Владимир Набоков
Покана за екзекуция (14)

XIV

Те бяха още по-близо — и сега бързаха толкова, че би било грехота да ги разсейва с чукането на въпроси. И те продължиха по до късно от вчера, и Цинцинат се бе проснал на плочите кръстом, по очи, като повален от слънчев удар, и поощрявайки маскирането на чувствата, ясно чрез слуха си виждаше тайния проход, удължаващ се с всяко човъркане, и усещаше, сякаш му облекчаваха тъмната, тегнеща болка в гърдите, как се разклащат камъните и вече гадаеше, загледан в стената, къде точно ще се пропука и ще зейне с трясък.

Още пропукваше и се ронеше, когато дойде Родион. След него, с балетни обувки на бос крак и с вълнена рокличка на шотландски карета, се шмугна Емочка и както се бе случвало неведнъж, се скри под масата, клекнала свита там, така че ленената й коса, къдреща се в краищата, закриваше и лицето, и коленете, и дори глезените. Щом Родион се отдалечи, тя подскочи — и право към Цинцинат, който седеше на кревата, събори го, закатери се по него, беше се озъбила, на предните й зъби се бе залепило парченце зелен лист.

— Седи мирно — каза Цинцинат, — уморен съм, цяла нощ не съм затворил очи — седи мирно и ми разкажи…

Емочка пъхтеше, заби чело в гърдите му; изпод разпилелите се и увиснали на една страна букли в задния отвор на роклята се оголи горната част на гърба с ладийката, променяща се от движението на плешките и цялата равномерно обраснала с белезникав мъх, който изглеждаше симетрично наресан.

Цинцинат я погали по топлата глава, като се мъчеше да я привдигне. Тя го хвана за пръстите и почна да ги стиска и да ги допира до бързите си устни.

— Ама че си галена — сънливо каза Цинцинат, — хайде, стига, стига. Разкажи ми…

Но бе я обзел порив на детско буйство. Това мускулесто дете търкаляше Цинцинат като кутре.

— Престани! — извика Цинцинат. — Не те ли е срам!

— Утре — изведнъж каза тя, като го стискаше и бе вперила очи над носа му.

— Утре ще умра ли? — попита Цинцинат.

— Не, ще ви спася — замислено пророни Емочка (тя беше го яхнала).

— Виж, това е чудесно — каза Цинцинат, — отвред спасители! Отдавна беше време, че инак ще се побъркам. Моля те, слез, тежиш ми, горещо ми е.

— Ще избягаме и вие ще се ожените за мен.

— Може би — когато пораснеш, но само че вече имам жена.

— Дебела, стара — каза Емочка.

Тя скочи от постелята и се затича покрай стените, както бягат танцьорките, в едър тръс, раздрусвайки коса, сетне скочи, като че летеше, и накрая се завъртя на място, разперила множество ръце.

— Скоро съм пак на училище — каза тя, сетне мигновено седна върху коленете на Цинцинат и начаса забравила всичко, потъна в ново занимание: залови се да чопли черната дълга коричка върху лъскавата си пищялка, коричката вече наполовина се беше отделила, белегът се розовееше нежно.

Присвил очи, Цинцинат гледаше наведения й профил, очертан от пухкава ивица светлина, оборваше го дрямка.

— Ах, Емочка, помни, помни, помни какво си обещала. Утре! Кажи ми, как ще го направиш?

— Дайте си ухото — каза Емочка.

Като го прегърна с една ръка през врата, тя жарко, влажно и съвсем неразбираемо му забоботи в ухото.

— Нищо не чувам — каза Цинцинат.

Тя нетърпеливо отметна косата от лицето си и отново се долепи до него.

— Бу… бу… бу… — екливо боботеше тя и ето отскочи, завъртя се, и ето че вече си почиваше на леко разклатения трапец, събрала и изпънала пръсти като клин.

— Все пак много разчитам на това — през нарастваща дрямка избъбри Цинцинат и бавно отпусна мокрото си бучащо ухо на възглавницата.

Когато заспиваше, усети как тя се прехвърли през него — и сетне неясно му се привиждаше, че тя или някой друг безкрайно сгъва някаква бляскава тъкан, хваща я за крайчетата и я сгъва, поглажда я с длан, отново я сгъва — и за минута се събуди от писъка на Емочка, която Родион тътреше навън.

Сетне му се стори, че предпазливо се възобновиха заветните звуци зад стената… колко рисковано! Нали е средата на деня… но те не можеха да се стърпят и тихичко се промъкваха все по-близо, по-близо до него, а той, уплашен, че стражниците ще чуят, започна да се разхожда, да тропа, да кашля, да си тананика и когато със силно разтупало се сърце седна на масата, звуците вече ги нямаше.

