Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (14)

Глава 14

„Най-добрият начин да се възползваш от едно изкушение е, като му се отдадеш.“

Клементина Стърлинг Греъм, шотландска писателка, „Мистификации“

Няколко часа по-късно Емили седеше в каретата. Бе устремила невиждащ поглед през прозореца и си припомняше това, което лорд Сейнт Клер й разказа за Джордан. Бе изпитал толкова много страдание, толкова много болка през детството си. Не бе изненадващо, че се опитваше да избяга от чувствата си. На негово място и тя сигурно щеше да постъпи по същия начин.

— Много си мълчалива тази вечер, скъпа моя — каза лейди Дънди. — Не смяташ ли, че вечерята мина добре?

— Предполагам. — Внезапно й хрумна да попита. — А вие успяхте ли да изкопчите нещо от лорд Сейнт Клер? Нямам търпение да приключим с този маскарад. — Ако възрастната дама бе открила нещо решаващо, можеха да кажат на лорд Несфилд. Той щеше да предприеме нужните действия и да стане прекалено късно за Джордан да се намеси.

Да, бащата на приятелката й щеше да стори нужното — като съсипе лорд Сейнт Клер. Емили прехапа устни. Тогава Блекмор наистина ще я намрази, нали? Тя помагаше на Несфилд да разруши надеждите на приятеля му.

— Страхувам се, че не можах да разбера много — отвърна дамата, и запримига с очи, в които се таеше дразнещо веселие. — Ще имаме нужда от още малко време.

На девойката й се прииска да закрещи от отчаяние.

— Не можем! Лорд Блекмор разбра, че е замесен мистър Полък и сега заплашва да му разкрие всичко!

Явно графинята въобще не бе загрижена как ще приключи всичко това.

— Наистина ли? Блекмор ли ти го каза?

— Да. Заяви, че ми дава една нощ, за да реша. Сутринта ще ме посети и ако не му кажа цялата истина, ще разкрие самоличността ми на мистър Полък. Негодник! Много добре знаете, че мистър Полък с удоволствие ще ни съсипе публично. Освен това, новината ще накара лорд Сейнт Клер да застане нащрек и няма да успеем да разберем дали той е виновникът.

Лейди Дънди небрежно махна с ръка.

— О, Блекмор няма да направи нищо подобно, бъди сигурна. Може да заплашва, но няма да действа. Не и щом ти си замесена.

— Страхувам се, че грешите. Особено след това, което научих днес. — Емили се обърна с лице към графинята. — Кажете ми нещо. Вие щяхте да сте почти на същата възраст с майката на лорд Блекмор, ако тя беше жива. Познавахте ли я? Каква беше тя?

— Лавиния? Тя обичаше да флиртува. Наслаждаваше се на мъжете и на баловете, и изобщо не слушаше родителите си. Но в онези години самата аз се държах по подобен начин.

— А баща му?

— О, беше нейна пълна противоположност. Изобщо не си подхождаха. Той беше скромен човек. За разлика от сина си, не си губеше времето с… дами за една вечер. От друга страна, обаче, те много си приличат. Изцяло се бе отдал на реформи и рядко посещаваше социални събития. Бе невероятна изненада, когато от всички девойки именно Лавиния го очарова толкова много, че да се ожени за нея.

Емили се поколеба за момент, не знаеше дали да сподели какво й бе разказал лорд Сейнт Клер. Но отчаяно се нуждаеше от съвет, а и не се съмняваше, че може да разчита на мълчанието на лейди Дънди. Освен това й се искаше графинята да осъзнае сериозността на ситуацията.

— В действителност, бащата на лорд Блекмор е бил принуден да се ожени за майка му. Веднъж, когато се оказали насаме, желанието с такава сила обхванало графа, че те… ами… знаете. След което тя разбрала, че е бременна, и се наложило да се оженят.

— Глупости!

— Истина е! Каза ми го лорд Сейнт Клер. Джордан му е разказал, още когато са били деца. Според Сейнт Клер, лейди Блекмор била толкова нещастна от брака си, че започнала да пие и превърнала живота на сина си в кошмар.

