Владимир Набоков
Покана за екзекуция (10)

X

— Когато вълчето се запознае по-отблизо с моите възгледи, ще престане да ме отбягва. Впрочем нещичко е вече постигнато и аз от сърце се радвам — говореше м’сю Пиер, седнал по навик странишком до масата, плътно кръстосал тлъсти кълки, вземайки с една ръка беззвучни акорди върху покритата с мушама маса. Подпрял глава, Цинцинат лежеше на кревата.

— Сега сме сами, а вън вали — продължи м’сю Пиер. — Такова време подпомага задушевните шушукания. Хайде веднъж завинаги да изясним… Имам чувството, че ви учудва, дори ви отблъсква отношението на нашето началство към мен; излиза, че положението ми е по-особено — не, не, не възразявайте — хайде да бъдем наясно, щом се е стигнало дотам. Разрешете да ви кажа две неща. Вие познавате нашия мил директор (между другото вълчето не е съвсем справедливо към него, но за това по-късно…), вие знаете колко е впечатлителен, колко е пламенен, как се увлича по всичко ново — мисля, че и по вас се е увличал през първите дни, — така че огънят, който е пламнал у него към мен, не бива да ви смущава. Защо да сме толкова ревниви, приятелю. Второ, колкото и да е чудно, очевидно вие досега не знаете заради какво съм попаднал тук — а ето, когато ви кажа, ще разберете много неща. Извинете, какво е това на врата ви — ето тук, тук, да, тук?

— Къде? — машинално попита Цинцинат, като си опипваше вратните прешлени.

М’сю Пиер се приближи до него и седна в края на кревата.

— Ето тук — каза той, — но сега виждам, че просто сянката е падала така. Стори ми се — някаква малка подутина. Вие малко сковано си движите главата. Боли ли ви? Да не сте простинали?

— Ах, не се занимавайте с мен, моля ви — скръбно продума Цинцинат.

— Не, чакайте. Ръцете ми са чисти, позволете да опипам тук. Като че все пак… Ето тук не боли ли? А тук?

С малката си, но мускулеста ръка той бързо докосваше Цинцинат по врата, внимателно го оглеждаше и дишаше през нос с леко свирене.

— Не, нищо ви няма. Всичко е наред — каза той най-сетне, като се отдръпна и плесна пациента по тила. — Само дето ви е ужасно тънък, но иначе всичко е нормално, защото, знаете ли, понякога се случва… Покажете си езика. Езикът е огледалото на стомаха. Завийте се, завийте се, тук е хладно. Та за какво разговаряхме? Напомнете ми.

— Ако наистина ми желаехте доброто — каза Цинцинат, — щяхте да ме оставите на мира. Идете си, моля ви.

— Нима не искате да ме изслушате — възрази с усмивка м’сю Пиер, — нима толкова упорито вярвате в безпогрешността на своите изводи, които на всичкото отгоре не зная — забележете, — не ги зная.

Цинцинат мълчеше умърлушен.

— Затова ми разрешете да ви разкажа — някак тържествено продължи м’сю Пиер — какъв вид престъпление съм извършил. Обвиниха ме — с право или не, това е друг въпрос, — обвиниха ме… В какво, как смятате?

— Хайде вече, казвайте — изрече с унила усмивка Цинцинат.

— Ще останете поразен. Обвиниха ме в опит… Ах, неблагодарни, недоверчиви приятелю… Обвиниха ме, че съм опитал да ви помогна да избягате оттук.

— Вярно ли е? — попита Цинцинат.

— Аз никога не лъжа — внушително заяви м’сю Пиер. — Може би понякога трябва да се лъже — това е друго нещо — и може би такава крайна правдивост да е глупава и в края на краищата да не носи никаква полза — възможно е. Но фактът си остава факт: аз никога не лъжа. Тук, мили мой, попаднах заради вас. Прибраха ме една нощ… Откъде ли? Да речем, от Вишнеград. Да — аз съм вишнеградец. Солеломните, овощните градини. Ако бихте пожелали някога да ме навестите, бих ви почерпил с нашите вишни — не отговарям за каламбура, — те са в градския ни герб. Там — не в герба, а в ареста — вашият покорен слуга седя три денонощия. Последва екстрен съд. След това ме прехвърлиха тук.

