Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (18)

Глава 18

„Какво оказва се лъжата най-накрая?

На правдата маскирания лик.“

Лорд Байрон, „Дон Жуан“, песен 11, стих 37

Малко по-късно, Емили, само по долна риза, нахлузваше чорапите си. Джордан, облечен единствено с панталони, се наведе над кошницата, която им бяха дали от хана, за да разгледа съдържанието й. Обхвана я прилив на нежност, когато видя обсипания му с лунички гръб, които се бяха пръснали и по релефните очертания на раменете му. Той й принадлежеше. За кратко, може би само за няколко часа, но беше неин.

Разумът й шумно запротестира. Не трябваше да му казваш, че го обичаш. Не биваше да му позволяваш да прави любов с теб. Трябваше да бъдеш силна.

Тя го игнорира. Защо никой не я предупреди, че удоволствието от правенето на любов може да бъде толкова разнообразно? Тогава сигурно прелъстяването му нямаше да я изненада толкова. Може би нямаше да крещи трескаво, че го обича или да се разкрие така безсрамно.

О, но изразът на лицето му, когато го дразнеше в началото… Емили потисна кикота си. Трябваше пак да го направи някой път, щом се оженят.

Леден ужас сграбчи сърцето й. Какво си мислеше? Те нямаше да се оженят. Трябваше да се върне в Лондон, дори това да означаваше да прави опити за бягство на всяко място, на което щяха да спрат. С всеки час се придвижваха все по на север и само един бог знаеше как щеше да постъпи лорд Несфилд, щом разбереше, че е изчезнала. Лейди Дънди може би щеше да го заблуждава за известно време, дори ден или два, но когато в крайна сметка Емили не се появеше…

Панически страх стегна гърдите й. Когато се случеше това, всичко щеше да свърши. Значи трябваше да е силна. И да намери начин да избяга от Джордан.

— Страхувам се, че наденицата е студена — каза той и извади някаква мазна хартия, в която бе опакована. — Но мисля, че има препечени филийки и конфитюр. О, ето и плодов кейк. Искаш ли да опиташ?

Подаде й парче от сладкиша и срещна погледа й.

— Какво има? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Таласъм би бил по-правилният израз за образа на лорд Несфилд, загнездил се в мислите й. Тя се усмихна насила.

— Аз… аз съм просто уморена, това е всичко. И гладна.

Блекмор й подаде десерта, след което се облегна назад и разопакова наденицата.

— Тук има изобилие от храна. А след като се нахраним, можеш добре да си подремнеш.

Емили отхапа от кейка, но не усети вкуса му.

— Изобщо ли няма да спрем?

Младият мъж се престори на много заинтригуван от наденицата.

— Да, разбира се. Ще спрем за вечеря.

— Мислех, че ще прекараме нощта в Лестър.

Този път той се поколеба.

— Може би.

Тогава смени темата. Почувства се временно помилван, все пак тя не можеше просто да скочи от каретата. Емили се възползва от възможността да научи нещо повече за него. Разговаряха, както правеха повечето ново влюбени, и всеки искаше да научи тайните на другия. Не бе изненадана да чуе, че като дете Джордан е бил ужасно самотен или че майка му му липсваше, въпреки коравосърдечното й отношение към него.

Страстта, с която говореше за реформите, го караше да изглежда не чак толкова различен от нея, колкото си мислеше. Най-малкото, графът се опитваше да разбере проблемите и тревогите на обикновените хора. По-голямата част от перовете, като лорд Несфилд, изобщо не се интересуваха от подобни неща.

За нея се оказа болезнено да слуша за близкото му приятелство с Йън. Очевидно Блекмор бе готов на всичко за приятеля, който му бе помогнал да премине през мрачните години на детството. Емили се притесни, че той ще я намрази, след като лорд Несфилд преминеше в действие и уличеше Сейнт Клер. Само ако…

Не, не можеше да рискува. За лорд Сейнт Клер изобличаването щеше да означава позор и край на надеждите му да се ожени за Софи. Докато за нея — разкриването й можеше да й коства живота.

Джордан опита да насочи разговора към родителите й, но Емили заобиколи темата само с няколко лаконични думи за смъртта на майка си.

Късно през деня, младата жена разбра какво имаше предвид той с думите „спиране за вечеря“. Макар сутринта да бяха отбивали на два пъти, за да може тя да се облекчи встрани от пътя, първия път, когато спряха за повече от няколко минути, на нея не й бе позволено да напуска каретата. Очевидно Джордан бе решил да не поема повече рискове, защото остана вътре с нея, докато Уоткинс отиде в хана, за да плати вечерята и да им я донесе.

