Антъни Бруно
Лоша кръв (20)

20.

Нагаи извърна поглед от шумното действие на сцената, когато донесоха рибата на масата им. Сервитьорката с поклон постави грозното нещо пред Хамабучи. Дебелата риба лежеше по корем като изтеглен на брега шлеп. Едно мъртво око се беше опулило срещу Нагаи. Той се загледа в рибата и въздъхна в мислите си. Никога не се е вълнувал от фугу и цялата церемония беше досадна. Наистина първите няколко пъти беше страшно и възбуждащо, върховно изпитание на лоялността на човека — същността на Фугукай. Но откакто бе прогонен в Америка, самият Нагаи изостави този ритуал, макар никога да не бе казвал на Хамабучи. Не че беше забравил как се разрязва рибата или че хората му много се страхуваха да ядат смъртоносното понякога месо, нарязано от техния бос. Причината е, че единствената риба-балон, която може да се намери в Америка, не е отровна. Идеята да накараш хората си да бъдат нащрек, докато внимателно отстраняваш смъртоносния черен дроб и яйчниците, за да провериш доверието и лоялността им към теб, просто губи смисъл с американското фугу. То няма такъв сок. Каква е ползата от церемонията, ако не съществува риск да се проснеш мъртъв на масата? При Хамабучи обаче нещата стояха иначе. Старият бос винаги успяваше да внесе истинската риба за церемониите си, независимо къде се намира. Щастливец.

Нагаи обърна поглед към сцената, където две млади жени, облечени само в традиционните препаски на борци сумо, налитаха една към друга, а неголямата група уважавани бизнесмени от родината му дрезгаво ги насърчаваха. Питаше се какво ли биха си помислили уважаваните им американски бизнес партньори, ако научат за това заведение. Малко късче от Гинза, посадено насред Манхатън. Всеки има нужда от малко развлечение и отпускане от време на време, даже и уважаваните мошеници. Нагаи отново насочи вниманието си към двете съпернички, блъскащи се една в друга в опитите си да се изтикат извън белия кръг, очертан на сцената. „Това не може да са японски момичета — замисли се Нагаи. — Не с тези цици.“ Той обърна поглед към сервитьорката за сравнение, но нейните, ако ги имаше, бяха скрити под гънките на кимоното. Не, японските цици изобщо не могат да се сравняват с онези неща на сцената. Те не подскачат и не се люлеят така. Нагаи се усмихна, когато момичетата се сблъскаха още веднъж и разтресоха плът. Цици като фугу.

— Сигурен ли сте, че не желаете да приготвим рибата вместо вас? — Сервитьорката попита Хамабучи любезно на японски. — Един от нашите майстор готвачи е правоспособен.

Хамабучи отклони предложението, като махна с дебелите ръкавици от черна гума.

— Може в Япония един майстор готвач да е длъжен да притежава държавно позволително, за да разрязва фугу, но на мен такова позволително не ми е нужно.

Той я дари със смешната си малка усмивка, която можеше да бъде възприета или като бащинско благоволение, или като пълно презрение. После започна да слага ръкавиците, като не й остави нищо друго за правене, освен да напусне. По замръзналата й усмивка Нагаи можеше да каже, че тя го сметна за простак.

