Владимир Набоков
Покана за екзекуция (6)

VI

Какво беше това — през всичко страшно, нощно, неповратливо, — какво бе всъщност това? Последно се отдръпна то, неохотно отстъпи пред тежките, огромни талиги на съня и ето сега първо изтича — толкова приятно, приятно растящо, изсветляващо, обливащо горещо сърцето: Марфинка тепърва ще дойде!

На поднос като в театър Родион; внесе лилава бележка. Приседнал в постелята, Цинцинат прочете следното: „Милион извинения! Непростима грешка! След сверка с члена в закона стана ясно, че свиждане се дава едва след изтичането на седмица от съда. И така, ще отложим до утре. Бъдете ми здравичък, поздравете ни, при нас е все същото, грижи до гуша, боята, изпратена за караулните, отново се оказа негодна, за което вече писах, но без резултат.“

Родион, като внимаваше да не гледа към Цинцинат, прибираше вчерашните съдини от масата. Времето очевидно бе навъсено: проникващата отгоре светлина беше сива и тъмното кожено облекло на милозливия Родион изглеждаше овлажняло, сбръчкано.

— Какво да се прави — рече Цинцинат, — добре, добре… Все едно съм безсилен. (Другият Цинцинат, по-малкият, плачеше, свит на кравайче.) Като ще е утре, да е утре. Но аз ще ви помоля да извикате…

— Моментално — изтърси Родион с такава готовност, като че само за това бе жадувал — втурна се навън, — но директорът, след като бе чакал твърде нетърпеливо зад вратата, се появи секунда по-рано, затова се сблъскаха.

Родриг Иванович държеше стенен календар — и не знаеше къде да го остави.

— Милион извинения — провикна се той, — непростима грешка! След сверка с члена в закона… — Като повтори дословно бележката си, Родриг Иванович седна в краката на Цинцинат и припряно добави: — Във всеки случай можете да подадете оплакване, но мой дълг е да ви предупредя: най-близкият конгрес ще бъде свикан наесен, а дотогава много нещо ще изтече. Ясно ли е?

— Нямам намерение да се оплаквам — каза Цинцинат, — но искам да ви попитам: съществува ли в мнимата природа на мнимите неща, с които е пълен този мним свят, поне едно нещо, което да гарантира, че ще изпълните обещанието си?

— Обещание ли? — учудено попита директорът, като престана да си вее с картонената част на календара (крепостта по залез, акварел). — Какво обещание?

— За утрешното идване на моята жена. Дори в дадения случай да не ми дадете гаранция — поставям въпроса по-широко: съществува ли изобщо, може ли да съществува в този свят поне някаква осигуровка, сигурност за каквото и да било — или дори самата идея за гаранция е неизвестна тук?

Пауза.

— А горкият ни Роман Висарионович — каза директорът, — научихте ли? Разболя се, настинал е и както май изглежда, доста сериозно…

— Чувствувам, че за нищо на света няма да ми отговорите; това е логично — защото и безотговорността в края на краищата си изработва своя логика. Преживях трийсет години уж сред топли на допир привидения, като криех, че съм жив и действителен — но сега, когато съм заловен, няма защо да се свеня от вас. Поне ще проверя на практика цялата несъстоятелност на дадения свят.

Директорът се окашля и продължи преспокойно:

— Дотолкова сериозно, че аз като лекар не съм сигурен дали ще може да присъствува — тоест дали ще оздравее навреме bref^[1], дали ще успее да присъствува на вашия бенефис…

— Махнете се — едва намери сили да произнесе Цинцинат.

— Не падайте духом — продължи директорът. — Утре, утре ще се осъществи това, за което мечтаете… Ама приятен календар, нали? Художествена изработка. Не, не съм го донесъл за вас.

Цинцинат притвори очи. Когато погледна отново, директорът бе застанал гърбом към него насред килията. На стола още се виждаше кожената престилка и червеникавата брада, оставена очевидно от Родион.

— Понастоящем значи ще се наложи особено хубаво да подредим вашата обител — каза той, без да се обръща, — да сложим всичко в ред по случай утрешната среща… Докато мием тук пода, ще ви помоля… вас ще помоля.

Цинцинат отново стисна очи и смаленият глас продължи:

— … вас ще помоля да излезете в коридора. Няма да продължи много. Ще употребим всички усилия, та утре както трябва, чисто, празнично, тържествено…

— Махнете се — възкликна Цинцинат, като се надигна, целият разтреперан.

— Хич не можем — важно произнесе Родион, докато оправяше ремъците на престилката. — Ще требе тука таквоз — да пошетам. Я колко прахоляк… Сетне и вие ще сте доволен.

Той се погледна в джобното огледалце, бухна си брадата върху бузите и като се приближи най-сетне до кревата, подаде на Цинцинат да се облече. В пантофите предвидливо бе поставена малко смачкана хартия, а полите на халата бяха грижливо подгънати и забодени. Като се олюляваше, Цинцинат се облече и опрян леко на ръката на Родион, излезе в коридора. Там седна на столчето, мушнал ръце в ръкавите като болен. Родион се захвана да чисти, оставил вратата широко разтворена. Столът бе поставен върху масата; чаршафът бе смъкнат от кревата; издрънча дръжката на кофата; течението прелисти хартиите на масата и един лист се зарея към пода.