Емили се разтревожи, но после се утеши с факта, че това едва ли щеше да продължи дълго. Едно пътуване до Шотландия отнемаше поне две седмици, а Уоткинс също трябваше да спи, все някога.

Следобед тя заспа, унесена от поклащането на каретата. Събудиха я нежните целувки на Джордан и те отново се любиха, бавно, спокойно, сякаш цялото време на света им принадлежеше.

След това той заспа, склонил глава към стената. Младата жена го погледна и си помисли колко възхитително изглежда с непокорната си коса и смекчените от съня черти на лицето, което обикновено бе строго. Твърдеше, че не е способен да обича, но тя вече не вярваше в това. Да спечелиш любовта на такъв мъж, разбира се, бе трудно, но ако това станеше, победата би била много по-сладка.

Ако само можеше да остане с него и да види как се случва… Тя въздъхна и мъчителна тревога стегна гърлото й. Мили боже, трябваше да направи нещо, за да спрат възможно най-скоро. Не можеше още дълго да понесе тази забрава, това място, където той сякаш й принадлежеше, а в същото време знаеше, че не е така.

Малко след залез-слънце желанието й се изпълни. Спряха в един хан и Джордан отново пожела отделна стая за тях. За нейно разочарование обаче, в стаята нямаше легло, а Уоткинс се присъедини към тях, за да се нахрани.

Докато ядяха печено агнешко и сьомга в уютната стая, която бе два пъти по-голяма и четири пъти по-луксозна от тази в „Африканския глиган“, Емили забеляза, че кочияшът им се прозява сънливо и се наведе към Джордан:

— Няма ли да останем тук през нощта?

— Все още не сме стигнали Лестър — отвърна спокойно той.

— Но твоят човек изглежда изтощен.

— Да, знам.

Това бе всичко, което й каза. Но когато тръгнаха отново, Уоткинс вече имаше помощник, някакъв мъж, който Блекмор бе наел в хана. На Емили й се стори странно, че Джордан, който толкова настойчиво се стремеше да стигне до Лестър, бе наел този непознат само за няколко часа, но реши, че това бе негово право. Можеше да си го позволи.

В каретата тя отново се унесе с мисълта, че когато пристигнат в Лестър, ще се събуди и ще реши какво да прави. Така че остана неприятно изненадана, когато отвори очи и установи, че следващият ден отдавна е настъпил.

Младата жена се изправи и изгледа гневно Джордан, който седеше срещу нея напълно буден и белеше портокал с джобното си ножче.

— Защо не спряхме? Със сигурност сме подминали Лестър.

— Да.

Той небрежно подпря краката си на седалката до нея и безгрижно ги скръсти в глезените. По-скоро отдавна го подминахме — помисли си Емили. — Навярно сме съвсем близо до Уилоу Крос.

В главата й закънтя тревога. Уилоу Крос бе встрани от главния път за Шотландия. Погледна през прозореца и й се стори, че горичката й е позната. Внезапно я сграбчи смразяващ ужас и коленете й омекнаха.

— Това не е пътят към Шотландия — заяви тя.

— Да — отвърна той, съсредоточен в почистването на портокала. — Ние не отиваме в Шотландия.

— Какво имаш предвид? Ти каза…

— Казах, че ще се оженим. Ти ме попита къде отиваме и аз отвърнах „на север“. Е, отиваме на север.

Внезапно истината я осени.

— Ти ме водиш у дома.

Блекмор я погледна в очите.

— Да. Възнамерявам да го направя правилно, а това означава да поискам ръката ти от твоя баща.

Мили боже! Емили дори не можеше да си представи какво щеше да си помисли баща й, когато пристигнеха и Джордан обявеше, че иска да се ожени за нея. Как би могла да обясни това? Дори и да успееше да измисли някаква история, която да оправдае внезапната им поява, едва ли графът щеше да запази в тайна нейния маскарад. О, не… Нима я бе довел тук поради тази причина?

И накрая щеше да се наложи да признае на баща си, че майка й се е самоубила. Не! Само не това!

— Това няма да стане — възмути се тя. — Ако ме заведеш при баща ми, ще му кажа, че не искам да се омъжа за теб. Тогава ще трябва да се откажеш от плановете си.

— Ако откажеш да се омъжиш за мен, Емили, аз ще му разкажа с какво се занимаваше през последния месец. Сигурен съм, че ще му е много интересно.

— Той знае всичко — излъга девойката. — Това няма да промени нищо.

