Антъни Бруно
Лоша кръв (1)

1.

Оранжевият фолксваген-бръмбар изплува от утринната мъгла и затрополи по старите неравни дъски на обруления от времето пристан, следван наблизо от черен кадилак „Де Вил“, модел 1960, той пък следван от представителен сив мерцедес SEL-лимузина — малка риба, голяма риба, по-голяма риба. Бръмбарът спря на няколко стъпки от края на пристана, кадилакът — на пет-шест метра зад него, а лимузината — с почти опрян нос до острите като саби опашни перки на кадилака. Те останаха така, с работещи двигатели — въздушно охлажданият мотор на фолксвагена хъркаше и цвърчеше, кадилакът боботеше ниско, а мерцедесът надаваше едва доловимо, но настоятелно съскане.

Кацуми Нагаи — човекът зад волана на кадилака — изключи мотора, изморено прокара пръсти през косата си и просна ръце върху кормилото. Беше прекалено рано за такава гадост. Погледна над седалките от напукана черна кожа към широкия гръб на Маширо, който се беше навел и събуваше обувките и чорапите си. Маширо нави стегнато чорапите и ги пъхна в черните обувки, които пък натика под седалката. Нагаи се загледа в него. След толкова години Маширо все още го караше да се замисля. Наведеният безизразен мъж се пресегна за сабята, която лежеше на задната седалка, и я сложи в скута си. Той обърна очи към Нагаи в очакване на заповед от своя шеф. Нагаи се взря в дългата извита катана — основното оръжие на самурая, — после погледна Маширо в очите и кимна уморено. Мъжът наведе глава отривисто и почтително, след което слезе от колата. Докато Маширо заобикаляше покрай предницата, Нагаи се мъчеше да отгатне какво ли мисли, или дали мисли изобщо.

Нагаи го наблюдаваше как изважда сабята и поставя черната кожена кания на предния капак. След това Маширо отиде до фолксвагена с изправен гръб, сабята — сведена отстрани до тялото му, и заповяда на двамата вътре да изгасят мотора и излязат.

Двойката не помръдна. Нагаи се пресегна към жабката и извади малкия автоматичен пистолет, който държеше постоянно там. Той натисна бутона за отваряне на прозореца откъм своята страна, показа лявата си ръка навън и стреля над фолксвагена. Звукът от изстрела се понесе над реката — рязък гърмеж в глухия студен въздух. Момичето пак започна да хлипа. Той виждаше как главата й се поклаща нагоре-надолу. Облегна лакътя си на вратата с насочен към тях пистолет така, че да го виждат.

— По-бързо — извика Маширо на японски със силно изразен осакски акцент.

Двамата млади японци започнаха да се измъкват с неохота, като дребни животинки, принудени да напуснат временното си укритие. Те застанаха пред Маширо, който ги наблюдаваше без омраза и без съчувствие. Момичето държеше длан върху устата си. Маширо рязко вдигна сабята като копие и заби върха й в гниещия край на най-близката греда. Тя остана да блести там в мрака на сивото утро, леко поклащаща се, непоколебима и вещаеща смърт също като притежателя й.

„Моето вярно чудовище“ — си мислеше Нагаи.

Нагаи хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Чувстваше се бавен и тежък. Слезе от колата и се запъти към задната врата на лимузината. Огледа се в потъмненото й стъкло, очаквайки го да се отвори. Лицето му изглеждаше много тъжно и изпито, а косата му вече се беше прошарила. Искаше му се да прилича повече на своя слуга Маширо — силен и с каменно лице, страшен. А Маширо даже беше с две години по-възрастен от него. Когато автоматичното задно стъкло започна да се плъзга надолу, той промени изражението си и се опита да изглежда достатъчно строг пред шефа си.

— Добро утро, Нагаи — каза старият мъж на задната седалка, без да вдига поглед. Той внимателно чоплеше капака на картонена чаша с кафе, като я държеше встрани от тъмния хонконгски копринен костюм.