Привечер — както му бе станало навик — се появи м’сю Пиер с брокатена тюбетейка; непринудено, като у дома си, полегна върху кревата на Цинцинат и като вдигна облак, докато разпали дългата си лула от морска пяна с резбовано подобие на пери, се облегна на лакът. Цинцинат бе седнал на масата, дояждаше вечерята си и излавяше сушените сливи от кафявия сок.

— Днес съм ги напудрил — бойко заяви м’сю Пиер, — така че моля без оплаквания и забележки. Хайде да продължим вчерашния разговор. Говорехме за насладите. Насладата от любов — каза м’сю Пиер — се постига по пътя на едно от, най-красивите и полезни физически упражнения, каквито изобщо са известни. Казах — постига се, но може би думата „добива се“ или „добиване“ ще е по-уместна, защото става дума именно за планомерно и упорито добиване на насладата, заложена в самите недра на обработваното същество. В минути на отдих труженикът на любовта веднага поразява наблюдателя със соколовия израз на очите си, с веселия си нрав и със свежия цвят на лицето. Обърнете също внимание колко е плавна моята походка. И така, ние имаме пред себе си известно явление или редица явления, които могат да се обединят под общия термин любовна или еротична наслада.

Тогава на пръсти, сочейки с жестове да не го забелязват, влезе директорът и, седна на столчето, което си беше донесъл.

М’сю Пиер обърна към него поглед, блеснал доброжелателно.

— Продължавайте, продължавайте — зашепна Родриг Иванович, — дойдох да послушам. Pardon, само минутка — да го поставя така, че да се опира на стената. Voilà. Уморих се все пак, а вие?

— Защото не сте свикнали — каза м’сю Пиер. — Та разрешете да продължа. Ние тук разговаряхме, Родриг Иванович, за насладите в живота и в общи черти анализирахме ероса.

— Разбирам — каза директорът.

— Отбелязах следните точки… извинете, колега, ще повторя, но ми се иска да бъде интересно и за Родриг Иванович. Забелязал съм, Родриг Иванович, че за мъжа, осъден на смърт, е най-трудно да забрави жената, вкусното женско тяло.

— И лириката на лунните нощи — добави от себе си Родриг Иванович, като изгледа строго Цинцинат.

— А, не ми пречете обаче да развивам темата, ако поискате — после се изкажете. И така, продължавам. Освен любовните наслади има редица други и сега ще преминем към тях. Вероятно неведнъж сте чувствували как се разтварят гърдите ви през дивен пролетен ден, когато пъпките се наливат и пернатите певци огласят горичките, облечени с първите лепкави листенца. Ранните скромни цветенца кокетно надничат от тревата и сякаш искат да примамят страстния любител на природата, като шепнат боязливо: „Ах, недей, не ни късай, животът ни е кратък.“ Разтварят се и широко дишат гърдите в такъв ден, когато птичетата пеят и на първите дървета се появяват първите скромни листенца. Всичко се радва и всичко ликува.

— Майсторско описание на април — каза директорът, като тръсна бузи.

— Мисля, че всеки е изпитал това — продължи м’сю Пиер, — и сега, когато днес-утре ще се качим всички на ешафода, незабравимият спомен за такъв ден ни кара да извикаме: „О, върни се, върни се, дай ми отново да те преживея.“ Да те преживея — повтори м’сю Пиер, като доста откровено надникна в изписаното руло, което стискаше в шепа.

— По-нататък — каза м’сю Пиер — преминаваме към насладите от духовно естество. Спомнете си какво сте изпитвали в грандиозна картинна галерия или в музей, вие сте се спирали изведнъж и не сте можели да откъснете очи от някой пикантен торс — уви, от бронз или от мрамор. Това ние можем да наречем наслада от изкуството — тя заема доста голямо място в живота.

— И още как — изрече през нос Родриг Иванович и погледна Цинцинат.

— Гастрономическите наслади — продължи м’сю Пиер. — Вижте, ето — най-хубавите сортове овощия виснат от клоните на дърветата; ето — месарят и неговият помощник тътрят свиня, тя квичи, сякаш я колят; ето — върху красива чиния дебело парче бяла сланина; ето — трапезно вино, вишновка; ето — рибка, — не зная как е за другите, но аз съм голям любител на платиката.

— Одобрявам — избоботи Родриг Иванович.

— Този чуден пир се налага да бъде изоставен. И още много неща се налага да изоставим: празничната музика; любимите нещица като фотоапарата или лулата; дружеските разговори; блаженството от удовлетворяването на естествените нужди, което някои поставят наравно с блаженството на любовта; пушенето… Какво друго. Любимите нещица — да, това вече го казах (отново се появи свитъкът хартия). Блаженството… и това казах. Е, също и други разни дреболии…

— Може ли да допълня още нещо? — раболепно попита директорът, но м’сю Пиер поклати глава:

— Не, напълно достатъчно. Струва ми се, че разгърнах пред вътрешния поглед на колегата такива далнини от чувствени царства…

— Исках само за яденето — забеляза полугласно директорът. — Тук според мен могат да се дадат известни подробности. Например en fait de potage^[1]. Мълча, мълча — сепнато довърши той, като срещна погледа на м’сю Пиер.