Нагаи си помисли да го заговори сега, но после реши да изчака, докато Хамабучи свърши. Старецът се бе изправил и той не искаше да го дразни, преди да е изрязал отровните органи. Само една мъничка резка в черния дроб може да развали цялата риба, а трябваше той, не Хамабучи, да вземе първата хапка. Прокрадна поглед към момичетата сумо. Тази, с късата коса и големите устни, беше много агресивна, но другата беше по-хубава. Старецът държеше рибата изпъната и търсеше с ножа точното място в горната част на главата й, за да започне разрязването. Нагаи го наблюдаваше как прави първите два дълбоки среза във врата на фугуто, пресичайки гръбнака. Той бръкна с пръсти в прореза, опипа наоколо и после издърпа целия гръбнак наведнъж, което обърна рибата наопаки. Тръсна я, за да се върне в първоначалното й положение, и смъкна бодливата кожа, докато увисна свободно около опашката, наподобявайки мъж със свалени до глезените панталони. Тогава старецът вдигна очи към него, за да се увери, че го гледа. Следваше деликатната част — Нагаи знаеше, че е длъжен да гледа. Хамабучи свали ръкавиците и пъхна ръката си в оплетените вътрешности, за да намери черния дроб и яйчниците, които отряза прекалено бързо, за да бъде спокоен Нагаи. Разбира се, той винаги го правеше така. Това беше част от изпитанието. Хамабучи извади отровните органи на върха на ножа и ги постави в малка чинийка. Почисти ножа в купа с гореща солена вода и после се зае да нарязва бялото месо на тънки прозиращи филийки, подреждайки ги на два дървени подноса. Хамабучи остави ножа, изми пръстите си в друг съд и после постави единия поднос пред Нагаи, като направи поклон с глава. Пак с онази усмивка.

Нагаи взе клечките за хранене, вдигна един резен от фугуто и го потопи в чинията си с пикантен сос понзу. Бизнесмените започнаха да викат и аплодират диво, когато той поднасяше рибата към устата си, обаче устоя на импулса да се обърне и види дали побеждава по-хубавата. Е, спускай се в трюма, както казват тук.

Той започна да дъвче, като гледаше изпод вежди Хамабучи в очакване. Ако не се случи до петнадесет секунди, няма изобщо да се случи. Преглътна, усмихна се и се поклони с глава на своя бос. Церемонията свърши. Сега доволен ли си, старче?

— И така — каза Хамабучи, потапяйки в соса парче риба, — някакви нови събития, откакто бях тук за последен път?

Дръж се за шапката:

— Да. Д’Урсо крои планове да убие Антонели.

Очите на Хамабучи запремигваха, фугуто се спря пред отворената му уста. Нагаи бе виждал тази му реакция и преди. Старчето не беше щастливо.

— Кога? Как? Предупредил ли си Антонели-сан?

Нагаи поклати глава.

— Разбрах едва вчера. Не знам никакви подробности. Мислех да отида направо при Антонели и да го предупредя, но прецених, че не е редно да го направя аз. Счетох, че трябва пръв вие да научите.

— Антонели е мой брат — изрече старецът сурово. — Не може да бъде предаван по този начин.

Приличаше на някой от онези пръдливи дърти военачалници в самурайските филми. Нагаи кимна, за да го успокои:

— Изпратил съм няколко души да наблюдават д’Урсо и шантавия му шурей. Когато се появят признаци, че са готови да преминат към действие, ще научим незабавно. Ако искате, мога да изпратя Маширо да убие и двамата.

Още не беше сигурен дали да подхване бизнеса с д’Урсо. Ако д’Урсо изпрати Антонели в рая и му се размине, тогава Нагаи щеше да се реши. Междувременно ще предприема такива действия, че Хамабучи да не се усъмни в него.

— Не, не им се бъркай в работите. Не можем да се месим в отношенията им. Това ще развали доверието между нас и би означавало край на съвместната ни дейност, независимо от приятелството ми с Кармине.

— Как така ще се унищожи доверието между нас, ако спасим живота на Антонели?

Хамабучи изглеждаше раздразнен от въпроса му:

— Как бихме реагирали ние, ако мафията започне да се бърка в личните ни работи? Тук плуваме в бурни води. Не бива ние да обръщаме лодката.

Благодаря за образното сравнение.

— Ще уведомите ли Антонели?

Хамабучи се мръщеше като булдог. Веждите му потрепваха, докато обмисляше въпроса.

— Не знам… мисля, че не.

— Защо не? Той ви е приятел.

— Приятелите не се шпионират. Ако го уведомя, ще трябва да му кажа как съм разбрал. Естествено, ще си помисли, че му нямам доверие и никога не съм му вярвал. Това ще разруши приятелството ни… и доста примамливото сътрудничество. Не, не мога да му кажа.