— Добро утро, г-н Хамабучи — отвърна Нагаи с почтително кимване. Изведнъж го връхлетя споменът как сервира утринния чай на Хамабучи, когато живееше в къщата на боса в Токио. Това беше част от чиракуването му, което трябваше да го научи да се подчинява на боса безпрекословно, като на баща. Беше доста отдавна. Някаква тъпа болка започна да пулсира в задната част на главата му, щом се замисли за посоката, в която се обърна животът му, и за обстоятелството, че ако навремето в Япония не беше постъпил така вироглаво, вероятно сега щеше да има доста добро положение като притежател на собствен нощен бар на Гинза^[1]. Само че не се получи. Всеки си плаща за грешките.

Старецът духна над димящото кафе, взирайки се през оцветеното предно стъкло към треперещата двойка, изправена пред Маширо. Челото му беше сбърчено, погледът любопитен, сякаш ги изследваше. Нагаи познаваше този поглед. Той беше прелюдия към проповед в стил „Хамабучи“. Старецът отпи бавно и внимателно.

„Моля те, гледай да свършиш днес по някое време“ — мислеше си Нагаи.

Хамабучи внезапно го погледна в очите. Започва се.

— За тяхната изгубена чест ли плаче момичето, Нагаи, или за нещастната им съдба? — попита Хамабучи с едва забележимата си усмивка — жест, който си беше изработил и оттренирал преди години. Веднъж сподели, че американците харесвали подобни ориенталски номера.

Нагаи отново погледна двойката. Момичето хлипаше тихо върху рамото на приятеля си, а младежът се опитваше без успех да погледне Маширо в лицето. Не чувстваше състрадание към тях. Сключили са договор и са го нарушили. Всеки трябва да си плаща за грешките.

— Склонен съм да мисля, че тя плаче за изгубената им чест. — Нагаи знаеше какви отговори се очакват от него.

Хамабучи спусна чашката в скута си, поклащайки почти недоволно глава.

— Не, не мисля така. Напоследък само старите хора държат на достойнството. Такива като мен и г-н Антонели.

Пак се започва с познатите приказки за окупацията и черния пазар в Кобе, за хитрия американски ефрейтор, който знаел правилата на играта — големия Антонели.

— Аз държа на моята чест — каза Нагаи натъртено с надежда да го прекъсне. — Искам да бъде възстановена.

— Зная, зная. — Хамабучи отпи нова глътка. — Обещанието ми още е в сила. Ако успееш тук, в Америка, всичко ще бъде наред.

Нагаи кимна тактично, опитвайки се да задържи избледняващата мислена картина с образите на трите му деца някъде в Япония. Сладката Хацу вече е на единадесет, сигурно скоро ще започне да се интересува от момчетата. Кенджи е на осем — трябва да е станал голям палавник. А бебето ще тръгне на училище тази година. Невероятно.

— Кажи ми, Нагаи, какви са отношенията ти с д’Урсо?

— Какво?

— Д’Урсо. Как работите с него? Питам, защото ми прави впечатление на човек лоялен според интереса, човек, който мисли по свой начин, ако разбираш какво искам да кажа. Не съм предполагал, че нашите приятели от мафията позволяват подобна индивидуалност в редиците си.

Нагаи се питаше дали това не беше някакво двусмислено подмятане, отнасящо се и до него. Вероятно.

— Д’Урсо е едно арогантно копеле, но си изпълнява задълженията. Досега не сме имали неприятности със законите и, за наша радост, поръчките му надвишават доставките ни.

Старецът го погледна изпод вежди:

— А ти изпълняваш ли си задълженията?

Той кимна утвърдително:

— Всички доставки дойдоха навреме и съгласно изискванията им. Броят на непослушните и избягалите е минимален благодарение на Маширо и новите помощници, които ни изпратихте. Само четирима през последния месец, включително тези двамата. — Той погледна с усмивка към своя човек, застанал неподвижно пред ужасената двойка в края на пристана. — Плаши ги повече от смъртта.

— А, да… самураят. Годзо Маширо, нали? — измърмори Хамабучи, като се почесваше по веждата. — Чувам, че е много предан.

— Няма по-добър.

— Дано никога не те разочарова. — Хамабучи вдигна поглед към него.

Нагаи постави ръката с пистолета върху покрива на лимузината и се взря в мястото, където трябваше да се намира последната фаланга на малкия му пръст. Да, да, напомни ми още веднъж!

