Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (11)

Глава 11

„Да изпълняваш ролята на верен приятел е значително по-трудно, отколкото да заемеш с чест и достойнство всеки друг пост или положение в обществото.“

Сара Елис, мисионер и писател, „Аспектите на личния живот“

Офелия погледна подозрително Сейнт Клер, докато ставаше от пейката:

— Как така не можете да ги намерите? Трябва да са тук някъде.

Мъжът изглежда споделяше тревогата й.

— Претърсих всяка стая, но никъде не мога да ги открия. — Той й подаде парче тъкана коприна. — Обаче открих вашия шал. Беше през няколко стаи.

Разбира се, че е бил. Тя нарочно го бе оставила наблизо. Тогава къде, за бога, бяха те? Чумата да го тръшне Блекмор, този разбойник. Трябваше да предвиди, че това ще се случи, особено след вчера. Сега отговорността щеше да бъде нейна, при това напълно заслужено. Тя беше тази, която позволи на момичето да се забърка в това.

— Когато пипна този негодник… — измърмори тя, докато бързаше през стаята.

Сейнт Клер закрачи мрачно след нея.

— Ваш е, след като аз приключа с него. Кълна се, нямах представа, че ще опита нещо подобно. Джордан по принцип не е безотговорен. Някои дори биха казали, че на моменти е твърде отговорен. Ала поради някаква причина си е втълпил глупавата идея, че вашата дъщеря е…

Когато Сейнт Клер спря по средата на изречението, тя се завъртя и го хвана за лакътя:

— Каква глупава идея?

Той прокара другата си ръка през косата:

— Нищо. Не е нищо.

— Кажи ми веднага какво крои Блекмор относно дъщеря ми!

— Нелепо е. Просто…

— Привет, мамо — дочу се мелодичен глас зад гърба й. — Боя се, че не успяхме да открием шала ви. Навсякъде го търсихме.

Офелия се обърна и видя приближаващите се Емили и лорд Блекмор, само на няколко крачки от тях. Макар момичето да се усмихваше, усмивката бе очевидно престорена. Шапката й бе килната, а лицето й зачервено. А графът изглеждаше толкова свиреп, колкото някой от онези воини, изобразени на дърворезбата, която току-що бе видяла.

Нещо се бе случило, нещо значително. От тях лъхаше напрежение като от пренавита струна.

— Къде, в името на Бога, бяхте вие двамата? — попита Офелия, съсредоточавайки гневния си поглед върху Блекмор.

Той я изгледа в отговор с неприкрито нахалство. Това й се стори леко изнервящо.

Емили припряно отговори:

— Съжалявам, ако сме ви разтревожили, мамо. Когато не успяхме да открием шала ви, попитахме пазачите, но и те не го бяха виждали, затова отидохме да проверим и в каретата. Нали така, лорд Блекмор?

Мъжът се поколеба за момент, а лицето му стана още по-мрачно, ако това изобщо бе възможно.

— Да — каза най-накрая той. — Разбира се. Отидохме до каретата.

По-опашата лъжа не бе чувала в живота си. Ала ако не са били в каретата, къде бяха изчезнали?

Офелия вдигна шала си.

— Сейнт Клер вече го намери. Странно, че не сте го видели. Беше през две стаи.

Емили не смееше да я погледне в очите.

— Да, колко странно — придавайки си дълбоко замислен вид, тя добави. — Сетих се. Това сигурно е стаята, която не проверихме, защото лорд Блекмор каза, че не сте влизали изобщо там. — Младата жена му отправи плаха усмивка. — Казах ви, че трябва да огледаме всички стаи, глупави човече. Но вие бяхте толкова настоятелен…

Той срещна погледа й, мускулите на челюстта му бяха крайно напрегнати:

— Да, ако не друго, съм настоятелен. По един или друг начин накрая постигам своето, както знаете.

Ново изчервяване обагри бузите на момичето, когато насочи поглед към Сейнт Клер:

— Във всеки случай… боя се, че се налага да съкратим нашата екскурзия, лорд Сейнт Клер, това мое главоболие…

— Разбира се. Трябваше да настоявам да я отложим за друг ден в минутата, в която казахте, че се чувствате неразположена. — Виконтът изгледа сурово Блекмор. — Аз самият мога да бъда доста настоятелен, не е ли така, Джордан?

Двамата мъже се взираха един в друг, докато Офелия не се прокашля. И тъй като никой нямаше да каже истината, а по-скоро щяха да се хванат за гърлата, по неизвестна причина, която отказваха да обсъждат гласно, бе по-добре да се прибират вкъщи:

— В такъв случай, господа, един от вас да извика каретата.

