Владимир Набоков
Покана за екзекуция (17)

XVII

Обичаят изискваше преди смъртното наказание неговият пасивен и неговият активен участник заедно да се явят на кратко прощално посещение при всички най-важни чиновници, но за ускоряване на ритуала бе решено, че тези лица ще се съберат в извънградската къща на заместник-управителя на града (самият управител, негов племенник, отсъствуваше — гостуваше у приятели в Притомск) и че за вечеря, без церемонии, там ще пристигнат Цинцинат и м’сю Пиер.

Беше тъмна нощ със силен топъл вятър, когато те двамата с еднакви наметала, пеш, съпровождани от шестима войници с алебарди и фенери, преминаха през моста за спящия град и като прекосиха главните улици, по скалистите пътеки между шумящите градини тръгнаха да се качват нагоре по склона.

(Още на моста Цинцинат се обърна, освободи главата си от качулката на наметалото: синята, сложна грамада на крепостта с многото кули се издигаше в матовото небе, където кайсиената луна бе зачеркната от облак. Тъмнината над моста мигаше и се бърчеше от прилепите.

— Вие обещахте… — прошепна м’сю Пиер, като му стисна леко лакътя, и Цинцинат отново си нахлупи пашкула.)

Тази нощна разходка, която изглеждаше, че ще бъде толкова изобилна на печални, безгрижни, пеещи, шепнещи впечатления — защото какво е споменът, ако не душата на впечатлението, — се оказа всъщност неясна, незначителна и префуча толкова бързо, както бива само сред твърде позната местност, в мрака, когато разноцветните дневни дроби се заменят от целите числа на нощта.

В края на тясната и мрачна алея, където пукаше чакълът и миришеше на смрика, изведнъж се появи театрално осветен вход с белезникави колони, с фризове по фронтона, с лаврови дръвчета в качета и след като едва се забавиха във вестибюла, където прехвръкваха сякаш райски птици слугите, ронещи пера върху черно-белите плочи — Цинцинат и м’сю Пиер преминаха в залата, бучаща от многолюдното сборище. Тук бяха всички.

Тук изпъкваше с характерната си буйна коса завеждащият градските фонтани; тук припламваше с тежките си златни ордени черният мундир на шефа на телеграфистите; тук се намираше руменият, с неприличен нос началник на снабдяването; и с италианското фамилно име укротителят на лъвове; и съдията, глух старец; и със зелени лачени обувки управителят на парковете; и множество още други свръхтежки, именити, беловласи личности с отблъскващи лица. Дами липсваха, ако не се смята настоятелката на учебния окръг, малко пълна, със сив редингот мъжка кройка, възрастна жена с големи плоски бузи и гладка, лъскава като стомана прическа.

Някой сред общ смях се подхлъзна на паркета. Полилеят изпусна една от своите свещи. Върху малкия ковчег, вече изложен за оглед, някой бе положил букет. Застанал отстрани с Цинцинат, м’сю Пиер посочи тези явления на своя възпитаник.

Но ето че домакинът, мургав старец с къса остра брадичка, плесна с ръце, вратите се разтвориха и всички преминаха в трапезарията. М’сю Пиер и Цинцинат бяха настанени един до друг начело на ослепителната трапеза и отначало сдържано, без да нарушат приличието, с доброжелателно любопитство, преминаващо у някои в скрито умиление, всички почнаха да поглеждат еднакво, с хамлетовски вид, облечената двоица; след това, тъй като върху устните на м’сю Пиер взе да се разгаря усмивка и той започна да говори, погледите на гостите все по-откровено се насочваха към него и Цинцинат, който, без да бърза, усърдно и съсредоточено — като че търсеше решението на задача — балансираше ножа за рибата по различни начини, ту върху солницата, ту върху извивката на вилицата, ту го изправяше до кристалната вазичка с бяла роза, украсяваща неговия прибор за разлика от останалите.

Слугите, комплектувани от най-чевръстите контета в града — най-добрите представители на неговата малинова младеж, — пъргаво разнасяха ястията (като понякога дори прехвърчаваха с блюдото над масата) и общото внимание бе привлечено от учтивата грижовност, с която м’сю Пиер ухажваше Цинцинат, веднага променяйки разговорната си усмивка с минутна сериозност, докато внимателно слагаше вкусното късче в чинията му — след което, с предишния закачлив блясък върху розовото неокосмено лице, продължаваше да води извънредно остроумен разговор с цялата маса — и изведнъж, насред думата, леко привел се, да грабва сосиерата или съдинката с пипера, поглеждайки въпросително Цинцинат, който впрочем не докосваше никакво ядене, а все така тихо, внимателно и усърдно местеше ножа.