— О, няма да отрека, че е напълно възможно бащата на Блекмор, да е направил дете на Лавиния. Тя беше красива и много лекомислена. Не се съмнявам и че е била именно такава майка, каквато описваш. Омъжена за човек, който е предпочитал да прекарва вечерите си в четене на стихове на Хораций, и очевидно е отказвал да изпълнява прищевките й, Лавиния би била напълно способна да започне да пие. Бедничката, тя не притежаваше достатъчно находчивост, за да може да се развлича сама. — Гласът на графинята прозвуча мрачно. — Но съм готова да заложа цялото си състояние, че именно тя е съблазнила графа, а не обратното. Баща й беше обикновен баронет, и то без пари. Блекмор й се е сторил подходяща плячка. Може би, е смятала, че да бъде жена на граф ще е забавно… докато в действителност не се е превърнала в такава.

Емили се замисли за момент. Тишината в каретата се нарушаваше единствено от скърцането на пружините. Момичето въздъхна.

— Ако това е вярно, тогава всичко е много по-ужасно. Лорд Сейнт Клер твърди, че тя винаги е обвинявала Джордан за нещастието си и неговото ненавременно зачеване. Постоянно му натяквала, че е съсипал живота й и че заради него е принудена да живее в ада.

Лейди Дънди възмутено сви устни.

— Как е могла да говори подобни неща на едно невинно дете? Лавиния не бе човек, който би поел отговорност за собствените си постъпки.

— Затова Джордан не иска да довери чувствата си на никого. В неговите представи да отвориш сърцето си за някого е опасно, дори пагубно. — Вероятно намираше нейния маскарад за много подозрителен. Може би приличаше на интригите, в които майка му се бе забърквала. — Така че няма да се поколебае да осъществи заплахите си. Сигурна съм.

— Но все пак отвори малко сърцето си за теб, нали? Все още пази тайната ти и не мисля, че ще я разкрие. — Графинята загадъчно й се усмихна. — Но дори и да го направи, нищо страшно няма да се случи. Просто ще ускори събитията.

— Вие не разбирате! Направих всичко възможно, за да го убедя, че ми е безразлично дали ще говори с мистър Полък или не. Но той каза, че ще се опита да разбере истината от вашия брат. Много е настойчив.

— Тогава нека да говори с него. Каква ще е разликата? Това дори може да помогне: Рандолф ще бъде принуден да сложи край на това безумие. И тогава ще мога да го убедя да приеме Сейнт Клер за ухажор на Софи.

Самоувереният тон на лейди Офелия накара сърцето на Емили да се свие болезнено от страх.

— О, дори не си помисляйте за това. Много добре знаете, че брат ви не желае да приеме виконта. И когато плановете му рухнат, той ще обвини мен. И никога няма да ми прости.

— Глупости! И какво, ако не ти прости? — Когато видя объркването на Емили, графинята добави: — Ако се притесняваш, че баща ти ще си загуби мястото си на енорийски свещеник, това няма да стане. Предполагам, Рандолф те е заплашил, че ще го изгони от енорията, и затова си толкова разстроена.

Емили не можа да произнесе и дума, само гледаше с отчаяние лейди Дънди, и мачкаше в ръката си сатенената завеса.

— Не бива да се тревожиш. Дори и ако той изпълни заплахата си, което аз наистина не допускам, ще помогна на баща ти да получи друга енория не по-лоша от предишната. — Офелия се усмихна и потупа ръката на Емили. — Така че, виждаш ли, не е нужно да се притесняваш. Остави всичко на мен.

Не е нужно да се притеснява! Лорд Несфилд щеше да се погрижи да я обесят, а тя не биваше да се тревожи? Как й се искаше да обясни това на графинята! Но брат й бе обещал да запази мълчание само ако и тя стори същото. Бе хваната в капан между вмешателството на лейди Дънди и вманиачеността на Джордан.

— Така че, не се тревожи за лорд Блекмор, скъпа — продължи възрастната дама, очевидно убедена, че е разрешила всички проблеми на Емили. — Ще разсеем бурята, ако говори с Полък или Рандолф.

Единственото, което младата жена можеше да стори бе да се усмихне фалшиво и да кимне. Не можеше да получи помощ от нея. Трябваше сама да намери изход от цялата тази бъркотия. Но как?

Каретата рязко забави ход и дамите внезапно чуха шум от голяма група коне и силни гласове. Лейди Дънди погледна през прозореца.