— Аз ще го направя — изръмжа Блекмор и закрачи към изхода, подобно на звяр, дебнещ плячката си.

В момента в който изчезна, Емили видимо се отпусна. Сейнт Клер пое ръката й и я поведе в посоката, в която бе тръгнал и приятелят му, с лейди Дънди след тях.

Той загрижено погледна Емили:

— Добре ли сте? Изглеждате малко притеснена.

Кратката усмивка, която му отправи, бе прекалено широка и жизнерадостна:

— Ще се оправя в мига, в който мога да полегна на спокойствие с мокра кърпа на челото. Не бива да се тревожите.

— С вашата болна братовчедка няма как да не се тревожа — каза той меко. — Може да страдате от същото неразположение.

Да, наистина, помисли си Офелия, неразположение, наречено мъже. Те бяха като чума за всички жени по света. С изключение на скъпия й Едуард, разбира се.

Едуард й липсваше. Знаеше, че той не би одобрил, затова и не го бе осведомила за целия този фарс. И все пак й се искаше да бе дошъл с нея в Лондон. С всеки изминал ден това ставаше все по-сложно и тя можеше да се възползва от съвета му. Съпругът й умееше отлично да преценява хората и щеше да знае как да постъпи със Сейнт Клер и Блекмор.

Обратният път към градската къща на Рандолф премина в мълчание, тя буквално можеше да чуе всяко потропване на конските копита. Но тишината не успя да разсее натрупаното между Блекмор и Емили напрежение, което вибрираше във въздуха като двата края на ударен камертон.

Някак си тя щеше да разбере какво се бе случило, докато ги нямаше. Този път Емили не би могла да я отклони.

Когато каретата спря пред градската къща, Сейнт Клер буквално изхвърча от нея, сякаш за да се избави от създалото се напрежение. За разлика от него, Блекмор не помръдна от мястото си.

— Аз ще те чакам тук — каза на Сейнт Клер, докато той помагаше на Емили да слезе, а после и на графинята.

Прав му път, помисли си Офелия, докато оставяха Блекмор зад гърба си. Тя бе повече от готова да се отърве от присъствието на двамата сприхави господа. В момента в който влязоха в къщата започна да увещава Сейнт Клер, че не е нужно да се притеснява повече за тях и може да си тръгне веднага. Макар той твърдо да изяви желанието си да види Софи, тя не му обърна внимание и с голямо облекчение проследи как си тръгва напрегнат, обезкуражен и дори леко ядосан.

Въпреки че искаше да говори с Емили преди Рандолф да притисне момичето в ъгъла, Картър се приближи към нея още преди да успее да въведе девойката в гостната.

— Мистър Лорън Фелпс чака за среща с вас, милейди. Реших да изчакам негово благородие да си тръгне, преди да го спомена. Много странно. Младият джентълмен твърди, че е братовчед на Емили Феърчайлд. Разбира се, осведомих го, че мис Феърчайлд ще дойде скоро, за да види лейди Софи, но младият джентълмен настоява, че тя вече е тук и иска да я види. Настаних го в гостната.

— Благодаря ти, Картър — каза Офелия, като го освободи с поглед. В момента, в който слугата напусна стаята, тя се обърна към Емили. — Този мистър Фелпс наистина ли ти е братовчед?

— О, да — въздъхна момичето. — Той е адвокат във висшия съд тук. Сигурно татко му е писал, че съм в града. Какво да правя? Ако говоря с него, слугите ще се чудят. Не мога и да му кажа какви ги върша. Той е крайно морален и може да каже на татко.

— Не успя ли да изтръгнеш истината от Сейнт Клер или Блекмор? Трябва ли да продължаваме с този маскарад? — Офелия погледна за секунда към затворената врата на гостната.

— Вие ни прекъснахте точно когато лорд Сейнт Клер щеше да признае нещо важно — прошепна Емили. — Почти съм убедена, че е той. Но не напълно. Трябва ми още време.

Офелия помисли за момент.

— Добре, аз ще се оправя с твоя братовчед.

— Какво ще му кажете?

— Ще видиш. — Тя кимна към врата, която съединяваше трапезарията и гостната. — Можеш да слушаш оттам, ако искаш. Сега тръгвай. Не искаме момъкът да се изнерви и да тръгне да ни търси, тук, където може да те види.

Емили кимна и забърза към трапезарията.