— Баща ти не знае нищо. Мой човек научи, че слугите на лейди Дънди се чудят защо бащата на мис Феърчайлд й изпраща писма на техния адрес.

Гърлото я стегна, но се опита да покаже безразличие.

— Джордан, ти обеща…

— Обещах да не разговарям с Несфилд. — Краката му се удариха в пода, защото мъжът се наведе напред и я погледна мрачно. — Не съм обещал, че няма да опитам да те защитя по някакъв друг начин. Забъркала си се с човек, който ще те съсипе, ако продължиш да изпълняват заповедите му. Няма да гледам безучастно как това се случва. И тъй като ти не искаш да ми обясниш защо Несфилд те принуждава да участваш в този маскарад, и не ми позволяваш да говоря с него, не ми остава никакъв друг избор, освен да те измъкна от властта му, и то толкова далеч, колкото мога. Ако е необходимо да говоря с баща ти…

— Ти ще убиеш баща ми — едва доловимо прошепна тя. — Не знаеш какво правиш.

— Тогава ми обясни.

Емили се вгледа в безмилостното му лице, в очите му нямаше дори леко снизхождение. Погледна през прозореца и с тревога видя, че вече се движат по главния път, пресичащ града. След пет минути, ако не и по-рано, щяха да стигнат до дома на свещеника. Веднага трябваше да каже нещо на Джордан, каквото и да е, което да го накара да спре. Може би ако му разкриеше причината за маскарада… Да, това сигурно щеше да го задоволи. Вероятно ако знаеше причината, нямаше да я притиска да разбере защо се е съгласила да участва. Разбира се, той щеше да я намрази заради разбитите надежди на своя приятел, но тя нямаше как да промени това.

— Добре — прошепна. — Само спри каретата. Моля те.

Очите му се присвиха, сякаш опитваше да прецени дали е искрена.

— Спри каретата!

Графът изпълни молбата й и нареди на Уоткинс да отбие.

Тя с облекчение се отпусна на седалката. След това видя изпълнените му с очакване очи и промълви уморено:

— Свързано е със Софи.

— Софи?

Блекмор се изненада. Очевидно, не бе очаквал такъв развой на събитията. Емили му разказа подробно как приятелката й бе опитала да избяга от дома си и как лорд Несфилд и лейди Дънди я помолили да стане шпионка, за да разберат кой претендира да стане съпруг на Софи. Не се спря на причините, които я бяха накарали да се съгласи, като наблегна основно върху обяснението на плановете им.

Младата жена веднага разбра в кой момент Джордан свърза нейния маскарад с лорд Сейнт Клер. Той се изправи на седалката и изруга.

— Йън също е един от заподозрените, нали? Не само Полък, но и Йън. Ето защо беше толкова мила с него. Ето защо бяха тези вечери, разходки в музея и танци по баловете.

Студенината в гласа му я накара да скръсти здраво ръце пред гърдите си.

— Да. Лорд Несфилд подозираше дори и теб, заради интереса ти към мен, но му казах, че това е просто смешно.

Графът удари с юмрук стената на каретата.

— Трябваше да се досетя, че всичко това се отнася до Йън. Но ревността към Полък ме заслепи и не забелязах очевидното. — Изгледа я гневно. — Шпионирала си най-добрия ми приятел, знаейки, че Несфилд ще го съсипе, ако научи, че това е бил Йън.

— Да го съсипе? Не! Лорд Несфилд каза, че ще предложи на този мъж, който и да е той, пари или… или нещо, което ще го накара да се съгласи да остави Софи на мира.

Джордан я изгледа с отвращение.

— Емили, ти не си глупава. Нима наистина смяташ, че Несфилд ще се ограничи до предлагането на пари? А какво ще стане, ако възлюбеният на Софи откаже парите му? Нима Несфилд няма да го съсипе? Нима няма да предприеме мерки, за да… отстрани този човек?

Очите й се разшириха.

— Ти… искаш да кажеш, да го убие?

— Разбира се. Не изключвам това. Несфилд няма да се съгласи на дуел, защото знае, че не може да спечели. Вместо това ще наеме бандити, които ще причакат Йън в някоя тъмна странична уличка…

— Той не спомена нищо за убийство. Със сигурност не би… — Тя замлъкна ужасена. Човек, който можеше да заплаши млада жена с бесило, защото отказва да изпълни заповедите му, без колебание би наредил да убият някого.

Емили ахна.

— Във всеки, случай не успях да разбера кой е бил. Може би не е лорд Сейнт Клер.