— О, скъпа, балът у мисис Крамтън сигурно е в разгара си. Каретите и наетите екипажи съвсем задръстиха улицата. Страхувам се, че ще се наложи да изминем остатъка от пътя пеша.

Къщата вече се виждаше, така че разходката не се оказа толкова неприятна, а лакеят им помогна да преодолеят най-оживените места. В действителност, Емили бе щастлива да се наслади на чистия нощен въздух. Естествено предпочиташе свежия пречистващ въздух на Уилоу Крос отколкото задушната задимена мъгла на Лондон. Но просто имаше нужда да си прочисти ума и да състави някакъв план.

Дамите внимателно си проправяха път сред коне и карети, и се стараеха да не изцапат роклите си.

— Изглежда ще бъде дълга нощ — оплака се лейди Дънди, надвиквайки водача им, който се разправяше с един свой приятел. — Няма да успеем да заспим при всички тези фойерверки. Съжалявам. Ще имаш нужда от бистър ум, когато утре сутринта се срещнеш с лорд Блекмор. — Тя погледна косо девойката. — Знаеш, че той те дразни само защото е увлечен по теб.

— Увлечен по мен? — гневно възкликна Емили. — А аз ви мислех за разумна жена. Очевидно приемам безразсъдството за мъдрост.

— Понякога е трудно да се разграничи едното от другото. Безразсъдството може да бъде резултат от мъдростта. Тези, които знаят истината невинаги се радват да я чуят, както добре ти е известно. — Графинята се усмихна и снижи глас, за да не я чуе близкият лакей. — Но в този случай не съм нито мъдра, нито безразсъдна. Просто казах това, което е известно на всяка жена на моята възраст. Мъжете са особени, странни създания, съвършено различни от нас, скъпа моя. Когато желаят нещо много силно, те не искат да си го признаят. Не обичат да стигат до извода, че им е необходима точно определена жена. Но тъй като те се нуждаят от нас, и то за много повече от присъствието ни в леглото си, единственото им средство е да ни преследват, като упорито твърдят, че просто искат да задоволят нуждите си.

— Лорд Блекмор иска просто да задоволи плътските си желания — прошепна девойката. — Понякога изглежда, че ми е ядосан само защото не може да ме има.

— Сигурна съм, че това е само една малка част от истината. Макар да подозирам, че дори и да се озовеш в леглото му, и да получи каквото иска, това пак няма да му е достатъчно.

Емили се изчерви заради откровеността на графинята. Но лейди Дънди, разбира се, грешеше. Джордан искаше само едно нещо от нея. И ако го получеше, веднага щеше да се отдръпне и да я остави на мира.

Тя се изправи. Точно това би направил! Щеше да спре да я притеснява.

Твърдеше, че е загрижен за нея, но Емили знаеше, че просто иска да разбере истината, защото ревнува. И ревността му произлизаше от това, че не бе задоволил желанията си. Искаше я в леглото си, но не би го направил, ако това означаваше, че трябва да се ожени за нея.

Какво щеше да стане, ако му предложеше това, което той искаше и го убедеше, че не желае нищо в замяна? Може би тогава щеше да се откаже от безумното си желание да разбере какво става. Интересът му към нея щеше да изчезне, а заедно с него и заинтересоваността му да разбере причината за маскарада.

— Емили, чу ли дори една дума от това, което ти казах? — попита Офелия.

Тя се притесни, че графинята може да се досети за насоката на мислите й, и погледна надолу по улицата, като се престори, че й е трудно да се придвижва в тъмното.

— Да.

— Казах, че дори и да му дадеш онова, което иска, това пак няма да му е достатъчно.

— Разбрах какво казахте. — Просто не го вярваше. Дълги години Джордан бе калявал сърцето си срещу всички чувства, освен чиста похот. След цял един живот, в който просто бе задоволявал нуждите на тялото си бе малко вероятно това да се промени сега. Не, ако му дадеше онова, което искаше, щеше да са освободи от него.

Но на каква цена!

Когато най-сетне се добраха до мястото, Емили влезе в къщата след графинята, а в главата й цареше пълен хаос. Ако отдадеше тялото си на Блекмор в замяна на неговото мълчание, щеше да спаси баща си. Но това щеше да съсипе бъдещето й. Можеше дори да се окаже бременна като майката на Джордан.

