Антъни Бруно
Лоша кръв (4)

4.

Тоци зарея поглед през задния прозорец на празния апартамент към купчината строителни отпадъци в двора. Едно куче с крастав вид и дълга сплъстена козина пикаеше върху отчупено парче дъска. Отломки от алуминиеви тръби лъщяха на яркото октомврийско слънце. От окастреното дърво, чиито корени надигаха паянтовата ограда, бяха започнали да падат жълти листа върху купчината. В няколко задни двора от двете страни имаше подобни купчини боклук — останки от неотдавнашни ремонти. Префокусирайки погледа си, той видя своето отражение в стъклото — тъмни, дълбоки очи в четвъртито, тъжно лице. Чудеше се дали някога ще дойдат да очистят боклука.

— Какъв казахте, че е наемът? — попита той, като още гледаше през прозореца.

— Осемстотин и петдесет. Това не включва отоплението и топлата вода — отвърна госпожа Карлсон, агент по недвижими имоти. Беше с голям задник, изпъкнали очила, рубинено червило и имаше лошия навик да се навежда над рамото му и да кърши ръце. Самият Чарли Чан^[1] в женски дрехи.

— Доста е стръмно — каза той. — „Адамс стрийт“ май не е най-големият шик в Хобокен.

Тя се усмихна мазно и оголи щръкналите си зъби, като пренебрегна неговата забележка:

— Споменах ли ви, че Франк Синатра някога е живял в тази сграда? Може да е било и в този апартамент, ще трябва да проверя.

Тоци беше огледал седем апартамента в Хобокен през тази седмица и в пет от тях му бяха казали, че е живял Синатра. Синеокият май наистина се е навъртал тук.

— Хобокен е много привлекателен квартал — започна госпожа Карлсон със същия тон, който Тоци беше чувал от всеки агент по недвижими имоти, с когото вече беше разговарял. — Кой не иска да живее тук? Съвсем близо е до Манхатън, но се чувствате много приятно. Не мислите ли, че е като европейско село? Хубави малки магазинчета, пекарни, зеленчукови магазини…

Тоци се замисли колко ли села в Европа имат грил-закусвални, студиа за четвърт милион долара, рокклуб, където Брус Спрингстийн заснема клиповете си, и процент на пожарите, няколко пъти по-висок от средния за страната. В Хобокен го имаше всичко това, та и повече.

Той се върна в предната част на апартамента, където слънчевата светлина се отразяваше в наскоро лъснатия дъсчен под. Жилището не притежаваше излъчването на Стария свят, каквото имаха някои от другите, които беше разглеждал. Обаче мраморните камини и раклите в ъглите струват пари, а той би искал да си плаща редовно наема, особено докато е под гаранция. Този път на Айвърс няма да са му нужни кой знае какви мотиви, за да го затвори като лайно в консерва след това приключение с изкръшкването. Разбира се, не би могъл да се забърка в голяма каша на сегашната си служба — заточен зад едно бюро в архивата да работи, представете си, за онази мижитурка библиотекаря Хейес, който беше прекалено срамежлив или глупав, или каквото и да е, за да дойде и каже какво трябва да се свърши. Това превръщаше дните на Тоци в много дълги, отегчителни игри на отгатване.

„Не се притеснявай, намери си жилище — беше му казал Айвърс. — И си опичай акъла“ — заръча му с отвратителната си покровителствена усмивка. Би било смешно, ако не беше толкова сериозно. До немного отдавна всичко, което притежаваше, се събираше в един куфар — костюм, няколко ризи, джинси, няколко комплекта бельо, малко чорапи, чифт маратонки, едни ботуши, автоматичен 9-милиметров пистолет, един специален — калибър 38, един от калибър 44, плюс три кутийки патрони. И толкова. Неколцина специалисти от мафията се бяха погрижили за останалата част от материалната му собственост, докато тършуваха из апартамента на починалата му леля, където се криеше. Чувстваше се потиснат винаги щом се сетеше за това. В крайна сметка все пак беше много по-добре да се върнеш при стадото, отколкото да стоиш при вълците.