Офелия изчака, докато тя се изгуби от поглед, после влезе в гостната само за да залови младия мъж да рови из купчината писма, оставени на масичката за чай. Той се извъртя и събори ножа за писма на пода.

— Добро утро, мистър Фелпс. Аз съм лейди Дънди. Предполагам, че намирате пощата ни за достатъчно подредена?

Разкаяние покри лицето му. Той се наведе да вдигне ножа за писма, но когато се изправи, всякаква следа от срам и притеснение бе изчезнала от лицето му.

— Добро утро, милейди. Просто се чудех дали братовчедка ми си получава писмата.

Тайно възхищавайки се на нахалството му, тя се настани в любимия си стол, като му направи знак и да направи същото.

— Писмата на братовчедка ви са отделени до нейното пристигане. Обещавам ви, че всяко едно от тях ще й бъде предадено.

Мистър Фелпс седна на стола, който му бе посочила.

— Не разбирам. В писмото на чичо ми ясно пишеше, че Емили е в града и е отседнала в градската къща на лорд Несфилд заедно с лейди Софи. Мислех да я посетя, а вместо това ми разправят някакви небивалици, че тя била още на път.

Нахално пале. Лейди Дънди разгледа младия мъж по-отблизо. Беше красив и у него липсваше сериозния измъчен взор, какъвто имаха повечето адвокати. Той отговори дръзко на погледа й. Имаше вид на човек, който бе готов да се рови надълбоко в безброй факти, за да открие истината. Интелигентен човек, без съмнение. Това щеше да изисква усилия.

Но пък Офелия не се бе утвърдила като царица на изисканото общуване във висшето общество за нищо. Да говори много, без да каже нищо съществено, беше неин вроден талант.

— Мис Феърчайлд беше тук. Но тя и Софи тръгнаха преди два дни към едно имение в провинцията. Скоро няма да се върнат.

— Чичо ми не спомена нищо такова.

Графинята се наведе напред със съзаклятнически израз на лицето:

— Мога ли да бъда честна, мистър Фелпс?

— Да, разбира се.

— Ние не му казахме. Мис Феърчайлд се боеше, че той може да не й разреши, тъй като домакинята, при която отиват, е… да кажем, по-добре приемана в нашите среди, отколкото сред хора със строг морален код като пастора. — Когато мистър Фелпс понечи да възнегодува, лейди Дънди бързо добави: — Тя е напълно порядъчна към този момент, уверявам ви. Но преди да се омъжи за съпруга си, графа, тя беше… — Офелия снижи гласа си до шепот — актриса. А знам какво мнение има духовенството за подобен тип хора.

Младият мъж сбърчи вежди:

— Пратили сте племенницата си и моята братовчедка в провинциално имение, при жена със съмнителен морал, без разрешението на чичо ми? Кой ги придружава? Защо вие не сте с тях?

— Отивам там след няколко дни, но брат ми е с тях. В пълна безопасност са.

Дано само Рандолф не се върнеше от Уайтс преди мистър Фелпс да си тръгне.

Адвокатът се настани обратно назад в стола си и я погледна недоверчиво:

— Колко странно, че лейди Софи е напуснала града точно по средата на сезона, когато дебютира.

— Не е често срещано явление, признавам, но в този случай е напълно основателно — бързо добави графинята. — Виждате ли, на Софи вече не й е нужно да посещава балове и приеми, тъй като прие предложение за брак.

Слава Богу, нямаше вероятност той да се движи в същите светски кръгове като тях, за да разбере за лъжата й.

Младият мъж изглеждаше изненадан. Изведнъж бледите сини очи проблеснаха изпод тъмните му сбърчени вежди:

— Нима толкова бързо след пристигането й в Лондон?

Офелия сви рамене:

— Това е нещо нормално за момиче с нейните качества. Всъщност, годеникът й е един от гостите, поканени във въпросното имение.

Мистър Фелпс отмести поглед, взирайки се в огъня, сякаш обмисляше думите й:

— Разбирам. — После очите му се върнаха отново на нея, докато се изправяше. — Благодаря ви, че изяснихте въпроса, лейди Дънди.

Офелия също се изправи:

— Няма за какво. Ще ви очакваме да ни посетите, щом мис Феърчайлд се завърне.

— Със сигурност. — Той се отправи към вратата, следван от нея няколко стъпки по-назад, когато изведнъж спря. — Защо не ми дадете адреса на имението, където е отседнала Емили? Така ще мога да й пиша, за да й кажа да ме посети, когато се върне.

