Владимир Набоков
Покана за екзекуция (5)

V

— Разрешете да ви честитя от сърце — с кадифен бас каза директорът, когато на другата сутрин влизаше в килията при Цинцинат.

Родриг Иванович изглеждаше още по-празничен от обикновено: гърбът на парадния, му редингот беше като на файтонджия — бухнал от вата, широк, плоско загладен, перуката му лъщеше като нова, козуначното тесто на брадичката му беше напудрено като кекс, а в петлицата му се розовееше восъчно цветче на точки. Иззад снажната му фигура — той тържествено се спря на прага — надничаха любопитно също празнични, също напомадени служители от затвора. Родион дори бе окачил някакво орденче.

— Готов съм. Ей сега ще се облека. Знаех, че ще е днес.

— Честито — повтори директорът, без да обръща внимание на припрените движения на Цинцинат. — Имам честта да доложа, че от днес вече си имате съсед — да, да, току-що се нанесе. Изгледахте си очите, нали? Нищо — сега с обичен приятел, с другар в игри и забави няма да ви бъде толкова скучно. Освен това — разбира се, да си остане между нас, мога да ви съобщя, че дойде разрешение да се видите със съпругата си: demain matin^[1].

Цинцинат се отпусна върху леглото и каза:

— Да, това е добре. Благодаря ви, кукло, файтонджийо, нацапотен мръснико… Извинете, малко…

Тогава стените на килията започнаха да се огъват навътре-навън като отражения в разлюляна вода; директорът се набразди, креватът се превърна в лодка. Цинцинат се хвана за края, за да не падне, но клинът остана в ръката му — и до гуша сред хилядите цветя на точки заплува, заплете се и почна да потъва. С пръти, с куки, навили ръкави, взеха да го мушкат, да го закачат и да го измъкват на брега. Измъкнаха го.

— Нервозни сме като женичка — произнесе с усмивка лекарят на затвора, който бе същият Родриг Иванович. — Дишайте свободно. Можете да ядете всичко. Потите ли се нощем? Продължавайте в същия дух и ако бъдете много послушен, напълно е възможно, напълно възможно да ви позволим с едно оченце да погледнете новака… но дайте дума, само с едно оченце…

— Колко ще продължи… това свиждане… колко ще ми дадат… — пряко сили промълви Цинцинат.

— Сега, сега. Не бързайте толкова, не се вълнувайте. Щом сме ви обещали, ще ви го покажем. Обуйте си пантофите, срешете си косата. Мисля, че… — Директорът въпросително погледна Родион, той кимна. — Само, моля ви, пазете абсолютна тишина — обърна се отново към Цинцинат — и нищо не пипайте. Хайде, ставайте, ставайте. Не сте заслужили, вие, драги мой, лошо се държите, но все пак ви се разрешава… Сега — нито дума, тихичко…

На пръсти, като балансираше с ръце, Родриг Иванович излезе, а с него и Цинцинат с големите си фъфлещи пантофи. В дъното на коридора, до вратата с внушителни панти, бе застанал приведен Родион и гледаше през шпионката. Без да вдига глава, направи жест с ръка, с който настояваше за още по-голяма тишина, и неусетно го промени в друг — канещ. Директорът още повече се привдигна на пръсти, обърна се, като страховито гримасничеше, но Цинцинат нямаше как да не тътри поне малко пантофите. Ту тук, ту там из полумрака на коридорите се събираха неясните фигури на служителите в затвора, привеждаха се, допираха длан до челото като козирка, сякаш се напрягаха да съзрат нещо. Лаборантът Родион пропусна Родриг Иванович до насочения окуляр. Като скръцна як гръб, Родриг Иванович се втренчи… В същото време неясните фигури пробягваха беззвучно из сивия здрач, викаха се беззвучно, строяваха се в редици, а меките им многобройни крака се движеха на място като бутала, готови да потеглят. Директорът най-сетне бавно се отмести и лекичко дръпна Цинцинат за ръкава, както професор кани случайно наминал профан — да погледа препарата. Цинцинат кротко се долепи до светлото кръгче. Отначало видя само слънчеви мехурчета, нещо на ивички, а след това: креват, същия като неговия в килията, до кревата поставени два куфара с блещукащи закопчалки и голям продълговат калъф като за тромбон…

— Виждате ли нещо — прошепна директорът и наведен близко, благоухаеше на лилии като отворен ковчег.