Тоци огледа жилището. Беше чисто, с ново оборудване и бели стени. Би могъл да го пообзаведе, да го направи приятен дом. Все пак трудно се връзваше с обстоятелството, че почти всичко, което притежава, е чисто ново. Може би избра Хобокен, понеже му напомняше малко за махалата, в която беше израснал — квартала Вейлсбърг в Нюарк.

— Фирмата ни е съставила една брошурка със списъка на всички местни магазини, ресторанти, услуги, училища, културни изяви… — Госпожа Карлсон отвори папката си върху плота, разделящ кухнята от всекидневната, и зарови в книжата. Тоци не й обърна внимание. Той наблюдаваше през предния прозорец едно момиче от испано-американски произход, на тийнейджърска възраст, с жилав вид, облечено в протрито черно кожено яке, което седеше на площадката пред входа на отсрещната жилищна сграда и си играеше с едно бебе. Детето се учеше да ходи, правеше колебливи крачки по напукания тротоар, движеше се като Франкенщайн в неудобните си бели обувчици с връзки, от типа, който хората обичаха да бронзират, когато той беше дете. Малчуганът се смееше с голяма, лигава беззъба уста. Момичето също се смееше. Тя грабна детето в ръцете си и го прегърна силно. Лицето й грееше в неподправена радост. Тоци се усмихна.

— Заповядайте — каза госпожа Карлсон и затропа по голия под с подкованите си токчета, за да даде брошурата на Тоци. — Може да ви бъде много полезна, когато…

Точно в този момент сигнализиращият апарат на Тоци се задейства и му изкара акъла. Беше задължително да го носи, но никога не е очаквал, че някой от управлението ще го потърси. Сигурно наистина имат проблем. Може на Хейес да са му свършили големите кламери.

— Извинете, този телефон включен ли е?

— Ами… не знам дали предишният наемател… но не мисля, че…

— Не се тревожете, ще се обадя за тяхна сметка. — Тоци откачи слушалката на белия стенен телефон в кухнята. Имаше сигнал.

— Между другото, господин Тоци, забравих да ви попитам с какво се препитавате.

Тоци заби поглед в голата стена за секунда и започна да измисля някаква лъжа.

— Работя във ФБР — каза той бързо, като се надяваше, че не е доловила колебанието му, и добави: — В информационната служба. Отговарям за информационната система на Манхатънското управление.

— О… разбирам.

Инстинктивно се изплаши, че може да е забелязала издатината под лявата му мишница. Само че издатина нямаше. Напоследък не носеше оръжие. По нареждане на Айвърс.

Той набра централата на управлението, като изиска разговор за тяхна сметка и се представи на телефонистката, която го прехвърли към друга линия.

— Тоци — чу се небрежно саркастичен глас. Обикновено си беше такъв.

Изненада се да чуе Гибънз от другата страна. Почти не бе виждал стария си партньор през последните два месеца. Не беше тайна, че Айвърс го държеше на разстояние.

— Как е, Гиб? Съжаляваш ли вече, че се отказа от пенсията?

— Ти съжаляваш ли, че се върна?

— Не.

— Ще съжаляваш. Имам лоши новини за теб.

Тоци долови крокодилския смях в гласа му. Ухили се в очакване:

— Какви?

— Връщаш се на оперативна работа. С мен.

— Какви ги дрънкаш?

— Тази сутрин си поприказвахме с Айвърс. Уредих всичко. Изпитателният ти срок е отменен.

— Стига с тия лай… — Тоци изведнъж си спомни, че госпожа Карлсон е точно зад него. — Обяснявай.

— Няма нищо за обясняване. В момента не ни стигат хората, нюйоркското полицейско управление неочаквано ни прехвърли случая с онези убийства, а никой тук не ще да работи с мен.

Тоци изкашля смеха си в слушалката.

— Сега вече стигаме до истинската причина.

— Хей, на Айвърс му го казах направо. Ако не ми дадеш един поне наполовина свестен партньор, отивам да си гледам пенсията. Викам му — дай ми Тоци или изчезвам. Само това. Веднага омекна. Тоя задник няма гръбнак.

През тридесетте си години стаж в Бюрото Гибънз рядко е имал партньор, изтърпял го повече от три дни, с изключение на Тоци, който работи с него шест години до пенсионирането му. Тоци въздъхна. Приятно беше да те търсят.