— Вашата бележка — весело каза м’сю Пиер, като се обърна към началника на градското движение, който го бе прекъснал и сега предвкусваше очарователна реплика, — вашата забележка ми напомни известния анекдот за лекарската тайна.

— Разкажете, ние не го знаем, ах, разкажете го — насочиха се към него гласове от всички страни.

— Моля — каза м’сю Пиер. — Отива при гинеколога…

— Ще прощавате, дето се бъркам — каза укротителят на лъвовете (прошарен мустакат мъж с пурпурна орденска лента), — но утвърден ли е господинът, че таз анекдота е целева за ушите… — Той изразително посочи Цинцинат с очи.

— Оставете, оставете — строго отвърна м’сю Пиер, — аз никога не бих си разрешил дори най-малката непристойност в присъствието… Значи една старичка дама отива на гинеколог (м’сю Пиер леко издаде долната си устна), „Имам, казва, доста сериозна болест и се страхувам, че ще умра от нея,“ — „Симптомите?“ — пита докторът. „Главата ми трепери, докторе…“ — М’сю Пиер, като фъфлеше и трепереше, изобрази старицата.

Гръмна смях. На другия край на трапезата глухият съдия, страдалчески изкривил лице като от запек, на смях въвираше голямото си сиво ухо в лицето на егоиста, свой съсед, превиващ се от смях, и като го дърпаше за ръкава, го умоляваше да съобщи какво е разказал м’сю Пиер, който в същото време през цялата дължина на масата лениво следеше съдбата на своя анекдот и примигна едва когато някой най-сетне удовлетвори любопитството на клетника.

— Вашият удивителен афоризъм, че животът е една лекарска тайна — подхвана завеждащ фонтаните, който така пръскаше ситни слюнки, че около устата му се извиваше дъга, — може да бъде чудесно приложен към странния случай, станал тези дни в семейството на моя секретар. Представете си…

— Как е, Цинцинат, плашиш ли се? — със състрадателен полушепот попита един от бляскавите слуги, докато наливаше вино на Цинцинат; той вдигна поглед; беше неговият шурей шегобиецът. — Плашиш се, нали? Я му гаврътни преди венчавката…

— Какво си позволявате? — студено пресече бъбривеца м’сю Пиер и той прегърбен отстъпи, и ето вече се наведе с бутилката си през рамото на следващия гост.

— Господа! — възкликна домакинът, като се привдигна и застана с чаша бледожълта ледена напитка в ръката на равнището на колосания си нагръдник. — Предлагам наздравица за…

— Горчиво! — подвикна някой и останалите подхванаха вика.

— … На брудершафт, заклинам ви… — с променен глас, тихо, с лице, изкривено в молба, се обърна м’сю Пиер към Цинцинат, — не ми отказвайте това, заклинам ви, така се прави винаги, винаги…

Цинцинат безучастно докосваше провисналите на коси тръбички краища на мократа бяла роза, която машинално бе извадил от съборената ваза.

— … В края на краищата имам право да изисквам — трескаво прошепна м’сю Пиер и изведнъж с рязък, пресилен смях изля от чашата си капка вино върху темето на Цинцинат, а сетне ръсна и себе си.

— Браво, браво! — екнаха викове наоколо и съсед се обръщаше към съседа, изразявайки с патетична мимика почуда, възхищение, звънваха, чукнали се, нечупливите чаши, ябълки колкото детска глава ярко се трупаха сред прашносините чепки грозде върху наперения сребърен кораб, масата се издигаше като полегата елмазена планина, из мъглите на живописта върху тавана пътешествуваше многоръкият полилей, разплакан, бликащ лъчи, без да намира пристан.

