Владимир Набоков
Покана за екзекуция (3)

III

Цинцинат се пробуди от съдбоносен гръм на гласове, нарастващ в коридора.

Макар че вечерта се бе готвил за такова събуждане — все едно, не се излизаше наглава със сърцето, с дишането. Закрил сърцето си с крайче, за да не вижда — тихо, няма нищо (както казват на дете в миг на невероятно бедствие), — закрил сърцето си и надигнал се леко, Цинцинат се заслуша. Тътрене на много крака в различни степени на чуваемост; гласове — също в много разрези; един се приближаваше, питащ, друг, по-наблизо, отговаряше. Забързан от дълбочина, някой префуча и се плъзна по плочите като по лед. Басът на директора произнесе сред гълчавата няколко думи — неясни, но безспорно повелителни. Най-страшното беше, че през тази суетня проникваше детски глас — директорът имаше дъщеричка. Цинцинат различаваше и плачливото тенорче на своя адвокат, и мрънкането на Родион… Ето отново някой тичешком зададе еклив въпрос, а друг екливо му отвърна. Пъхтене, трясък, трополене — като че шареха с пръчка под пейка. „Не намерихте ли?“ — ясно попита директорът. Притичаха крачки. Притичаха, върнаха се. Цинцинат, ни жив, ни мъртъв, спусна крака на пода: така и не му дадоха свиждане с Марфинка… Дали да се обличам, или ще дойдат да ме приготвят? Ах, стига вече, влизайте…

Но го мъчиха още две минути. Изведнъж вратата се отвори и като се хлъзгаше, нахлу адвокатът.

Беше разчорлен, потен. Опипваше лявата си маншета и очите му се въртяха.

— Изгубих си копчето за ръкавели — възкликна той, пъхтящ бързо като куче. — Закачил съм го за нещо… сигурно… когато с милата Емочка… лудетината винаги… за края на фрака… всеки път, щом вляза… най-важното чух като нещо… но не обърнах… вижте, верижката очевидно… много ми бяха скъпи… ех, какво да се прави… може би все пак… обещах на всички пазачи… но е досадно…

— Глупава, сънена грешка — тихо продума Цинцинат. — Погрешно съм изтълкувал суматохата. Това е вредно за сърцето.

— А, не, благодаря, дребна работа — разсеяно избъбри адвокатът. При това шареше с поглед из ъглите на килията. Личеше си, че му е мъчно заради изгубената скъпа дреболийка. Изгубената дреболийка го бе измъчила. Дреболийката бе скъпа. Беше му мъчно заради изгубената дреболийка.

Цинцинат с лек стон легна отново в постелята. Онзи седна в краката му.

— Бях тръгнал към вас — каза адвокатът — толкова бодър, весел… Но сега ме разстрои тази дребна работа — защото в края на краищата това си е дребна работа, съгласете се — има по-важни неща. Е, как се чувствувате?

— Склонен към откровен разговор — притворил очи, отвърна Цинцинат. — Искам да споделя с вас някои свои умозаключения. Аз съм заобиколен от жалки призраци, а не от хора. Те ме измъчват, както могат да измъчват само безсмислени видения, лоши сънища, отпадъци от бълнуване, измет от кошмари — и всичко това, което у нас минава за живот. На теория ми се иска да се събудя. Но не мога да се събудя без чужда помощ, а безумно се страхувам от такава помощ, пък и душата ми се измързеливи, свикна със стегнатите пелени. От всички призраци, които ме заобикалят, вие, Роман Висарионович, струва ми се, сте най-жалкият, но, от друга страна — според вашето логично положение в нашия измислен бит, — представлявате в известен смисъл съветник, застъпник…

— На вашите услуги — каза адвокатът, зарадван, че Цикцинат най-сетне се разприказва.