Наистина, този млад човек все повече усложняваше нещата. Да не би да имаше някакъв различен интерес към Емили? Все пак понякога братовчедите се женеха помежду си.

Колко крайно неудобна би била намесата му точно сега, когато бяха толкова близо до разкриването на истината. Офелия събра цялото си възможно ледено високомерие и каза:

— Сигурна съм, че вашата братовчедка няма да има време за писма в провинцията, а и не мога да притеснявам домакинята да приема нейна поща. Затова пазим писмата й тук. — Тя пристъпи към вратата и я отвори. — Ще й предам за проявения от вас интерес още щом пристигна. Сигурна съм, че ще ви пише веднага щом има възможност.

Той премести поглед от нея към отворената врата, макар че сякаш искаше да каже още нещо. После леко се поклони:

— Много добре, лейди Дънди. Извинете, че ви обезпокоих. Ще очаквам с нетърпение писмо от братовчедка си.

— Направете го. Приятен ден, мистър Фелпс.

Тя го наблюдава, докато Картър го изпращаше, после потъна в канапето, а сърцето й биеше ускорено в гърдите. Молеше се това да е последният път, в който вижда това нетърпеливо същество. Вече беше прекалено стара за подобен род игрички.

Емили влетя в стаята:

— Слава Богу, тръгна си! Много добре се справихте. Не мисля, че заподозря нещо, а вие?

Офелия обаче си мислеше, че той изпитва известни подозрения. Но не можеше да каже това на горкото момиче, не и когато имаше толкова други неща на главата си:

— Мисля, че за момента се освободихме от присъствието му.

— Да. — Емили се насили да се усмихне широко. — Е, в такъв случай, смятам да се оттегля за кратка почивка. Главоболието ми, нали се сещате.

Тя вече се бе обърнала към вратата, когато Офелия вметна:

— Почакай един момент, скъпа. Преди да избягаш, за да се скриеш, бих искала да обсъдим случилото се в музея.

Гърбът на момичето се скова:

— Нищо не се е случило. Казах ви, лорд Сейнт Клер…

— Много добре знаеш, че не за това говоря.

Сърцето на Емили замря, когато срещна погледа на графинята. Надяваше се да успее да го избегне, като се молеше лейди Дънди да не я разпитва прекалено много. Трябваше да се досети, че нямаше да стане така.

Офелия потупа мястото до себе си на канапето:

— Ела тук и ми разкажи какво се случи с Блекмор.

Девойката едва не се възпротиви. Не й ли се беше струпало достатъчно за един ден? Само като се сетеше за срещата си с Джордан и й се приискваше да се разплаче. Жадният набег на ръцете му по тялото й… шокиращите неща, които му позволи да й направи. Всеки миг бе сладко мъчение. И да знае, че нищо от случилото се нямаше абсолютно никакво значение за него… Никога не би могла да разкрие позора си пред лейди Дънди.

От друга страна обаче, се нуждаеше от съвет. Ами ако Джордан разкажеше на всички? Какво можеше да направи тя? Единственият човек, който можеше да й помогне в случая, бе графинята. Би било катастрофа Несфилд да научи за случилото се.

— Е? — запита Офелия, изкарвайки Емили от унеса й.

Тя се отпусна на мястото до възрастната жена. Вероятно беше време да обясни интереса на Джордан към нея. Можеше да й разкаже и без да разкрива цялата истина за случилото се този следобед.

— Двамата с лорд Блекмор отидохме в усамотена част на музея.

— Знаех си, всички тези небивалици за каретата… Опита ли да се възползва от теб? Кълна се, ще удуша негодника, ако е посмял да…

— Не ставаше въпрос за това. — Момичето направи пауза и тежко преглътна. — Виждате ли, той знае коя съм аз в действителност.

Графинята зяпна насреща й.

— Какво? Но как?

Неспособна да погледне лейди Дънди в очите, Емили обясни как бе срещнала Джордан; какво се бе случило тогава; как той я бе познал по-късно и после бе посветил времето си на задачата да докаже коя е. Без да разкрива какво още бяха направили, тя сподели, че най-накрая той я бе подмамил да разкрие самоличността си в музея.

— И сега разбирате — завърши девойката, като погледа й бе съсредоточен в ръцете й, — че интересът му към мен е продиктуван само от желанието му да ме разобличи. И днес, благодарение на моята грешка, той успя.

