Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Приглашение на казнь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция, форматиране
NomaD (2015 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Владимир Набоков

Покана за екзекуция

 

Рецензент: Сергей Райков

 

Руска

Първо издание

 

© Владимир Набоков, наследники

Машенька. Защита Лужина

Приглашение на казнь

Другие берега (Фрагменты)

Художественная литература, М., 1988

 

Превод © Пенка Кънева

Послеслов © Сергей Райков

 

Народна култура, София 1989

 

С-3

 

Литературна група — ХЛ. 04/9536329611/5532-77-89

 

Редактор: София Бранц

Художник: Росица Скорчева

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Стефка Добрева

 

Дадена за набор: юли 1989 г.

Подписана за печат: октомври 1989 г.

Излязла от печат: ноември 1989 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 33.

Издателски коли 27,72

УИК 32,08

 

Цена 3,68 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

XIX

На другата сутрин му донесоха вестници — и това му напомни за първите дни в затвора. Веднага се натъкна на цветна снимка: под синьото небе — площад, толкова гъсто пъстреещ от публика, че се виждаше само крайчето на тъмночервения ешафод. В колонката, която се отнасяше до смъртното наказание, половината редове бяха заличени, а от другата Цинцинат измъкна само това, което вече знаеше от Марфинка — че маестрото не е съвсем здрав и че представлението е отложено — може би за дълго.

— Ама пък армаган ти нося днеска — каза Родион не на Цинцинат, а на паяка.

Бе понесъл с две ръце твърде предпазливо, но и с отвращение (грижовността го караше да притисне товара си до гърдите, страхът — да го отстрани) сграбчения на топка пешкир, в който нещо голямо шаваше и шумолеше.

— На прозореца в кулата го сбарах. Същинско страшилище! Я го как рита, не се удържа…

Имаше намерение да премести стола както винаги, та сетне, като стъпи на него, да подаде жертвата на лакомия паяк в яката мрежа, паякът вече се надуваше, усетил плячката, но стана беля — без да иска, изпусна от грубите си плашливи пръсти най-важната гънка на пешкира и веднага извика, целият настръхнал, както викат и настръхват тези, на които не само прилепът, но и най-обикновената домашна мишка вдъхва отвращение и ужас. От пешкира изскочи нещо голямо, тъмно, мустакато и тогава Родион изрева с пълно гърло, като тъпчеше на място в страха си да не го изтърве, но без да смее да го хване. Пешкирът падна; пленницата обаче увисна на маншета на Родион, вкопчила се с шестте си лепкави крачета.

Беше просто нощна пеперуда — обаче каква! — едра колкото мъжка длан, с плътни, отдолу сивкави, тъмнокафяви крила, на места като че посипани с прах, всяко беше украсено по средата с кръгло петно като око, преливащо в стоманен цвят. Тя ту вкопчваше, ту отлепваше членести крачета с мъхести гащички и бавно поклащаше вдигнатите перки на крилата, по които отдолу се провиждаха същите ококорени петна и вълниста шарка по пепелявите краища, и сякаш пипнешком запълзя по ръкава му, а Родион през това време, съвсем пощурял, отхвърляше, отритваше собствената си ръка, все нареждаше: „Мани я! Мани я!“ — и се блещеше. Щом стигна до лакътя, пеперудата беззвучно запляска, тежките крила май повлякоха тялото и върху сгъвката на лакътя се преобърна с крилата надолу, все още здраво вкопчена в ръкава — сега можеше да се огледа надипленото й, с по-светли места кафеникаво коремче, катеричата й муцунка, очите като две черни сачми и приличащите на заострени ушички пипала.

— Ох, махни я! — обезумял се завайка Родион. От лудешкото му движение великолепното насекомо се откъсна, удари се в масата, спря се върху нея трепкащо-мощно и изведнъж излитна от края. „Но за мен е толкова тъмен вашият ден, тъй напразно разбудихте моята дрямка.“ Полетът — гмуркащ се, натежал — не продължи много. Родион вдигна пешкира и като го размахваше диво, се мъчеше да повали сляпата пеперуда, но тя внезапно се изгуби, човек би казал, че самият въздух я погълна.

