му. Макар и с маска, той можеше да види разгарящия се огън на негодувание в очите й.

— Да — каза тя, след малка пауза, за да осъзнае въпроса му. — Вие можете много да се поучите от него. Той никога не съди за хората, без да знае нищо за тях. Винаги цитира Евангелието от Матея, глава 7, стих 1: „Не съдете, за да не бъдете съдени“.

В името на всичко свято! Тази жена му цитираше Библията с главите и стиховете.

— Аз живея в съответствие с тези правила — продължи дамата, като вече се бе овладяла напълно. — Никой, освен Бог, няма право да съди хората, даже и вие! И освен това…

— Достатъчно, мадам.

Тя продължи, сякаш не го бе чула:

— Има още цитати, където се казва…

— Мадам, престанете! Вярвам ви!

На лицето й се появи забавно изражение, почти разочарование, както у проповедник, когото бяха прокудили от амвона.

— Вие… какво?

— Вярвам ви.

Даже той, при цялото си цинично отношение към нежния пол, не можеше да допусне, че жена, способна да цитира Библията, би могла да организира заговор против него. Като погледна встрани, графът измърмори:

— Вижда се, че вие… не сте такава, за каквато ви помислих.

— Предполага се, че не — надменно каза Емили.

Блекмор добави през зъби:

— Моля да ме извините, че ви оскърбих.

Последва дълго ледено мълчание. Мили Боже! Той трябваше да разбере това по-рано, но бе толкова разярен, че престана да разсъждава логично. Беше очевидно, че ако тя се опитваше да го хване в капан, нямаше веднага да му каже за грешката си. Щеше да се постарае да го съблазни, да го подтикне да я компрометира. Но жената не направи нищо подобно и което беше по-лошо, той я беше обидил непростимо. Погледна я и се опита да разбере за какво мисли.

Непознатата го наблюдаваше предпазливо като притисната в ъгъла кошута.

— Значи признавате, че не съм имала намерение да ви мамя?

— Да.

— А също и че сгрешихте.

— Да, да, дявол да го вземе!

Емили подсмръкна и се изправи.

— Не е редно да ругаете пред мен.

— За Бога! Сега ме учите как да говоря. — Той въздъхна. — Досадна сте също като доведената ми сестра. Тя постоянно ме тормози, докато не се съглася, че не съм бил прав. Поправя ме и ми цитира Светото Писание, за да ме вкара в правия път.

— В такъв случай й се налага да отделя доста време да поправя граматиката ви и да наизустява Светото писание.

Графът я погледна удивено, а после се разсмя.

— Наистина много.

Момичето се бе оказало с характер, трябваше да й го признае. Нито една жена, освен Сара, никога не се бе осмелявала да го критикува право в лицето. Макар че без съмнение го правеха зад гърба му.

Дъщерята на пастора се бе оказала едно малко интригуващо създание. В нея нямаше и капка глупаво кокетство, както у повечето млади жени, които се налагаше да търпи през последните дни. Интересно, дали беше красива под тази маска? Всичко останало изглеждаше многообещаващо.

Боже мили, как можеше да мисли за това? Та тя бе девствена!

— Дъщеря на свещеник, цитираща Светото Писание… — произнесе той, като се опитваше да запази тази мисъл в главата си. — Наистина успях да уловя едно съвсем невинно същество, нали?

— Да. — Емили внимателно си оправи полата. — Сега трябва да ме върнете обратно.

— Разбира се, че трябва. — Но графът не си помръдна и пръста, за да нареди на кочияша да обърне каретата в обратна посока. Първо трябваше да обсъдят евентуалните проблеми, които щяха да възникнат от неговата фатална грешка. — Кажете ми, мис…

— Феърчайлд.^[1]

Блекмор простена.

— Дори и името ви е пропито от чистота и невинност.

Докато каретата продължи да трополи по пътя, той скръсти ръце на гърдите си.

— Как мога да ви върна на бала, без да загубите репутацията си? Ако вашият братовчед ви търси, може да е отпред на стълбите, когато се върнем.

Тревожни бръчки помрачиха гладкото й чело.

— Боже мой, прав сте! Дори и да не знае, че съм напуснала бала, слугите ме видяха, че тръгвам с вас.

— Не бива да се тревожите за това. Добре им заплатих, за да държат нашето заминаване в тайна.

Когато тя го изгледа гневно, той повдигна рамене.

— Не обичам да се разнасят слухове за личните ми дела. Слугите няма да кажат на никого, уверявам ви. И все пак, кой още би могъл да ни види, когато си тръгнахме заедно. И ако се върнем заедно…

Емили отчаяно се отпусна на седалката.

— Страхувам се, че е така. Повярвайте ми, че сега бих искал, нещата да са различни.

