Владимир Набоков
Покана за екзекуция (4)

IV

Тя влезе, като се възползува от сутрешното появяване на Родион — шмугна се под ръцете му, които държаха таблата.

— Бре-бре-бре — напрегнато изрече той, докато се мъчеше да успокои бурята в горещия шоколад. Меко притвори с крак вратата зад себе си и замърмори под мустаците: — Ама че беладжийка…

През това време Емочка се скри от него, клекна зад масата.

— Книжка ли си четете? — забеляза Родион, грейнал от доброта. — Бива, бива.

Без да вдига очи от страницата, Цинцинат нададе някакво мучене, утвърдителен ямб — но очите му вече не поемаха редовете.

Родион изпълни простичките си задължения, подгони с парцала разтанцувалия се в лъча прахоляк, нахрани паяка и се отдалечи.

Емочка — още клекнала, но малко по-свободно, като се поклащаше лекичко, сякаш беше на ресори — скръсти голите си пухкави ръце, полуразтвори розова уста и замигала с дългите си бледи, почти избелели ресници, се загледа над масата във вратата. Вече познато движение: рязко, с първите попаднали й пръсти отметна ленената коса от слепоочието си, хвърли бърз поглед на Цинцинат, който бе оставил книгата, и чакаше какво ще стане по-нататък.

— Отиде си — каза Цинцинат.

Тя стана, но все още приведена, загледана във вратата. Беше смутена, не знаеше какво да предприеме. Изведнъж, лъснала зъбки, блеснала с балерински прасци, се хвърли към вратата — разбира се, заключена. Широкият й колан от моаре оживи въздуха в килията.

Цинцинат й зададе двата обикновени въпроса. Тя с гримаски си каза името и отвърна, че е на дванайсет.

— Жал ли ти е за мен? — попита Цинцинат.

На това тя не отговори нищо. Вдигна до лицето си пръстената кана, оставена в ъгъла. Тя бе празна, кънтяща. Викна през отвора в нея, а след миг отново се втурна — и сега се подпря на стената, притиснала само плешки и лакти, плъзгаше напред напрегнати ходила в плоски пантофки — и отново се изправяше. Усмихна се на себе си, а сетне навъсено като към ниско слънце погледна Цинцинат и продължи да се плъзга. Както изглеждаше — бе диво, неспокойно дете.

— Нима не ти е жал за мен? — каза Цинцинат. — Невъзможно, не допускам. Хайде, ела насам, глупава сърничке, и ми разкажи кой ден ще умра.

Но Емочка не отговори нищо, а се плъзна на пода и кротко седна там, притиснала брадичка до вдигнатите си стиснати коленна, върху които бе дръпнала полата си, като показваше отдолу гладки бедра.

— Кажи ми, Емочка, толкова ти се моля… Нали всичко знаеш, аз чувствувам, че знаеш… Татко ти е говорил на масата, майка ти е говорила в кухнята… Всички, всички говорят. Вчера във вестника имаше едно празно правоъгълниче — значи се говори за това, единствено само аз…

Тя скочи от пода като понесена от вихър и отново се втурна към вратата, заблъска по нея — не с длани, а по-скоро с петите на ръцете си. Пуснатата й коприненобледа коса завършваше с дълги масури.

„Да беше голяма — помисли си Цинцинат, — да беше душата ти поне малко съзвучна с мен, ти както в поетичната древност щеше да избереш по-тъмна нощ, да напоиш пазачите…“

— Емочка! — възкликна той. — Моля те, кажи ми, няма да спра да те питам, кажи ми, кога ще умра?

Загризала пръста си, тя се приближи до масата, където бяха накамарени книги. Разтвори една, прелисти я с пукот, едва не изтръгна страниците, тръшна я, взе друга. Някакви сенки все пробягваха по лицето й — ту се сбръчкваше луничавият й нос, ту езикът издуваше бузата отвътре.

Вратата издрънча: Родион вероятно беше погледнал през шпионката и влезе доста навъсен.

— Стига, госпожице! Аз ще си патя сетне.

Тя пискливо се изкиска, извъртя се от ракообразната му ръка и се завтече към отворената врата. Там, на прага, се спря изведнъж с очарователна танцувална точност — и дали прати въздушна целувка, или сключи съюз за мълчание, — погледна Цинцинат през рамо, след което — със същия внезапен ритъм — скочи и избяга на високи, пружиниращи крачки, вече подготвящи полета.

Родион с мърморене и дрънчене я последва тромаво.

— Чакайте! — извика Цинцинат. — Свърших книгите. Отново ми донесете каталога.

— Книги… — сърдито се ухили Родион и подчертано звучно заключи вратата отвън.

Каква мъка, Цинцинат, каква мъка! Каква каменна мъка, Цинцинат — и безжалостно бие часовникът, и тлъстият паяк, и жълтите стени, и грапавото черно вълнено одеяло. Ципата върху шоколада в чашата. Да я хванеш в самия център с два пръста и да я дръпнеш изцяло от повърхността — вече не плосък покров, а сбърчена кафява поличка. Той е почти изстинал под нея — сладникав, гъст. Три препечени филийки с костенуркови сбгорели крайчета. Обло масло с пресован монограм на директора. Каква мъка, Цинцинат, колко трохи в постелята!