Очакваше реакцията на графинята с безкраен страх. Дали щеше да я нахока, че не бе разкрила фактите по-рано? Или, да не дава Бог, отидеше право при лорд Несфилд, за да му разкаже за случилото се?

Когато възрастната жена не промълви и дума, Емили не издържа и погледна нагоре, готова да срещне укорителния й поглед. Но вместо това, лейди Дънди се усмихваше. Усмихваше се, за Бога!

— Това наистина е много интересно. Значи през цялото време е знаел коя си? И не е казал нищо на никого? Колко странно.

— Не „знаел“. Подозирал. Не мисля, че би казал нещо, без да е сигурен.

— Хммм. Но днес той разбра, че е прав. Казваш, че си го помолила да не споменава на никого?

— Да. Но не знам дали ще го направи.

— Този следобед си замълча, нали?

— Това е вярно. — Емили обмисли идеята, после разтърси глава. — От друга страна, той не е от типа, който обича публичните изявления. Ако каже на лорд Сейнт Клер, ще го направи, когато са насаме. Трябва да наблюдаваме виконта внимателно. Поведението му ще покаже дали знае, или не.

Лейди Дънди се поизправи:

— Докато ви нямаше с Блекмор в музея, лорд Сейнт Клер ни покани на опера тази вечер. Запазил е ложа. Мислех, че е добра идея, затова и приех. Какво ще кажеш? Съгласна ли си?

— Да, разбира се. Така ще можем да разберем какво Джордан, и-искам да кажа, лорд Блекмор е казал на Сейнт Клер. Предпочитам да зная пред какво съм изправена.

— Ами ако Блекмор е там?

Емили вирна брадичка:

— Това няма значение. Не се страхувам от него, нали знаете.

Но това не беше истина. Тя се страхуваше от греховните желания, които той събуждаше у нея, страхуваше се, че затъва в едно сляпо увлечение, което щеше да съсипе живота й. И бе ужасена, че Джордан може да разкрие тайната й. Беше й казал, че го е грижа, но какво ли имаше предвид? Ясно бе показал, че не е от типа хора, които биха могли да бъдат разчувствани от нещо толкова глупаво като съжаление.

— Ти си влюбена в него, нали? — попита меко лейди Дънди.

Очите на Емили се разшириха:

— Влюбена. Категорично не! Как бих могла да съм влюбена в човек толкова над моята класа? Той никога не би се оженил за мен. За Бога, дори когато ме мислеше за лейди Ема, интересът му не преминаваше отвъд… — Тя рязко спря и се изчерви.

— Отвъд плътското желание ли имаш предвид? — Графинята настани краката си на табуретката. — Така ли мислиш? Повярвай ми, мъж като него не би тичал по петите на една жена из целия град само заради някаква си похот. Тези нужди може да задоволи и другаде.

— Той ме следваше само защото искаше да ме разобличи — каза Емили с огорчение.

— Дали? Изглежда твърде голямо усилие само за да докаже, че някой е самозванец. Какво би спечелил от всичко това?

— Не знам. И аз се питах защо е толкова настоятелен. Мога само да предполагам, че смята разиграването на този маскарад пред приятелите му за нарушаване на моралните му принципи.

— Морални принципи? Блекмор? От това, което чух, той има такива само когато опира до делата му в парламента. В личните си дела е също толкова морален, колкото и съмишлениците си. Не, интересува се от теб… мога да заложа честа си, че е така.

— Тогава честа ви би била погубена — изрече Емили обезкуражено.

— Ще видим. Тази вечер. И запомни, ако е казал на приятеля си, то вината не е твоя.

— Щеше ми се само и брат ви да разсъждава по същия начин. — Внезапен страх скова сърцето й. — Няма да кажете за всичко това на лорд Несфилд, нали?

— Разбира се, че не. Рандолф би реагирал преувеличено, както обикновено. И не бива да се притесняваш за това повече, чуваш ли? — Възрастната жена я изгледа настоятелно за момент. — Сега тичай да си починеш, скъпа. Ще ти е нужно за довечера. Ти и аз ще се погрижим за всичко, не се притеснявай.

Внезапен прилив на благодарност накара Емили да сграбчи пухкавата ръка на графинята и да я целуне:

— Благодаря ви, лейди Дънди, че няма да разкриете тайната ми на брат си. И че не настоявате да спра с маскарада.

Веселие блесна в погледа на Офелия:

— Да спреш с маскарада? Сега, когато започна да става интересно? Определено няма да се случи. — Емили се надигна, за да си тръгне, когато тя добави: — О, и, скъпа… облечи роклята от червеното кадифе довечера.