Родион я потърси, не я намери и застана посред килията, обърна се към Цинцинат.

— А? Брей, че шмекерка! — възкликна той след изразително мълчание. Плюна, поклати глава и извади силно чукаща кибритена кутийка с оставени в резерва мухи, с които разочарованото животно трябваше да се задоволи. Но Цинцинат прекрасно бе видял къде бе кацнала.

Когато Родион си отиде най-после, като сърдито сваляше в движение брадата си заедно с чорлавия калпак коса, Цинцинат се премести от кревата към масата. Съжали, че бе избързал да предаде всички книги, и от нямане какво да прави седна да пише.

„Всичко съвпадна — пишеше той, — тоест всичко ме измами, всичкото това театрално, жалко — обещанията на палавниците, влажният поглед на майката, чукането зад стената, доброжелателността на съседа, накрая — хълмовете, покрили се със смъртоносен обрив… Всичко ме измами и се сля, всичко. Ето я задънената улица на тукашния живот — и не в нейните тесни рамки трябваше да диря спасението. Странно е, че търсех спасение. Също като човек, който се вайка, че наскоро насън е изгубил вещ, която всъщност никога не е имал, или се надява, че утре ще му се присъни нейното намиране. Така се създава математиката; тя си има своя пагубен недостатък. Аз го открих. Открих дупчицата в живота — там, където някога се е бил отчупил, където е бил запоен с нещо друго, наистина живо, важно и огромно — колко обемни епитети са ми нужни, за да ги изпълня с кристален смисъл… по-добре да не довършвам, че отново ще се объркам. В тази непоправима дупчица е загнило — о, струва ми се, че все пак ще изразя всичко за съня, за сливането, за разпада — не, отново се изплъзна — по-добрата част от думите ми са забягнали и не се откликват на тръбата, а другите са сакати. Ах, ако знаех, че толкова дълго ще остана тук, щях да започна от «а, б» и постепенно, по магистралния път на свързващите понятия, щях да стигна, щях да доизградя, душата ми щеше да се съгради в думи… Всичко, каквото съм написал досега тук, е само пяната на моето вълнение, напразен порив — именно защото бързах толкова. Но сега, когато съм закален, когато почти не ме плаши…“

С това страницата приключи и Цинцинат разбра, че хартията му се е свършила. Впрочем намери още един лист.

„… смъртта“ — като продължаваше фразата, написа той, но веднага зачеркна тази дума; трябваше другояче, по-точно: смъртното наказание, може би болката, раздялата — нещо такова; като въртеше огризката от молива, той се замисли, а за края на масата се бе залепило кафяво пухче, там, където тя наскоро бе потрепвала, и Цинцинат, щом си спомни за нея, се отдалечи от масата, остави там белия лист с единствената, и то зачеркната дума и се наведе (престорил се, че си оправя пантофа отзад) до кревата, на чийто железен крак най-отдолу бе кацнала тя, спяща, разперила зрящи крила в тържествено неуязвимо вцепенение, само бе жалко за мъхестия й гръб, където прашецът на едно място се бе ожулил, така че се бе образувала мъничка плешивина, лъскава като орехче — но грамадните тъмни крила с пепелявата им ивица и с вечно разтворените очи бяха неприкосновени — горните, леко сведени, похлупваха отчасти долните и в този наклон би имало сънливо безволие, ако не беше единната прямота на предните очертания и съвършената симетрия на всички раздалечаващи се черти — толкова обаятелна, че Цинцинат не се удържа, прокара крайчето на пръста си по сивкавия ръб на дясното крило до основата му, сетне по ръба на лявото (Нежна твърдост! Неподатлива нежност!) — но пеперудата не се събуди и той се изправи, отдръпна се с лека въздишка, отново се канеше да седне на масата, когато изведнъж изскърца ключ в бравата и като квичеше, громолеше и скърцаше по всички правила на затворническия контрапункт, вратата се отвори. Надникна, а сетне влезе целият розов м’сю Пиер в ловджийското си с грахов цвят костюмче, след него още двамина, в които бе почти невъзможно да се познаят директорът и адвокатът; посърнали, помъртвели, двамата облечени в дълги сиви ризи, обути с подпетени калеври — без всякакъв грим, без подплънки и перуки, със сълзящи очи, с провиждащо се през откровените дрипи хилаво тяло — те си приличаха, така се оказа, еднакво се въртяха еднаквите главици на тънкуляви вратлета, бледо плешиви главици на буци със сивкави пунктири и с щръкнали от двете страни уши.

