Антъни Бруно
Лоша кръв (5)

5.

Нагаи не харесваше начина, по който се държеше д’Урсо. Не можеше да каже точно какво, но нещо не беше в ред. Прекалено сговорчив, спокоен, не така арогантен. И много се усмихваше, като се има предвид за какво са се събрали. Нещо е намислил. Нагаи погледна към Маширо, търсейки мнението му, но сега самураят бе зает с разглеждане на ръката си. Разбираемо е. Никога преди не го е праил. Американците могат просто да кажат „съжалявам“. При нас не е толкова лесно.

— Вземи, използувай това! — Боби Франчоне хвърли един брой на „Пост“ върху шкафа до мръсната мивка. — И гледай да не опръскаш всичко наоколо с кръв.

Нагаи вдигна вестника и погледна заглавието „БРЪМБАР НА СМЪРТТА НАМЕРЕН В ПРИСТАНИЩЕТО“. Под заглавието имаше снимка на фолксвагена, увиснал на въже над водата. Много хитро, Боби.

Маширо се отдръпна встрани, докато Нагаи му разстилаше вестника върху стария плот от линолеум. Самураят постави малък лъскав нож върху вестника и застана в предишната поза, хванал едната длан в другата като малко животинче. Нагаи се загледа в дебелите му месести пръсти. Напомняха му за пипалата на морска звезда. Единственият мрачен прозорец и мъждукащата крушка, увиснала на тавана в неприветливата задна стая, излъчваха тревожна светлина, вещаеща буря. Беше прекалено уместна.

— Съвсем съм объркан — каза Франчоне и посочи към малкия нож с десетинасантиметрово острие. — Необходимо ли е всичко това?

— Такъв е обичаят в якудза — каза спокойно д’Урсо.

— Нали така, Нагаи?

Нагаи кимна:

— Нарича се юбицуме. Когато някой направи сериозна грешка, по традиция трябва да я изкупи така. — Той вдигна дясната си ръка и показа собствените си осакатени малък и безименен пръст.

— Както ние чупим крака — каза д’Урсо на шурея си.

Франчоне рязко сгъна вестника и посочи заглавието.

— За първокласен гаф като този скапанякът би имал голям късмет, ако още диша, когато приключим с него. Ако беше някой от нашите хора, вече щеше да е мъртъв.

„Защо, по дяволите, трябваше д’Урсо да влачи този малък глупак със себе си, където и да отиде?“ — питаше се Нагаи.

— Откъде можеше Маширо да знае, че колата, открадната от тези хлапета, ще плава? Плаваща кола. Кой е чувал за подобна глупост?

— Това не е оправдание. Би трябвало да знаете. Сега сигурно всички ченгета са пощурели. И защо, по дяволите, е трябвало да ги разсечете така? Усложнения от този род не са ни нужни сега. Ако питате мен, вие сте подвижни улики.

Нагаи погледна към ръката на Маширо.

— А за това какво ще кажеш?

— Я се погледнете, за бога! Поставете се в нашето положение. Длъжни сме да ви закриляме от закона, нали? Но вие спокойно можете да си окачите табелки на вратовете, направо биете на очи. Повечето якудзи се обличате като чичо ми Нундио с тези крещящи спортни якета и отвратителни шапки. После — тези шантави татуировки, които всичките имате по телата си, та даже и по пишките… и тази история с пръстите — той посочи към ръката на Маширо. — Ако само хванат някого от вас, ще ви депортират за нула време. Сами се издавате.

— Достатъчно, Боби — каза д’Урсо.

Нагаи кротко сви рамене. Той издърпа маншетите на синята си риза и под тях се показаха ръкавите на якето му от акулова кожа.

— Вие си имате ваши традиции, ние имаме наши.

— Да се разкарваш наоколо в стар черен кадилак с перки? И това ли е традиция? Тази кола прилича на проклетия Батмобил^[1]. По този начин ли не се набивате в очите на хората.

Нагаи гледаше хлапака и се чудеше защо ли изобщо разговаря с такъв идиот.

— Тази кола беше собственост на Хамабучи. Той ми я подари. Няма да е почтено от моя страна, ако я зарежа.

Франчоне вдигна ръце:

— Ох, за бога, само това може да се чуе от вас. Не може да се изсереш, понеже е непочтено. Ега ти! Според мен това е само удобно извинение да не правиш неща, които не желаещ.