Хамабучи си издуха носа в хартиена салфетка, смачка я на топка и я пусна в торбичката.

— Е, хайде да оставим това. Явно се справяш успешно тук. Много добре, Нагаи.

— Благодаря, господин Хамабучи. — А кога, по дяволите, ще мога да се върна в Япония, старче?

Нагаи видя как лицето на стария изчезва зад затварящия се затъмнен прозорец и лимузината потегля плавно обратно към мъглата на брега. Хамабучи — човекът от черната мъгла. Идва и си отива без предупреждение, никой никога не знае на кой континент ще бъде утре. Нагаи отдавна беше разбрал, че е безсмислено да следи движението на боса. „Искам винаги да действате така, сякаш съм на три крачки зад вас — често казваше старият на хората си. — Откъде да знаете, може и наистина да съм там.“

Нагаи се отдръпна от лимузината и видя в тъмното предно стъкло на мерцедеса отражението на изгряващото слънце, надничащо между небостъргачите на Уолстрийт оттатък реката. Той извърна очи от отблясъка и ги насочи към Маширо, който го гледаше. Нагаи кимна към него и направи жест с пистолета, докато се връщаше към колата си. Чувстваше се много изморен. Време беше да свършват с това.

Маширо се поклони на своя господар, обърна се към двойката и ги раздели. И двамата гледаха с крайчеца на очите си към лъскавата сабя, докато Маширо се отдръпваше крачка назад и заемаше позиция срещу младежа. Нагаи чуваше как отдалечаващата се лимузина вие на заден ход.

Внезапният силен удар — след като Маширо се завъртя на един крак и изстреля другия нависоко, стоварвайки го отстрани върху врата на младежа — не произведе никакъв звук, доколкото Нагаи можеше да каже. Неволният стон, излязъл от безсилните устни, и тупването на вече безжизненото тяло, удрящо се в дъските, дойдоха половин секунда по-късно. Само жертвата може да чуе краткото изпращяване на раздробяващите се прешлени, му беше казал някога Маширо. Почти никаква болка. Нагаи поклати глава. Какво значение имаше? Като ще се мре, да се мре.

Нагаи наблюдаваше момичето, осъзнаващо жестоката истина за случилото се, докато се навеждаше към тялото на своя любим, надвесена над него, без да го докосва, с изписан ужас на лицето, с разперени пръсти, с отворена, но безгласна уста. Приличаше на човек, готвещ се да улови снаряд. Нагаи се замисли за дъщеря си. Закри очи от слънцето и се обърна към величествените очертания на Манхатън. Договорите трябва да се уважават, скъпа.

Падащото върху кея тяло на момичето произведе глухо тупване. Маширо незабавно изтърколи трупа на момчето върху нейния, поставяйки ги лице към лице. Главата му — приютена върху шията й, тя — отправила взор в небето, с отворена уста, сякаш всеки момент ще достигне оргазъм. После Маширо се пресегна за лъскавата катана. Нагаи извърна поглед. Не мислеше, че стомахът му ще го понесе.

Вместо това той се загледа в сребристите вълни на Хъдзън и отпусна съзнанието си. Тогава чу рязкото изсвистяване на острието, почувства вибрацията от удара по дъските под краката си, но не се обърна. Съсредоточи се върху нежния приспивен ромон на реката, обтичащ гредите под него, и отново закопня по дома си.

Малко по-късно започна да чува кръвта. Равномерните капки, които бързо преминаха на тежък неритмичен плясък от срещата на кръвта с водата. Той погледна надолу. Тъмна ивица постепенно се изнизваше изпод сянката на пристана — плаващо петно върху тихата кафяво-зелена вода. Обърна се към Маширо, който старателно бършеше сабята. Самураят му се поклони. На Нагаи му се стори, че видя нещо като усмивка. Може би… а може би не.

Не издържа и погледна. Тъмнорозови вътрешности се разливаха край телата. Лицето на момичето беше опръскано с кръв. Нагаи се извърна и посегна към вратата на колата.

— Махай ги, Маширо. Побързай.

— Хай.