Е, оставаше да моли Бог да не се случи. А ако все пак се случеше, това нямаше да е чак толкова висока цена, за да избегне бесилката. В сравнение с намеренията на лорд Несфилд една нощ с Джордан не представляваше никаква опасност. И трябваше да го направи, колкото се може по-бързо, за да му попречи да изпълни заплахите си.

Внезапно я порази една ужасна мисъл. Ами ако графът не се съгласеше на тази сделка?

Картър й помогна да свали пелерината си и тя се загледа отчаяно в сатенената си рокля с модна кройка и младежки цвят, която я караше да изглежда като невинна дъщеря на пастор, каквато всъщност беше. Джордан се бе контролирал и не я бе прегърнал, нито целунал в операта, въпреки че го бе искал, и то само заради предубежденията си към девиците и усложненията, които можеха да му причинят.

Е, чудесно! Тогава при него нямаше да отиде невинната Емили Феърчайлд, а дръзката лейди Ема. Тази вечер й бе казал, че вече не е сигурен за нейния характер. Толкова по-добре. Щеше да използва това в своя изгода. Тази нощ тя щеше да сключи с него сделка, дори и ако се наложеше да го съблазни — да! — даже и ако трябваше да го излъже за девствеността си.

Или обмисляше това само защото го желаеше? Защото искаше да прави любов с единствения мъж, който някога бе желала истински?

Със сигурност не можеше да е толкова покварена. Не, това бе най-добрият курс на действие. Единственият.

Картър пусна резето на масивните дъбови врати зад тях и звукът отекна в главата й. Как щеше да се измъкне от тази крепост и да намери пътя до градската къща на Джордан? Небеса, тя дори не знаеше къде живее той!

Откъм улицата долетяха неясните гласове на пияни наемни кочияши. Наемна карета, помисли си Емили с усмивка. Идеално.

— Отивай в леглото, скъпа — каза лейди Дънди. — Опитай да си починеш.

Усмивката на Емили избледня. Тази вечер нямаше да има почивка за нея — в нито един смисъл.

 

 

Джордан се излежаваше удобно в едно кресло в кабинета си. Бе свалил сакото и ботушите си и опитваше да чете предложението за реформи в приютите за бедни с чаша бренди в ръка. Но не можеше да се концентрира. Най-накрая остави листите и се втренчи в празното пространство. Утре щеше да узнае всичко. Тя непременно щеше да му каже. Бе ясно изписано на ужасеното й лице. Не му харесваше да я плаши, защото не възнамеряваше да изпълни заплахата си. Искаше му се да разбере истината по друг начин, но не можеше. А трябваше и да се отърве от мъжете, които я преследваха. Дори Полък да лъжеше или само да я бе целунал веднъж, копелето щеше да си вземе много повече, ако му се отдадеше възможност. А той можеше и да получи такава, ако Емили продължеше да общува с него. Не, това не можеше да продължава повече. Щеше да я накара да приключи, докато не е попаднала в истинска беда.

Почукване по вратата го изтръгна от мислите му.

— Махай се, казах никой да не ме безпокои!

— Но една жена е дошла да ви види — отвърна слугата.

Жена! Той простена и остави чашата си с тежка въздишка. Така слугите му наричаха падналите гълъбици, които го посещаваха, но нито една от тях не би посмяла да се появи без предварителна покана. От няколко месеца в дома му не бе стъпвала дори и някоя похотлива вдовица. Не и откакто за пръв път срещна Емили.

Емили! Като че ли друга жена би могла да привлече вниманието му сега.

— Дай й малко пари и й кажи да си ходи.

— Опитах милорд, но дамата отказа да ги вземе. Заявих й, че ми е наредено да не ви притеснявам, но тя настоя. Каза, че името й е Емили и ще пожелаете да я приемете.

Графът веднага скочи от креслото. Емили?! Тук? Да не беше полудяла?

Само за миг се озова до вратата и я отвори рязко.

— Мили Боже, защо не започна с това? Веднага я покани горе!

Слугата се поклони и напълно объркан се втурна надолу. Джордан погледна към чорапите на краката си, после забеляза захвърлените си жилетка и палто на стола. Трябваше ли да ги облече? Трябваше ли поне да се престори, че това не е най-неблагоприличната ситуация, в която тя го бе поставяла?