Маширо шумно и дълбоко пое дъх и вдигна ножа. Очите на Франчоне се изцъклиха, като го видя в ръцете на Маширо. Нагаи положи усилие, за да се изсмее непринудено:

— Сигурно ви тежи, Боби, че трябва да разчитате на влечуги с дръпнати очи като нас, за да въртите търговията с роби.

Пръстът на Франчоне щръкна пред лицето на Нагаи като автоматичен нож:

— Не се прави на умник, Нагаи. Нужни сме ви да купуваме робите точно колкото вие сте ни нужни да ги доставите тук. Затова си трай!

— Тогава кажи ми къде другаде можете да намерите роби в такова количество? Роби, които моите хора държат в подчинение за вас.

— Не си придавай тежест пред мен, приятелю. Имаш хора, ама друг път. Много добре знам, че нямаш нищо тук, Нагаи. Съвсем нищо.

— Имам предостатъчно хора тук. Повече, отколкото мислиш.

Франчоне се изсмя в лицето му:

— Ти нямаш. Хамабучи има хора. Те слушат него, а не теб. Само Мишмош слуша теб.

Сърцето на Нагаи започна да блъска. Гърлото му пресъхна.

— Не знаеш какво приказваш.

— О, зная. Знаем всичко за теб, Нагаи. Знаем също, че и в Япония нямаш никакви приятели, защото си се осрал тотално. Ти си аутсайдер във Фугукай, понеже си се опитал да очистиш Хамабучи и да завладееш фамилията. Но си се провалил, нали? И вместо да те напердаши, както си му е редът, Хамабучи те държи около себе си като кученце на верижка. Прав ли съм, или не съм прав, Нагаи? Идването ти тук е твоето наказание, нали?

Нагаи гледаше втренчено в очите на Франчоне, обзет от желание да грабне ножа от Маширо и да пререже гърлото на малкия негодник. Думите на Хамабучи започнаха да звънтят някъде от миналото: „Сега, след като си изгонил предателството от своето съзнание, може да се разчита, че няма да се опиташ пак. Щом си разбрал недостатъците си, вярвам, че твоята лоялност към мен ще бъде още по-силна. Изкупи грешката си в Америка, Нагаи. Работи за мен там и, обещавам ти, твоята чест ще бъде възстановена.“

Но кога, по дяволите? Кога?

Франчоне погледна към д’Урсо и се изсмя:

— Няма какво да каже. Знае, че съм прав.

— Млъквай, Боби, и иди, застани там! — д’Урсо се вмъкна между тях. Той постави ръката си върху рамото на Нагаи и го отмести настрани. Нагаи потръпна от докосването.

— Не се сърди на Боби. Лесно се пали. Не знае какво приказва.

— Той знае прекалено много за човек, който не разбира за какво приказва.

Д’Урсо кимна в знак на извинение.

— Да, зная, но вината е моя. Антонели ми разказа. Не биваше да споменавам нищо пред Боби.

На Нагаи му стана топло. Знаеха прекалено много. Самият той беше казал прекалено много.

— Слушай — почти прошепна д’Урсо, — искам да говоря с теб за нещо. Мога да взема повече роби, много повече. Колкото можеш да доставиш, особено жени.

— Новата доставка се очаква следващия четвъртък…

— Не, не, не, тези вече са разпределени. Искам да завиша поръчката. Доставете ги колкото можете по-скоро. Ако имаш желание да уговорим нова единична цена, още сега ще направя едра поръчка. Две хиляди роби, половината жени. Но доставката трябва да не е по-късно от осем седмици. Можеш ли да го направиш?

Нагаи го зяпна:

— Хамабучи и Антонели правят сделките, д’Урсо. Не ние.

Д’Урсо сбръчка чело и се усмихна:

— Забрави за тях. Говоря за нещо между нас двамата. Имам някои планове, за които все още не мога да говоря, но определено искам да те включа, Нагаи. Ти си много способен човек. Оцених това твое качество още в самото начало, но ми се струва, че Хамабучи ти пречи, а това не отговаря на моите разбирания.

— Какви са твоите разбирания?

— Ами, както го виждам, цялата тази история с робите се движи благодарение на теб и на мен. Работим доста добре двамата и мисля, че можем да работим още по-добре при положение, че сме независими, ако се сещаш какво имам предвид.

— Сигурно се шегуваш — изсмя се Нагаи.