— А може и да е той. Не мисля, че Йън е способен да отвлече наследница, но кой би могъл да знае със сигурност? — Блекмор се наведе към нея с напрегнато изражение. — Дори и да не е Йън, ти си помагала на тази змия да разбере кой е той само за да унищожат бедния човек. Защо?

— Софи е моя близка приятелка — упорито отвърна девойката, хващайки се за обяснението, което й бе дала лейди Дънди. — Аз… не исках да се омъжи за някой… някой…

— Зестрогонец? Каква глупост! Дори ако твоята приятелка се бе влюбила в беден пастир, ти щеше да отидеш до края на света само за да им помогнеш да намерят щастието си. Много добре те познавам. Ти вярваш в подобни идиотщини. — Джордан се намръщи още повече. — Къде отиде отвращението ти от лъжите? И аз трябва да ти повярвам, че си се съгласила да участваш в този маскарад, който ти е неприятен, да се обличаш в разголени рокли и да се излагаш на показ пред всички мъже на Лондон, само за да помогнеш на приятелката си? Не го вярвам!

— Не ме интересува дали вярваш.

— Ще е по-добре да те интересува. Защото веднага щом те оставя при баща ти, ще се върна в Лондон. И ще стигна до дъното на тази мръсна история, дори ако се наложи да удуша Несфилд.

Емили изпадна в паника.

— Не можеш да направиш това. Говори с лорд Сейнт Клер, ако счетеш за нужно, и с Полък също. Предупреди ги да стоят настрана. Но само не се доближавай до Несфилд.

Мъжът стисна раменете й и я разтърси.

— Защо, по дяволите? Какво те заплаши, че ще направи с теб?

От очите й потекоха сълзи и се затъркаляха по бузите й.

— Аз… не мога… да ти кажа. И без това нищо не можеш да направиш, ако ти кажа…

— Отнася се за баща ти. Така ли е? Той е заплашил да отнеме енорията му? Емили, мога да предложа на баща ти десет енории, където пожелае.

— Това няма значение. — Тя се огледа с отчаяние. — Лорд Несфилд знае нещо за мен… той каза, че…

Не, не можеше да му признае това. Джордан със сигурност щеше да се втурне към Несфилд, колкото и да го умоляваше да не го прави. Той беше човек на действието и никога нямаше да се съгласи с довода, че не би могъл да попречи на маркиза да я изпрати на съд. Със сигурност щеше да се намеси, да заплаши лорд Несфилд и да не постигне нищо повече, освен да я погуби. Емили можеше да се сети само за един начин как да го предотврати. Младата жена прочисти гърлото си.

— Ще се омъжа за теб, Джордан. Ще бъда твоя любовница… Ще направя всичко, което пожелаеш. Само не отивай при Несфилд. Вземи ме със себе си в Лондон и аз… ще поговоря сама с него.

Блекмор я погледна така, сякаш бе някое отвратително насекомо. Пусна раменете й и изтръгна вкопчените й в сакото му пръсти, а после се облегна назад.

— Нещо? Какво е това ужасно нещо, което знае за теб Несфилд, и ти си готова да станеш моя любовница само за да не се превърне в обществено достояние?

— Няма значение. Ще се оженим и той може би няма… — Тя се задави. — Какво говоря? Той те мрази. Ако се оженим, ще е още по-вероятно да използва против мен това, което знае. — Джордан я гледаше с такава настоятелност, че сърцето й болезнено се сви. — Освен това, не искаш жена с мрачни тайни, нали? Едно е да се унижиш да сключиш брак с дъщерята на обикновен свещеник, но не дай Боже, да се ожениш за жена, която крие нещо, или може да се окаже крадла, или… или дори убийца!

— Достатъчно!

— Ще те помоля да ми се довериш — прошепна тя. — Но ти няма да се съгласиш, нали? Не и могъщият граф Блекмор. Не, ти трябва да знаеш всичко, да контролираш всичко. Никога няма да проявиш глупостта да се довериш на някой друг.

— Проклета да си, Емили, млъкни!

Очите му пламнаха като факли в тъмна нощ. Той почука рязко на тавана.

— Към къщата на пастора, Уоткинс.

Каретата се наклони и с грохот се заклати напред. Емили погледна Джордан.

— Какво ще правиш?

Мъжът не отговори. Беше го обзело обезпокоително безмълвие, напрегнато и плашещо.

— И все пак ще говориш с него. Въпреки че те помолих да не го правиш. Макар че ти ми обеща, ако ти се отдам.

Това го накара да трепне.

— Не трябваше да давам това обещание. Не доведе до нищо добро.