Защо пък да мисли за това? Ако бе толкова глупава, за да дойде тук и да рискува репутацията си, само за да го помоли да се откаже, заслужаваше малко да се шокира.

— Мис Емили — обяви прислужникът.

Джордан се обърна към вратата, когато лакеят въведе момичето в стаята и челюстта му увисна. Мили Боже, едва ли щеше да се шокира от неговия вид. Как беше облечена, само!

Носеше кадифената алена рокля, която му се бе приискало да разкъса в операта! Само че този път беше много по-зле, защото той можеше да се закълне, че под роклята няма нищо — никакви фусти или корсети, може би дори и долна риза. Когато Емили влезе в стаята, блещукащото на свещите кадифе подчерта възхитителните й форми, плътно прилепна по краката й, и тя му заприлича на обвит в позлатена хартия коледен подарък, за какъвто мечтаеше всеки мъж.

Само че не биваше да го разопакова, не му бе позволено по дяволите! Когато тя се приближи графът шумно вдиша, в опит да си поеме дъх. Носещият се от нея аромат на лавандула го обви в изкусителен облак, и той остана прикован на мястото си, без изумено да я изпуска от очи.

— Милорд? — попита слугата. — Това ли ще бъде всичко?

— Да — отвърна приглушено графът. — И този път наистина не искам никой да ме безпокои.

Емили се изчерви, но не каза нищо, когато прислужникът излезе и плътно затвори вратата след себе си.

— Какво по дяволите правиш тук? — избухна Блекмор. — Как дойде?

Тя преглътна с усилие.

— Излязох през прозореца и наех екипаж. Намерих един кочияш, който знаеше къде живееш.

— Дошла си с наета карета? В тази рокля? Направо е удивително, че не си пострадала.

— Имах пелерина, но лакея ви настоя да я сваля.

— Утре ще го убия — промърмори Джордан. Никой не биваше да я вижда в този вид. Никой… освен него!

Той строго си напомни за вероятната причина, която я бе накарала да дойде. Върна се към креслото, взе чашата си и отпи голяма глътка от течния огън. Ако само можеше да потуши пожара, който се разпали в слабините му… Но беше малко вероятно. Само едно нещо можеше да го изгаси и макар да стоеше пред него в най-изкусителната рокля на света, бе напълно недостижима.

Опитваше се да не гледа към Емили. В този й вид не можеше да отговаря за действията си.

— Предполагам, че си дошла тук, облечена по този начин, само за да ме накараш да променя намеренията си.

— Не.

Нежно изречения отговор го изненада. Той я погледна.

— Не се надяваш да се откажа от плановете си?

— Всъщност, дойдох… да ти предложа сделка. — Брадичката й трепереше, както и ръцете й, но тя остана гордо изправена с достойнство, все едно бе облечена в скромна тъмна квакерска рокля. — В операта каза, че ме искаш. Ами… — Поколеба за миг, в опит да събере смелост, а след това спусна ръце по тялото си, сякаш му се показваше. — Можеш да ме имаш.

За първи път в живота си лорд Блекмор почувства, че онемява. Навярно Емили имаше предвид нещо друго, и той не я бе разбрал. Не и неговата непорочна дъщеря на свещеник.

Тъй като той мълчеше, гостенката му продължи малко по-нервно:

— Съвсем доброволно ще ти отдам тялото си за една нощ. В замяна, трябва да ми обещаеш, че няма да разговаряш с лорд Несфилд или Полък. — Момичето си пое дълбоко дъх, а след това бързо добави: — Няма да очаквам нищо друго от теб. Не искам да се жениш за мен. Просто имам нужда от мълчанието ти.

И заради това тя бе готова да го направи? За миг Джордан всъщност обмисли предложението й и какво би означавало то. Можеше да свали роклята й и да погали всяка златна извивка. Би могъл да помилва сладките й гърди, стройните крака и да се зарови дълбоко в нея безнаказано. Да намери облекчение. Най-накрая.

В крайна сметка, изобщо нямаше намерение да ходи при Несфилд. Беше просто блъф.

