Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (3)

Глава 3

„Макар и златни, оковите са си окови,

и никаква, дори и най-меката подплата

не може да ги направи толкова леки,

колкото е свободата.“

Мери Астел, английска поетеса и феминистка, „Есе за защита на жените“

Уилоу Крос

май, 1819 година

Тъй като слугите имаха почивен ден, в дома на пастора бе тихо и в този ранен час, когато едва се разсъмваше, в кухнята нямаше никого. Емили стоеше до печката и загряваше бренди, разредено с вода. Докато приготвяше подсладената тинктура за кашлицата на баща си, се почувства доволна, че е сама в това тъй спокойно пролетно утро.

Тя докосна с пръст огледалната повърхност на напитката. Добре. Беше се нагряла достатъчно. Върна се до масата и заля с горещата течност карамфил, розмарин и див градински чай, предварително стрити на прах в порцеланова купа. Пикантният билков аромат се разнесе из цялата кухня и пробуди в нея спомени за греяно вино и празник… за едно изискано угощение, поднасяно на великолепните балове с маски, устроени от богатите аристократи.

Отпусна се в креслото и скръсти ръце на гърдите си. О! Защо не можеше да изхвърли тази ужасна нощ от главата си? За Бога, бяха минали цели два месеца от този бал. Откакто траурът й бе приключил, постоянно я канеха на балове и тържества. Един или двама млади джентълмени дори й бяха засвидетелствали вниманието си. Досега би трябвало да е забравила напълно за инцидента.

Лорд Блекмор сигурно бе заличил случилото се от съзнанието си още на следващото утро. И макар че глупаво се бе надявала да я посети в един от следващите дни, той не бе проявил никакво внимание към нея.

Естествено. Ясно й бе показал колко малко значи това за него. Очевидно не му се бе понравила нейната неопитност. Само че тя бе достатъчно глупава, за да мечтае за целувките му, да помни вкуса на устните му, прилепени към нейните, и ръцете му, притискащи я към седалката на каретата…

О, проклето, проклето въображение и безпочвени фантазии! Но защо толкова много я терзаеха тези скандални спомени?

Защото това беше първата й целувка. Тя се изчерви. Не, не само първата. И втората, и третата. Колко ли още щяха да се окажат, ако графът не бе спрял? Сигурно щеше да му се отдаде направо там, в каретата. Този мъж определено знаеше как да направи първата целувка на една жена незабравима.

Проклет да е заради това! До този момент животът й протичаше съвсем удовлетворяващо и методично, с незначителни притеснения, обичайни задължения и случайни срещи. Посещаваше църквата, правеше сутрешни визити и поддържаше домакинството в дома на баща си. И какво от това, че понякога изпитваше неудовлетвореност от своя предварително планиран и предопределен живот? Или ако понякога сърцето й се изпълваше с копнеж? Живееше много по-добре от доста други хора и винаги я бяха учили да благодари на Бога за това.

И тогава лорд Блекмор — Джордан — се втурна в безгрижния й живот, наруши спокойствието й и я накара да разбере какво й липсва. Преди не знаеше, че един мъж е способен толкова бързо да разтупти сърцето на една жена или да го изпълни с такава непоносима болка, която почти приличаше на наслада.

Сега разбра какво бе искал да каже поетът Томас Грей с думите: „Където невежеството е блажено, мъдростта е лудост“. Беше се чувствала щастлива в своето невежество. Придобиването на опит и знания за мъжете наистина си беше чиста лудост. И то от най-лошия вид.

— А, ето къде си била — чу се глас от другата страна на вратата и в кухнята влезе баща й. — Трябваше да се сетя, че ще си тук.

Едмънд Феърчайлд беше висок, болнав мъж и докато майка й бе жива, съвсем не приличаше на духовно лице. Но след нейната смърт се бе заровил в работата си, като през цялото време цитираше Светото писание и церемониални стихове. Устните му, които преди постоянно се усмихваха, сега, под тежестта на сполетялото го нещастие, винаги бяха печално стиснати. Ръцете му, които по-рано често я прегръщаха, сега безсилно, вяло и сковано висяха до тялото му.

Когато Емили го видя със смачканите му дрехи и замъглени от съня сини очи, нещо болезнено я присви в гърдите.

— Прости ми, тате. Да не би да те събудих? Опитах се да не вдигам много шум. Просто не можех да заспя.

Той отпусна внимателно върлинестото си тяло на един стол, приглади с пръсти рошавата си прошарена коса и лека усмивка смекчи суровите му черти.

— Не, не ме разбуди ти. Нима не чу, че пристигна карета? Не исках да позвънят и да нарушат съня ти, затова слязох, за да видя кой е дошъл в този необичаен час.

— И кой се оказа толкова невъзпитан? — Но като забеляза, че баща й се намръщи, добави: — Надявам се, че не е била отново жената на кмета, за да иска отвара от брезови листа. Вече няколко пъти й казах да се обърне към аптекаря, но тя настоява, че аз съм единствената в Уилоу Крос, която може да й помогне за измъчващия я ревматизъм. Ако е дошъл някой от слугите й, моля те, предай му, че моят отговор е все още не.