— Какво сте се умърлушили? — подвикна Родион, като извиси глас над шума от водата, шляпането, тракането. — Я идете да се разходите малко из коридорите… Няма страшно — тука съм, на, ако стане нещо, ще ми викнете…

Цинцинат послушно стана от столчето, но щом тръгна покрай студената стена, явно сродна на канарата, върху която бе израснала крепостта, щом се отдръпна на няколко крачки — и то какви крачки! — слаби, безтегловни, смирени, щом обърна местоположението на Родион, на отворената врата, на кофите в отдалечаващата се назад перспектива — и почувствува струя свобода. Тя се плисна по-нашироко, когато свърна зад ъгъла. Голите стени не бяха оживени от нищо освен от потни петна и пукнатини; само на едно място някой бе писал с охра, с бояджийски размах: „Проба на четката, проба на че“ — и уродливо петно. Нали не беше свикнал да се движи сам, мускулите му омекнаха, взе да го пробожда в ребрата.

И тогава Цинцинат се спря, като се озърташе, сякаш току-що бе попаднал в тези каменни дебри, събра цялата си воля, представи си своя живот в пълен ръст и се опита докрай точно да си изясни своето положение. Обвинен в най-страшното престъпление, в гносеологична гнусотия, толкова рядка и неудобна за назоваване, че се налагаше да използуват заобикалки от рода на: непроницаемост, непрозрачност, препятствие; осъденият на смъртно наказание заради това престъпление; затвореният в крепостта в очакване на неизвестния, но близък, неминуем срок на това наказание (което ясно се предусещаше от него като изскубване, изтръгване и изскърцване на чудовищен зъб, при което цялото му тяло беше възпален венец, а главата му този зъб); застаналият сега в коридора на тъмницата със замиращо сърце — още жив, неначенат, още цинцинатен — Цинцинат Ц. почувствува безумен порив за свобода, за най-обикновена, предметна, предметно-осъществима свобода и мигновено си представи — с такава чувствена яснота, сякаш всичко това бе течащо, венцеобразно излъчване на съществото му — града зад пресъхналата река, града, от всяка точка на който се виждаше — ту така, ту другояче, ту по-ясно, ту по-синкава — високата крепост, в която се намираше той сега. И толкова силна и сладка бе тази вълна от свобода, че всичко му се стори по-хубаво, отколкото беше наистина: неговите надзиратели, каквито всъщност бяха всички, му се сториха по-сговорчиви… в тесните видения на живота разумът се взираше за възможна пътечка… пред очите му играеше някаква мечта… като хиляди пъстроцветни иглици около ослепителния слънчев кръг върху никелирана топка… Застанал в коридора на зандана и заслушан в пълногласния звън на часовника, който тъкмо бе започнал отмереното си броене, той си представи живота на града такъв, какъвто биваше в този свеж утринен час: Марфинка, свела очи, върви с кошничка в ръка от къщи по синкавия плочник, зад нея на три крачки юначага с черни мустаци; плават, плават по булеварда изработените във вид на лебеди или лодки електрически вагончета, в които седиш като в люлка от въртележка; от мебелните складове изнасят за проветряване дивани, кресла, мимоходом на тях посядват да починат ученици, мъничкият дежурен с количка, пълна с дебели тетрадки и учебници, си бърше челото като хамалин; по освежения влажен паваж тракат механични двуместни „часовничета“, както ги наричат тук в провинцията (а това са изродените потомци на автомобилите от миналото, на онези великолепни лакирани раковини… защо ли си спомних? А, от снимките в списанието); Марфинка избира плодове; грохнали, страшни коне, отдавна, отдавна престанали да се чудят на забележителностите на ада, разкарват от фабриките стоки; улични продавачи на хляб със златисти лица, с бели манти дерат гърла, жонглират с хлебчета: подхвърлят ги високо, хващат ги и отново ги премятат; на прозореца, обраснал с глицинии, четирима весели телеграфисти пият, чукат се и вдигат чаши за здравето на минувачите; прочутият каламбурист, алчен качулат старец с червени копринени панталони, лапа горещи печени хухрики в павилиона до Малките езера; ето, облаците са се разкъсали и при музиката на духовия оркестър петнистото слънце тича по полегатите улици, наднича в пресечките; бързо вървят минувачи; мирише на липа, на карбурин, на мокър прахоляк; вечният водоскок пред мавзолея на капитан Сънни широко пръска каменния капитан, барелефа до слонските му крака и люшкащите се рози; Марфинка, свела очи, си отива към къщи с пълната кошница, след нея на три крачки русоляво конте… Така Цинцинат гледаше и слушаше през стените, докато биеше часовникът, и макар че всичко в този град наистина беше винаги напълно мъртво и ужасно в сравнение с тайния живот на Цинцинат и с неговия престъпен плам, макар да знаеше това със сигурност и да знаеше, че няма надежда, все пак в тази минута му се прииска да попадне на познатите пъстри улици… но ето часовникът отброи, въображаемото небе се замрежи и тъмницата отново влезе в сила.

