Владимир Набоков
Покана за екзекуция (13)

XIII

Чака, чака и ето — в най-мъртвия нощен час звуците заработиха отново. Самичък в тъмнината, Цинцинат се усмихна. Напълно съм готов да допусна, че и те са измама, но толкова вярвам сега в тях, че и тях заразявам с истина.

Те бяха още по-твърди и по-точни, отколкото през миналата нощ; не блъскаха слепешката; как да се съмнява в тяхното приближаващо се, настъпателно движение? Скромността им! Умът! Тайнственото, пресметливо упорство! Дали с обикновена кирка, или е някакво чудновато оръдие (от амалгамата на най-неподходящо вещество и от всесилната човешка воля), но някой някак — това беше ясно — си пробиваше проход.

Беше студена нощ, сивият мазен отблясък на луната, като се делеше на квадрати, полягаше върху вътрешната страна на прозоречната долина; цялата крепост се усещаше като налята отвътре с гъст мрак и лъсната отвън от луната, с черни начупени сенки, които се смъкваха по скалистите склонове и безшумно рухваха в урвите; да, беше безстрастна каменна нощ, но в нея, в глухото й лоно, като подкопаваше мощта й, си пробиваше път нещо съвсем чуждо на нейния състав и система. Да не би това да са старите ти романтични бълнувания, Цинцинат?

Той взе покорния стол и доста силно удари с него по пода, после няколко пъти по стената — мъчейки се поне чрез ритъма да придаде някакъв смисъл на звука. И наистина промъкващият се в нощта отначало спря, като че преценяваше дали са враждебни отсрещните звуци, или не — и изведнъж възобнови работата си с такава тържествуваща живост на звука, която доказваше на Цинцинат, че откликът му е разбран.

Той се убеди — да, идват именно при него, него искат да спасят — и като продължаваше да почуква по най-болезнените места на камъка, предизвикваше — в друг диапазон и ключ — по-пълно, по-сложно, по-сладко повторението на тези простички ритми, които бе предлагал.

Вече взе да мисли как да създаде азбука, когато забеляза, че не месечината, а друга, неканена светлина разрежда здрача — и тъкмо забеляза това, когато звуците се изтеглиха. Сетне доста време се рони нещо, но и то постепенно утихна и беше странно да си представиш, че толкова доскоро нощната тишина бе нарушавана от жаден, жарък, промъкващ се хитро живот, душещ отблизо й хъхрещо притиснатата си щипка — и отново ровещ настървено като куче, което напира към борсук.

През колебливата дрямка видя как влезе Родион — а беше вече следобед, когато се пробуди напълно — и както винаги помисли, че краят още не е днес, а нали можеше да бъде и днес, както можеше да бъде и утре, но утре е още далеч.