Като се повайка и поохка, той изпука всичките си стави, стана от леглото, облече омразния халат и тръгна да се скита. Отново прегледа всички надписи по стените с надеждата някъде да открие нов. Дълго стоя върху стола като гардже на пън, неподвижно загледан нагоре в просяшката порция небе. Отново обикаля. Отново чете вече научените наизуст осем правила за затворниците.

1. Абсолютно се забранява излизането от сградата на затвора.

2. Кротостта на затворника е украшение за тъмницата.

3. Настоятелно молим да пазите тишина между един и три всеки ден.

4. Забранява се воденето на жени.

5. Песни, танци и шеги с надзирателите са разрешени само по взаимно споразумение и в определени дни.

6. Желателно е затворникът да не сънува изобщо, а в противен случай веднага да прекратява сам нощните сънища, които по съдържание са несъвместими с положението и със званието на затворника, а именно: китни пейзажи, разходки с познати, семейни трапези, а също и полово общуване с личности, в реален вид и в състояние на бодърствуване недопускащи даденото лице, което поради това ще бъде разглеждано от закона като насилник.

7. Ползувайки се от гостоприемството на тъмницата, затворникът на свой ред не бива да избягва участието си в почистването и в другите дейности на затворническия персонал дотолкова, доколкото му бъде предложено такова участие.

8. Дирекцията в никакъв случай не отговаря за изгубването на вещи, както и на самия затворник.

Мъка, мъка, Цинцинат. Отново крачиш, Цинцинат, бръсвайки с халата ту стените, ту стола. Мъка! Натрупаните върху масата книги са прочетени до една. И макар да знаеше, че са прочетени до една, потърси, порови, надникна в един дебел том… прелисти, без да гледа, вижданите вече страници.

Това беше течение на списание, излизало някога — през едва въобразим век. Затворническата библиотека, която по брой и по рядкост на книгите минаваше за втора в града, съдържаше няколко такива чудатости. Това беше далечен свят, където най-обикновените предмети грееха от младост и вродено нахалство, обусловено от преклонението пред труда, влаган за изработването им. Това бяха години на всеобща плавност; смазаният с масло метал се занимаваше с безшумна акробатика; спретнатите линии на мъжките облекла се диктуваха от нечуваната гъвкавост на мускулестите тела; течното стъкло на огромните прозорци заоблено се извиваше, в ъглите на къщите; като лястовичка волно летеше дева по трико — толкова високо над бляскавия басейн, че той изглеждаше колкото чинийка; в скока на височина атлетът се озоваваше хоризонтално във въздуха, достигнал вече такова крайно напрежение, че да не бяха байрачните гънки върху гащетата му с лампази, то би приличало на мързелив покой, и безкрай се лееше, плъзгаше се вода; грацията на падащата вода, ослепителните подробности на баните, атлазените вълни на океана с двукрила сянка над тях. Всичко беше гланцово, преливаше се, всичко страстно се стремеше към някакво съвършенство, което се определяше само от липсата на триения. Опиянен от всичките съблазни на кръга, животът се довъртя до такова главозамайване, че загуби почва под краката и се подхлъзна, падна, отмалял от прилошаване и световъртеж… да го кажа ли?… Като че се озова в друго измерение; Да, веществото остаря, умори се, почти нищо не е оцеляло от легендарните времена — две-три машини, два-три водоскока — и на никого не му беше мъчно за миналото, пък и самото понятие „минало“ придоби друг вид.

„А може би — помисли си Цинцинат — тълкувам невярно тези картинки. Прехвърлям върху епохата качествата на нейните фотографии. Това богатство на сенки, потоци светлина, това лъскаво почерняло рамо, рядко срещаното отражение, плавните преходи от една стихия в друга — всичко това може би се отнася за снимката, за особения светопис, за особените форми на това изкуство, а светът всъщност изобщо не е бил толкова лъкатушен, влажен и пъргав — също както нашите елементарни апарати по свой начин предават нашия днешен, набързо скован и боядисан свят.“