Младата жена се изчерви. Беше се заклела да не облича никога тази рокля.

— Но тя е толкова… оскъдна. Не смятате ли, че деколтето е прекалено дълбоко за една дебютантка?

— Глупости. Та това е опера. Всички се обличат така. Върви сега и бъди добро момиче. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

 

 

Джордан крачеше по Странд, с ръце, пъхнати в джобовете на зимното си палто. След като видя Йън да изчезва в градската къща на Несфилд, той остави каретата на приятеля си.

Йън щеше да си помисли, че избягва неизбежната дискусия относно „лейди Ема“. Така си беше, но това далеч не бе основната причина да тръгне пеша. Вървенето му помагаше да се справи с чувството на безсилие и гняв, а точно сега възелът и на двете така жестоко се бе стегнал в стомаха му, че щеше да е нужно доста ходене, за да се развърже.

Как трябваше да постъпи с Емили? Не можеше да я изобличи, не и след начина, по който му се бе молила. За Бога, тя изглеждаше толкова отчаяна, толкова ужасена. Би заложил цялото си богатство, че е била принудена да участва насила в този маскарад.

И за какво? Какво биха могли да спечелят от всичко това лорд Несфилд и лейди Дънди? Как изобщо я бяха убедили да им съдейства? Емили Феърчайлд, с която се бе запознал в Дарбишър, бе прекалено честна. Тя бе най-откровената, пряма… и истинска жена, която някога бе срещал. Този маскарад не й бе в природата. Причината да участва сигурно бе основателна — защото не би пренебрегнала лесно принципите си.

Освен когато опреше до правенето на любов. За Бога! Вината го връхлетя и го накара да се почувства като най-долната мижитурка. Изразът на лицето й, когато направи коментара относно добродетелта й… все едно някой заби нож в стомаха му. Тя бе толкова наивна, че дори не знаеше дали е изгубила девствеността си!

В това отношение се бе оказал по-сляп и от слепец. Всеки глупак би прозрял, че опитите на лейди Ема да флиртува бяха просто, за да прикрие истинската си самоличност. Истината за това коя е, беше очевидна — външният й вид, фактът, че го избягваше от самото начало. Дори го бе нарекла Джордан в онази проклета стая в музея. Той никога не бе позволявал на лейди Ема да го нарича с рожденото му име, но бе накарал Емили да го направи. И макар това да бе изпратило някакъв сигнал за внимание далеч в дебрите на съзнанието му, реши да го пренебрегне.

Защо? Защото искаше да повярва, че тя е лейди Ема. Емили Феърчайлд не бе достъпна за него, но лейди Ема беше. Желаеше Емили толкова силно, че беше съгласен да повярва, че е някоя друга само и само, за да я има.

И почти бе отнел девствеността й! Почти бе съсипал репутацията й, защото не искаше да признае истината.

Колелата на карета изтрополиха до него, но не им обърна внимание, докато екипажът не спря и не чу нечий глас:

— Знаех си, че ще те открия на улицата. Влизай вътре, Джордан.

Той вдигна поглед и видя Сейнт Клер да държи вратата отворена:

— Махай се. Точно сега не съм в настроение за поучения.

Когато понечи да тръгне, Йън слезе от каретата и го хвана за ръката.

— Не ме интересува за какво си в настроение. Влизай или ще те вкарам вътре насила.

— Как смееш! — изфуча насреща му Блекмор, свивайки ръце в юмруци. Той си търсеше боя и точно в момента не го интересуваше особено кой бе насреща.

Решителното изражение на виконта се промени при вида на бойната му позиция:

— Не ставай глупак. Това трябва да се уреди на четири очи, а не в публична схватка.

Желанието да удари нещо, каквото и да е, превзе Джордан с почти неудържима сила. Но Йън беше прав. Един публичен скандал щеше да бъде отразен във вестниците и да провокира нежелани спекулации за причината защо се бият, толкова скоро след като са били видени с лейди Ема и лейди Дънди. Не искаше да привлича допълнително внимание към Емили.

Без да каже и дума, свали юмруци и се качи в каретата, хвърляйки се на седалката.

Сейнт Клер го последва и нареди на Уоткинс да кара към градската му къща, след което се обърна към Джордан:

— Какво се случи между теб и лейди Ема?

— Не те засяга — изрече с усилие Блекмор.