— Значи сте искали да ме спасите… — замислено произнесе Цинцинат.

— Дали съм искал, или не съм искал — си е моя работа, скъпи ми друже, пиле шарено. Във всеки случай в това ме обвиниха — доносниците, нали знаете, са все млади хора, ентусиасти, и ето на — „стоя пред вас във унес аз…“ — помните ли романса? Като най-важна улика послужи някакъв план на тази крепост уж с мои бележки. Аз, представете си, уж съм бил обмислил до най-малки подробности идеята за вашето бягство, пиленце мое.

— Уж или… — попита Цинцинат.

— Какво наивно, чаровно същество! — ухили се м’сю Пиер, многобройните му зъби лъснаха. — За него всичко е толкова просто, както, уви, не се случва в живота!

— Но бих искал да знам — каза Цинцинат.

— Какво? Дали са били прави моите съдии ли? Дали наистина съм смятал да ви спася ли? Ех, че сте…

М’сю Пиер стана и се заразхожда из килията.

— Както и да е — промълви той с въздишка, — мислете каквото си искате, недоверчиви приятелю. Така или иначе, но съм тук заради вас. Нещо повече: и на ешафода ще се качим заедно.

Той се разхождаше из килията, като стъпваше тихо, гъвкаво, меките части на тялото му се подрусваха, обхванати от затворническата дреха — и Цинцинат с тежко унило внимание следеше всяка крачка на пъргавия дебеланко.

— Да речем, че ви повярвам — каза най-сетне Цинцинат, — ще видим какво ще излезе. Чувате ли — вярвам ви. И дори за още по-правдоподобно — ви благодаря.

— Ах, защо, нямаше нужда — избъбри м’сю Пиер и отново седна до масата. — Просто ми се искаше да сте наясно. Добре. Сега ни олекна и на двамата, нали? Не зная за вас, но на мен ми идва да заплача. И това е хубаво чувство. Плачете, не удържайте тези хубави сълзи.

— Колко е ужасно тук — плахо каза Цинцинат.

— Никак не е ужасно. Впрочем отдавна исках да ви посмъмря заради отношението ви към тукашния живот. Не, не ме възпирайте, разрешете ми като ваш приятел… Не сте справедлив нито към нашия добряк Родион, нито към господин директора. Хайде, може да не е много умен човек, малко се перчи, вятърничав е, при това е доста бъбрив — така е, и на мен понякога ми досажда, и аз, разбира се, не мога да споделя съкровените си мисли с него, както ги споделям с вас, особено когато ме яде отвътре, извинете за израза. Но каквито и недостатъци да има — той е човек прям, честен и добър. Да, рядко добър — не ми възразявайте, — не бих говорил, ако не знаех, никога не говоря на вятъра, по-опитен съм, по-добре познавам живота от вас. Затова ми е мъчно да гледам с каква жестока студенина, с какво надменно презрение отблъсквате Родриг Иванович. В очите му понякога чета такава мъка… Що се отнася до Родион, как вие, толкова умен, не можете да съзрете зад привидната, му грубоватост цялата трогателна благост на това голямо дете. Ах, разбирам, че сте изнервен, че ви е трудно без жена — но все пак, Цинцинат, извинете ме, не е хубаво, не е хубаво… И изобщо обиждате хората… Едва докосвате чудесните ястия, които получаваме тук. Добре, дори да не ви харесват — повярвайте, и аз нещо разбирам от кулинария, — но вие издевателствувате, а някой ги е готвил, някой се е старал… Разбирам, че понякога тук бива скучно, че ви се иска да се разходите, да се разсеете, но защо мислите само за себе си, за своите прищевки, защо нито веднъж не се усмихнахте на усърдните шегички на милия, трогателния Родриг Иванович… Може би той сетне плаче и цели нощи не мигва, като си припомня как сте реагирали…

— Във всеки случай остроумна защита — каза Цинцинат, — но аз разбирам от кукли. Няма да отстъпя.

— Жалко — засегнат изрече м’сю Пиер. — Просто още сте млад — добави той след мълчание. — Не, не, не бива да бъдете толкова несправедлив…

— Ами кажете ми — попита Цинцинат, — вие също ли се лутате в догадки? Още ли не е пристигнал фаталният мъж? Гилотината няма ли да е утре?