— Ето тъкмо искам да ви попитам: на какво се основава отказът да ми съобщят точния Ден на наказанието? Чакайте — не съм свършил още. Така нареченият директор избягва категоричния отговор, аргументира се с това, че… Ама почакайте! Искам да разбера, първо: от кого зависи определянето на деня? Искам да разбера, второ: как да изкопча от това учреждение или лице, или сбор от лица…

Адвокатът, който току-що понечваше да заговори, сега, кой знае защо, мълчеше. Гримираното му лице със сини вежди и с дълга заешка устна не изразяваше особено раздвижена мисъл.

— Оставете си маншета — каза Цинцинат — и опитайте да се съсредоточите.

Роман Висарионович поривисто промени положението на тялото си и преплете неспокойно пръсти. Той избъбри с нажален глас:

— Тъкмо заради този тон…

— Ме осъдиха на смърт — каза Цинцинат, — зная. По-нататък!

— Хайде да променим разговора, моля ви — възкликна Роман Висарионович. — Защо не можете да останете поне сега в рамките на позволеното? Наистина това е ужасно, това надминава моите сили. Влязох просто да ви попитам дали нямате някакви законни желания… например (тук лицето му се оживи) може би ще пожелаете да имате напечатани речите, произнесени на съда? В такъв случай сте длъжен в най-кратък срок да подадете съответното прошение, което ние двамата с вас ей сега заедно бихме подготвили — с подробно мотивирано указание колко именно екземпляра от речите са ви необходими, с каква цел. Тъкмо имам свободен час, хайде, ах, хайде да се заемем с това, моля ви! Дори съм приготвил специален плик.

— За куриоз… — продума Цинцинат — но преди това… Нима наистина не може да получа отговор?

— Специален плик — повтори адвокатът, като го примамваше.

— Добре, дайте го — каза Цинцинат и скъса дебелия, напълнен с нещо плик, на къдрещи се парченца.

— Не биваше — почти разплакан извика адвокатът. — Никак не биваше. Дори не разбирате какво сторихте. Може там да е имало заповед за помилване. Втора не може да се вземе!

Цинцинат вдигна шепата хартийки, опита да сглоби поне едно свързано изречение, но всичко бе объркано, изопачено, разединено.

— Ето на, винаги сте такъв — завайка се адвокатът, стисна си слепоочията и закрачи из килията. — Може спасението ви да е било във вашите ръце, а вие… Ужасно! Е, какво да правя с вас? Сега го пиши загубено… А аз бях толкова доволен… Толкова ви подготвях…

— Може ли? — с разтегнат на ширина глас попита директорът, като открехна вратата.

— Заповядайте, Родриг Иванович, скъпи. Само че при нас не е много весело…

— Е, как е днес нашият симпатичен смъртник — пошегува се елегантният, представителен директор, като стискаше в месестите си лилави лапи малката студена ръка на Цинцинат. — Всичко наред ли е? Да не ви боли нещо? Все си бъбрите с нашия неуморим Роман Висарионович? А впрочем, драги ми Роман Висарионович… мога да ви зарадвам — моята лудетина току-що намери вашето копче за ръкавели на стълбището. La voici.^[1] Нали това е френско злато, не съм ли прав? Твърде изящно. Обикновено не правя комплименти, но трябва да ви кажа.

Двамата се отдалечиха в ъгъла, като си даваха вид, че оглеждат чудесната дреболия, обсъждат нейната история, ценност, чудят се. Цинцинат се възползува от това, за да измъкне изпод леглото… и с тъничък бисерен звук… към края с поспиране…

— Да, голям вкус, голям вкус — повтори директорът, завръщайки се от ъгъла под ръка с адвоката. — Вие значи сте здрав, младежо — безсмислено се обърна той към Цинцинат, намъкнал се отново, в постелята. — Но все пак не бива да капризничите. Публиката и всички ние, като представители на публиката, желаем вашето благо, това, струва ми се, е ясно. Дори сме готови да ви подадем ръка в смисъл да облекчим самотата ви. Тези дни в една от нашите специални килии ще се настани нов арестант. Запознайте се, това ще ви разнообрази.

— Тези дни ли — повтори Цинцинат. — Значи ще има още няколко дни?

— Е, вижте го — засмя се директорът, — всичко да знае. А, Роман Висарионович?