— Не беше жената на кмета. Знаеш ли, Емили, напоследък отказваш на всеки, който ти е поискал лекарство. Преди ти доставяше удоволствие да помагаш на хората с твоите знания. Сега изглежда, сякаш се страхуваш от тях, освен ако не е нещо почти незначително като еликсира, който направи за дъщерята на лорда.

Тя се изправи изведнъж — уж, за да огледа патицата, която трябваше да се оскубе за вечеря. Не искаше баща й да узнае истинската причина, поради която бе започнала да се бои да приготвя лекарства.

— Приготвям ти момици. Това не е ли помощ?

— Да, но това не е лек. — Лицето му придоби загрижен вид. — Ако е заради смъртта на майка ти…

— Разбира се, че не! Аз… просто изгубих интерес към медицината. — Най-много я изненада това, че въобще бе споменал майка й. Те скърбяха за нея поотделно, но избягваха да я споменават един пред друг. Но напоследък в негласното им споразумение се бе появило напрежение.

Емили бързо смени темата.

— Ако на вратата не е бил един от слугите на кмета, тогава кой?

Баща й се плесна с длан по челото.

— Едва не забравих! Лакеят на лорд Несфилд е отвън с каретата на Негова Светлост.

— Лорд Несфилд? Мислех, че все още е в Лондон за дебюта на Софи.

— И аз мислех така. Но по всичко личи, че се е върнал.

Емили започна да скубе патицата с бързи, гневни движения.

— И естествено, първото нещо, което прави Негова Светлост, е да изиска присъствието ти в този необичаен час. Човек може да си помисли, че едва ли не, си му слуга… че си…

— Не, скъпа моя, не е изпратил каретата за мен, а за теб.

Патицата падна на масата с глух звук.

— За мен? Но защо?

— Лорд Несфилд иска да отидеш в Ормонд. Лакеят каза, че ставало въпрос за лейди Софи. А ти си най-добрата й приятелка.

Младата жена се втренчи в баща си с ръце, вкопчени в престилката. Софи? Да не би нещо да й се бе случило? Но защо маркизът бе изпратил да повикат точно нея, след като ценеше приятелството им със Софи толкова малко?

Последния път, когато я видя на бала, й бе дала лекарство… Хладни тръпки преминаха по кожата й. Сили небесни, ами ако нещо се бе объркало?

Не, нищо лошо не можеше да се е случило. Настойката беше съвсем слаба. И разбира се, лорд Несфилд едва ли бе изминал дългия път от Лондон само заради една безобидна билкова отвара.

Но какво друго би могло да го накара да се върне и да изпрати ескорт за нея?

Баща й изтълкува мълчанието й неправилно, защото каза:

— Знам, че не харесваш особено този човек, но ще е по-добре да отидеш, детето ми. В края на краищата, той е мой покровител.

— Да, разбира се. Ще отида веднага. — Тя развърза престилката си и я остави на стола. Когато лорд Несфилд искаше нещо, то незабавно трябваше да се изпълни. Нямаше право на избор.

 

 

Докато баща й разговаряше с лакея, Емили отдели няколко минути да се преоблече в небесносиня рокля от бродиран муселин. В пълния й с ежедневни дрехи гардероб това бе единствената подходяща рокля за среща с надменния маркиз.

Когато се спусна по стълбите, видя баща си замислено да крачи из всекидневната. Бръчките по лицето му сякаш бяха по-дълбоки от обикновено.

— Емили, не позволявай на лошото настроение на лорд Несфилд да те изкара от кожата. — Възрастният мъж се наведе, когато дъщеря му се надигна на пръсти да го целуне. — Дължим му много. Може и да има труден характер, но все пак и той е Божие създание. Постарай се да запомниш това.

— Няма да го забравя, тате. Не се притеснявай. Сигурна съм, че не е нищо сериозно.

Щом каретата шумно се приближи до старата къща, разположена между земите на арендаторите и гората, на Емили й стана трудно да запази досегашното си спокойствие. Величествената фасада от камък и тухли, със своите безброй много прозорци, създаваше впечатление за плашеща сила и могъщество, което внушаваше благоговеен страх. Маркиз Несфилд притежаваше пълна власт в Уилоу Крос. Ако бе решил да унищожи нея и баща й, би могъл да го осъществи само с един замах. И за нещастие, самата тя му бе дала повод за това.

Нервни тръпки пропълзяха по тялото й. След като слезе от каретата, Емили влезе в разкошната гостна и видя лорд Несфилд, който я очакваше там. Безпокойството й се превърна в паника. Нещо не беше наред? Но какво? Какво беше станало и каква връзка имаше тя с него?

Сигурно се бе случило нещо важно. Негова Светлост, обикновено облечен разкошно и екстравагантно, бе в небрежни дрехи, намусен и сърдит. Той изглеждаше така, сякаш само преди минута бе пристигнал от Лондон. Маркизът кръжеше из гостната като огромен хищник около безпомощната си жертва, а бастунът му нервно потропваше по мраморния под.