Целия ден се ослушва в шума на ушите си, като си стиска ръцете, тихо се здрависва сам със себе си; обикаля около масата, където се белееше неизпратеното още писмо; или си представяше мигновения, пресекващ дъха като пауза в този живот, поглед на вчерашната гостенка, или слушаше шумоленето на Емочка. Хайде, добре, пий тази помия от надежда, мътната сладка боза, надеждите ми не се сбъднаха, а нали си мислех, че поне сега, поне тук, където самотата е толкова на почит, то ще се разпадне само на двамина, на теб и на мен, а няма да се размножи, както се беше размножило — шумно, дребнаво, нелепо, дори не можах да се приближа до теб, твоят страшен баща за малко да ми претроши краката с тоягата си, затова ти пиша, това е последният опит да ти обясня какво става, Марфинка, направи необичайно усилие и разбери, макар и през мъгла, макар и с крайчеца на мозъка, но разбери какво става, Марфинка, разбери, че ще ме убиват, нима е толкова трудно, не искам от теб дълги вдовишки воздихания, траурни лилии, но те моля, необходимо ми е — сега, днес — ти да се изплашиш като дете, че ето с мен искат да сторят нещо страшно, долно, от което ти прилошава, и така изкрещяваш посред нощ, че дори когато чуваш как се приближава бавачката — „тихо, тихо“, — все още продължаваш да се дереш, ето колко страшно трябва да ти стане, Марфинка, нищо, че малко ме обичаш, но трябва да разбереш поне за миг, а после можеш отново да заспиш. Как да те раздвижа? Ах, нашият живот с теб беше ужасен, ужасен и няма с това да те раздвижа, много се старах в началото, но ти знаеш — темпото ни беше различно и аз веднага изостанах. Кажи ми колко ръце са мачкали меката плът, с която тъй щедро е обраснала твоята твърда, горчива, малка душа? Да, отново като привидение се връщам към твоите първи измени и с вой, раздрънкал вериги, плувам през тях. Целувките, които неволно съм съзирал. Целувките ви, които приличаха най-вече на някакво хранене, съсредоточено, нечисто и шумно. Или когато ти, примижала, нагъваше пръскаща праскова и после, завършила, но гълтайки още, още с пълна уста, канибалка, разперваше пръсти, замаяният ти поглед блуждаеше, лъщяха възпалените устни, трепкаше брадичката, цялата в капки мътен сок, пропълзяващи върху оголената гръд, в същото време, когато приапът, който те насищаше, внезапно се обръщаше с конвулсивно проклятие, с превит гръб към мен, влезлият ненавреме в стаята. „За Марфинка са полезни всякакви плодове“ — с някаква сладкобълбукаща влага в гърлото говореше ти, събрана цялата в една влажна, сладка, проклета гънчица — и ако отново се връщам към всичко това, то е само за да се отърва, да го изтласкам от себе си, да се очистя — и още за да знаеш, за да знаеш… Какво? Вероятно все пак те вземам за някоя друга — като мисля, че ще ме разбереш, — както лудият взема влезлите си роднини за звезди, за логаритми, за хиени с увиснали задници — но има още безумци — те са неуязвими! — които вземат самите себе си за безумци, и тогава кръгът се затваря. Марфинка, в някакъв такъв кръг се въртим с тебе — о, да можеше да се изскубнеш за миг — после ще се върнеш в него, обещавам ти, не се иска много от теб, но се изтръгни за миг и разбери, че ме убиват, че сме заобиколени от кукли и че самата ти си кукла. Не зная защо ме измъчваха много твоите измени, тоест по-точно всъщност зная защо, но не зная тези думи, които би трябвало да се подберат, за да разбереш защо се измъчвах толкова. Няма ги тези думи в онзи малък размер, който ти употребяваш за всекидневните си нужди. Но все пак отново ще опитам: „Мен ме убиват!“ Добре, всички заедно, още веднъж: „Мен ме убиват!“ Още веднъж: „… убиват!“ — искам така да напиша това, че да си затиснеш ушите — своите тънкокожи маймунски уши, които криеш под кичурите дивна женска коса, но аз ги зная, виждам ги, пощипвам ги, студени са, мачкам ги в неспокойните си пръсти, за да ги стопля някак, да ги оживя, да ги очовеча, да ги накарам да ме чуят. Марфинка, искам да настояваш за ново свиждане и тогава вече, разбира се, ела сама, ела сама! Тъй нареченият живот е свършен, пред мен е само хлъзгавият ешафод, стражниците ми се изхитриха да ме докарат до такова състояние, че моят почерк — нали виждаш — е като пиян, но нищо, ще ми стигнат силите, Марфинка, за такъв разговор с теб, какъвто никога не сме водили, защото така е необходимо — да дойдеш още веднъж, — и не си мисли, че това писмо е измамно, аз ти пиша, Цинцинат, аз плача, Цинцинат, който всъщност обикаляше около масата, а сетне, когато Родион му донесе вечерята, каза:

— Ето това писмо. Ето това писмо ще ви помоля… Има адрес…

— По-добре да бяхте се научили като другите да плетете — измърмори Родион, — че да ми бяхте изплели фланела. Писател! Нали току-що се видяхте с жената.

— Ще се реша все пак да попитам — каза Цинцинат. — Има ли тук освен мен и този доста натрапчив Пиер още някакви затворници?

Родион поморавя, но премълча.

— Ами онзи селяк още ли не е пристигнал? — попита Цинцинат.

Родион тъкмо, вбесен, да затръшне вече скимтящата врата, но както и вчера — като шляпаше лепкаво с марокенените си пантофи, като трепкаше с раираните си телеса, хванал в ръце шах, карти, чашка, с която се лови подхвърляно топче…

— На симпатичния Родион най-сърдечни поздрави — с тънко гласче произнесе м’сю Пиер и без да променя крачката, тръскащ се, шляпащ, влезе в килията.

— Виждам — каза той, като сядаше, — че симпатягата понесе писмо от вас. Сигурно същото, което беше вчера тук на масата? До съпругата ли? Не, не — просто дедукция, не чета чужди писма, макар че наистина то бе оставено на съвсем открито място, докато играехме на котвичка. Искате ли днес на шах?