Цинцинат затаи дъх, тръгна, спря отново, ослуша се: някъде отпред, от неизвестна далнина, долиташе чукане.

Това бе равномерно, ситно, тупкащо чукане и Цинцинат, на когото му затрепериха всичките листенца, усети покана в него. Той продължи нататък, много внимателен, блещукащ, лек; за кой ли път сви зад ъгъл. Чукането спря, но сетне като че прелитна по-близо като невидим кълвач. Чук, чук, чук. Цинцинат ускори крачка и отново тъмният коридор се прегъна. Изведнъж стана по-светло — макар и не като денем, — ето чукането стана определено, доволно от себе си. Отпред бледо осветената Емочка хвърляше топка по стената.

Проходът на това място бе широк и отначало на Цинцинат му се стори, че в лявата стена има голям дълбок прозорец, откъдето се лее тази странна допълнителна светлина. Навела се, за да вдигне топката, а заедно с това и да си дръпне чорапа, Емочка хитро и свенливо се озърна. По голите й ръце и покрай пищялките стърчаха светли косъмчета. Очите й блестяха през белезникавите мигли. Ето тя се изправи, като отметна от лицето ленените къдрици със същата ръка, с която държеше топката.

— Тук е забранено да се идва — каза тя; имаше нещо в устата си, то тропна зад бузата й, удари се в зъбите.

— Какво смучеш? — попита Цинцинат.

Емочка изплези език; върху самостоятелно живото му крайче трепкаше кисело бонбонче.

— Имам още — каза тя, — искате ли?

Цинцинат поклати глава.

— Тук е забранено — повтори Емочка.

— Защо? — попита Цинцинат.

Тя мръдна рамо и кръшно огъната, извила ръка с топката и напрегнала прасци, се, приближи до мястото, където, стори му се, бе нишата, прозорецът — и там, като се занамества, изведнъж станала по-кокалеста, се настани върху каменната издатина като на прозоречен перваз.

Не, това само беше подобие на прозорец; по-скоро — витрина, а в нея — да, разбира се, как да не ги познае! — изглед към Тамарини градини. Изрисуван в няколко ракурса, изпълнен в мътнозелени тонове и осветен със скрити крушки, този изглед приличаше не толкова на терариум или на театрален макет, колкото на декор, върху чийто фон се напъва духов оркестър. Всичко бе предадено доста точно в смисъл на групи и перспективи — и да не бяха унилите бои, да не бяха неподвижните дървесни върхари и тромавото осветление, човек можеше примижал да си представи, че гледа през прозореца в кулата, ето от тази тъмница към онези градини. Снизходителният поглед разпознаваше тези пътища, тези къдрави зелени горички и входа отдясно, и отделни тополи, и дори бледата мазка посред неубедителната синева на езерото — вероятно лебед. А в дълбочина, в условната мъгла се заобляха хълмовете, над тях, на това тъмносивкаво небе, под което, живеят и умират преструванковците, бяха застанали неподвижни кълбести облаци. И всичко това бе някак опушено, вехто, покрито с прах, и стъклото, през което гледаше Цинцинат, бе на петна — по някои от тях можеха да се възстановят детски пет пръста.

— Все пак ме изведи дотам — прошепна Цинцинат, — умолявам те.

Той седеше до Емочка на каменната издатина и двамата се вглеждаха в изкуствената далечина във витрината, тя загадъчно местеше пръст по лъкатушните пътеки и косата й миришеше на ванилия.

— Тейко идва — изведнъж дрезгаво и припряно избъбри тя, като се озърна; скочи на пода и се скри.

Наистина от страната, противоположна на тази, откъдето бе дошъл Цинцинат (отначало дори си помисли — има огледало), се приближаваше Родион, като подрънкваше ключовете.

— Заповядайте си вкъщи — рече той шеговито.

Светлината във витрината изгасна, Цинцинат направи крачка с намерението да се върне по същия път, по който бе стигнал дотук.

— Къде, къде — подвикна Родион, — вървете направо, по-близо е.

И едва тогава Цинцинат разбра, че чупките на коридора не са го отвеждали наникъде, а са представлявали широк многоъгълник — защото сега, свърнал зад ъгъла, видя в дъното своята врата, а преди да стигне до нея, мина покрай килията, в която държаха новия арестант. Вратата на тази килия бе широко разтворена и там в раираната си дреха бе стъпил на стола вече виденият симпатичен нисък дебеланко и закачваше календара на стената: чук, чук — като кълвач.

— Не се заглеждайте, моме гиздава — добродушно промълви Родион. — Вкъщи, вкъщи. Ама как ви е почистено, а? Сегинка не е срамота да срещате гости.

Особено май се гордееше, че паякът беше настанен в чиста, безупречно правилна паяжина, очевидно току-що създадена.