„А може би (започна бързо да пише Цинцинат върху карирания лист) тълкувам неправилно… Прехвърлям върху епохата… Това богатство… Потоците… Плавните преходи… И светът е бил изобщо… Също като нашите… Но нима могат тези предположения да помогнат на мъката ми? Ах, мъко моя, какво да правя с теб, със себе си? Как смеят да ме държат в неизвестност… Аз, който трябва да премина през свръхмъчително изпитание, аз, който за запазване на достойнството си, поне на външното (все едно, няма да стигна по-далеч от безмълвната бледност — все едно, не съм герой…), трябва по време на това изпитание да владея всичките си способности, а аз, аз… полека заслабвам… неизвестността е ужасна — хайде, кажете ми най-сетне… Ама не, примирай, всяка сутрин… Между другото, ако знаех колко време ми е останало, бих успял все нещо… Малък труд… да запиша проверените си мисли… Някой някога ще ги прочете и ще стане както първата сутрин в непозната страна. Тоест искам да кажа, че бих го накарал изведнъж да се облее с щастливи сълзи, очите му да омекнат — и когато мине през това, светът ще бъде по-чист, умит, освежен. Но как да пристъпя към писане, като не зная дали ще успея, тъкмо в това е мъчението, че си казваш: ето вчера бих успял — и отново си мислиш: ето й вчера бих… И вместо необходимата, ясна и точна работа, вместо равномерната подготовка на душата за сутрешното ставане, когато… ведрото на палача, което ще ти подадат, душа, да се умиеш… та вместо това неволно се отдаваш на банална, безумна мечта за бягство… Когато тя дотърча днес, като тропаше и се заливаше в смях… тоест искам да кажа… Не, трябва все пак нещо да се изобрази, да се остави. Аз не съм обикновен… аз съм този, който е жив сред вас… Не само очите ми са други, и слухът, и вкусът — не само обонянието ми е като на елен, а осезанието като на прилеп — но важното е: дарбата да съчетавам всичко това в една точка… Не, тайната още не е разгадана — това е само огнивото — дори не съм намекнал още за зараждането на огъня, за него самия. Моят живот. Някога през детството, през едно далечно пътуване с училището, когато бе бях отделил от останалите — а може да съм сънувал, — попаднах в знойно пладне в едно сънно градче, дотолкова сънно, че когато човекът, задрямал на пейката до ярко белосаната стена, стана най-сетне да ме изпрати до крайния квартал, синята му сянка върху стената не го последва отведнъж… о, зная, зная, не съм забелязал, греша, сянката му изобщо не се е забавила, а просто, да речем, се е закачила за грапавата стена… — но ето какво искам да изразя: между неговото движение и движението на изостаналата сянка — тази секунда, този синкоп — ето онзи рядък вид време, в което живея — паузата, прекъсването, когато сърцето е като пух… И още бих написал за постоянния трепет… и че винаги част от моите мисли се блъска около невидима пъпна връв, която съединява света с нещо — с какво, още няма да кажа… Но как да пиша за това, когато се страхувам, че няма да смогна и само напразно ще разраня… Когато тя днес дотърча — още дете, — ето какво искам да кажа — още дете, с някакви пролуки за моите мисли — помислих си с думите на древни стихове — защо ли не вземе да напие стражниците… да ме спаси. Да бе си останала ей такова дете, а едновременно с това да бе пораснала, да бе разбрала — щяхме да успеем: пламнали бузи, черна ветровита нощ, спасение, спасение… И напразно повтарям, че няма подслон за мен в света… Има! Ще го намеря! Цъфтящо дере в пустинята! Малко сняг в сянката на планинска скала! Обаче това е вредно — това, което прага, — и бездруго съм слаб, а се разпалвам, унищожавам последните си сили. Каква мъка, ах, каква… И ми е ясно, че още не съм вдигнал най-последната ципа от своя страх.“

Той се замисли. После захвърли молива, стана, закрачи. Дочу се биенето на часовника. Възползувайки се от звука му като от платформа, на повърхността се изкачиха стъпки; рампата отплава, стъпките останаха и ето че в килията влязоха: Родион със супата и господин библиотекарят с каталога.

Той беше грамаден на ръст мъж, но с болнав вид, бледен, с кръгове под очите, с плешивина, заобиколена от тъмен венец коса, с източена снага в синя жилетка, на места избеляла и с индиговосини кръпки по лактите. Държеше ръце в джобовете на тесните си като смъртта панталони, стиснал под мишница голяма книга, подвързана с черна кожа. Цинцинат вече бе имал удоволствието да го види веднъж.

— Каталогът — каза библиотекарят, чието слово се отличаваше с някаква предизвикателна лаконичност.

— Добре, оставете го — каза Цинцинат, — ще си избера. Ако искате да почакате, седнете, заповядайте. А ако искате да си идете…

— Да си ида — каза библиотекарят.

— Добре. Тогава по-късно ще предам каталога по Родион. Ето, можете да ги вземете… Тези списания на древните — те са прекрасни, трогателни… С този тежък том, да ви кажа, като с камък потънах на дъното на времето. Упойващо чувство.

— Не — каза библиотекарят.

— Донесете ми други, ще ви напиша от кои години. И някакъв роман, по-нов. Отивате ли си вече? Всичко ли взехте?

Когато остана сам, Цинцинат се зае със супата; в същото време запрелиства каталога. Основната му част беше грижливо и красиво отпечатана; сред печатния текст бяха ситно, но ясно вписани на ръка с червено мастило множество заглавия. Неспециалист мъчно би се ориентирал в каталога заради подредбата на заглавията — не по азбучен ред, а по броя на страниците във всяка книга, при това пак там бе отбелязано колко (за да се избегнат съвпаденията) допълнителни листа са залепени към една или друга. Затова Цинцинат търсеше без определена цел, а ей така, както му падне. Каталогът се поддържаше в образцова чистота; толкова по-чудно беше, че върху белия гръб на една от първите страници детска ръка бе направила с молив серия рисунки, чийто смисъл Цинцинат не долови веднага.