Антъни Бруно
Лоша кръв (11)

11.

Лорейн беше до печката и слагаше чайника. Гибънз я наблюдаваше от всекидневната. Като концентрира погледа си върху задните й части, изведнъж си спомни за онази нокаутираща блондинка, която видяха в „Старият чим“ онзи ден с Тоци. Вярно, че онова момиче беше хубавица, и то каква, но нямаше нищо от това, което има Лорейн. Наистина. Лорейн все още имаше приятна фигура, а когато носеше косата си спусната — дълга, тъмна и лека, — тя бе ренесансов сън. Русокосата ще е направо щастлива, ако изглежда така добре на петдесет и една. Сега обаче косата на Лорейн беше вързана стегнато отзад. Още му беше много сърдита.

— Какво е това? — попита Лорейн, докато сваляше една кутия от кухненския шкаф, където обикновено стояха пакетчетата с чай „Липтън“. Гибънз дойде от всекидневната и погледна кутията в ръката й. На предната страна имаше изобразен мандарински принц. Принцът имаше дълги усукани нокти и тънък извит мустак. Лорейн присви скептично очи:

— „Улонг“?

— Да, „Улонг“.

Луминесцентната лампа под шкафа бръмчеше тихичко.

— Но това е комунистически чай. Казвал си ми, че не купуваш комунистически продукти.

— Ти харесваш комунистически чай. Не е за мен, за теб е. — Той пусна последните мръсни чинии в мивката и се върна във всекидневната. Мамка му! Опитваше се само да бъде добър, като мислеше за разлика от друг път какво й харесва. Тези проклети италианци са подозрителни за всичко.

Водата в чайника започна да къкри. Тя взе две чаши и направи чай за двамата — „Улонг“ за нея и „Липтън“ за него, после отряза няколко филийки от хляба зукини, който беше донесла от къщи, и ги подреди в поднос. Още беше бясна, че се е върнал на работа. Каза, че иска поне да участва в „процеса на взимане на решения“. С една дума, искаше да има вето. „Не си хлапак, за бога — напомняше му непрекъснато, — повече наистина не бива да си на оперативна работа. Прекалено опасно е. Не можеш да се сравняваш с Майкъл.“ Точно такива приятелски напомняния го караха да я прескача и да предпочита едностранните решения. Тя потопи пакетчетата с чай още няколко пъти и ги хвърли в мивката. Та затова сега се държеше студено с него.

Тя влезе в хола, крепейки подносчето със зукини върху чашата „Улонг“. Гибънз беше седнал на дивана и разглеждаше книгата, която му беше донесла — научно изследване върху функцията на центуриона в Римската империя между 450 година преди Христос и 350 година след Рождеството. Харесваше книги за Римската империя, но тя даде ясно да се разбере, че това не е предложение за примирие. Беше му обяснила, че това е безплатен екземпляр, изпратен от издателството по желание на автора — един мъхнат брамин от Бостън, който преподаваше сега в Калифорнийския университет и който всяка година на конгреса на Обществото за класическа и средновековна история носи някаква екзотична напитка с надеждата да я примами в хотела си. „Миналата година беше някаква зелена смес от района Арбуци в Италия, казваше се «Сент Ербе» — разправяше тя. — Поминалата година беше рядък испански арманяк.“ Имал приятна външност в известен смисъл, но не се е възползвала от настойчивите му покани. Това малко късче от академичния живот беше нейният начин да го дразни. Наблюдаваше я как поставя чая му върху масичката. Ако конгресът беше утре, на бас, че ще легне с този кретен за кутийка бира, само за да си отмъсти.

— И как върви случаят? — Гласът й беше много мразовит. Много нехарактерен за нея.

Гибънз прелисти на съдържанието.

— Бавно. — Той не вдигна глава от страницата.

— Няма ли улики? — Още мраз.

— Нищо сериозно. Не искаш ли да излезем, на кино тази вечер? — По-добре, отколкото да седиш в тази хладилна камера.

— Хич не ти се ходи на кино, нали?