— Ох, приятелю, не е за приказване — въздъхна адвокатът.

— Мда — продължи онзи, като подрънкваше ключовете, — вие трябва да бъдете по-сговорчив, господинчо. А вие: гордост, гняв, глума. Снощи вечер таквизи сливи значи им поднесох — и кво мислите? — не благоволиха да куснат, погнусиха се. Мда. Ето за новото ни арестантче ви думах. Таман да си хортувате с него, че я какво сте увесили нос. Ха де, нали право думам, Роман Висарионович?

— Тъй, Родионе, тъй — потвърди адвокатът с неволна усмивка.

Родион си поглади брадата и продължи:

— Яката ми дожаля за тяхна милост — влизам, гледам — застанали на масата, на стола, протягат ръчички, крачета към решетката като някое кекаво маймунче. Пък небето синьо-синьо, лястовички хвъркат, че и облачета — благодат, ра-адост! Поех ги, таквоз, като малко дете от стола — пък рева, — на, право ви думам — рева… Яката значи ми дожаля.

— Дали да не го заведем горе? — нерешително предложи адвокатът.

— Не е лошо, може — проточи Родион възтежко, добродушно, — всякогаш може.

— Облечете си халата — произнесе Роман Висарионович.

Цинцинат каза:

— Покорявам ви се — призраци, вампири, пародии. Покорявам ви се. Но все пак аз настоявам — чувате ли, настоявам (и другият Цинцинат истерично затропа, като му падаха пантофите) — да ми кажат колко ми остава да живея… и ще дадат ли свиждане с жена ми.

— Вероятно ще ви дадат — отвърна Роман Висарионович, като се спогледа с Родион. — Само не говорете толкова много. Хайде, да тръгваме.

— Заповядайте — каза Родион и блъсна с рамо отключената врата. Тримата излязоха: отпред — Родион, кривокрак, със стари избелели шалвари, провиснали на задника; след него — адвокатът във фрак, с нечиста сянка върху целулоидната яка и с ивица розов муселин на тила, където свършваше черната перука; и накрая Цинцинат, който си губеше пантофите, загръщаше се с халата.

До извивката на коридора другият стражник, безименният, приятелски им отдаде чест. Бледата каменна светлина се сменяше от области здрач. Вървяха, вървяха — след извивката извивка — и няколко пъти преминаха покрай един и същ орнамент от влага върху стената, който приличаше на страшна ръбеста кранта. Тук-там се наложи да включат електричеството; прашната крушка пламваше отгоре или отстрани с измъчен, жълт огън. Случваше се впрочем тя да бъде мъртва и тогава шареха в плътната тъма. На едно място, където неочаквано и необходимо отгоре падаше небесен лъч и димеше, блещукаше, разпилян върху разкъртените плочи, дъщерята на директора, Емочка, с лъскава карирана рокля и карирани къси чорапи — душичка, но с мраморните прасци на малките танцьорки, — играеше на топка, топката равномерно тупкаше върху стената. Тя се обърна, като с четвъртия и петия пръст изличи далеч от бузата русоляв кичур, и изпрати с очи късото шествие. Докато минаваше, Родион гальовно раздрънка ключовете; адвокатът мимоходом я помилва по светещата коса; но тя гледаше Цинцинат, който й се усмихна уплашено. Щом стигнаха до следващата чупка на коридора, и тримата се обърнаха. Емочка гледаше след тях, като леко приплясваше лъскавата си червено-синя топка.

Отново дълго вървяха на тъмно, докато попаднаха в задънено място, където над навит пожарникарски маркуч светеше червена лампичка. Родион отключи ниска, обкована врата; зад нея стръмно нагоре се виеха стъпалата на каменно стълбище. Тук редът малко се промени: Родион, като потропа в такт на място, пусна напред първо адвоката, после Цинцинат, меко пристъпи и завърши шествието. По стръмното стълбище, с чието постепенно развитие съвпадаше бавното просветляване на мъглата, в която то растеше, не бе лесно да се изкачваш, а се изкачваха толкова дълго, че Цинцинат от нямане какво да прави взе да брои стъпалата, наброи тризначна цифра, но се обърка, като се препъна. Въздухът неусетно избледняваше. Цинцинат уморено се изкачваше и като дете пристъпваше все с един и същ крак. Още един завой, и изведнъж връхлетя гъст вятър, ослепително се разтвори лятното небе, пронизващо зазвуча писъкът на лястовиците.