— Значи ще нарушиш думата си?

— Не разбираш ли? Трябва да го направя. За твое добро. Нищо от това, което каза, няма да промени ситуацията. Ще те заведа в дома на баща ти и ще се върна в Лондон. — Той погледна встрани. — Но ще се върна. Без значение какво мислиш за мен, Емили, аз няма да те изоставя. Не се нуждая от оковите на някакви съмнителни емоции, за да постъпя правилно по отношение на теб. Ние ще се оженим, независимо от това, което ще каже или направи Несфилд, или…

— Ако говориш с него за мен, няма да има никаква сватба.

— Какво искаш да кажеш?

Това означаваше, че опитите на Несфилд да унищожи нея и семейството й ще сложат край на всякакви мисли за брак. Но сега й хрумна нещо друго. Джордан искаше всичко да се случва по неговия начин. Даваше обещания и ги нарушаваше, ако сметнеше за нужно. Целият контрол трябваше да е негов, защото ако го отстъпеше на някого, щеше да разкрие пукнатината в бронята си. А тя не можеше да се омъжи за такъв човек, без значение какво му се бе случило.

— Искам да кажа, че няма да се омъжа за теб. Не те обвинявам, че смяташ да предупредиш приятелите си — това е разбираемо. Но единствената причина да настояваш да посетиш лорд Несфилд е „да ми помогнеш“, или поне така твърдиш. Кой ти дава правото да решаваш кое е добро за мен, когато дори не знаеш цялата история? Отказваш да се довериш на моята преценка. Не желаеш да спазиш обещанието си. Е, щом не си в състояние да изпълниш нещо толкова просто, не виждам как бихме могли да се оженим.

Той направи пренебрежителен жест.

— Баща ти ще те накара да се омъжиш за мен, след като разбере…

— Че ме лиши от девствеността ми? Не, няма. Не всички мъже са като теб, Джордан. Някои от тях ги е грижа за това от какво се нуждаят или искат жените.

— Грижа ме е, по дяволите! Ако не ме беше, не бих ти предложил брак.

— Да, но не достатъчно, за да се съобразиш с желанието ми или да удържиш обещанието си. Така че аз няма да се омъжа за теб.

— Караш ме да избирам? Между разговора с Несфилд и брака ни?

Тя кимна.

Гласът му прозвуча горчиво:

— Мислех, че ме обичаш.

— Така е. Обичам те достатъчно, за да искам да имаме щастлив брак, а не такъв, в който да изпълнявам всичко и да играя роля на обожаваща съпруга.

— Значи, ме обичаш само ако правя това, което искаш?

— Не, обичам те без значение какво правиш. Но не мога да се омъжа за теб, след като не зачиташ мнението ми.

Каретата спря пред дома на свещеника и Емили погледна към родната си къща. Стори й се много странно да бъде тук, когато целият й живот бе толкова объркан. Тя си помисли за любовта, свързвала родителите им, за нейната магическа сила, която ги бе защитавала и им бе помагала да издържат на всички сътресения.

— Абсурд — продължи той. — Нашата женитба няма нищо общо. Просто това е най-естественият начин за излизане от ситуацията, в която се озова, след като беше компрометирана. Любовта няма нищо общо…

— Знаеш ли какво, Джордан? Ти цял живот си избягвал любовта. И го обясняваш с това, че баща ти е разрушил живота си, като се е влюбил в майка ти, която не го е заслужавала. — Емили въздъхна сдържано. — Но дълбоко грешиш. Бракът на родителите ти се е оказал нещастен не заради това, че баща ти твърде силно е бил влюбен в майка ти. Той се е превърнал в бедствие, защото твоята майка не го е обичала в замяна. Не любовта е разрушила брака им, а липсата й.

Блекмор имаше такъв вид, сякаш го бе зашлевила.

— Не знаеш нищо за това.

— Напротив. В състояние съм да разпозная човек, гладен за любов, когато го видя. Но любовта изисква доверие и готовност да дадеш толкова, колкото получаваш. — Тя хвана дръжката на вратата. — Жалко е, че не можеш да го разбереш.

После отвори вратата и слезе от каретата.

— Емили, почакай… — запротестира той и се спусна след нея. Девойката рязко се обърна и блокира пътя му, преди той да успее да направи крачка.

— Какво смяташ да правиш? Да отидеш и да кажеш на баща ми, че съм компрометирана и че съм виновна за всички смъртни грехове? А след това ще се върнеш в Лондон, за да съсипеш живота ми, докато аз слушам проповедите му? Не. Остави ми поне малко достойнство.