Когато я забеляза, се намръщи още повече и добави нови бръчки на и без това набразденото си лице.

— Най-сетне! Много време ти отне да дойдеш дотук. Приближи се, мис Феърчайлд, трябва да обсъдим нещо.

Емили прехапа устни, за да не му отговори разгорещено. Така и не бе успяла да свикне с липсата на каквото и да е уважение от страна на лорда към всеки по-нисшестоящ от него. Икономът едва смогна да й вземе пелерината, когато Негова Светлост сграбчи девойката за ръката и я помъкна след себе си към гостната като непослушно дете. Боже мой, какво ставаше? Емили никога не бе виждала лорд Несфилд толкова превъзбуден, а той бе истински майстор в скандалите.

Веднага щом влязоха в богато обзаведена стая, маркизът пусна ръката й. Тя се огледа и с удивление забеляза, че вътре имаше още някого. В широко кресло с висока облегалка седеше едра жена, която приличаше на охранен паун.

О, колко крещящо бе облечена! Емили не се сдържа и зяпна. Дългата атлазена рокля на дамата беше толкова ярколилава, че розовото й лице приличаше на божур, поникнал сред море от теменужки. На пръв поглед изглеждаше около петдесетгодишна, макар че бе трудно да се определи точната й възраст, защото главата й бе украсена със златист тюрбан, а закръглените й бузи изглаждаха бръчките, дръзнали да се появят върху лицето й.

Едно нещо бе сигурно: само крайно уверена в себе си жена би се облякла в толкова екстравагантен и смел тоалет.

— Офелия — произнесе лорд Несфилд, — позволи ми да ти представя мис Феърчайлд, дъщерята на нашия пастор. Мис Феърчайлд, това е Офелия Кембъл, графиня Дънди. Лейди Дънди, моята сестра.

Изгаряща от любопитство, Емили направи дълбок реверанс. Значи това беше прословутата лейди Дънди. Според местните клюки, тази дама бе отхвърлила предложенията за брак на един херцог и един маркиз, за да се омъжи за своя шотландски граф. Едни казваха, че е сключила брак по любов, други — че бе постъпила така, напук на безразличните си родители. Но слуховете говореха, че благодарение на своята съобразителност, остроумие и прямота, тя си бе спечелила уважение и голямо влияние в шотландското висше общество, въпреки английските си корени.

Девойката с притеснение забеляза, че лейди Дънди я изучава с прецизността на ювелир, който внимателно разглежда нешлифовани скъпоценни камъни.

— Сигурно си изненадана, че те извиках тук, мис Феърчайлд — продължи лорд Несфилд. — Както знаеш…

— Рандолф, как може да си толкова невъзпитан? — Лейди Дънди сърдито изгледа брат си. — Първо предложи на бедното момиче да седне. И, за Бога, нареди да донесат нещо, за да се подкрепим. Току-що пристигаме от няколкодневен път и съм напълно изтощена. — С царствено кимване, небрежно насочено към дъщерята на пастора, тя добави: — Трябва да извините брат ми за лошите маниери, мис Феърчайлд, много е уморен. Прекарахме цялата предишна нощ в път, за да компенсираме закъснението, причинено от лошото време.

Лорд Несфилд махна нетърпеливо с ръка по посока на креслото, на което беше разположена сестра му, и излая:

— Седни, мис Феърчайлд! — след това се приближи до вратата и високо извика за някой слуга.

Емили веднага изпълни нареждането му, защото не смееше да му противоречи. Докато очакваха чая, лейди Дънди я засипваше с въпроси: за родителите й, за възпитанието й, за това, какви книги обича да чете. Когато накрая чаят пристигна, на девойката й се искаше да й заяви дръзко, че всичко това не е нейна работа и въобще не я интересува. Мили Боже, какво ставаше? Някаква проверка? Или бе прието дамите от висшето общество да разпитват така гостите си?

— И така, мис Феърчайлд — започна лорд Несфилд, — както сигурно си се досетила, изпратих да те повикат, защото се нуждая от помощта ти.

Нейната помощ?! Това беше повече от странно.

— Вашият лакей каза, че случаят касае Софи. — Тя бързо отпи глътка чай, под пронизващия поглед на лейди Дънди. — Надявам се, че не е болна? Мога ли да я видя?

— Страхувам се, че това е невъзможно — отвърна вместо брат си лейди Дънди. — Племенницата ми е в Шотландия с дядо си.

— В Шотландия? — Емили толкова рязко остави чашата, че чаят се разплиска по фината порцеланова чинийка. — Мислех, че е в Лондон за дебюта си!

— Така и беше — отвърна лорд Несфилд и пъхна ръце в джобовете на палтото си. Лицето му доби жестоко, дори зловещо изражение. — Докато не се опита да избяга с някакъв мръсник.

Емили напълно забрави за чая.

— Софи? Малката, срамежлива Софи? Направила опит да избяга с мъж?