Но ако се поддадеше и приемеше предложението й, щеше да изгуби единствения коз, с който можеше да я принуди да му каже истината. Не можеше да се откаже от това. Предлагаше му се защото беше отчаяна, а не защото искаше да сподели леглото му. Беше изплашена като млада кобилка на първото си чифтосване. Не можеше да спре да подърпва проклетата рокля, а очите й шареха из кабинета, сякаш търсеше чудовищата, които със сигурност се спотайваха зад лавиците с книги.

Мътните да я вземат заради това!

— Толкова много ли означава за теб тази тайна, че си готова да изтъргуваш себе си?

При думата изтъргуваш тя потръпна, но, съдейки по всичко останало, това не я разколеба.

— Да. Целта на този маскарад е много по-благородна, отколкото си мислиш, и ако го прекратиш преди… — В очите й просветна гняв, но бързо угасна. — Трябва да ми повярваш. Много хора ще бъдат засегнати, ако разговаряш с лорд Несфилд. И да! Готова съм на всичко, за да го предотвратя. — После вдигна ръцете си към главата, издърпа фибите и по раменете й се посипа водопад от руси къдрици. — Всичко, което поискаш.

Коленете му се подкосиха от внезапно избухналото в него желание. Лавандуловият аромат го подразни, а когато тя разтърси дългата си коса му се стори, че се озова в рая на развратниците.

Или по-скоро в ада.

— За какъв ме вземаш? — задъхано изрече той, в опит да убеди повече себе си, отколкото нея. — Наистина ли си мислиш, че мога да отнема девствеността ти заради каквото и да било?

— Не трябва да… се притесняваш за това. — Тя предизвикателно вдигна брадичка. — Точно това не би било проблем.

Кръвта замръзна в жилите му. Сигурно бе чул грешно?

— Какво искаш да кажеш?

Момичето въздъхна конвулсивно.

— Няма да ти се наложи да ме лишаваш от девствеността ми. Не съм толкова невинна, за колкото ме мислиш.

— Не ти вярвам!

— И защо не? Как иначе бих могла да играя лейди Ема толкова убедително? Дори ти не беше сигурен коя съм. Виждал ли си девица да се държи по този начин? — Тя присви рамене и леко се изви назад, толкова съблазнително, че гърдите й едва не изскочиха от стегнатото кадифе. — Нима иначе бих могла да облека подобна рокля и да се появя в дома на неженен мъж?

Играеше лейди Ема сега, нали? Опитната лейди Ема. Изкусителната лейди Ема. Беше само роля. Нали?

Тя плахо се обърна към Джордан и внимателно взе чашата от вцепенените му пръсти, а после я остави на близкото бюро. След това положи идеалната си малка ръка на гърдите му и бавно започна да разкопчава ризата му.

— Хайде, Джордан, със сигурност си се съмнявал в моята… добродетел. Ако не беше така, нямаше да повярваш на историите на мистър Полък.

— Не съм му… повярвал — измърмори той, макар че гърлото му се бе свило конвулсивно и едва можеше да диша. Ако скоро не се отдалечеше от него…

Още едно копче бе разкопчано. А после още едно.

— Напротив. И то не безпричинно.

Ревност запламтя в очите му.

— Значи му позволи да те целуне?

Тя не можеше да го погледне.

— Целуна ме, да. И… ме докосваше.

— Той ли…

— Не, разбира се, че не. — Ръката й се спря на панталона му. — Случи се преди да пристигна в Лондон. Не го познаваш.

Това породи съмнение в него, но тя сякаш не го забеляза. О, не, просто продължи да разкопчава ризата му, приближавайки се толкова много, че Джордан можеше само да наблюдава като хипнотизиран как гърдите й се издигат и спускат все по-учестено с всеки следващ дъх.

Поне можеше да диша. Той вече изцяло се бе отказал от това.

— Кой е тогава? — дрезгаво попита Джордан. Тя лъжеше! Не можеше да не лъже! Когато Емили мълчаливо вдигна рамене, той се втурна към нея — Може би, братовчед ти? Този, който те придружаваше на бала у Драйдън?

— Разбира се, че не!

Нейното възмущение засили подозренията му. Тя просто играе роля — непрекъснато си повтаряше Джордан. По-скоро би повярвал в това, отколкото, че е сбъркал преценката си за нея.