Той вдигна очи към нея:

— На тебе ти се ходи.

— Не съм сигурна. Няма нищо, което да умирам да видя.

Не мога да те изпързалям, а?

— О, добре. — Той се съсредоточи върху книгата.

— Айвърс сигурно вече губи търпение. Не може да понася лоши отзиви в пресата, нали? Ти ми беше казвал, не ако ритуалните убийства не се разкрият бързо, създават много лоша популярност на Бюрото.

Той я зяпна. Откога ти пука за лошата популярност на Бюрото?

— Кой е казвал нещо за ритуални убийства?

— Ами начинът, по който убиецът ги е разрязал… много прилича на ритуал. Така казва Майкъл.

Той затвори книгата, подхвърли я на масичката и се пресегна за чая.

— Това беше вчерашната му теория. Сега се е запалил по каратисти убийци.

— От тона на гласа ти заключавам, че не си съгласен.

Гибънз поклати глава:

— Проблемът на Тоци е, че каквото и да влезе в главата му, излиза през устата. Утре ще е нещо друго.

Тя отчупи парче от хляба.

— Ако не изпробваш различни теории, как иначе ще разрешиш случая? Не трябва ли да обмислиш всяка възможност, без значение колко странна изглежда тя?

— Това е нормалният стил на Тоци. Той трябва да се помотае известно време със страничните неща, преди да се захване за работа.

— Ти не се ли мотаеш?

Той е погледна:

— Не.

— Никога?

— Хайде да отидем на кино! — надигна се той да става.

— Казах, че не искам да ходя. — Тя кръстоса ръце на гърдите си.

Гибънз въздъхна. Предчувстваше го.

— Защо не?

— Мислиш ли, че уличните хулигани наистина са способни на подобно клане? Или е била мафията? Винаги обичаш да обвиняваш мафията. Това пък е твоята мания. — Тя ставаше заядлива. — Обаче колко хора имат такива здрави стомаси, че да могат да направят подобни разрези, след това да вдигнат труповете и да ги поставят в кола? Това трябва да е бил някой изключителен маниак. Дори професионалните убийци го правят чевръсто и изчезват бързо. Ти самият си ми казвал това.

— Ти какво, записки ли си водиш, докато казвам нещо?

— Е? Мислиш ли, че мафията е отговорна?

Гибънз сви рамене:

— Възможно е.

— Мислиш ли наистина, че убиецът е бил някой тип, действащ по нареждане на шефа си? Струва ми се, че е нужно да си адски изпълнителен, за да убиеш така. Не, грешиш. Не вярвам да е мафията. — Тя злорадстваше.

Гибънз поклати бавно глава:

— Кои са по-верни на шефовете си от мафиотите? Ще те пуснат през месомелачка и ще направят хамбургски салам, ако им нареди шефът. Жестоки са колкото си искат. Вярвай ми, виждал съм ги.

Тя го погледна в очите:

— Тогава защо, по дяволите, се върна към всичко това?

 

 

Играта на лунната светлина и сенките върху калдъръма преобразяваха алеята във възлеста броня върху гърдите на гигантски самурай. Маширо стоеше в сянката и чувстваше присъствието на своя прародител под краката си. Той преброи етажите на сградата оттатък пътя. В апартамента имаше запалени светлини. Смачка бележката с адреса и я захвърли настрани, после бръкна в джоба си за шепа сол. Той измърмори молитва до почитания Ямашита и разпръсна солта по калдъръма.

* * *

— Позволи ми да ти кажа нещо. — Гибънз беше на ръба на дивана, насочил пръста си към нея. — Това, че се върнах на работа, ти е трън в задника. Мислиш, че не съм съвсем в ред, понеже смяташ, че си падам по подобни жестоки гнусотии.

— А не си ли падаш?

— Не. Тоци може, но не аз.

— Не говорим за Майкъл.