— Почакай…

— Не, връщай се в Лондон. Поговори с приятеля си. Не искам да стана причина за неговите неприятности. Само помни, че ако говориш с лорд Несфилд, между нас всичко ще приключи.

Джордан я погледна, лицето му изглеждаше пепеляво, но тя просто скръсти ръце на гърдите си и продължи да му препречва пътя.

— Добре — студено каза той накрая. — Както искаш.

После се обърна, качи се отново в каретата и нареди на кочияша да тръгва.

Затаила дъх, Емили продължи да гледа след него, докато екипажът не се скри от погледа й, като се питаше дали баща й ги бе видял през прозореца. Всъщност това нямаше значение. Налагаше се да му разкаже всичко, независимо каква болка щеше да му причини. Той бе единствената й надежда. Ако успееше да му обясни сериозността на ситуацията, баща й със сигурност щеше да й помогне да се върне в Лондон. А ако пристигнеше преди Джордан, можеше и да убеди лорд Несфилд, че цялата тази бъркотия, не се бе случила по нейна вина. А тя наистина имаше шанс да изпревари графа, защото двамата с Уоткинс бяха много уморени и не приемаха случая за толкова спешен като нея.

Бързо се отправи към дома си, като се чудеше как да обясни своята поява. Но щом влезе в гостната замръзна на мястото си, защото завари там не само баща си, а и братовчед си Лорънс.

Изненадата й се смени с чувство на облекчение.

— Благодаря на бога! Лорънс, ти ще ме заведеш в Лондон. Как се озова тук? На кон ли? Аз мога да яздя и ако побързаме…

— Не бързай толкова, детето ми — прекъсна я баща й. — Какво правиш тук? Как пристигна? Лорънс ми разказа невероятна история…

— Няма време, татко. — Емили се обърна към братовчед си: — Трябва да тръгнем веднага за Лондон.

— Какво се е случило? — Лицето на младежа се изкриви. — Нещо със Софи ли? Боже мой, какво са й направили? Ако това чудовище, баща й, я е наранил, аз…

Той млъкна, щом видя смутеното й изражение.

— Софи? — прошепна тя. — Защо се притесняваш за Софи?

Младият мъж се изчерви силно и девойката веднага разбра. Мили боже!

— Ти! Това си бил ти!

— Аз? — измърмори Лорънс и безпомощно погледна към чичо си. — Нямам представа за какво говориш.

— Как не, много добре знаеш, дявол да те вземе.

— Емили! — строго каза пасторът. — Как смееш да използваш такъв език!

Прииска й се да се разсмее. Само ако баща й знаеше… Всичко, което бе направила, думите, които бе изрекла, и за какво? Дори не бе забелязала това, което бе точно под носа й през цялото време. Бурната реакция на Лорънс към Софи… Повишеното внимание на Софи към него. Трябваше веднага да осъзнае, че са привлечени един към друг.

Разбира се, братовчед й твърдеше, че презира „снобката“ лейди Софи. Макар че след бала той вече не бе толкова упорит в своята неприязън. Дори небрежно й бе задал един или два въпроса за Софи и семейството й, но Емили бе решила…

— Как успя да я ухажваш, след като лорд Несфилд я държи толкова изолирана? — попита тя, опитвайки се да разбере какво се беше случило. — Сигурна съм, че той никога не би позволил това.

— Да я ухажвам? — с престорена изненада попита младежът.

— Проклет да си, Лорънс, престани да се правиш на глупак. Знам, че двамата със Софи сте се опитали да избягате.

Сега беше ред на баща й да погледне изненадано.

— Лорънс е опитал да избяга с лейди Софи? Но кога? Как?

— В Лондон, преди няколко седмици — отвърна кратко Емили. — Лорд Несфилд я хванал, докато напускала къщата, и Лорънс е бил принуден да избяга.

И през цялото това време е ставало дума за братовчед й. Със същия успех тя би могла и сама да стегне примката на врата си. Собственият й братовчед! Лорд Несфилд никога нямаше да повярва, че не е била замесена в плановете на му.

— Лорънс! — попита пасторът с най-поучителния си тон. — Вярно ли е това?

Младият мъж отмести поглед от нея към чичо си, след това наведе глава.

— Да.

— Господи, имай милост — промърмори мистър Феърчайлд. — Лорд Несфилд ще ми съдере кожата заради това.

Щеше да направи повече, помисли си мрачно Емили.

— Ах, Лорънс. Ако знаеш само какви неприятности причини…

— Не ме интересува — отвърна той с целия егоизъм на един влюбен. — Аз я обичам и тя ме обича.