— Да. Малката, срамежлива Софи направи точно това — мрачно повтори маркизът. — И това е причината да я изпратя при Офелия в Шотландия. Ще остане там дотогава, докато не разбера кой е този мерзавец.

— Какво искате да кажете? Вие не знаете ли кой е?

— За нещастие, не. Една нощ, преди няколко седмици, чух шум и когато се спуснах по стълбището, видях Софи тайно да се измъква от дома ни в Лондон. Хукнах през отворената врата след нея. На улицата я очакваше карета, но когато кочияшът ме видя, бързо подкара впряга. Веднага наредих да ми оседлаят коня и се втурнах след него, но разбира се, беше твърде късно. Успя да избяга. Така и не ми се удаде възможност да разбера кой беше този мъж. И досега не съм узнал това. — Опасен блясък се появи в очите му. — Но непременно ще науча. Може да си сигурна в това.

Емили би могла да си помисли, че всичко това е някаква странна шега, ако не бяха две обстоятелства. Първо, лорд Несфилд никога не се шегуваше, и второ, лейди Дънди гръмогласно потвърди намерението на брат си да намерят подлеца.

И кой би си помислил, че срамежливата, плаха Софи би могла да се реши да избяга с мъж? Но тогава си спомни за бала и странния й коментар свързан с лакеите. Нещо по лицето мис Феърчайлд явно бе направило впечатление на Негова Светлост и сестра му, защото те едновременно възкликнаха:

— Ти знаеш кой е той!

— Не! Наистина не зная! Само че… е добре, тя толкова нервничеше заради предстоящия си дебют, че се пошегува… че ще избяга с някой лакей.

Маркизът помръкна.

— Не, не беше лакей, сигурен съм. Този мерзавец е от висшето общество. Пратих по следите му полицията, за да се опитат да намерят кочияша на наетия екипаж, но беше безуспешно. Изглежда проклетата карета е изчезнала безследно. — Лорд Несфилд приближи към лицето си лорнет и се втренчи в Емили. — Тя не каза ли и нещо друго? Не ти ли е писала за някой мъж, когото е срещнала?

— Ако си припомните, лорд Несфилд — хладно произнесе девойката, — вие й забранихте да ми пише. А Софи винаги покорно изпълняваше желанията ви.

Лейди Дънди приглушено се разсмя и маркизът изпадна в ярост.

— Е, видяхме колко е покорна, след като се опита да избяга с онзи мерзавец.

Емили го изгледа възмутено. В края на краищата, каква вина имаше тя?

— Софи не ви ли каза кой е той, когато планът й за бягство се провали?

— Не, дявол да я вземе! — бузите на лорда се издуха от негодувание и той изръмжа, подчертавайки всяка своя дума с удар на бастуна по пода. — Не пожела да каже нищо.

— Успокой се, Рандолф. Твоят драматизъм няма да помогне. — Лейди Дънди й се усмихна леко. — Явно племенницата ми внезапно е придобила твърдост. Тя отказва да назове името на своя любим. Никой не успя да я застави да го направи. Даже и аз. Заяви единствено, че се обичат и непременно ще се оженят, независимо от всичко, което кажем или направим.

— Бих довел дръзката нахалница тук, за да видим дали ще ти се удаде да измъкнеш истината от нея — каза маркизът, но се страхувам, че негодникът ще се появи отново. Поне все още не му е хрумнало да я търси в Шотландия.

— А какво мислите за камериерката на Софи? Тя не можа ли да ви каже нещо?

— Не сме я виждали от нощта на бягството. — Лорд Несфилд седна на другия край на дивана. — Само да я намеря, ще я обеся на наглия й език. Никога не правете като това момиче. Тя влияеше лошо на моята Софи.

Емили едва потисна усмивката си. Искаше й се да види поне един човек, за когото лордът би казал, че влияе благотворно на дъщеря му. За изминалите пет години, Софи смени шест различни камериерки, а тази, последната, се бе задържала даже повече от останалите, като се имаше предвид сприхавия характер на маркиза.

Лейди Дънди се наведе напред и си наля още чай.

— Съдейки по всичко, мога с увереност да кажа, че Софи се е запознала с този мъж в Лондон. Как иначе би могла да попадне на такъв мерзавец?

— Наистина, как иначе? — изръмжа брат й. — Убеден съм, че е някой ловец на зестри, бъдете сигурни в това. Ако беше добър, порядъчен мъж, първо щеше да поиска ръката й от мен.

Емили с усилие успя да се въздържи да не възрази. Репутацията на лорд Несфилд би могла да изплаши дори и порядъчен човек. Влюбените, които се измъкваха тайно през нощта, за да се оженят, рядко имаха равностойно положение в обществото. Не бе изключено подозренията на маркиза да са напълно основателни.

— По-скоро е някой благородник без състояние или дори втори син на лорд, стремящ се да си хване богата наследница — каза лейди Дънди. — Такива хора имат достатъчно влиятелни фамилни връзки, за да опазят подобна тайна от полицията.