Цинцинат кимна, макар че още не бе видял най-важното; премести поглед по-вляво и тогава видя истински.

На стола, ребром до масата, неподвижно като захарен седеше голобрад дебеланко, към трийсетгодишен, със старомодна, но чиста, току-що изгладена арестантска дреха — целият раиран, с раирани чорапи, с нови марокенени пантофи — демонстрираше девствена подметка, преметнал единия си крак връз другия, и бе хванал коляното си с пухкави ръце; на кутрето му припламваше прозрачен аквамарин, светлорусата коса на учудващо кръглата му глава бе разделена на път по средата, дългите ресници хвърляха сянка върху херувимската му буза, между малиновите устни се мяркаше белотата на дивни, равни зъби. Целият беше някак покрит с блясък, бавно се топеше в снопа слънчеви лъчи, които се лееха отгоре върху него. На масата нямаше нищо освен елегантен пътен часовник с кожена рамка.

— Стига — пошепна усмихнат директорът, — и Лодя състо иска. — Той отново долепи око.

Родион показа със знаци на Цинцинат, че му е време да се прибира. Неясните фигури на служителите почтително се приближаваха на върволичка; зад директора вече се бе образувала цяла опашка желаещи да погледат, някои бяха довели големите си синове.

— Само ви глезим — измърмори Родион накрая и дълго не можа да отключи вратата на Цинцинатовата килия, дори й каза една яка руска дума и това подействува.

Всичко утихна. Всичко бе както винаги.

— Не, не всичко — утре ти ще дойдеш — произнесе гласно Цинцинат, все още треперещ след одевешното прималяване.

„Какво ще ти кажа? — продължи да мисли той, да бъбри, да потръпва. — Какво ще ми кажеш ти? Напук на всичко те обичах и ще те обичам — на колене, с дръпнати назад рамене, показвайки пети на палача и напрягайки гъши врат — все едно, дори и тогава. И след това — може би най-много именно след това — ще те обичам — някога ще има между нас едно истинско, изчерпващо обяснение — и тогава вече все някак ще се наближим един друг, ще се наместим, ще решим главоблъсканицата: да се прокара от еди-коя си точка до еди-коя си… без нито веднъж… или — без да се вдига върхът на молива… или някак другояче… ще съединим, ще прокараме и от мен и теб ще се образува този единствен наш мотив, за който копнея. Ако те всяка сутрин правят така, ще ме дресират, ще стана съвсем като пън…“

Цинцинат се запрозява — сълзи потекоха по бузите му, и отново, и отново в устата му раснеше хълм. Нерви — не му се спеше. Трябваше да се заеме с нещо до утре — новите книги още ги нямаше, не бе върнал каталога… Да, рисунките! Но сега в светлината на утрешната среща…

Детска ръка, безспорно на Емочка, бе нарисувала редица картинки, които образуваха (както му се стори вчера) свързан разказ, обещание, образец на мечта. Отначало: хоризонтална черта, тоест ей този плочест под, на него — елементарен стол като насекомо, а горе — решетка с шест квадрата. Същото, но с участието на кръгла месечина, кисело извила устни зад решетката. По-нататък: на столче от три чертички надзирател без очи, значи — спящ, а на пода — халка с шест ключа. Същата халка с ключовете, но по-едра, към нея се е протегнала ръка, точно пет пръста, с късо ръкавче. Започва интересното: вратата е полуотворена — подава се нещо като птичи крак: само това се вижда от бягащия затворник.

Ето го и него, със запетайки на главата вместо къдрици, с тъмен халат, според възможностите изобразен във вид на равнобедрен триъгълник; води го момиченце: крачета като вилици, вълниста поличка, успоредни черти на косата. Същото, но във вид на план, а именно: килията като квадрат, коридорът като крива, с пунктиран маршрут и със стълбище като хармоника в края. Най-сетне епилогът: тъмна кула и над нея доволната луна — устните й извити нагоре.