Девойката се разсмя почти истерично.

— Младежка любов. Жалко, лорд Несфилд няма да разбере идеята. Той мисли, че си зестрогонец и си я омаял.

— Този идиот! Не ме интересуват парите му. Той има най-прекрасната дъщеря на света и дори не го осъзнава.

— В това е и целият проблем — той не го знае.

Емили се отпусна в едно кресло, напълно изтощена. Нейният маскарад, глупавият й маскарад е бил за нищо. Лъжите и игричките, вълнуващата й нощ с Джордан — всичко е било напразно. Бе напълно съсипана, репутацията й бе загубена, а съвсем скоро и животът й щеше да бъде застрашен. И всичко това, защото бе сляпа, за да проумее чувствата на братовчед си. Както и на приятелката си.

— Кога се случи това? — прошепна младата жена. — Мислех, че тя не ти харесва.

Лорънс закрачи из стаята с ръце на гърба си.

— Веднага забелязах колко е красива, разбира се. Още тогава завидях на мъжа, който щеше да я спечели. Но тя се държеше твърде надменно, дори хладно. След това на бала, когато ти ми каза за нейната срамежливост, започнах да преосмислям всичко.

Емили отново се изсмя горчиво. Превъзходно! Оказа се, че трябва сама да си благодари за това.

— После те изгубих от погледа си за известно време. Мислех, че е време да си тръгваме от бала, но не можах да те открия никъде.

Девойката се изправи в креслото и нервно погледна към баща си. По това време е била с Джордан в каретата.

— Тъй като последно разговаря със Софи — продължи Лорънс, — я потърсих, за да я попитам дали знае къде си. Намерих я сама и много объркана.

Той млъкна, а чертите му се изкривиха от гняв.

— Някакъв глупак се пошегувал за сцената, която баща й направил на дансинга и тя се чувстваше унизена и едва се сдържаше да не заплаче. Аз… аз направих единственото нещо, което ми хрумна, за да я развеселя. Поканих я на танц.

Емили въздъхна. Сцената оживя пред очите й. Лорънс, изпълнен с благородство при вида на страдащата Софи, и приятелката й, която му е благодарна за неговата доброта, въпреки жестокостта на останалите.

Лицето на Лорънс се смекчи и придоби замечтаното изражение на влюбен.

— Изтанцувахме два танца. Беше неописуемо блаженство.

Братовчед й бе танцувал два пъти? И го наричаше неописуемо блаженство? Наистина бе улучен от стрелата на Купидон, щом се бе променил толкова много.

— И след двата неописуеми танца, решихте да избягате? — попита удивено Емили.

— Разбира се, че не. — Той извърна поглед. — Когато се върнах в Лондон, знаех, че тя също е там за своя дебют в обществото. Така че аз… хмм… я проследих.

— Проследил си я? — попита пасторът с присвити очи.

— Наех детектив от Бонд стрийт, за да разбера къде е отседнала. И един ден, когато отиде да пазарува със своята прислужница, я последвах и… — Младежът погледна виновно чичо си. — Престорих се, че я срещам случайно на улицата.

— Искаш да кажеш, че си я излъгал?

Лорънс се сви смутено под обвинителния му поглед, а Емили едва се сдържаше да не заплаче. Невинното хитруване на братовчед й бледнееше в сравнение с това, което бе правила през последните седмици. Когато баща й разбереше, това можеше да го вкара преждевременно в гроба.

— Това беше незначителна лъжа, при това само една — възрази Лорънс. — Тя също искала да ме види, и то толкова силно, колкото аз нея, затова и започнахме да се срещаме често.

— И кога точно главата ти роди пагубната идея да избягаш с жена, с много по-високо положение от твоето и очевидно отвъд обхвата на портфейла ти, млади човече? — сърдито попита пасторът.

Лорънс сви рамене и гордо се извиси над възрастния мъж.

— Искам да ви съобщя, че печеля доста добре. Във всеки случай тя не се вълнува от това. Софи ме обича. Само това има значение.

— Така ли мислиш? — Мистър Феърчайлд поклати глава. — Да видим какво ще кажеш, когато тя започне да се оплаква, че не разполага със собствена карета или иска да си купи някоя дрънкулка. Шапката трябва да се избира според главата, синко.

Много вярна забележка — мрачно си помисли Емили.

— Не ме интересува какво мислиш, чичо — арогантно възрази Лорънс. — Аз ще се оженя за Софи. Веднага, щом я открия. — Той се отправи решително към Емили. — Наблюдавах къщата в Лондон и разпитах някои слуги, но не успях да открия нищо.