— Аз съм този, който я покани. И съм отговорен, ако нещо се е случило…

— Нищо не се е случило.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че тя съвсем случайно си е разместила бонето и е посипала с прах полите си? — Когато погледът на Джордан го прониза, той добави: — О, да забелязах. Това и други неща. Като липсващия й шал. Цяло чудо е, че и лейди Дънди не обърна внимание. Кълна се, ако си компрометирал тази млада дама…

— Не съм я компрометирал. — Макар почти да го бе направил. И искаше да го стори. Стомахът му се сви в още по-голям възел. Дали наистина е било така очевидно? — Защо изобщо си толкова загрижен за скъпата лейди Ема? — отвърна той. — Мислех, че тази, която желаеш, е лейди Софи.

— Така е. Но харесвам лейди Ема и не искам да я видя наранена.

— Нито пък аз, повярвай ми.

Йън замислено потърка брадичка:

— Разбирам. Все още ли смяташ, че е пасторска дъщеря, предрешена като дама?

Импулсът да сподели истината с приятеля си бе почти неудържим. Но Емили го бе умолявала да не казва, с пълни със сълзи очи. Мили Боже, той не можеше отново да я накара да плаче.

— Не, разбира се, че не. Това беше просто глупаво хрумване, нищо повече.

— Значи, това означава, че вече нямаш интерес към нея.

— Не съм казал това — отвърна Блекмор.

Разбира се, че все още се интересуваше от нея. Не смяташе да я разобличава, но нищо нямаше да го спре да разбере с какво я държи лорд Несфилд. Щеше да е дискретен и внимателен, но да узнае истината. Някой трябваше да я спаси от цялата тази лудост, за Бога, преди да бъде разкрита. Очевидно баща й нямаше да го направи.

— Нека видим дали съм разбрал правилно — сухо каза Йън. — Интересуваш се от порядъчна жена във възраст за женене.

Думите „във възраст за женене“ привлякоха вниманието на Джордан. Той му се намръщи:

— Не е каквото си мислиш. Приятна ми е компанията й. Тя е интригуващ човек, това е всичко.

— Лъжец. Благодарение на това запознанство ти — Сейнт Клер вдигна ръка и започна да отброява едно по едно: — закъсня за среща; присъства на закуска, дадена от жена, която ненавиждаш; се опита да прелъстиш същия този интригуващ човек, по средата на претъпкан музей, където да ви хванат, би означавало публично порицание за теб и унижение за нея. Заплаши да смажеш от бой най-добрия си приятел. — Младият мъж направи пауза: — Изпускам ли нещо?

— Юмрукът ми, в твоята челюст — произнесе графът с усилие.

— Вече станаха два пъти, в които заплаши да смажеш от бой най-добрия си приятел. Моля те, кажи ми какво си сторил с истинския граф Блекмор.

— Много забавно. А колкото до опита ми да я прелъстя, всеки мъж с очи би опитал.

— Не и аз. — Йън се наведе напред. — Влюбен ли си в нея?

— Мили Боже, що за въпрос? — Джордан се насили да се усмихне цинично. — Как може да ме питаш? Мъжът със сърце от камък, както ме нарича Полък?

— Той е продажник, преструващ се на романтик. Ти, от друга страна, си романтик, преструващ се на циник. Освен ако не съм познал, и си особено чувствителен, когато става дума за лейди Ема.

— Ужасяваща мисъл. Не, грешиш. Това е похот, нищо повече. Ще премине.

Внезапно чу глас в главата си. Желаеш ме, това е всичко… и все пак настояваше да ти доверя цялото си бъдеще! Как смееш? Нямаш право да искаш това от мен, ти… ти негоднико!

Дявол да я вземе! Едното нямаше нищо общо с другото! Беше почтен мъж. Щеше да й помогне, ако само му довереше истината. Можеше да му се вярва. След онази нощ в каретата, тя би трябвало вече да го знае.

Да, разбира се, след като практически я бе прелъстил в музея, без да спре и да се замисли какво би й причинило това. А тя бе толкова невинна, че дори не знаеше дали е още девица, след като бе приключил с издевателството си над нея, за бога! Може да ми се има доверие, колкото на змия.

И все пак, трябваше да й помогне. Емили не беше щастлива от създалата се ситуация — всеки глупак би го видял. Някак трябваше да й помогне да се измъкне.

— Само похот, така ли? — попита Йън, прекъсвайки мислите му. — Тогава значи ти е трудно да стоиш близо до този интригуващ човек, тъй като си прекалено почтен, за да съблазниш една невинна девойка, без да се ожениш за нея след това, а ти нямаш намерение да се жениш.