Разбира се, никой от тях и за миг не допускаше, че той може да е просто влюбен мъж, който е наясно, че това е единственият начин да се ожени за Софи. Въпреки това, като се вземеше предвид колко е неопитна приятелката й, можеха и да се окажат прави.

Лейди Дънди се облегна назад в креслото и разстла, като разпънати платна около себе си, ярките си лилави поли.

— Сега разбирате ли защо сме толкова загрижени, мис Феърчайлд? Моята племенница има намерение да избяга с тайнствения си поклонник. И ако не успеем да разберем кой е той, страхувам се, че ще направят втори опит. И този път, той може да се окаже успешен. Няма как да задържим Софи в Шотландия вечно. Ще тръгнат клюки. Останалите й ухажори — а Рандолф ми каза, че са доста — ще искат да узнаят къде е отишла. Налага се да им кажем нещо. Но първо ще трябва да разобличим мошеника, който е виновен за това положение.

— След това аз ще се занимавам с него — ще му предложа пари, за да я остави на мира или ще се погрижа да бъде опозорен — намеси се лорд Несфилд. — Но не мога да осуетя плана им, докато не узная кой го е замислил.

Младото момиче въздъхна печално.

— Разбирам какво имате предвид. Много ми се иска да ви помогна, но, както вече казах, Софи никога не ми е споделяла, че се е влюбила в някого.

— Ах, но вие можете да ни помогнете — каза лейди Дънди. — Ние разчитаме изцяло на вас.

Внезапно два чифта очи се втренчиха в Емили и тежестта от обединената им сила я удари с такава мощ, с каквато ярката слънчева светлина заслепява очите, когато дръпнеш внезапно завесата.

О, не! Тук имаше нещо, което тя не разбираше.

Лейди Дънди стана от мястото си и седна на дивана до нея. Това само по себе си бе плашещо, но когато знатната дама хвана ръката й, опасенията на девойката се потвърдиха. Случваше се нещо, което изобщо не й харесваше.

— Разбирате ли, скъпа моя, Рандолф ми разказа за вашата дружба със Софи. Когато тръгнахме към Уилоу Крос, се надявахме, че ще знаете нещо. Но за всеки случай, ако се окажехте в неведение, ние съставихме план как да разберем кой е възлюбеният на Софи.

— И този план включва мен?

— Да. Ако желаете да ни помогнете. Заради вашата приятелка.

Мис Феърчайлд неспокойно се размърда на твърдия диван. Тя устреми замислен поглед към лейди Дънди, като отбягваше да гледа лорд Несфилд. Сестра му даваше вид, сякаш Емили има избор, но маркизът определено не й предоставяше такъв. Той просто би й наредил да им помогне, като прекрасно знаеше, че не би посмяла да му откаже.

— Какво искате да направя? — внимателно попита тя.

Напрегнатото изражение на лейди Дънди се смекчи.

— Имаме нужда от шпионин, скъпа — някой, който ще се движи в обичайната среда на Софи и ще общува с поклонниците й… Някой, към когото би могъл да се обърне онзи женкар, за да получи информация за нея.

— Не разбирам.

— Рандолф забеляза, че около дома му в Лондон се навъртат разни хора, а Софи е сигурна, че нейният любим ще продължи да прави опити да я намери, докато успее. За това ни трябва някоя млада жена на нейната възраст, която би могла да покаже благосклонност и съчувствие към въпросния господин. Ако реши да й се довери и да я помоли за помощ, за да се добере до племенницата ми, този мръсник ще попадне право в ръцете ни.

— Ето затова си ни нужна — грубо отбеляза лорд Несфилд и се приближи. — Искаме да станеш наша шпионка!

Емили изплашено премести поглед от лейди Дънди към брат й, който вече бе плътно до нея.

— Но как така? Това е направо нелепо! Кой от вашия кръг би откровеничил с дъщеря на пастор? И кой би повярвал наистина, че бих могла да му помогна да се добере до Софи?

— Вие сте съвършено права, разбира се — спокойно отвърна лейди Дънди. — Ако ви представим като приятелка на Софи — дъщеря на енорийския пастор на Уилоу Крос — би изглеждало подозрително. Дори и ако преди това пуснем слух, че Софи е много болна и не може да присъства на приемите, в обществото ще решат, че е странно да се забавлявате на балове и приеми, вместо да стоите до леглото на страдащата си приятелка.

Лорд Несфилд присви очи и се наведе над нея.

— Затова не трябва да споменаваш, че си дъщеря на пастор. Искаме да се представиш за дъщеря на лейди Офелия.

Когато Емили с изумление отвори очи и се втренчи невярващо в него, той нетърпеливо продължи:

— Ще кажем, че си пристигнала за своя дебют през сезона. Изглеждаш достатъчно млада да минеш за осемнадесетгодишна. А истинските дъщери на Офелия са още малки. Докато станат на подходящата възраст, всички отдавна ще са забравили за теб. Искаме само едно — да говориш със съчувствие за своята братовчедка Софи и да покажеш, че си разстроена от неразположението й. Няколко бала и приема и съм уверен, че човекът, който ни трябва, ще те намери.