Тоци погледна госпожа Карлсон, която беше до предния прозорец и се правеше, че не слуша.

— Мислех, че Айвърс е категорично против връщането ми на оперативна работа. Какво го е накарало да промени решението си?

— Кой знае? Макар че, ако ме питаш, адски разбира от характери. Първо, че ме послуша, и, второ, че пуска хахо като теб да излезе на улицата. Само си размърдай задника насам към пет. Айвърс иска да си поприказвате, преди да те изпрати по задачата.

— Ах, да? Приготвил ли ми е суха храна?

— Да, има и курабийки. Даже може да те дари с една голяма целувка, преди да те е натирил по пътя — отвърна озъбено Гибънз. — Пет часа в кабинета му — ясно ли е, тарикат?

— Чух те.

— Ще ти разкажа случая, когато дойдеш тук. Съвсем като за Шерлок Холмс. Точно каквото обичаш.

— Защо не ми кажеш нещо предварително още сега? Не издържам от напрежение.

— Никакво търпение нямаш, Тоци. Там ти е целият проблем. Обзалагам се даже, че се изпразваш предварително.

— Как не. В тази област нямам проблеми. Само ми трябва някоя да го направим.

— Да, сигурно.

— Е, ще ми кажеш ли или какво?

Гибънз изрази досадата си с дълга въздишка по телефона. Напоследък му се налагаше да работи доста усърдно, за да запази репутацията си на гадно копеле. Боже опази някой да си помисли, че накрая с приближаването на златната му възраст е станал сговорчив. Не му се щеше да се разнесе приказка, че е омекнал.

— Окей, Тоци, слушай. Един фолксваген бръмбар е изплавал вчера с прилива и се е намъкнал във фериботния пристан на Стейтън Айлънд, Южен Манхатън, с два трупа вътре. Телата бяха почти пресечени през средата.

Първото, което хрумна на Тоци, беше един фокусник, прерязващ с трион жена наполовина. След това си представи бъркотията от кръв и вътрешности и спря да диша за момент.

— Колата имаше номера от Джърси — продължи Гибънз. — Ето как полицията успя да ни го натресе. Проверих номерата в пътната полиция и както си знаех, колата е била открадната. Собственикът е информирал полицията в Кърни през нощта на миналата събота — десет часа преди предполагаемия час на смъртта.

— Заподозрян ли е собственикът?

— Не, алибито му се потвърди. Бил е на събрание на шахклуба в селото същата вечер. Свидетели потвърждават, че е стоял там поне до десет и половина. Негов приятел от клуба го откарал вкъщи. Колата му, фолксвагенът, я нямало, на паркинга, когато е отишъл там.

— Защо не е излязъл със своята кола?

— Казва, че я използувал само за пазар. Човекът е пенсиониран учител по математика, някакъв дърт пръдльо. Не е нашият човек. Сигурен съм.

— Пенсиониран дърт пръдльо, а? — Тоци се изкикоти през носа.

— Млъкни и слушай, ако обичаш, Тоци! Убиецът определено не е ракетен конструктор. Затворил е всички прозорци на колата, преди да я натика в реката. Бръмбарите са херметически. Те плават. Мислех си, че всеки го знае. Господи, даже ми се струва, че така ги рекламираха.

— Вероятно той не е всеки.

— Очевидно не е. Не на всеки му стиска да накълца два трупа като коледни пуйки, после да ги напъха в кола и да ги засили в реката.

— Доста красноречиво го каза, Гиб.

— Благодаря. Току-що получих копие от бюлетина на медицинската експертиза. Точно пред мен е. Едната от жертвите е срязана отдясно, другата — отляво. Първоначално мислехме, че е направено с два удара, но експертът твърди, че ударът е бил един и е нанесен след смъртта. Мисли, че са били поставени един върху друг или дори да са държани изправени, обърнати лице в лице, когато е направено. Попреживяй малко над това!

— Звучи ми като някакъв ритуал — понижи гласа си той, докато се обръщаше към госпожа Карлсон. — Проверихте ли варианта да е диаболичен култ?

По линията настана тишина.

— Гиб? Там ли си още?