— Не, не се шегувам. Защо са ни, по дяволите, тези скапани шефове? Ние вършим всичката работа, а те взимат цялата печалба. За нас не остава нищо. Знаеш цифрите, не е нужно да ти казвам. Ако заработим самостоятелно, след три години ще имаме повече пари от тях двамата, взети заедно.

Нагаи поклати глава:

— Никога няма да успеем да изведем една доставка сами от Япония. Хамабучи ще я блокира.

— А кой казва, че трябва да взимаме японски хлапаци? Веднъж ми спомена, че имаш връзки във Филипините. Купувал си момичета оттам, за да работят като проститутки по баровете на Хамабучи в Токио. Нали така ми беше казал? Ще започнем да внасяме филипински дечица. Можеш да го уредиш, нали?

Нагаи издаде напред долната си устна и сви рамене, докато го обмисляше.

— Теоретически можем… но на практика ще ни очистят за една седмица, ако се опитаме да ги прескочим.

Д’Урсо се усмихна и поклати глава:

— Не и ако се държиш за мен. Имам сили зад себе си. На Антонели вече не му е до борби, прекалено стар е. Ще вдигне шум, но в действителност вече няма хора, с които да се изправи срещу мен. Докато си тук с мен, ще те защищаваме от хората на Хамабучи. Гарантирам ти. Ей, а между другото имаш и Маширо за охрана. Той няма да те изостави заради Хамабучи, нали?

— Не, но…

— Хай! — Прекъсвайки ги, Маширо внезапно излезе от транса. Нагаи се обърна към своя слуга. Това е важно събитие и той трябваше да го види. Маширо си беше окачил хавлия отпред и опрял в шкафа корем, приглади вестника. Той постави ножа върху малкия пръст на ръката, която бе гушнал одеве, сякаш се канеше да нареже морков. Гледаше към Нагаи в очакване на сигнал.

— Помисли за това, Нагаи — прошепна д’Урсо в ухото му, — само помисли.

Нагаи пое дъх и се опита да се концентрира върху Маширо, макар че продължаваше да мисли върху казаното от д’Урсо преди малко. Това беше лудост. Не искаше да живее завинаги тук дори и ако успее да получи дела на Хамабучи от печалбите. Все пак с толкова пари можеше да уреди и идването на децата си тук, да ги отвлече, ако е необходимо. Тъкмо няма да има разправии с проклетата им майка. С тези пари може да се направи много…

Нисък, ръмжащ стон се дочу откъм Маширо и Нагаи се стресна, чувствайки се виновен, че не е внимавал в такъв решителен момент от живота на самурая.

— Хай — каза той, опитвайки се да повтори заплашителното изръмжаване на Маширо. Самураят погледна през рамото си. Добър слуга е Маширо. Не беше виновен и въпреки това пое отговорността. Той срещна нетрепващия взор на Маширо и кимна едва забележимо.

Без колебание Маширо се наведе над дланта си. Раменете му се повдигнаха два пъти. Не е лесно да прережеш ставата, Нагаи знаеше това. Кръвта бързо поля вестника и започна да се стича по гънката към мивката. Маширо стисна основата на кървящия пръст, за да ограничи кръвоизлива. В същото време Нагаи взе ножа и го избърса в хавлията. После извади от джоба си запалка БИК и постави острието над високия оранжев пламък.

— Майка му стара — изсъска Франчоне. Хубаво беше да видиш хулиганчето така пребледняло. — Какво ще правите с това? — Франчоне кимна с глава към отрязаното парче от пръста върху напоения с кръв вестник. Джавкаше като куче на верижка.

Нагаи се усмихна, наблюдавайки подскачащия пламък:

— Маширо го предлага на теб. Като символ на разкаяние за грешката му.

Франчоне се намръщи:

— Разкарайте това чудо на майната си.

— Можеш да си направиш обица от него — изсмя се Нагаи.

Хулиганчето докосна златната игличка в ухото си:

— Много смешно, Нагаи! Пуснете го с водата в тоалетната и се погрижете да отплава.

— Може аз да го задържа. — Нагаи подаде ножа на Маширо, който незабавно притисна плоската му част към раната, за да я обгори на нажежения метал. Нагаи извади от джоба си пластмасова кутийка за фотографски филми и пусна вътре окървавения отрязък от пръста. Неприятна миризма на изгоряло месо изпълни малката стая, а Маширо поиска на японски от господаря си огън, за да довърши стерилизацията. Нагаи забеляза, че на Франчоне му призлява. Той подаде запалката и разклати кутийката от филма, та на малкото гаменче да му призлее още повече, обаче кухото дрънчене, произведено от пръста, го натъжи. Напомни му за звука от малкото барабанче на онова рунтаво бяло механично мече, което бе подарил на първата си дъщеря Хацу толкова отдавна.