— Представа нямаш — измърмори Блекмор под носа си. Точно поради тази причина трябваше да страни от нея. И все пак това бе невъзможно, предвид обстоятелствата.

Той се загледа през прозореца и с облекчение забеляза градската къща на Сейнт Клер точно пред тях.

— Изглежда пристигнахме, стари приятелю. Ще се появиш ли тази вечер на бала?

Йън, слава богу, не изкоментира рязката смяна на темата:

— Не знам. Ами ти?

— Най-вероятно. — Ако Джордан го попиташе дали знае къде ще бъде Емили, приятелят му щеше да продължи да го измъчва с въпросите си без капка милост. — Още не съм решил.

Каретата спря.

— Един съвет. Ако наистина се интересуваш от лейди Ема само заради природните й дадености, е по-добре да стоиш по-далеч от нея.

— Съвет? Това по-скоро ми прозвуча като заповед.

Йън слезе от каретата и затръшна вратата:

— Приеми го както искаш, друже.

— Така и ще направя. — Джордан удари по тавана. — Към къщи, Уоткинс!

Да стои далеч от нея? Как ли пък не! Докато Уоткинс се отдалечаваше, изражението на Джордан помръкна. Приятелят му винаги бе галантен към дамите, но този път нагазваше в опасни води. Емили не беше грижа на Йън. Тя бе негова и само негова. И щеше да разбере какво замисля, дори това да го убиеше.

След няколкоминутно обмисляне, Джордан състави план. Щом пристигна в дома си, той се втурна вътре, викайки Харгрейвс.

Икономът се появи на секундата, подтичвайки след господаря си, който вземаше по две стъпала наведнъж, докато не връхлетя в кабинета си:

— Да, милорд. Какво ви трябва?

— Събери си багажа, човече. Заминаваш на пътешествие.

Джордан отвори сейфа си и зарови из документите.

Харгрейвс премигна няколко пъти:

— Сега ли?

— Веднага, щом си готов.

— Къде отивам?

— В Уилоу Крос.

Икономът се прокашля дискретно, докато Джордан ровеше из документите.

— Ъ… където живее мис Феърчайлд? Жената, която мислите, че се представя за лейди Ема?

— Не мисля. Знам. Самата тя ми каза истината днес.

— Не думайте.

— Да. За съжаление, не ми каза защо. — Той замлъкна, докато броеше. — Не си открил нищо повече, нали? С изключение на това кога точно са пристигнали лейди Дънди и дъщеря й в Лондон?

— Всъщност, научих нещо. Не е много, но предполагам вие ще разберете какво означава. Изглежда лейди Софи не е тук, и то от няколко седмици. Говорят, че е болна и се е наложило да се върне у дома, но им е забранено да издават къде е.

— Това е интересно. — Дали маскарадът на Емили имаше нещо общо със Софи и заболяването й? Но какво?

— Още нещо, милорд. Когато попитах за мис Емили Феърчайлд, ми бе обяснено, че скоро ще пристигне. Знаело се, че е на път и затова не получава писмата си и те ги събират за нея, но всички те смятат за странно, че нейният баща й пише толкова често, при положение че тя няма как да отговори.

— Това е много полезно, Харгрейвс. Мога да заключа само, че баща й няма никаква представа за целия този маскарад. Това ще ми е от полза.

Не искаше да заплашва, че ще каже на бащата на Емили, все още — тя нямаше да му го прости. Но ако се наложеше, щеше да го направи. Някой трябваше да се грижи за нея.

— Несфилд я държи с нещо — размишляваше той на глас, — не знам какво е, но искам да разбереш. Затова те изпращам в Уилоу Крос. Тук не откри нищо, затова да се надяваме, че там ще имаш повече късмет. Нямаш нищо против едно пътуване в провинцията, нали?

— Не, разбира се. Нямах търпение да се измъкна за малко от града, милорд.

— Добре. Искам да тръгнеш днес. Прекарай няколко дни там, поразпитай. Но бъди дискретен. Не казвай на никого, че аз съм те пратил, нали? Просто разбери каквото можеш за Феърчайлд и Несфилд. Не би трябвало да отнеме много време в такова малко градче.

— Не берете грижа, милорд. Можете да разчитате на мен.

— Знам, че мога.

И докато Харгрейвс бе в Уилоу Крос, Джордан щеше да намери начин да разбере истината оттук. Независимо колко протестираше Емили, той нямаше да й позволи да продължава така. Повече не.