Някой приятел, може би д’Урсо, би могъл да го прекрати. Хм… Да, но какво ще стане, ако Хамабучи се реши и все пак каже на Антонели? Старецът е лукав, може да направи всичко. Нагаи трябва да бъде сигурен.

— Защо не уведомите Антонели за д’Урсо и да му кажете, че аз съм шпионирал? Обвинете мен.

Хамабучи го гледаше втрещено. Сега приличаше на противна изцъклена жаба.

— Прекалено дълго си стоял в Америка, Нагаи. Аз съм отговорен за всичко, което вършат хората ми. Аз съм Фугукай. Моята чест зависи от вашите постъпки.

Пак я подкарахме с фъшкиите на Куросава.

— Тогава какво ще правим?

— Ще се постараем тази екзекуция да не се състои. Направи така, че д’Урсо да не постигне целта си, но да не личи твоят пръст в работата. Бизнесът трябва да продължи без прекъсване. — Хамабучи направи пауза, за да си вземе от фугуто. — Сигурен съм, че можеш да разбереш д’Урсовия начин на мислене. — Той гледаше надолу в чинията си, докато въргаляше новото парче риба в соса. — Направи каквото е необходимо, за да го разубедиш. — Отново многозначителен поглед към Нагаи.

Колко си хитър. Негодник. Насъскай неуспелия убиец срещу бъдещия убиец. Колко дяволски хитро. Няма ли да се изненадаш, когато д’Урсо успее и завладеем търговията с роби само за нас? Нагаи натопи ново парче фугу и го хвърли в устата си. Наистина беше много вкусно, по-добро от онова, което помнеше.

— Не се притеснявайте, ще се справя с д’Урсо — каза той.

Хамабучи кимна решително и погледна към своето фугу, потапяйки нова филийка.

— Постарай се да го направиш, Нагаи.

Нагаи сведе глава, докато взимаше резенче фугу.

— Колко по-лесно беше да запазиш верността на хората си. — Хамабучи въртеше бавно парче риба в соса. — Някога традицията беше достатъчен стимул, но времената се измениха. Един бос трябва да прилага управленски трикове с подчинените си — продължаваше да върти това парче риба в тъмния сос. — Впрочем, Хацу ти изпраща поздрави.

— Какво е това?

Хамабучи погледна нагоре и повдигна гъстите си вежди:

— Хацу. Дъщеря ти. Забравил ли си я? Кенджи вече има добър удар с бухалката. Момчето ти може да стане следващият Садахару Ос, като порасне. А мъничката — имам я за моя собствена внучка. — Той се засмя леко и пъхна рибата в устата си.

— Виждали ли сте ги скоро?

— Да, разбира се. Не са ли ти писали? Сега живеят в моята вила.

— Коя вила? Имате няколко, доколкото знам.

Хамабучи само се усмихна и натопи друго резенче от рибата.

— Ще се погрижиш нищо лошо да не се случи на приятеля ми Антонели, нали?

Устата на Нагаи пареше от фугуто. Сосът киселееше на гърлото му.

Изведнъж бизнесмените започнаха отново да аплодират. Нагаи вдигна поглед точно навреме, за да види как късо подстриганото момиче събаря хубавото по задник извън кръга. Тя се тръсна силно на пода, циците й се раздрусаха и се разтрепери от яд, че е загубила. Още малко и да заплаче.

— Нагаи?

Той се обърна пак към тази проклета малка усмивка. Представяше си децата, мъчеше се да си спомни къде се намираха всичките вили на стареца. Нямаше смисъл. Хамабучи можеше да ги изпрати където и да е.

— Нагаи, не си ми отговорил. Ще защитиш ли Антонели? С живота си?

Нагаи остави пръчките за хранене и избърса устата си със салфетката. Гърлото го болеше. Представяше си лицето на Хацу, Кенджи в бейзболен екип, бебето с… после задържа дъха си и се поклони на своя бос:

— Хай!

Старецът се усмихна.