— Знаеш ли, ти и братовчед ти сте от един дол дренки. Не можете да не раздухате нещата далеч над размерите им. Добре, запиши си това в бележките. Мотивите за едно убийство са почти винаги много прости. Омраза, алчност, отмъщение. Някой си вижда някой друг да драска новата му кола на паркинга и побеснява, смачква му главата с щангата.

— Да не искаш да ми кажеш, че тези две деца са били заклани на парчета, защото са надраскали колата на неподходящ човек?

— Не се дръж толкова глупаво, ако обичаш. Това, което се опитвам да изтъкна, е, че при разследване на едно убийство трябва да се съсредоточиш върху мотивацията на това убийство, а не как е било извършено. Ето така се разследва убийство на човек. Веднъж затънеш ли във всевъзможно несъществени дреболии, завършваш с това, че гониш собствената си опашка.

— Може би ти си този, който пропуска същественото. Тридесетгодишният ти стаж като специален агент не те прави непременно експерт по всички престъпления — минали, настоящи и бъдещи. Считам, че мислиш твърде ограничено по този въпрос. Светът е неразбираем и от ден на ден става все по-неразбираем. Трябва да признаеш, че това не е обикновен убиец. Това е извършено от убиваща машина.

Гибънз захапа горната си устна и примижа срещу нея. Започваше да му пари в гърдите.

— Сигурна ли си, че не искаш да отидем на кино?

— Да, сигурна съм.

Хайде, може някъде да въртят „Челюсти“.

* * *

Като поглеждаше от пожарната стълба надолу към калдъръмената алея, Маширо виждаше тялото на своя древен роднина — гигантски воин, положен за оплакване, благороден в смъртта си. Той сведе главата си в знак на преклонение и след това изкачи следващото желязно стъпало, пристъпвайки внимателно. Взираше се в светещите прозорци три етажа по-нагоре и мислеше за младия тигър, който му съперничеше в „Тойота“, спомни си за паренето по ръба на дланта си, докато гледаше младежа проснат на пода в тоалетната на онзи бар. Помисли за обещанието към господаря му Нагаи и се зае с мисията си.

 

 

— Никога не съм предполагала, че имаш толкова ограничено въображение — каза тя и поклати глава. — Наистина съм разочарована от теб. Държиш на най-прозаичните вероятности. Може този убиец да е психопат. Психопат, който мисли, че е… — окото й попадна на книгата върху масичката — римски центурион, да кажем. Никога няма да ти хрумне това, нали?

— Ти съвсем се подмокри. Убийците психопати са съвсем друга история.

— Не, не, изслушай ме за момент. Да вземем някакъв индивид, добре изучил историята на древния Рим, някой, който изпитва истинско удоволствие да носи къс меч и гръдна броня. Но ето че един ден откача и благодарение на задълбочените си познания за римските походи започва да вярва, че е центурион. Обаче особеното при центурионите е, че те са живели само за армията, били са родени, за да получават заповеди. Значи какво още му трябва на нашия убиец, за да завърши пълното си превъплъщение в истински центурион? Един Цезар, нали? Сега да предположим, че някой изверг се намесва в живота му — някой, който решава, че може да използва това нещастно обезумяло същество за собствените си тъмни цели и се включва в играта, като му казва, че той е неговият генерал. Помисли за това!

— Мисля си как да те навия. Сега можем ли да сменим темата? — Той се опита да я обгърне с ръка.

— Не. — Тя отблъсна ръката му. — Ти не ме слушаш и това ти е целият проклет проблем. Не обръщаш внимание на ничие мнение. Как изобщо можеш да разкриеш едно престъпление, ако не си способен да признаеш съществуването на различна действителност у някого? Преди сигурно си могъл, но сега — не. Приеми го, не можеш да се справиш — тя сграбчи чашата и отпи голяма глътка чай със затворени очи. Полагаше усилия да не се разплаче.

Стаята се изпълни с ужасна, притискаща корема тишина. Той се чувстваше съвсем като фъшкия. Връщането му на работа я е вбесило много повече, отколкото предполагаше. Понякога наистина беше голямо лайно.