Не — самозалъгва се, глупости. Детински драскулки, без мисъл… Ще изпишем заглавията и ще оставим каталога. Да, дете е… Изплезило езиче отдясно, стиснало здраво огризка от моливче, натиска го с побеляло пръстче… А после — след сполучливо затворената линия — се обляга, извива насам и натам, глава, върти плешки и отново, наведено над листа и преместило езиче отляво… толкова старателно… Глупости, не бива повече…

Като търсеше с какво да се заеме и как да оживи замрялото време, Цинцинат реши да освежи външността си за утрешната Марфинка. Родион се съгласи да домъкне същото дървено корито, в което Цинцинат се бе къпал преди съда. В очакване на водата седна до масата, масата днес малко се клатеше.

„Свиждане, свиждане — пишеше Цинцинат, — то вероятно означава, че моето ужасно утро е вече близко. Вдругиден, ето по това време, моята килия ще бъде празна. Но аз съм щастлив, че ще те видя. Ние се изкачвахме към ателиетата по две различни стълбища, мъжете по едното, жените по другото — но се събирахме на предпоследната площадка. Вече не мога да сглобя Марфинка във вида, в който я срещнах първия път, но си спомням, веднага забелязах, че леко разтваря устни секунда преди смеха — и кръгли кафяви очи, и коралови обички — ах, колко бих искал сега да я възпроизведа такава, съвсем новичка и още колосана, а после постепенно омекване — и гънката между бузата и шията, когато извръщаше глава към мен, вече затоплена, почти жива. Нейният свят. Нейният свят се състои от елементарни частици, елементарно съединени; най-елементарната рецепта по готварската книга е по-сложна от този свят, който тя пече, както си тананика — всеки ден за себе си, за мен, за всички. Но откъде — още тогава, през първите дни, — откъде тази злоба и инат, които изведнъж… Мека, смешна, топла и изведнъж… Отначало ми се струваше, че нарочно прави така: показва ми може би как друга на нейно място би побесняла, би се заинатила. А колко бях учуден, когато се оказа, че тя е именно тази! Заради нищо и никакво — глупачето ми, каква малка главица, ако стигнеш до нея през всичкото русо, гъсто, на което тя умее да придаде невинна гладкост, с момински блясък на темето. «Женичката ви — тиха и кротка, ама хаплива» — каза ми първият й, незабравимият любовник, при което долното е, че епитетът не е в преносен… че тя наистина в дадена минута… един от онези спомени, които веднага трябва да се пропъждат, иначе ще те надделеят, ще те прекършат. «Марфинка днес отново…» — а веднъж аз видях, видях, видях — от балкона, — видях и оттогава никога не влизах в нито една стая, без да предизвестя отдалеч за идването си — с кашлица, с безсмислено възклицание. Колко страшно бе да доловя онази извивка, онази задавяща се забързаност — всичко, каквото бе мое в сенчестите скрити кътчета на Тамарини градини, а сетне изгубено за мен. Да преброя колко бе имала… Вечното изтезание: да разговарям на трапезата с един или с друг неин любовник, да изглеждам весел, да чупя орехи, да бръщолевя — но до смърт да ме е страх да се наведа, та случайно под масата да не видя долната част на чудовището, чиято горна част, съвсем благоприлична, представлява млада жена и млад мъж, които се виждат до кръста над масата, спокойно се хранят и бъбрят, а долната част — това е нещо четирикрако, гърчещо се, бясно… Слязох в ада подир изпусната салфетка. Марфинка сетне казваше за себе си (в същото множествено число): «Ние много се срамуваме, че ни видяха» — и издуваше устни. И все пак: аз те обичам. Аз… безизходно, гибелно, непоправимо. Докато в онези градини има дъбове, аз ще… Когато нагледно ти доказаха, че не ме искат, че ме избягват, ти се учуди как така не си забелязала, а от теб бе толкова лесно да се скрива! Помня как ме умоляваше да се поправя, без всъщност да разбираш какво именно би трябвало да поправя у себе си и как се върши това, и досега ти не разбираш нищо, не се замисляш дали разбираш, или не, а когато се учудваш, ти се учудваш почти уютно. Но когато съдебният пристав започна да обикаля публиката с шапка в ръка, ти все пак пусна своя хартийка в нея.“ Над люлеещото се до пристана корито се вдигаше невинна, весела, примамлива пара. Цинцинат поривисто си пое на два пъти дъх — въздъхна и отмести изписаните страници. Измъкна чиста кърпа от скромното си сандъче. Цинцинат беше толкова дребничък и тесен, че успя целият да влезе в коритото. Седеше като в лодка еднодръвка и леко плаваше. Червеникавият вечерен лъч, смесен с парата, пораждаше в малкия свят на каменната килия разноцветен трепет. Щом доплува, Цинцинат стана и излезе на сушата. Докато се бършеше, се бореше със световъртежа, със сърдечната отмала. Беше много слаб — и сега, при залезната светлина, подчертаваща сенките от ребрата, самият строеж на гръдния му кош изглеждаше успех в мимикрията, защото изразяваше решетестата същност на неговата среда, на неговата тъмница. Клетият ми Цинцинат! Докато се бършеше, докато се мъчеше да се разсейва чрез себе си, той оглеждаше всичките си жилки и неволно си мислеше, че скоро ще го отпушат и всичко това ще се излее. Костите му бяха леки, тънки; в очакване, с детинско внимание от долу на горе го гледаха кротките нокти на краката (а вие, милите, вие, невинните) и когато седеше така на кревата — гол, изложил целия си кльощав гръб от опашната кост до вратните прешлени на наблюдателите зад вратата (там се чуваше шепот, обсъждаха, шумоляха — но нищо, нека), Цинцинат можеше да мине за болнав отрок — дори тилът му, с продълговатата трапчинка и с опашчицата мокра коса, беше хлапашки и рядко удобен. От същото сандъче Цинцинат извади огледалце и бурканче с ароматно пухче, което винаги му напомняше онова необикновено мишле с гъста козина върху хълбока на Марфинка. Натри бодливите си бузи, като внимателно заобикаляше мустаците.