Красиво начервеният м’сю Пиер се поклони, събра лачените си кончови и каза със смешен тънък глас:

— Каретата чака, заповядайте.

— Закъде? — попита Цинцинат, наистина не разбрал веднага, толкова беше сигурен, че непременно ще бъде на разсъмване.

— Закъде, закъде… — имитира го м’сю Пиер — нали знаете закъде. Да правим кръц-кръц.

— Но нали няма да е на минутата — каза Цинцинат, зачуден сам на думите си, — аз не съм напълно готов… (Цинцинат, ти ли си това?)

— Не, именно на минутата. Бива ли така, драги, имаше почти три седмици, за да се подготвиш. Хайде, стига вече. Ето ги моите помощници, Родя и Рома, препоръчвам ги от сърце. Наглед са кекави юнаци, но пък се стараят.

— Тъй вярно — изреваха юнаците.

— За малко да ми изхвърчи от ума — продължи м’сю Пиер, — по закон още ти се разрешава. Роман, приятелю, дай ми списъка.

Роман, като преувеличено се разбърза, извади от подплатата на каскета си сгънато на две картонче с траурен кант; докато го измъкваше, Родриг механично се опипваше, уж че си бъркаше из пазвата, тъпо загледан в другаря си.

— Ето тук за опростяване на работата — каза м’сю Пиер — е готово менюто на последните желания. Можеш да си избереш едно и само едно. Ще ти ги прочета на глас. Ето: чаша вино; кратко пребиваване в тоалетната; бърз оглед на затворническата колекция от снимки с особено естество; или… ама какво е това… изготвяне на обръщение към дирекцията с изразяване… с изразяване на благодарност за внимателното… А, без тези работи — ти си го вмъкнал, Родриг, подлец такъв. Не разбирам кой те е карал. В официален документ. Спрямо мене това е повече от възмутително — след като съм толкова прецизен в смисъл на законите, толкова се старая…

М’сю Пиер, кипнал, плесна картончето на пода, Родриг начаса го вдигна, поглади го, като мрънкаше виновно:

— Ама не се ядосвайте… не съм аз, този палячо Ромка… нали зная реда. Тук всичко си е редовно… дежурните желания… а може и по поръчка…

— Възмутително! Нетърпимо! — кряскаше м’сю Пиер, като крачеше из килията. — Не се чувствувам добре, обаче си изпълнявам задълженията. Гощават ме с развалена риба, пробутват ми някаква уличница, държат се с мен направо безобразно, а после искат от мен изрядна работа. А, не! Баста! Чашата на дългото ми търпение е изпита! Направо отказвам — правете каквото искате, сечете, кълцайте, справяйте се както си знаете, чупете ми инструмента…

— Публиката е луда по вас — изрече подмазвачът Роман, — умоляваме ви, успокойте се, маестро. Ако има нещо не в ред, то е в резултат на недомислие, на глупост, на прекалено усърдна глупост — и нищо друго! Хайде, простете ни. Галенико на жените, всеобщи любимецо, сменете гневния израз на лицето си с усмивка, с която той е свикнал от…

— Хайде, хайде, бъбривецо — вече омеквайки, измърмори м’сю Пиер, — във всеки случай по-добросъвестно си гледам работата от някои други. Добре, прощавам ви. Но все пак трябва да решим за това проклето последно желание. Е, какво си избра? — попита той Цинцинат (незабелязано приседнал на кревата). — По-живо, по-живо. Искам най-сетне да се отърва, а нервните няма защо да гледат.