 

 

Нагаи наблюдаваше профила на Маширо, докато самураят спираше кадилака до товарната рампа зад птицекланицата. Погледна към тримата младежи на задната седалка — неподвижни и мълчаливи, с присвити очи и стиснати устни. Самият той едно време изглеждаше така. Старецът лично беше препоръчал тези тримата. Каза, че работят добре заедно. Тошио, Хидео и Ики. Моу, Лари и Кърли. Започнали във Фугукай и работили цяла година като домашни роби в собствената къща на стареца, също както той някога, но това беше много отдавна.

Маширо угаси мотора. Вътрешността на колата изведнъж утихна. Нагаи усещаше как младежите го гледат в очакване на нареждането му. Още не беше сто процента убеден, че трябва да подходят точно по този начин, но не можа да измисли нищо друго. Трябваше да покаже на д’Урсо, че знае какви са намеренията му. Просто да го погледне в очите и нищо повече. Да остави предупреждението неизказано. Нека сам да се сети кой още знае. Може би това ще промени решението му.

Той посегна към дръжката на вратата и моментално младежите изскочиха от колата да го прикрият. Движеха се пъргаво и тихо. После излезе и Маширо със собствено темпо. Питаше се дали Маширо се чувства изместен от присъствието на трите хлапета. В крайна сметка самураят беше единствената сила, която някога му е била нужна. Младежите служеха за ефект, това е всичко. Надяваше се, че Маширо е разбрал това.

Хлапетата се качиха по стълбите към рампата и спряха да го изчакат, а Маширо изостана назад, за да пази гърба му. Точно тогава Франчоне изскочи през висящите найлонови ленти, които покриваха отворения портал. Инстинктивно младежите го обиколиха, за всеки случай. Добре се справяха.

Франчоне се направи, че изобщо не ги е забелязал. Той тръсна глава, за да отмести глупавия кичур. Нагло копеле.

— Точно ти си човекът, когото искам да видя, Нагаи. Тук имаме проблем — посочи с палец зад себе си. — Заповядай да го оправиш.

Хидео и Ики задържаха найлоновите ленти отворени, а Франчоне ги поведе към задната стаичка, където Маширо беше пожертвал пръста си. Нагаи хвърли бърз поглед към ръката му. Краят на пръста още беше превързан.

Двама от яките биячи на д’Урсо, облечени в тесни костюми, бяха извили зад гърбовете им ръцете на двама роби. Единият от робите изглеждаше, като че ще се надриска в гащите, а другият — сърдит и възмутен. Нагаи веднага разпозна възмутения. Беше Такаюки — малкият с голямата уста, когото Маширо трябваше да вкарва в пътя. Явно едно опитване на Машировата ръка не беше достатъчно.

Д’Урсо стоеше настрана с ръце зад гърба. За разлика от шурея си той не изглеждаше ядосан от неприятностите, които имаха.

Нагаи погледна към д’Урсо:

— Какво става тук?

Д’Урсо само сви рамене и кимна към двамата роби. Оставяше на Франчоне да говори. Изглежда, напоследък товареше хлапака с повече отговорност, подготвяйки го за по-голяма длъжност, когато той стане шеф. Страхотен шанс, приятелю.

Франчоне посочи изплашения роб.

— Този тип си влачи задника цял ден. Когато му казах да се размърда, той започна да мърмори. Три пъти му казах да се стегне, а той продължаваше да не слуша, затова реших да му набия малко разум в главата. Обаче, когато го свалихме от поточната линия, този другият пристигна тук след нас като „Могъщия Мишок“ да спасява положението. Много са изтървани тези момчета, Нагаи. Сега ще направиш ли нещо по въпроса, или ние да се заемем? А?

Откъде, по дяволите, се взе този малък боклук, че да му говори така? Нагаи погледна към д’Урсо, който стоеше безразличен. Това ли мислеше д’Урсо в действителност за него? Смята ли д’Урсо, че Нагаи ще сърба попарата на този малък задник, когато станат самостоятелни? Майната му.

— Дисциплината е мое задължение — каза Нагаи на д’Урсо подчертано спокойно. — Ще се погрижим за тях.