Сега е хубаво, чисто. Въздъхна и облече прохладна, запазила мириса на домашно пране нощница. Мръкна се. Той лежеше и продължаваше да плава. Родион запали осветлението в обичайното време и отнесе кофата, коритото. Паякът се спусна при него по паяжината и спря на пръста му, който Родион подаде на мъхнатото животинче, и разговаряше с него като с канарче. През това време вратата към коридора оставаше леко открехната — и там се мярна нещо… за миг се провесиха завитите краища на бледи кичури и изчезнаха, когато Родион си тръгна, загледан нагоре в отдалечаващия се под купола на цирка мъничък акробат. Вратата си оставаше леко открехната. Тромав, с кожена престилка, с къдраво-червена брада, Родион полека се движеше из килията и когато часовникът захърка, преди да удари (звънът на часовника се бе приближил сега благодарение на въздушната връзка), извади някъде от пояса си объл часовник и го свери. Сетне, като предполагаше, че Цинцинат спи, доста дълго го гледа, подпрян на метлата като на алебарда. Стигнал в мислите си кой знае докъде, се размърда отново… В това време през вратата беззвучно и немного забързано се търколи червено-синя гумена топка, мина по катета направо под кревата, скри се за миг, там се чукна и се изтърколи по другия катет, тоест към Родион, който, без изобщо да я забележи, случайно я ритна, когато тръгваше — и тогава по хипотенузата топката замина през същата пролука на вратата, откъдето се бе появила. Родион вдигна метлата на рамо и напусна килията. Светлината угасна.

Цинцинат не спа, не спа, не спа — не, заспа, но със стон и отново се измъкна — и ето отново не спа, не спа, не спа — и всичко се объркваше: Марфинка, ешафодът, кадифето — как ли ще бъде, какво? Смърт или свиждане? Всичко се смеси напълно, но той още за миг разтвори стиснати очи, защото светлината се бе запалила, и Родион влезе на пръсти, взе от масата черния каталог, излезе, угасна.