— Знам, че адски те е яд на мен — каза той накрая. — Съжалявам, май трябваше първо да поговорим за това.

Тя тръсна чашата на масичката и разплиска чая.

— Да кажеш „съжалявам“ не е гумичка за изтриване. Това не заличава всичко.

— Аз моля за извинение. Какво друго мога да…

— Не е достатъчно. Това не може да върне миналото. Все така постъпваш с мен. Непрекъснато ме изолираш. Никога не мислиш с понятието „ние“.

Той изпусна дълга въздишка.

— Ненавиждам тези разговори. Какво се очаква да направя сега? Да се разплача? Съжалявам, не плача. Искаш да кажа нещо, но аз не знам какво е то. Ако предполагах, че връщането ми на работа така ще те изкара от равновесие…

— Проблемът не е в това, че се върна в Бюрото, а обстоятелството, че не ми каза какво си намислил да правиш.

— Е, какво, по дяволите, мислеше, че съм намислил да правя? След тридесет години във ФБР какво ми остава да направя? Да стана цветар?

Тя се изсмя през сълзи и поклати глава:

— Ще се промениш ли някога?

Той я прегърна през врата и я придърпа към себе си. Чувстваше се ужасно, като я гледаше да плаче до него.

— Слушай, не знам какво да ти кажа. Обичам те, но…

— Добре, млъквай. Това е всичко, което исках да чуя. Само ми обещай нещо и ще бъда доволна.

— Какво?

— Да бъдеш по-внимателен отсега нататък. Повече никакви отчаяни рискове. Сърцето ми няма да издържи. Не си непобедим, никой не е. Забрави рисковете. Стой близо до Майкъл, когато стане опасно. Обещай ми. Не искам да оставам сама.

Гибънз преглътна трудно:

— Добре… обещавам. Ще бъда по-внимателен.

Тя го прегърна силно и впи устни в неговите, потискайки плача си. Бръкна в ризата му и започна да гали космите по гърдите му. Той я притисна и не искаше да я пуска. Ако го беше сторил, Лорейн щеше да види едно просълзено око. Тогава тя започна да разкопчава колана му.

Гибънз извъртя главата си, за да се отдели за момент:

— Хей, сигурна ли си, че не искаш да видиш някой филм?

Тя подсмръкна и се изсмя. Този път с истински смях.

— Легни и се отпусни, Гибънз.

Разкопча панталона му, бръкна вътре и го притисна плътно, докато стана още по-твърд, отколкото вече беше. Той разкопча блузата й и започна да се бори с катарамата на предната страна на сутиена. Изгубила търпение, тя го разкопча и бързо го изхвърли в едно движение заедно с блузата.

Той милваше нежната й гръд с тежката си грапава ръка, докато Лорейн изритваше, гърчейки се, своя панталон. Другата му ръка погали задника й през слипа и повдигна ластика над окосмения триъгълник. Тя се усмихна през целувката и се опита да вкуси езика му. Нейният беше великолепен.

Неочаквано тя се отдръпна и изви глава назад.

— Току-що се сетих нещо.

— Какво трябва да направя сега?

— Не за теб, за убиеца.

— Ох, мамка му…

— Може да не е центурион. Може да е руски казак. Онези там са наистина луди със сабите — усмихна му се подличко тя.

— Стига вече, Бърнстайн.

— Трябва да обмисляш вероятностите. Иначе се скапваш.

Тя се засмя тихо, надвеси се и засмука ухото му, докато той галеше с върховете на пръстите си гънката между бедрото и слабините й. Усмихна се и изръмжа ниско като разгонен мечок.

От външната страна на всекидневната, през прозореца, в тях се взираше една масивна тъмна фигура. Маширо погледна през желязната решетка под краката си надолу към осветения от луната калдъръм и смръщи лице. Много е недостойно да нападаш човек, когато прави любов с една жена. Той се обърна и заслиза по пожарната стълба тихо, както и дойде, опитвайки се да не обръща внимание на сладострастните звуци, долитащи отгоре.