Той нареди нещо на младежите на японски, но когато тръгнаха да поемат робите от биячите, Такаюки започна да се съпротивлява и крещеше също на японски:

— Не! Спрете! Стига вече бой! Стига вече вонящи пилета. Напускаме.

— Какво казва този? — Франчоне направи кисела физиономия. — Какъв му е проблемът?

Нагаи погледна към Маширо, който кимна. Знаеше какво да прави.

— Не! — изпищя Такаюки на японски. — Още една крачка насам и ще им кажа за федералния агент, когото Маширо се опита да убие тук, във фабриката. Знам също и за Рейко, че шпионира за вас. Виждал съм я тук с жената и дъщерята на д’Урсо — правеше се, че е като нас. Ще им разкажа всичко за нея.

Господи, не!

— Маширо! Сугу ячимае^[1]!

Кракът на самурая мигновено се превърна в мъглявина, нещо като паунова опашка от движение, когато се извъртя, протегна и стовари ходилото си отстрани върху врата на Такаюки. Кръв шурна от мястото, където подметката на обувката му разкъса плътта, като опръска другия роб и бияча, който го държеше. Такаюки се срина, а биячът бръкна в якето си и извади пистолет. Ики скочи моментално, блъсна нагоре ръката с пистолета, удари го с коляно по шишарките и го фрасна с лакът по главата. Биячът се строполи на колене и закри глава, за да се пази. Ики отстъпи крачка назад и се изправи над него с пистолета му в ръка. Хидео и Тошио вече бяха заели позиции в случай, че някой друг прояви нервност.

Маширо гледаше сурово и сякаш изобщо не бяха го впечатлили. Тези хлапета обаче бяха чудесни. Моу, Лари и Кърли. Нагаи се усмихна на д’Урсо и изчака сърцето си да се успокои, като оглеждаше лицето му, докато се убеди, че д’Урсо не е разпознал името на Рейко в излиянието на Такаюки.

Нагаи погледна към тялото на Такаюки, после към побъркания шурей:

— Проблемът ви е разрешен.

— Разрешен е дръжки! — кресна Франчоне. — Искам да го замените.

Нагаи кимна бавно и мина покрай него:

— Разбира се, както пожелаете. Още с пристигането на следващата пратка.

После прекоси към д’Урсо и се вторачи в лицето му:

— Чувам слухове, че обмисляш план за бърз напредък в кариерата. Идеята не е много добра. Настоятелно те съветвам да преразгледаш намеренията си.

Ноздрите на д’Урсо се разшириха:

— Какво искаш да кажеш?

За първи път, откакто се познаваха, д’Урсо изглеждаше разгневен. Силно разгневен.

— Освен това — каза Нагаи, преди д’Урсо да успее да вмъкне още някоя дума — обмислих предложението ти, но трябва да отговоря с не, благодаря. Нещата са по-добри за мен такива, каквито са.

Той обърна гръб на д’Урсо и се насочи към изхода, следван от Маширо и хлапетата.

— Хей, почакай, Нагаи!

Д’Урсо посегна да хване ръката на Нагаи, но лапата на Маширо се заключи върху китката му, преди да го е докоснал.

— Няма какво да обсъждаме, д’Урсо. Знаеш позицията ми.

Той се провря през найлоновата завеса в студения въздух навън. Слънцето проблясваше по хрома върху дългите крила на големия черен кадилак. Антуражът му го последва надолу по стълбите. Усещаше как д’Урсо го гледа иззад рампата със стиснати юмруци в джобовете на сакото. Той изгаряше отвътре. Светът се сриваше около него. Нагаи познаваше това чувство.

Когато Ики му отвори вратата на колата, Нагаи вдигна поглед към д’Урсо. Бъди разумен, приятелю. Избий си го от главата.

Той влезе в колата и Маширо включи на задна, оттегляйки се от товарната рампа. Нагаи наблюдаваше през предното стъкло застаналия там д’Урсо, вторачен в него, облечен в скъпия си син костюм, лъщящ на студеното слънце.