След като Маширо приключи с работата по пръста си, той изтри старателно церемониалния нож с хавлията и го върна на Нагаи.

Франчоне клатеше глава в недоумение:

— Направо си си таковал майката, Мишмош. Сега разбирам защо робите толкова се страхуват от тебе. — Той пак постави ръката си на обицата. — Как е станал толкова жесток, Нагаи? В школа по борба сумо ли е ходил или какво?

Нагаи не удостои с внимание въпроса, но Маширо го попита на японски дали да отговори на гаменчето. Нагаи сви рамене и кимна. Струваше ли си труда? Той е един малоумен американец и не би могъл да разбере.

— Едно време, някога — започна Маширо на слабия си английски — аз бях началник — не голям шеф, не малък шеф, среден шеф. Но мой живот ми омръзва. В мойта душа нищо, когато бил началник. В компания всеки мисли как да прави по-голям пай. Аз знае един човек се убил, понеже компания не иска негова идея за часовник в кола. Това не добре. Това не Маширо. Човек трябва да служи на своя душа, не компания. Аз съм самурай. Това моя душа. Аз трябва да служи на един господар — един господар, който се интересува повече от часовник в кола. Маширо не може да бъде ронин.

— Това какво е? — попита Франчоне.

Нагаи изчака, докато обмисляше струва ли си усилието да се обяснява на този боклук.

— Ронин е скитащ воин, самурай, изгубил господаря си.

Маширо кимна енергично:

— Нагаи-сан е мой господар. Той казва мене прави това, аз изпълнявам. Той най-добре знае.

Нагаи си спомни първия път, когато видя Маширо. Беше едно дъждовно утро преди три-четири години. Излизаше от къщата си и почти се спъна в този странен човек, коленичил пред прага му с глава наведена до цимента. Много почтително и тържествено непознатият се представи като потомък на самурая Ямашита, който служел при великия военачалник Нагаи от Кинки в ранния период на шогуната Токугава. Той реши, че човекът е превъртял. Обаче Маширо продължи да го нарича „господарю“, като твърдеше, че старият военачалник Нагаи е бил негов прароднина, а той сега е дошъл да възстановят традицията на техните деди. Нагаи се изсмя и му припомни, че това име е много разпространено, обаче Маширо беше сигурен в произхода, макар никога да не каза откъде знае това. Маширо обясни, че е минал през големи перипетии, докато го открие, за да може да предложи услугите си. Нагаи го гледаше втрещено и изведнъж му хрумна, че този странник може да е част от изменчивата му съдба. Това се бе случило по-малко от седмица след като се опита да убие Хамабучи, в периода, когато очакваше да се срещне със смъртта заради своята глупост. Беше съвсем сам. Никой от Фугукай не желаеше да разговаря с него, от страх жена му избяга с децата в къщата на майка си. При нормални обстоятелства би казал на непознатия, че е откачен, и щеше да го изхвърли от имота си, но тогава му беше нужен приятел. Някой, който да му прави компания, докато очаква отмъщението на Хамабучи. Той покани Маширо вътре и му направи чай. Ето така се започна.

— Чакай, чакай — каза Франчоне, измъквайки го от спомените. — Мишмош е имал законна работа и я е зарязал, за да се хване с якудзите?

— Много по-сериозно е от това, но ти не би го разбрал. — Я изчезвай.

— Това е свързано с честта, Боби — рече д’Урсо, като гледаше спокойно към Нагаи.

— Да, чест — протръби Маширо. — Днес повече чест да си якудза. В бизнес няма чест. Нагаи-сан се бори за нещо по-голямо от заплата. Нагаи-сан е „даймио“ — военачалник по наследство. Система днес лоша. Големи заводи прави много пари. Стар начин по-добър. Ние успеем — смее се на система. Това хубаво.

Франчоне се обърна към д’Урсо:

— Нищо не разбирам.

— Това, което иска да каже, Боби, е, че е по-добре да си добър якудза, отколкото да лижеш задника на някоя компания. Маширо разпознава една глупост още като я види, а всички тези големи компании са глупост. Потънали са в излишество и консумативност. Маширо държи на по-високи ценности от това. Има ли нещо такова, Нагаи?