— Трогнат съм, трогнат съм — повтаряше м’сю Пиер, до него се приближаваха поред, поздравяваха го. Някои при това се препъваха, тук-таме пееха. Шефът на градските пожарникари беше неприлично пиян; в залисията двама слуги се мъчеха незабелязано да го извлекат навън, но той пожертвува задните поли на фрака си, както гущерът опашката си, и остана. Почтената настоятелка, като се изчервяваше на петна, като се отмяташе безмълвно и напрегнато на облегалката на стола, се бранеше от началника на снабдяването, който закачливо насочваше към нея пръста си, приличащ на морков, сякаш се канеше да я прободе или да я погъделичка, и повтаряше: „Гъди-гъди-гъди-гъди!“

— Хайде да излезем на терасата, господа — провъзгласи домакинът и тогава братът на Марфинка и синът на доктор Синеоков дръпнаха завесата, дървените й халки изтрещяха; сред люлеещата се светлина на изрисувани улични лампи се разкри каменна площадка, преградена в дълбочина от кегловидните стълбчета на парапета, между които гъсто се чернееха двойни късчета от нощта.

Ситите мъркащи гости се разположиха в ниските кресла. Някои се навъртаха около колоните, други край парапета. Там бе и Цинцинат, който въртеше в пръстите си мумия на пура, и до него, без да го поглежда, но като го докосваше непрекъснато ту с гръб, ту с хълбок, м’сю Пиер говореше сред одобрителните възгласи на слушателите:

— Фотографията и риболовът — ето моите най-важни увлечения. Колкото и да ви се види странно, за мен славата, почестите са нищо в сравнение със селската тишина. Ето вие недоверчиво се усмихвате, драги ми господине (между другото се обърна той към един от гостите, който веднага се отрече от усмивката си), но ви се кълна, че е така, а аз не се кълна на вятъра. Тази любов към природата ми завеща моят татко, който също не умееше да лъже. Мнозина от вас, разбира се, го помнят и могат да потвърдят дори писмено, ако се наложи.

Застанал до парапета, Цинцинат неясно се вглеждаше в тъмнината — и ето че като по поръчка тъмнината примамливо побледня, защото чистата сега и висока луна се изплъзна от астраганените облачета, покри с лак храсталаците и пламна в езерата с трели от светлина. Изведнъж с рязко движение на душата си Цинцинат разбра, че се намира в самото сърце на Тамарини градини, толкова паметни за него и изглеждащи толкова недостижими; мигновено свързал едно с друго, разбра, че неведнъж бе минавал оттук с Марфинка покрай същата тази къща, в която се намираше сега и която тогава му се явяваше като бяла вила със заковани прозорци, прозираща сред листака на хълмчето… Сега, като оглеждаше местността с угрижен поглед, той без усилие освобождаваше от обвивката на нощната мъгла познатите полянки или, напротив, избърсваше от тях излишния лунен прах, за да ги направи точно такива, каквито бяха в паметта му. Като реставрираше изчернената от саждите на нощта картина, виждаше как по стария начин се разпределят горичките, пътеките, ручеите… В далечината, опиращи в металното небе, бяха застинали на гигантски вълни примамливи хълмове сред синкавия блясък и сред гънките на мрака…

— Балкон, луна, той и тя — каза м’сю Пиер, усмихвайки се на Цинцинат, който сега забеляза, че всички го гледат с гальовно, очаквателно внимание.

— На пейзажа ли се любувате? — мазно изрече, положил ръце на гърба, управителят на парковете. — Вие… — Той млъкна и като че леко смутен, се обърна към м’сю Пиер: — Извинете, ще разрешите ли? Аз всъщност не бях представен…

— Ах, моля ви, моето разрешение не е необходимо — учтиво отвърна м’сю Пиер, докосна Цинцинат и тихо каза: — Този господин иска да поговори с теб.

— Пейзажът… На пейзажа ли се любувате? — повтори, като се окашля в шепа, управителят на парковете. — Но сега малко нещо се вижда. Почакайте само, точно в полунощ — това ми обеща главният инженер… Никита Лукич! Ей, Никита Лукич!

— Аз го замествам — с бодър глас се обади Никита Лукич и се наведе напред, като услужливо, въпросително и радостно обръщаше ту към един, ту към друг своето младолико, месесто лице с бели мустаци като четчица и удобно положил ръце върху раменете на управителя на парковете и на м’сю Пиер, между които надничаше, зачака.

— Тъкмо разказвах, Никита Лукич, че обещахте точно в полунощ по случай…

— Ама разбира се — сочно отсече главният инженер. — Всякак ще има сюрприз. Не берете грижа. А колко стана часът, момчета?

Той освободи чуждите рамене от натиска на широките си ръце и угрижено потъна из стаите.