— Диаболичен култ, а? Защо бях сигурен, че ще кажеш това? Може да са го направили друидите^[2]. Как мислиш?

— Е, хайде, стига де.

— Пет минути след като си чул за случая, и вече пускаш една от теориите си за „Зоната на здрача“. Сигурен бях, че ще ти хареса, Шерлок.

— Нямам теории или мнения, преди да видя становището на лабораториите.

— И когато го видиш, започваш да ми блъскаш топките с тия глупости за култовете.

Тоци изпъна жицата и погледна през антрето. Госпожа Карлсон надничаше иззад килера.

— Ще се видим по-късно, Гиб. Задържам една заета дама.

— Охо? Звучи интересно.

— Агент по недвижими имоти.

— Добре ли изглежда?

— Много любезна личност.

— Лошо. Какво става? Още ли не си намерил жилище? Тази дама от агенцията — с апартамента ли върви?

— Надявам се не, по дяволите — измърмори Тоци. — Голямо главоболие е това търсене на апартамент. Просто ми се иска да приключа с този проблем.

— Тогава наеми някакво жилище, за бога, каквото и да е. Всичко, което ти е нужно, са три стаи и легло. Ако е чисто, направо го взимай. Не си Чаровният принц^[3] и не ти е нужен Бъкингамският дворец.

— Оценявам съвета. Ще се видим в пет. Да не забравя — благодаря ти.

— За какво?

— Че пак ме връщаш в действие.

— А, тогава няма за какво. Ще се видим по-късно. — Гибънз затвори телефона.

Тоци се усмихваше, докато поставяше слушалката на стойката. После отиде до прозореца. Невръстното майче още танцуваше с момченцето.

Чу как тежките стъпки на Чарли Чан се приближават през хола зад него. Майчето захвърли фаса си на улицата и гушна плътно бебето, като го завря под разкопчаното кожено яке.

— Всичко наред ли е, господин Тоци? — попита госпожа Карлсон.

— Чудесно, чудесно. — Тогава си спомни, че я беше излъгал. — Дребен проблем със софтуера^[4]. — Мъртвото месо е меко… поне докато настъпи Rigor mortis^[5].

— Какво ви е мнението?

— Колко казахте, че е наемът?

Бебето извиваше гръбчето си, завираше лице в гънките на тенис-фланелката на майка си и се смееше до пръсване.

— Осемстотин и петдесет. Без отоплението и топлата вода.

Знаеше, че едва ли ще намери нещо по-евтино и поне толкова чисто. А и му беше писнало да търси. Сега само искаше да се върне на работа — истинска работа.

— Мисля, че ще го наема — каза накрая и кимна със свити устни.

— Радвам се за вас — изтананика тя с добре трениран ентусиазъм. — Доволна съм, че го харесахте, господин Тоци. Има само едно нещо, което трябва да направим, преди да изготвя договора. Хазяинът иска да знае кои са наемателите и предпочита семейни. Понеже самият той живее в сградата, а апартаментите в нея са по-малко от пет, има законното право да подбира наемателите и да ги одобрява или отхвърля по собствена преценка. Но, сигурна съм, проблеми няма да има. Убедена съм, че има и госпожа Тоци?

— О… Да, разбира се. — Ръцете му, по които нямаше пръстени, замръзнаха в джобовете. — Не успя да дойде днес. Бизнес.

— Разбирам. Сигурно сте ДДБД — усмихна се тя с всичките си зъби.

— Моля?

— Двоен доход без деца — ДДБД. Не сте ли го чували досега?

Тоци поклати глава и се усмихна насила. Кучка.

— Моля да ми простите. Само изразът е такъв, нямах зъл умисъл.

— Нищо подобно не виждам. — Зла кучка.

— Нали съпругата ви не е адвокат? Г-н Халбасян не дава под наем на адвокати.

— Не, не е адвокат. — Ей това е зла кучка.

— Добре. Днес ще се свържа с него и ще уредим да се срещнете всички. Става ли?

— Разбира се, чудесно! — Майка му стара!

Той погледна назад през прозореца към непълнолетната майка и се замисли за възможността, но веднага се отказа от идеята. Тя никога нямаше да мине за ДДБД.

Майка му стара!