Нагаи се взря в д’Урсо. Удивително. По свой начин д’Урсо разбираше. Удивително!

Маширо отново кимаше и се усмихваше на д’Урсо:

— Да, да. По-добре да си самурай за Нагаи, отколкото насекомо за „Тойота“, да.

Франчоне сви рамене:

— Щом така мислиш. Я ми кажи нещо, Мишмош. Ще се отрази ли този пръст на каратисткия ти удар?

Маширо изглеждаше озадачен и Нагаи преведе. Самураят погледна Франчоне и се усмихна загадъчно. Нагаи се изхили на обърканото изражение върху лицето на гаменчето. Нека се чуди.

— Къде е братовчед ми?

Нагаи престана да се смее. Всички извъртяха глави към вратата, откъдето идваше гласът. Настоятелният въпрос на японски увисна във въздуха.

Това беше един от робите на д’Урсо, хлапе, облечено в голяма за него, изцапана бяла работна престилка, с една от тези смешни книжни шапки на главата си. Той застана до вратата и ги огледа, след това рязко се поклони на четиримата поотделно и се обърна на японски към Нагаи и Маширо:

— Казвам се Такаюки. Братовчед ми излезе да търси приятелката си преди няколко дни и още не се е върнал. Разказват се слухове, че сте ги убили. Искам да знам вярно ли е. — Той застана твърдо в очакване на отговор.

— Какво, по дяволите, иска този? — Лицето на д’Урсо беше намръщено.

— Искам да знам какво е станало с братовчед ми, господин д’Урсо. — Хлапето говореше перфектен английски. — Няма го от събота. Не е справедливо да се отнасяте така с нас. Не това очаквахме, когато се записвахме за програмата, преди да дойдем.

Такаюки… да. Нагаи знаеше кое е това хлапе. Влюбеното паленце, което помагаше на Рейко в уроците й по английски след училище. Спомни си я да казва, че той говори английски съвсем като американец. Нагаи често си мислеше, че трябва да благодари на малкото лайно за това, че му е обучил такъв ефикасен шпионин. Рейко… Ако някога д’Урсо разбере за нея…

Тогава Нагаи срещна очите на Маширо и кимна отсечено. Нетърпеливият самурай отвърна със същия жест и се обърна към хлапето. Широкият гръб на Маширо закри лицето на роба от погледа му.

— Постарай се всички останали да разберат — нареди Нагаи. — Изплаши ги, та да им дойде акълът.

Маширо се движеше бързо, размахвайки широките си бедра в дълги плавни крачки. Той застана лице в лице срещу Такаюки в неподвижно очакване. Момчето го погледна сърдито и отново започна да задава въпроса си на японски, но беше рязко прекъснат, когато Маширо го тресна по челото със собствената си глава. Той го избута през вратата и бързо го последва. Нагаи се усмихна. Знаеше, че Маширо ще се справи.

Нагаи чуваше от коридора как момчето се опитва да протестира, но всичките му молби бяха пресечени. После се чу жестока тупурдия, когато момчето бе хвърлено надолу по късите стълби, водещи към това задно крило. После настана моментна тишина. Нагаи си представи как цялата фабрика изстива при внезапното пристигане на Маширо с хлапето. Когато и да се появеше, те замръзваха. Той всяваше в душите им ужас, подобен на дълга, тежка зима. До задната стая долиташе шум от влачене на крака по плочките на пода и от блъскащото се тяло на младия Такаюки в металните вани, докато ударите на Маширо си вършеха работата. След това пак тишина, последвана от тих, надигащ се стон от болка. Нагаи погледна д’Урсо и се усмихна.

— Вече ще бъде добро момче.

Д’Урсо също се усмихна:

— Сигурен съм, че ще бъде. Слушай, трябва спешно да се погрижа за една работа в моето представителство на „Хонда“, но обещай ми, че ще обмислиш каквото ти казах.

— Ще ти се обадя — кимна Нагаи.

Франчоне отново изглеждаше объркан, когато последва шурея си вън от стаята. Останал сам, Нагаи се загледа в сивата светлина, влизаща през мръсния прозорец, опитвайки се да потуши изкушението от направеното предложение. Но в Америка всичко бе възможно.

Тогава Маширо се появи отново и закри вратата с широкия си силует. Той стискаше окървавената си ръка. Почернелият остатък от пръста кървеше.

— Ножа и запалката, моля.

Нагаи кимна и бръкна в джоба си. Да… всичко беше възможно.