Нашите пътешественици се озоваха на широката тераса върху кулата, откъдето се разкриваше изглед на разстояние, пресекващо дъха, защото не само кулата беше грамадна, но изобщо цялата крепост се извисяваше грамадно върху грамадна скала, сякаш нейна чудовищна рожба. Далеч долу се виждаха почти отвесни лозя и пътят се виеше, спускаше се към безводното речно корито, а по изпъкналия мост вървеше някакъв микроскопичен човек в червено, пред него — бягаща точка, вероятно куче.

По-нататък в голям полукръг се бе разположил на припек градът: разноцветните къщи ту вървяха на прави редове, съпровождани от кръгли дървета, ту криво се плъзгаха по склоновете, настъпваха сенките си — можеше да се различи движението по Първия булевард и особеното трепкане в края, където бликаше прочутият водоскок. А още по-нататък, по посока на потъналите в омара хълмисти гънки, сключващи хоризонта, се точеха тъмните браздулици на дъбовите горички, тук и там проблясваше като ръчно огледало езерце — а други ярки овали вода се сбираха, припламвайки в нежна мъгла, ей там на запад, където започваше животът на лъкатушната река Строп. Цинцинат, допрял длан до бузата, в неподвижно, неизразимо смутно и може би блажено отчаяние гледаше блясъка и мъглата на Тамарини градини, сивкавите, топящи се хълмове зад тях — ах, дълго не можа да се откъсне…

На няколко крачки от него, на широкия каменен парапет, обраснал отгоре с предприемчив треволяк, бе подпрял лакти адвокатът, гърбът му беше изцапан с вар. Замислено се бе загледал в пространството, като с лявата си лачена обувка бе настъпил дясната и така бе разтегнал с пръсти бузите си, че се бяха обърнали долните му клепачи. Родион изнамери отнякъде метла и мълчешком забръска плочника на терасата.

— Колко обаятелно е всичко това — обърна се Цинцинат към градините, към хълмовете (и му беше, кой знае защо, особено приятно да повтаря това „обаятелно“ на вятъра, както децата притискат и отново отпушват ушите си, забавлявайки се с обновяването на чувания свят). — Обаятелно! Никога не съм виждал именно такива тези хълмове, такива тайнствени. Нима в техните дипли, в техните сенчести долини не бих могъл… Не, по-добре да не мисля за това.

Той обиколи терасата околовръст. На север се бе простряла равнина, по нея бягаха сенки на облаци; ливадите се сменяха от нивя; зад извивката на Строп се мержелееха наполовина обрасналите очертания на аеродрума и постройката, в която се държеше почтеният, грохнал самолет с рижави крила на пъстри кръпки, който понякога се пускаше на празник — най-вече за развлечение на сакатите. Веществото се бе уморило. Сладко дремеше времето. Имаше един човек в града, аптекарят, неговият прадядо, разправяха, бил оставил писмено свидетелство как търговците летели до Китай.

Цинцинат обиколи терасата и отново се върна при южния й парапет. Очите му извършваха най-незаконни разходки. Сега му се струваше, че различава онзи цъфнал храст, онази птица, онази пътека, влизаща в навеса от бръшлян.

— Май стига толкова — добродушно промълви директорът, захвърли метлата в ъгъла и отново облече редингота си. — Хайде по къщята.

— Да, време е — обади се адвокатът, като си погледна часовника.

И същото малко шествие потегли по обратния път. Отпред — директорът Родриг Иванович, след него — Цинцинат, прозяващ се нервно след свежия въздух. Рединготът на директора отзад бе изцапан с вар.