— Ето, след някакви си осем часа вече ще бъдем на площада — каза м’сю Пиер и отново натисна капачето на джобния си часовник. — Ще се наложи да поспим малко. Не ти ли е студено, мили? Господинът каза, че ще има сюрприз. Наистина много ни глезят. Тази рибка на вечерята беше безподобна.

— Стига, спрете се — дочу се ниският глас на настоятелката, насочила генералския си гръб и кифличката на побелялата си перука право към м’сю Пиер, както отстъпваше пред показалеца на началника на снабдяването.

— Гъди-гъди-гъди — закачливо писукаше той, — гъди-гъди-гъди.

— По-кротко, мадам — извика м’сю Пиер, — мазолите ми не са за обществено ползуване.

— Чаровна жена — съвсем безизразно, между другото отбеляза началникът на снабдяването и като подскачаше леко, се насочи към групата мъже, застанали до колоната — сянката му се смеси с техните сенки, ветрецът залюля хартиените фенери и от мрака се отделяше ту ръка, важно засукваща мустак, ту чашка, вдигната до старчески рибешки устни, които се напъваха да стигнат захарта на дъното.

— Внимание! — извика внезапно домакинът, като профуча вихрено между гостите.

Отначало в градината, сетне по-нататък, после още по-далече, покрай алеите, в дъбравите, из полянките и ливадите, поотделно и на групи се запалваха рубинени, сапфирени, топазени светлинки, които постепенно изпълваха нощта с пъстрите си мъниста. Гостите заахкаха. М’сю Пиер, вдишал със свистене въздух, сграбчи Цинцинат за китката. Светлинните заемаха все по-голяма площ: ето проточиха се по дължината на отдалечената долина, ето че се прехвърлиха във вид на дълга брошка от другата страна, ето вече наизскачаха по първите склонове, а сетне се закатериха по хълмовете, като се промъкваха в най-скритите гънки, душеха върховете, прехвърляха се през тях!

— Ах, колко чудесно! — прошепна м’сю Пиер, притиснал за миг бузата си до бузата на Цинцинат.

Гостите заръкопляскаха. В продължение на три минути светиха разноцветно към милион крушки, умело наредени в тревата, на клоните, по скалите и разположени по такъв начин, че по целия нощен пейзаж да образуват разкрит нашироко монограм от П. и Ц., обаче не съвсем сполучлив. След това угаснаха всичките изведнъж и непроницаемата тъмнина се приближи до терасата.

Когато инженер Никита Лукич се появи отново, го наобиколиха и искаха да го подхвърлят на ръце. Но беше време вече да мислят за заслужена почивка. Преди гостите да си затръгват, домакинът предложи м’сю Пиер и Цинцинат да бъдат фотографирани до парапета. М’сю Пиер, макар и сниман, все пак сам ръководеше операцията. Светлинният взрив озари белия профил на Цинцинат и безокото лице до него. Лично домакинът подаде наметалата и излезе да ги изпрати. Във вестибюла мрачните войници громоляха сънено и си вземаха алебардите.

— Неописуемо съм поласкан от посещението — обърна се на раздяла домакинът към Цинцинат. — Утре — по-точно тази сутрин — ще бъда там, разбира се, и не само като официално лице, но и като частно. Моят племенник ми каза, че се очаквало голямо струпване на публика. — Е, наслука — в промеждутъка между трикратното разцелуване каза той на м’сю Пиер.

Цинцинат и м’сю Пиер, съпровождани от войниците, навлязоха в алеята.

— Ти, общо взето, си добро момче — произнесе м’сю Пиер, когато малко се отдалечиха, — само защо винаги някак… Твоята свенливост оставя най-тягостно впечатление у външните хора. Не зная как е за теб — добави той, — но макар че аз, разбира се, съм във възторг от тази илюминация и тъй нататък, ми се появиха киселини и подозирам, че далеч не всичко е било приготвено с краве масло.

Вървяха дълго. Беше много тихо и мъгливо.

„Чук-чук-чук“ — неясно се дочу някъде отляво, когато слизаха по улица Стръмна. — „Чук-чук-чук.“

— Подлеци — измърмори м’ею Пиер. — А се клеха, че е вече готово.

Най-сетне преминаха през моста и започнаха да се изкачват нагоре. Вече бяха прибрали луната и гъстите кули на крепостта се сливаха с облаците. Горе до трите порти по халат и нощен калпак ги чакаше Родриг Иванович.

— Е, как беше? — попита нетърпеливо той.

— Само вие ни липсвахте — сухо рече м’сю Пиер.