— Е, какво — обърна се м’сю Пиер към Цинцинат, — какво ще кажете за това?

— Наистина какво да кажа? — продума Цинцинат. — Приспивна, натрапчива нелепост.

— Непоправим е! — възкликна Родриг Иванович.

— Нарочно прави така — заяви със заплашителна порцеланова усмивка м’сю Пиер. — Повярвайте ми, той в достатъчна степен чувствува целия чар на описаните от мен явления.

— … Но не разбира някои неща — гладко вмъкна Родриг Иванович, — той не разбира, че ако сега честно бе признал своята заблуда, ако честно бе признал, че обича същото, което обичаме ние с вас, например за първо супа от костенурка — разправят, че било стихийно вкусно, — тоест само искам да отбележа, че ако беше признал честно и се беше разкаял, да, ако се бе разкаял — това е моята мисъл, — тогава за него би възникнала известна далечина — не искам да кажа надежда, но във всеки случай…

— Изпуснал съм за гимнастиката — зашепна м’сю Пиер, като си преглеждаше хартийката, — ама че досадно!

— Не, не, прекрасно го казахте, прекрасно — въздъхна Родриг Иванович, — по-добре не можеше. У мен се възродиха желания, дремали десетки години. Вие какво — ще останете ли още! Или идвате с мен?

— С вас идвам. Той днес е просто опак. Дори не ме поглежда. Царства му предлагаш, а той се надува. Искам толкова малко — една думичка, кимване. Но какво да се прави. Хайде, Родриго.

Скоро след излизането им светлината угасна и Цинцинат в тъмното напипа кревата (неприятно, чужда пепел, но няма къде другаде да легне) и като разпукваше дългата мъка от всичките си хрущялчета и прешлени, се изопна целият; пое въздух и го подържа четвърт минута. Може би просто зидари. Ремонтират. Слухова измама: може би всичко това става далеч, далеч (издиша). Лежеше по гръб, като мърдаше щръкналите изпод одеялото пръсти на краката си и извръщаше лице ту към невъзможното спасение, ту към неизбежния ешафод. Светлината пламна отново.

Като почесваше червеникавите си гърди под ризата, довтаса Родион за столчето. Щом видя търсения предмет, без много да му мисли, седна на него, тежко изпухтя, с грамадна длан помачка наведеното си лице и очевидно се накани да захърка.

— Още ли не е пристигнал? — попита Цинцинат.

Родион веднага стана и излезе със столчето.

Мрак, мрак.

Дали защото от деня на съда измина един цялостен къс време: две седмици, дали защото приближаването на спасителните звуци обещаваше промяна в съдбата — но през тази нощ Цинцинат мислено се занимава с това, че направи преглед на часовете, прекарани в крепостта. Като отстъпваше неволно пред съблазънта от логично развитие, неволно (внимавай, Цинцинат!) сковавайки във верига това, което беше напълно безопасно като отделни, неизвестно към какво отнасящи се брънки, той придаваше смисъл на безсмисленото и живот на неживото. Върху фона на каменната тъмнина сега разрешаваше да се появяват осветените фигури на всичките си обичайни посетители… за пръв път, за пръв път въображението му бе толкова снизходително към тях. Появяваше се досадният съсед арестант с налятото лице, лъскаво като восъчна ябълка, каквато тези дни му бе донесъл шуреят бъбрица; появяваше се адвокатът, подвижен, сух, изваждащ маншетите си от ръкавите на фрака; появяваше се мрачният библиотекар и с черната си гладка перука дебелият Родриг Иванович, и Емочка, и цялото семейство на Марфинка, и Родион, и другите неясни пазачи и войници — и като ги извикваше — макар че не вярваше в тях, все пак ги извикваше, — Цинцинат им даваше право на живот, поддържаше ги, хранеше ги със себе си. Към всичко това се присъединяваше всеминутната възможност от връщането на вълнуващото чукане, действуваща като разкъсващо очакване на музика — така че Цинцинат се намираше в странно, трепетно, опасно състояние — и с някакво нарастващо тържествуване биеше далечният часовник — и ето, излизаха от мрака, подаваха си ръце, сключваха кръга осветените фигури и като леко се накланяха встрани, навеждайки се, влачейки се взаимно, започваха — отначало с напън, с усилие — движение в кръг, което постепенно се разгръщаше, олекваше, ускоряваше се и ето вече се завъртя, завъртя — и чудовищните сенки от раменете и главите пробягваха, като се повтаряха, все по-пъргаво по каменните сводове и този неизбежен веселяк, който вдига високо крака в хорото, като разсмива останалите, по-благоприличните, отхвърляше върху стените грамадни черни ъгли от безобразните си колене.