Напълно забравила къде се намира и с кого разговаря, Емили възкликна:

— Да не би да сте си загубили ума! Искате да стана шпионка? Да се опитам да се запозная с някакъв мъж заради Софи? Това е напълно налудничава идея!

Тъй като те мълчаха, чакайки я да се успокои, тя продължи:

— Нито един зестрогонец не би се приближил до мен, ако се представя за член на вашето семейство, уверявам ви. Едва ли ще е толкова глупав, че да се запознава с някоя роднина, когато знае, че вие го търсите.

— Но той няма да повярва, че сте в състояние да му помогнете, ако не сте от семейството — с умиротворителен тон каза лейди Дънди. — Така че, ето какво предлагаме. Когато пристигнем в Лондон, ще пуснем слух, че вие и вашият чичо Рандолф не можете да се търпите. Ще ви представим като своенравна, самоуверена девойка, която не дава пет пари за мнението на възрастните и винаги постъпва така, както си науми. По този начин ще можете да съчувствате на влюбения в Софи мъж и ще спечелите доверието му.

— Ако, за късмет, твоето предполагаемо положение на богата наследница успее да привлече този зестрогонец към теб, още по-добре — добави лорд Несфилд. — Тогава дъщеря ми ще види неговото непостоянство и ще се откаже от намеренията си.

Сили небесни! Те бяха измислили всичко подробно, независимо дали щяха да се окажат прави или не. Бяха планирали целия мошенически трик с нейно участие, още преди да я бяха помолили да им помогне. И сега предполагаха, че тя ще приеме да го изпълни.

— Не мога да участвам в подобна измама — запротестира Емили. — Това не е редно!

Лейди Дънди успокоително я потупа по ръката.

— Не гледайте на това като на измама, скъпа моя. Това е просто едно интересно приключение, което може да помогне на вашата приятелка. Искате ли да измъкнете Софи от ръцете на този мошеник, или не?

— Разбира се, но…

— Ще бъде весело — продължи лейди Дънди, като хвана ръката й. — Ще видите. Помислете за това, което ще ви се удаде да преживеете. На момиче като вас едва ли би му се предоставил друг случай да прекара един светски сезон в Лондон. Ще посетите града, ще носите скъпи рокли и ще посещавате най-престижните балове. — Тя се наклони по-близо и намигна на младото момиче. — Кой знае? Може би ще успеете да си намерите богат мъж. Нима това не е твърде изкушаващо?

Емили измъкна ръката си и скочи на крака.

— Не, лейди Дънди, не е! Не зная за колко лекомислена ме вземате, но на мен не ми трябват скъпи рокли и състоятелен съпруг, постигнати чрез хитри уловки или лъжи! — Като видя удивлението, изписано на лицето на дамата, тя въздъхна дълбоко, опита да се вземе в ръце и да се успокои. — Съжалявам за положението на Софи, но не мисля, че тя би приела да направя нещо подобно, дори и за да й помогна. Не мога да го направя. Няма!

Лейди Дънди отдръпна глава назад и изгледа девойката от главата до петите, сякаш я виждаше за първи път.

— Много интересно. Млада жена с принципи. Това се среща толкова рядко в наши дни, че трудно мога да го повярвам. — Тя сви рамене и сложи ръце на коленете си. — Е, както виждам, вие нямате намерение да ни помогнете.

— Глупости! — неочаквано гръмко извика маркизът, който бе запазил мълчание по време на емоционалния изблик на Емили. — Остави ни, Офелия. Искам да поговоря с нея насаме.

— Ако тя не иска да ни помогне… — започна сестра му.

— Остави ни, Офелия! — изрева той и я накара да потръпне.

Шумолейки с огромните си поли, лейди Дънди се изправи на крака.

— Добре. Но не си и помисляй да плашиш бедното момиче, Рандолф, така или иначе ще те чуя. — Тя хвърли пронизващ поглед на приятелката на Софи. — Не мога да се съглася с доводите й, но ги уважавам. Освен това, ако тя реши да ни помогне против волята си, от това няма да излезе нищо добро.

— Тя ще ни помогне по своя воля, уверявам те — тихо и зловещо произнесе лорд Несфилд, докато сестра му величествено напускаше стаята. — Нали така, мис Феърчайлд?

Сърцето на Емили слезе в петите, когато вратата на гостната хлопна след графинята, защото разбра какво ще последва.

— Моля ви, милорд, вие трябва да ме разберете…

— Млъкни! — Маркизът бръкна в джоба на бродираното си палто, извади някакъв предмет и го стисна в костеливата си длан. — Сигурен бях, че ще се заинатиш. Не те интересува, че предоставих на баща ти приход, че семейството ти има неплатени дългове към мен още от деня на раждането ти. Нима си мислиш, че можеш да пренебрегнеш задълженията си? Е, аз не смятам да ти го позволя.

Той протегна напред ръката си, в която държеше малък син флакон с няколко капки течност. Емили много добре знаеше какво държи. Опиат. Остатък от лекарство, което бе приготвила за майка си, за да облекчи мъчителните й болки по време на изтощителната й болест.