— Да допиша нещо — прошепна полувъпросително Цинцинат, но после се смръщи, напрегнал мисълта си, и изведнъж разбра, че всъщност вече всичко е дописано.

— Не го разбирам какво говори — каза м’сю Пиер. — Може някой да го разбира, но аз — не.

Цинцинат вдигна глава.

— Вижте какво — произнесе той отчетливо, — моля за три минути — излезте през това време или поне млъкнете, — да, три минути антракт, след което, така да бъде, ще доиграя с вас тази безсмислена пиеса.

— Последно — две и половина — каза м’сю Пиер и извади дебелото си часовниче, — хайде отстъпи половинка, а, братко? Не желаеш ли? Добре, граби ме — съгласен съм.

Той се подпря в непринудена поза на стената; Роман и Родриг последваха примера му, но кракът на Родриг се подгъна и той за малко да падне — като при това панически погледна маестрото.

— Шшт, калпазанино — изсъска му м’сю Пиер. — И изобщо какво сте се разпуснали такива? Я ръцете вън от джобовете! Да си опичате ума… (С ръмжене седна на стола.) Има за тебе работа тук, Родка — можеш полека-лека да започваш да почистваш; само да не вдигаш много шум.

Подадоха метлата на Родриг през вратата и той се развъртя.

Най-напред с края на метлата изби напълно решетката в дъното на прозореца, дочу се като от бездна далечно, слабо ура и в килията лъхна свеж въздух — листата литнаха от масата и Родриг ги бръсна в ъгъла. Сетне отново с метлата смъкна сивата дебела паяжина и с нея паяка, който бе лелеян някога. От нямане какво да прави с паяка се зае Роман. Изработен грубо, но забавно, той се състоеше от обло плюшено тяло с ритащи пружинени крачета и с дълъг ластик, проточил се от средата на гърба, тъкмо за ластика го държеше Роман, като си движеше ръцете нагоре-надолу във въздуха. М’сю Пиер изкриво хвърли порцеланов поглед към играчката и Роман, вдигнал вежди, набързо я мушна в джоба си. През това време Родриг понечи да издърпа чекмеджето на масата, натисна го, блъсна го и масата се пукна по средата. В същото време и столът, на който седеше м’сю Пиер, издаде жален звук, нещо поддаде и м’сю Пиер за малко да си изпусне часовника. Таванът взе да се рони. По стената лъкатушно пробяга пукнатина. Ненужната вече килия по най-явен начин се разрушаваше.

— … петдесет и осем, петдесет и девет, шейсет — довърши м’сю Пиер, — това е. Моля, ставай. Вън времето е чудесно, пътуването ще бъде от най-приятните, друг на твое място имаше да припира.

— Още миг. Напушва ме смях, като гледам колко позорно ми треперят ръцете, но не мога да спра или да скрия това — да, те треперят, и толкова. Вие ще унищожите моите книжа, ще изметете боклука, пеперудата нощес ще излети през строшения прозорец — така че от мен не ще остане нищо сред тези четири стени, готови още сега да рухнат. Но вече тленът и забравата не ме вълнуват, аз чувствувам само едно — страх, страх, недостоен, напразен…

Всичко това Цинцинат не произнесе в действителност, той мълчаливо се преобуваше. На челото му се беше издула жила, върху нея падаха светли къдрици, рубашката му беше с широко отворена бродирана яка, придаваща нещо необикновено младичко на шията, на зачервеното му лице със светли потрепващи мустаци.

— Тръгваме вече! — изписка м’сю Пиер.

Цинцинат, като се мъчеше нищо и никого да не закачи, като стъпваше сякаш по гол наклонен лед, се измъкна най-сетне от килията, която вече всъщност не съществуваше.