Коленичи пред нея и импулсивно сграбчи ръцете й, с измъчено лице, което дори малко я стресна.

— Скъпа братовчедке, моля те, кажи ми къде е. Ти си най-добрата й приятелка, сигурно знаеш. Слугите ми казаха, че е в провинцията, но я няма никъде. И за миг не повярвах на разказа на лейди Дънди за домашното парти, на което сте и двете. Какво са направили с нея? Тя наистина ли е сгодена, както ми каза лейди Дънди?

Девойката въздъхна. Проклетият глупак беше толкова объркан, толкова силно влюбен, че я болеше да го гледа. Ако можеше Джордан да изпитва същото към нея… Не, по-добре, че не беше така. Когато лорд Несфилд приключеше с нея, нямаше да е останало нищо за обичане.

— Братовчедке? — повика я младежът.

— Не е сгодена.

Емили се облегна в креслото. Сега трябваше да избере — да каже на Лорънс къде е Софи, или… да не каже нищо и да го предаде на лорд Несфилд. Но след онова, което й бе казал Джордан, тя беше сигурна, че маркизът ще унищожи Лорънс. Софи щеше да е нещастна, а Лорънс вероятно съсипан или убит, защото той никога не би приел пари от маркиза. Всеки друг, но не и нейният принципен и непреклонен братовчед.

Освен това, лорд Несфилд навярно щеше да обвини нея за всичко, което се бе случило, особено ако Софи упорито отстояваше чувствата си към Лорънс. Да не говорим, че точно Емили ги бе запознала зад гърба на лорда. Това щеше да му даде достатъчно основания, за да изпълни заплахите си.

Девойката въздъхна. Като ще е гарга, да е рошава.

— Тя е в Шотландия, в имението на лейди Дънди.

Той я изгледа подозрително.

— Но лейди Дънди в момента е в Лондон. Довела е дъщеря си за сезона.

Пасторът се намеси.

— Каква дъщеря? Най-голямата няма дори петнайсет. Поне така ми каза преди няколко месеца маркизът, когато го попитах за семейството й. Със сигурност е твърде млада.

— Слугите ми разказаха — възрази раздразнено Лорънс, — че лейди Дънди и дъщеря й — лейди Ема, са отседнали в имението на лорд Несфилд.

Възрастният човек се намръщи.

— Тя не се казва Ема и…

Той млъкна и в същото време Лорънс впи поглед в Емили.

— Това е дълга история — прошепна тя. — Всичко ще ти разкажа, татко, веднага щом Лорънс си тръгне.

Обърна се към братовчед си и бързо му разказа всичко, което й бе казала лейди Дънди за това къде се намира имението й.

— Сега тръгвай. Отивай да вземеш своята Софи, но се пази от лорд Дънди. Сигурна съм, че внимателно пази своята племенница.

— Благодаря ти, братовчедке. — Лорънс я прегърна през кръста и я целуна по бузата, за голяма нейна изненада. — Никога няма да забравя твоята услуга.

Аз също, помисли тя с горчивина. Беше дошло време да изпълни най-неприятната си задача — да обясни всичко на баща си. Пасторът я гледаше с очакване и не й оставаше нищо друго, освен да го направи. Започна с предложението на лорд Несфилд и лейди Дънди, но не можа да продължи по-нататък.

— И ти се съгласи на това? — избоботи баща й. — Съгласила си се да заблудиш стотици хора?

— Лорд Несфилд не ми остави никакъв избор. — Девойката преглътна. — Татко, има нещо, което не знаеш, за това как почина мама.

Когато Емили завърши историята си за лауданума и как бе открила майка си мъртва, в присъствието на лорд Несфилд като свидетел, баща й изглеждаше смъртно блед. Той се отпусна на един стол с празен поглед, зареян в пространството. След това, за ужас на дъщеря си, започна да се смее горчиво и гневно.

— Татко — възкликна тя и бързо тръгна към него. — Ти трябва да се съвземеш. Знам, че звучи ужасно, но…

— Съжалявам, Емили — произнесе пасторът с болка. — Просто съм много ядосан на себе си. Отдалечих се от теб и в резултат на това не забелязах, че си се озовала във властта на този човек, а през цялото време съм можел да го предотвратя.

— За какво говориш?

Баща й я погледна измъчено, после хвана ръката й в своята.

— Скъпо мое момиче. Твърде дълго пренебрегвахме тази тема. Дойде време да ти разкажа какво знам за смъртта на майка ти.