Същият опиат, който я бе убил.

Когато маркизът се убеди, че е познала шишенцето, отново го скри в джоба си.

— Виждам, че ме разбра. Досега си мислех, че ще е по-добре, ако всички смятат, че майка ти е умряла от болестта си. Освен това, би могло да ми навреди, ако стане известно, че жената на моя енорийски пастор се е самоубила. Това може да предизвика голям скандал.

— Не бих могла да твърдя със сигурност, че тя се е самоубила — възрази Емили. Но го знаеше, разбира се.

В онова ужасно утро, когато намери майка си мъртва и полупразния флакон с опиум на пода до леглото, тя бе съвършено сама в къщата. За нещастие, точно в този момент бе пристигнал лорд Несфилд, за да поговори с баща й. Той бе видял всичко и естествено се досети какво се е случило.

В объркването си, Емили го бе помолила за съвет. Искаше да разкаже всичко на баща си, но лорд Несфилд бе настоял да запази мълчание. Обясни й, че признаването на истинската причина за смъртта на майка й дълбоко ще нарани баща й, да не говорим какво би станало, ако се разчуе. Съпругата на пастора бе извършила смъртен грях против Бога и можеше да предизвика такъв скандал, че щеше да провали завинаги живота на баща й. Затова тя се бе съгласила да каже на всички, че майка й е починала от болестта си. Никой, даже и баща й, не биваше да узнае за взетата доза лауданум.

Обхвана я остро чувство на вина, както се бе случвало много пъти досега. Майка й бе умряла по нейна вина, само по нейна! Ако бе проявила повече съобразителност при съхранението на отварата, това едва ли щеше да се случи. Заради силната болка, която бе изпитвала, бедната жена не бе устояла на изкушението. И дълбоко в душата си Емили не можеше да я вини. Сигурно мислите й бяха твърде порочни, но тя смяташе, че каноните на църквата са твърде жестоки по този въпрос.

— Е, мис Феърчайлд — хладно продължи лорд Несфилд, — и двамата знаем, че майка ти умишлено е изпила лауданума, за да сложи край на страданията си. Ако реша да разглася този факт, с баща ти ще е свършено.

Дали маркизът щеше да изпълни заплахата си? Можеше ли да бъде толкова жесток? Да, той без съмнение беше способен на това.

От друга страна, баща й за нищо на света не би се съгласил тя да участва в подобна измама, даже и с риск за бъдещето си.

— Аз… аз не зная…

— Ако все още се инатиш, позволи ми да ти припомня и нещо друго. Нямам доказателство, че майка ти е изпила отварата сама. Възможно е ти да си й я дала, за да прекратиш страданията й. Напълно вероятно е това да не е самоубийство, а умишлено убийство.

Емили с ужас се втренчи в него. Не можеше да повярва… Той не можеше да мисли…

Маркизът повдигна лорнета към очите си и устреми хладен, безжалостен поглед към нея. През дебелите увеличителни стъкла очите му изглеждаха огромни и толкова вледеняващи.

— Не бих могъл да знам какво наистина се е случило тогава, нали? Единственото, което имам, е полупразен флакон с отвара от опиум. А на всички ни е известно, че се занимаваш с билкарство.

— Но аз никога…

— Нима? А за да спасиш майка си от непоносими страдания? Готов съм да допусна, че за някои това би било благородна постъпка. — Той потупа джоба на палтото си. — Но не и според закона. Ако реша да облекча душата си и да разкажа за събитията през онзи ден… да кажем… на моя приятел, мировия съдия, и да му намекна, че вероятно ти си направила това, той ще е доста заинтригуван. Как мислиш, мис Феърчайлд? Ако това стигне до съда, на кого, според теб, ще повярват?

На Емили й се стори, че стаята се завъртя около нея. Отговорът на този въпрос беше очевиден. Тя нямаше дори и най-малък шанс срещу могъщия, заемащ високо положение лорд Несфилд. Не съществуваха никакви доказателства за нейната невинност. Освен това, дори и да успееше да спечели този процес — което беше доста съмнително, заради участието на маркиза — те двамата с баща й, щяха да бъдат отхвърлени от всички.

— Вие няма да… Вие не можете да бъдете толкова жесток…

— Горкият ти баща. Да стане свидетел на това, как обвиняват дъщеря му за убийството на собствената й майка. Едва ли ще го преживее. — Лорд Несфилд тайнствено се усмихна. — Това ще погуби и теб. Колко жалко, че животът на едно такова младо момиче, ще приключи в разцвета си.

Емили потрепери.

— И вие бихте излъгали? Ще ме обвините в убийство, което не съм извършила? Но как бихте могли? — В отчаянието си, тя опита да се хване за сламка. — Ще бъдете въвлечен в скандал — дъщерята на вашия пастор, обвинена в убийство.