Когато вдигна поглед към него, тя улови съмнението в очите му и добави:

— Лорънс е мъж със строг морал. Никога не би ме докоснал. — Със загадъчна полуусмивка тя плъзна ръка под ризата и погали гърдите му. Усещането на пръстите й върху кожата му бе невероятно. Сякаш го галеше ангел. — Няма значение кой е. Той не ме интересува. Искам теб. Винаги съм искала единствено теб.

Сведе глава и притисна устни към гърдите му. Ласката й го накара да трепне. Ако просто играеше, това си беше доста убедително представление.

— Това не е вярно. Аз съм сигурен, че…

— Съм девствена? Наистина ли? Както правилно отбеляза преди, какво в действителност знаеш за мен?

Господи! Тя разбъркваше ума му. Ръката й се плъзна леко по ребрата му, и той трескаво въздъхна. Ако казваше истината, тогава можеше да я вземе. Тук. Сега. Срещу желанието й да сподели леглото му, бе готов да й обещае всичко.

Но тя не искаше това! Просто се преструваше, че го иска, както преди в музея. И го правеше така убедително, както и там. Вече плъзгаше пръстите си под кръста му, леко, чувствено. Искаше му се да слезе по-надолу, още по-надолу.

Емили му се усмихна подканващо.

— Нека се насладим един на друг, както винаги си искал. После можеш да забравиш за глупавото си намерение да отидеш при лорд Несфилд и да причиняваш неприятности.

Тези думи припомниха на Блекмор защо всъщност бе дошла. Той хвана ръката й и я стисна.

— Не съм съгласен с твоята сделка. И не вярвам, че не си девствена. Не мога да ти повярвам!

За миг му се стори, че по лицето й пробягна тревога. Но изчезна толкова бързо, че не беше сигурен. На негово място се четеше плашеща решителност… поглед на жена, склонна на прелъстяване.

— Тогава ще ми се наложи да те убедя.

Тя го изненада, като сложи ръката си върху твърдата издутина на панталоните му. Предателската плът рязко се втвърди под пръстите й. Той сподавено изпъшка, а на лицето й се появи удовлетворено изражение. Ролята й се бе превърнала в нещо твърде реално.

Пръстите й го докосваха нежно и интимно през панталоните с такава увереност, че втвърдиха плътта му като стомана. Като се проклинаше, той хвана ръката й и я отблъсна. Дяволите да я вземат тази изкусителна измамница! Откъде знаеше как да съблазни един мъж?

Сграбчи я за раменете и се опита да открие сянка на несигурност в очите й, но не видя нищо. С лека усмивка, тя обви ръце около кръста му, а после предизвикателно спусна ръцете си и обхвана задните му части. После стисна пръсти и едва не го взриви на място.

— Е какво? Ще продължим ли? — попита тя със съблазнителен тон на любовница.

Тялото му се разбунтува. Изгаряше от желание и бе готов да я обладае точно тук, на пода. Тя открито му се предлагаше, и, Бог да му е на помощ, щеше да приеме предложението й. Веднага!

Джордан я сграбчи в обятията си и я зацелува с цялата сила на страстта, която го изгаряше от първия ден в който я бе видял. Нейният незабавен отклик, начинът по който тялото й се отпусна, охотно разтворените й устни при неговото докосване, го изпълниха с такова ужасно собственическо чувство, че той дори се изплаши. Мили Боже! Този вкус… ароматът й, толкова приятен и изкушаващ… биха могли да накарат всеки мъж да се забрави. Той трескаво движеше езика си в устата й, почти обезумял от желание да я притежава.

Емили се триеше в него като котка. Когато обви шията му с ръце, заравяйки пръсти в косата му, за да се сгуши още по близо, той си представи как започва да мърка.

Тогава часовникът удари полунощ и двамата се стреснаха.

Джордан се откъсна от устните й, погледна часовника, а после бързо огледа тъмния кабинет. Макар да не бе сигурен, че е способен да издържи дори още една секунда, тя заслужаваше нещо по-добро.

— Хайде — каза той и я дръпна към вратата.

— Къде отиваме?

— В спалнята ми. Не мога да те взема на пода като някой дивак.

На вратата Емили рязко спря.

— Значи, си съгласен на сделката? И обещаваш да запазиш мълчание?