— По-добре да не употребявате такива думи — доверително отбеляза м’сю Пиер. — Особено с такава интонация… Има нещо вулгарно, недостойно за почтен човек. Как може да се изрече такова нещо — чудя ви се…

— И все пак — кога? — попита Цинцинат.

— Когато му дойде времето — уклончиво отвърна м’сю Пиер, — какво е това глупаво любопитство? И изобщо… Още много ще трябва да се учите, не бива така. Това възгордяване, тази предубеденост…

— Но колко протакат… — сънено продума Цинцинат. — Свикваш, естествено… Ден след ден душата ти е нащрек, а всъщност ще те изненадат. Така изминаха десет дни и не се побърках. Обаче и някаква надежда… Неясна, сякаш размита, но толкова по-привлекателна. Вие говорите за бягство… Аз мисля, досещам се, че и още някой напряга сили за това… Някакви намеци… Ами ако е измама, ако е гънка плат, която изглежда човешко лице…

Той спря с въздишка.

— Чакайте, това е интересно — каза м’сю Пиер, — какви са тези надежди, кой е този спасител?

— Въображение — отвърна Цинцинат. — А вие бихте ли избягали?

— Как — да избягам? Къде? — учуди се м’сю Пиер. Цинцинат въздъхна отново:

— Все едно къде. Заедно с вас бихме… Но не зная дали ще можете да бягате бързо при вашето телосложение. Краката ви…

— А, прекалявате — избъбри м’сю Пиер, като се въртеше на стола. — Само в детските приказки бягат от тъмницата. А забележките относно моята фигура можете да задържите за себе си.

— Доспа ми се — каза Цинцинат.

М’сю Пиер нави десния си ръкав. Мярна се татуировка. Под учудващо бялата кожа се местеше мускул като дебело закръглено животно. Той стъпи здраво, хвана стола с една ръка, преобърна го и бавно започна да го вдига. Олюлявайки се от напрежение, го задържа високо над главата си и полека го свали. Това бе само уводът.

Дишайки незабележимо, той дълго, грижливо бърса ръцете си с червена кърпичка, а през това време паякът като най-дребния в цирково семейство извършваше малък и лесен трик над паяжината.

М’сю Пиер му хвърли кърпата си, подвикна на френски и се озова изправен на ръце. Кръглата му глава постепенно се наливаше с красива розова кръв, левият му крачол се спусна и оголи глезена; облещените му очи — като на всеки в такава поза — заприличаха на очи на октопод.

— Е, как е? — попита той, като отново стъпи на крака и се заотърсва.

От коридора се чуха гръмки ръкопляскания, а сетне отделно, в движение, нехайно заръкопляска клоунът, но се тресна в бариерата.

— Е, как? — повтори м’сю Пиер. — Имам ли сила? Забелязва ли се ловкост? Или това не ви е достатъчно?

М’сю Пиер с един скок се озова върху масата, изправи се на ръце и хвана облегалката на стола със зъби. Музиката замря. М’сю, Пиер заиздига здраво захапания стол, напрегнатите му мускули потрепваха и челюстта му скърцаше.

Вратата тихо се разтвори и… и с високи кавалерийски ботуши, с бич, напудрен и ярко осветен в ослепително лилаво, влезе директорът на цирка.

— Сензация! За първи път в света! — прошепна той и като си свали цилиндъра, седна до Цинцинат.

Нещо изпука, м’сю Пиер пусна стола от устата си, преметна се и отново се озова на пода. Но очевидно не всичко беше наред. Той веднага закри устата си с кърпата, бързо погледна под масата, сетне към стола, изведнъж видя и със задавена ругатня опита да откачи от облегалката на стола изкуствената си челюст с панти. Великолепно озъбена, тя стискаше непоклатимо. Тогава, без да се смути, м’сю Пиер прегърна стола и си излезе заедно с него.

Родриг Иванович, без да е забелязал нищо, заръкопляска бясно. Арената обаче си остана пуста. Той мнително изгледа Цинцинат, пляска още малко, но без предишната жар, трепна и с разстроен вид напусна ложата.

С това представлението свърши.