— Мислиш, че подобен скандал би ме притеснил, след като е застрашена съдбата на дъщеря ми? Искаш ли да защитиш баща си? — Той удари силно с бастуна по пода. — Е, аз също съм готов да защитя репутацията и бъдещето на дъщеря си — с цената на всичко.

Емили се вгледа в огъня на камината и изведнъж силно й се прииска пламъците да избухнат и да погълнат лорд Несфилд заедно с всичките му грозни заплахи.

— Но защо аз? Навярно има и други нещастни момичета, които може да изнудите да направят всичко, което ви хрумне.

— Защото ти си най-подходяща за нашия план. — Неговият безстрастен поглед пробяга по нея преценяващо, все едно си избираше породиста кобила. — Ти си достатъчно благовъзпитана, за да минеш за аристократка, и достатъчно умна, за да научиш това, което не знаеш. Никой от висшето общество не те познава, така че не рискуваш да срещнеш някой познат. Единственият бал, на който си присъствала и където би могла да срещнеш благородници, беше с маски, а ти носеше такава и бе облечена в траурна рокля. И даже не танцува, слава на Бога! — Като скръсти ръце на гърдите си, лорд Несфилд каза: — Както виждаш, няма причина да не си ти. Никой няма да те познае, нито ще се притесни, когато изчезнеш и отново се върнеш тук, към своя безопасен и скучен живот.

Никой нямаше да я познае? Как ли пък не! Лорд Блекмор я бе видял без маска. Разбира се, нямаше как да каже на маркиза, че се бе качила сама в една карета с неговия заклет враг, с човека, станал известен с любовните си авантюри. И то само поради една-единствена причина — лорд Несфилд нямаше да й повярва. А ако й повярваше, то само щеше да получи още едно оръжие срещу нея.

Освен това, Емили не бе уверена, че лорд Блекмор щеше да я познае. Графът я бе видял за съвсем кратко и то на лунна светлина. Сигурно отдавна бе забравил лицето й.

И все пак, имаше и други хора, които можеха да я познаят и лорд Несфилд нямаше как да го отрече.

— А какво ще кажете за братовчед ми Лорънс? Ако ме види в Лондон…

— Не говори глупости. Лондонските адвокати не посещават баловете на висшето общество. А ако случайно го срещнеш на улицата, кажи му, че си дошла в Лондон със Софи.

Тя бързо опита да си спомни за други свои познанства.

— А семейство Горман? И Тейлър? — попита, назовавайки две от най-известните фамилии в Уилоу Крос. — Те винаги посещават Лондон по време на сезона и ме познават. А какво ще кажете за лорд и лейди Драйдън?

— На семейство Драйдън току-що им се роди внук. Те ще останат тук. Майката на мистър Горман е болна и няма да ходят тази година в Лондон, защото не искат да я оставят. А що се отнася до семейство Тейлър, дебютът на дъщеря им миналата година мина толкова добре, че решиха да пропуснат този сезон и да не пътуват до града.

— Сигурно ще се намери още някой…

— В такъв случай, ще поговоря с него.

— Ами баща ми? Как ще му обясня защо заминавам?

Лорд Несфилд небрежно повдигна рамене.

— Ще му кажем, че Софи се нуждае от теб в Лондон. Ще е по-добре да не научава подробностите, защото може да възрази. Или предпочиташ да му кажеш истината?

Очите й се напълниха със сълзи. Емили с усилие успя да ги задържи. Какъв подлец! Беше толкова несправедливо. И се бе забъркала във всичко това заради Софи.

Не, не биваше да обвинява приятелката си. Това си беше по нейна вина. Ако бе проявила по-голямо внимание с опиума, нищо нямаше да се случи и лорд Несфилд не би имал такава власт над нея. Това беше нейното наказание.

Участието й в подобна измама беше нарушение на всичките й морални принципи. Но така или иначе, нямаше друг избор. Съмняваше се Бог да пожелае да жертва живота си заради тези принципи, особено ако това щеше да нарани баща й.

— Добре. Ще направя каквото искате — с мъка изрече тя.

— Има и още едно нещо.

В очите й заблестяха сълзи.

— Какво повече може да поискате от мен?

— Длъжна си да пазиш в тайна причината, заради която се съгласи да ми помогнеш, даже и от сестра ми. Иначе, кълна се, че ще изпълня заканата си!

— Да разбирам ли, че лейди Дънди няма да одобри вашето изнудване?

Маркизът се намръщи.

— Не знам. Но не искам тя да се намесва. Ако й кажеш истината, кълна се…

— Изразихте се достатъчно ясно. — Емили се изправи гордо. — Но ако изпълня всичко това, искам да ми дадете дума, че ще запазите тайната, свързана със смъртта на майка ми, завинаги.

Лорд Несфилд я огледа през лорнета си.

— Разбира се. Когато открия тайния обожател на дъщеря ми и се разправя с него, сметките ни с теб ще бъдат уредени.

— Заклевате ли се в това?

— Заклевам се.

Ще ви заставя да изпълните тази клетва, милорд — гневно си помисли Емили, докато той се отправяше към вратата, за да извика лейди Дънди. — Не си мислете, че няма да успея.