Бяха достатъчни само няколко човека да видят, че си бе тръгнала от бала с граф Блекмор. И след известно отсъствие се бе върнала заедно с него… Той се намръщи. И нямаше да се налага да му поставя капан. Резултатът щеше да е същият. Всичко, което бе нужно, бе един-единствен човек, стоящ на входа. Тогава всички щяха да узнаят, че мис Феърчайлд бе пътувала в каретата с графа, скандално известен с връзките си с жени със съмнителна репутация, и тя завинаги щеше да бъде опозорена.

Той не искаше да я сполети такава съдба. Обзе го непривично чувство — някакво досадно желание да не й причини каквато и да е вреда — и сам не разбра защо. Дали не бе, защото тя бе толкова доброжелателна и невинна? Или защото го бе защитила без всякаква умисъл, а просто от чувство за справедливост?

В следващия миг се разнесоха глухи удари от мястото, където седеше кочияшът. След това се чу глас, приглушен от стените на каретата:

— Излизаме на главния път, милорд. А сега накъде?

— Спрете за малко. — Джордан хвърли изучаващ поглед на момичето. — Е, мис Феърчайлд, какво ще правим? Мога да ви закарам до дома ви, а после да се върна и да си дам вид, че съм си тръгнал сам. Но по-късно ще ви се наложи да измислите убедителна история как сте се прибрали у дома и защо сте напуснали бала без придружител.

— Нямам намерение да лъжа, лорд Блекмор — решително каза тя. — Това е против природата ми.

Той с усилие сдържа усмивката си.

— Разбирам. Тогава, вероятно имате план как да се върнем на бала, така че никой да не ни забележи.

Емили нервно подръпна кадифената дантела на чантичката си и изведнъж се оживи:

— Ами ако ме закарате до границите на парка? Ще мога незабелязано да се промъкна там и после да се върна в балната зала, сякаш през цялото време съм се разхождала на чист въздух. Тогава няма да ми се налага да лъжа. А ако вие останете още малко навън и после се появите с вашия разказ как сте си тръгнали сам, вероятно ще можем да се измъкнем.

— С други думи, вие не искате да лъжете, но не се притеснявате да ми предлагате аз да го направя.

— Извинете ме — каза тя с явна досада. — Прав сте, много е непочтено от моя страна, да ви моля…

— Всичко е наред. — Графът с усилие сдържа смеха, напиращ в гърлото му. Дявол да го вземе, никога досега не бе срещал толкова принципна жена. Нито пък можеше да си припомни кога за последно му е било толкова весело. — Повярвайте ми, без никакво колебание ще излъжа, за да спася репутацията ви.

Бледа усмивка се плъзна по устните й.

— Благодаря ви.

Джордан почука на тавана и нареди на кочияша да се върне назад към парка. Когато той обърна каретата, графът отново съсредоточи вниманието си върху мис Феърчайлд.

Тя мълчаливо се взираше през прозореца. Черната й рокля напълно поглъщаше слабата лунна светлина, проникваща през прозореца. На фона му, озарени от бледата светлина, отчетливо изпъкваха ръката и лицето й.

Мекият овал на лицето й бе обгърнато в тайна. Само ако можеше да види повече. Ако можеше да свали маската и да я огледа както трябва. Това, което виждаше, изглеждаше съвършено. Високото й чело, проблясващо на лунната светлина… изящно оформените й скули… пълните устни. Косата й, напомняща коприна дори и в тъмнината на каретата и…

Какво му ставаше? Беше го обърнал на поезия, а никога не му се бе случвало нещо подобно и бе недопустимо, що се отнася до строгата малка мис Феърчайлд. Не трябваше дори да мисли за нея по този начин. Тя съвсем не беше негов тип.

Внезапно очите им се срещнаха.

— Лорд Блекмор, длъжна съм да ви се извиня, че ви въвлякох в тази история.

— Не, не — запротестира мъжът, категорично размахвайки ръка. — И двамата сгрешихме. Но ако имаме късмет, никой няма да разбере за това.

— А ако узнае?

Питаше го можеше ли да се надява, че той ще постъпи правилно. Изведнъж страшно му се прииска да я убеди в своята почтеност.

— Ще направя каквото трябва, мис Феърчайлд. Не се тревожете за това.

— Не очаквам да се ожените за мен. Но ако измислите някакво обяснение или… или…

— Ще направя всичко, каквото трябва — повтори графът, повече от решително. „Някакво обяснение?“, как пък не! — Но едва ли ще ни хванат. Досега успешно съм се измъквал от доста компрометиращи ситуации.

— Не се и съмнявам, че ви се удава.

Лукавият й тон предизвика усмивка на устните му. Толкова му се искаше тя да не носи проклетата маска. Въпреки че сребристата лунна светлина падаше на лицето й, той не можеше да разгадае изражението й.

— И все пак — произнесе Емили, — по какъв начин бих могла да изкупя грешката си…

— Има само един начин — отвърна Блекмор, опасните думи се изплъзнаха от езика му, преди да успее да ги възпре. — Позволете ми да ви видя без маска.