Той разтвори вълнената кутия за шашки и с пухкавата си ръка с вирнато кутре нареди фигурите, направени яко — по старата арестантска рецепта — от средата на хляб, на която можеше да завиди дори камъкът.

— Самият аз съм ерген, но разбирам, естествено… Напред. Сега… бързичко… Добрите играчи никога не мислят много. Напред. Мярнах вашата съпруга — налята женичка, няма що, — а шията й твърде хубава, обичам такива… А, чакайте. Заплеснах се, разрешете да местя другаде. Ей така ще е по-добре. Много си падам по жените, а те пък как ме обичат, пущините, няма да ми повярвате. Ето вие пишете на вашата съпруга там за нейните очички, устнички. Наскоро, знаете ли, имах — защо да не мога да го изям? Ах, така ли било. Бива си ви, бива си ви. Хайде, добре, махам се. Та наскоро имах полово общуване с изключително здрава и разкошна особа. Какво удоволствие получаваш, когато някоя едра брюнетка… Ама какво е това? Хубава работа. Трябва да предупреждавате, може ли така? Хайде, другояче ще играя. Мда. Та разкошна, страстна — а аз, да ви кажа, не съм от заспалите, притежавам такава пружина, че — ух! Изобщо казано, от многобройните съблазни на живота, сякаш на игра, но заедно с това много сериозно се готвя постепенно да предоставя на вашето внимание съблазънта на любовта — не, чакайте, не съм решил още дали ще местя тук. Да, ще местя. Как — мат? Защо мат? Насам — не мога, насам — не мога, насам. Също не мога. Чакайте, но къде беше това по-рано? Не, още по-рано. А, виж, така е друго нещо. Прозяпал съм. Ще местя така. Да, червена роза, прехапана в устните, черни ажурни чорапи до ей тези места и друго ни-щич-ко — това го разбирам, това е най-висшето… а сега вместо любовни възторзи — влажни камъни, ръждиво желязо, а пред мен… нали знаете какво. Не съм забелязал. Ами ако сложа тук? Тук е по-добре. Играта все едно е моя, допускате грешка след грешка. Нека да ви е изменяла, но нали и вие сте я държали в прегръдките си. Когато се обръщат към мен за съвет, винаги казвам: господа, повече изобретателност. Няма нищо по-приятно например от това да се заобиколиш с огледала и да гледаш как кипи там работата — приказно! А ето това никак не е приказно. Честна дума, мислех, че съм местил не тук, а тук. Така че вие не сте могли… Назад, моля. Обичам при това да пуша пура и да говоря за незначителни работи, и тя също да говори — какво да се прави, известна развратност… Да — мъчно, страшно и обидно е да кажеш на всичко това „сбогом“ и да мислиш, че други също такива млади и сочни ще продължат да работят, да работят… — ех! — не зная вие как, но аз в смисъл на милувки обожавам това, което ние, борците, наричаме макарони: шляп по врата, и колкото е по-стегнато месото… Първо, мога да го изям, второ, просто мога да се махна; ами ей така. Чакайте, чакайте, все пак да помисля още. Какъв беше последният ход? Сложете го обратно и ме оставете да помисля. Глупости, няма никакъв мат. Вие според мен тук нещо, извинете, изментихте, ей това беше тук или тук, а не тук, абсолютно съм сигурен. Хайде, сложете го, сложете…

Той уж случайно повали няколко фигури и като не се стърпя, изпъшка и разбърка останалите. Цинцинат седеше, подпрян на едната си ръка; замислено чоплеше коня, който в областта на шията беше като че готов да се върне в онази хлебна стихия, от която беше излязъл.

— На друга игра, на друга игра, не ви бива за шах — суетливо се развика м’сю Пиер и разтвори ярко боядисана дъска за игра на гъска.

Хвърли заровете и веднага скочи от три на двайсет и седем, но после се наложи отново да слезе — за сметка на това от двайсет и два на четирийсет и шест излетя Цинцинат. Играта се проточи. М’сю Пиер поруменяваше като малина, тропаше, ядосваше се, навираше се под масата за заровете и се измъкваше оттам, сложил ги на дланта си, като се кълнеше, че точно така били обърнати на пода.

— Защо миришете така? — попита Цинцинат с въздишка.

Дебеличкото лице на м’сю Пиер се изкриви от пресилена усмивка.

— Наследствено ми е — обясни той с достойнство, — краката ми малко се потят. Опитвах със стипца, не помага. Трябва да ви кажа, че макар да страдам от дете и макар че към всяко страдание да трябва да се отнасяме с уважение, досега никой така безцеремонно…

— Задушавам се — каза Цинцинат.