Антъни Бруно
Лоша кръв (17)

17.

— Къде е руската салата? — Тоци беше бесен.

Гибънз мажеше дебел слой горчица по двете половини на неговия сандвич пастрами върху сладък черен хляб, докато Тоци се мръщеше над своя. Сега пък какво, по дяволите, го притесняваше?

— Какво има?

Тоци не отговори. Гледаше ядовито сервитьорката и се мъчеше да привлече вниманието й, обаче закусвалнята на Руди, както всяко горе-долу прилично място за хранене в Южен Манхатън, беше винаги препълнена по обяд и тя бе заета с вземане на поръчки в друго сепаре.

— Идвам тук сигурно поне два пъти всяка седмица — изръмжа Тоци, — и в девет от десет случая поръчвам едно и също нещо — пуйка на ръжен хляб със зелева и руска салата върху хляба. Винаги забравят да сложат зелето върху сандвича, но днес е нещо ново. Днес са забравили руската салата. — Сервитьорката се беше засилила към гишето за сандвичите. Тоци започна да маха. — Салма! Ела тук!

— Нормалните хора си ядат зелето отделно — каза Гибънз, като имаше предвид половинката от сандвича в ръката си. — Защо трябва да го ядеш върху хляба? Специален ли си?

— Защото така ми харесва и така, по дяволите, съм го поръчал. Селма!

Гибънз захапа своя пастрами и му се щеше Тоци просто да млъкне и да яде проклетия си сандвич такъв, какъвто е. На кого, по дяволите, му се слушаше Селма сега. Тя беше причината да не идва много често тук. Това лице на болнава крава с драматичните въздишки и блъскането по гърдите, докато плаче на рамото ти, разправяйки вечната си история. Исусе!

Гибънз продължи да се храни, докато Тоци ръкомахаше непрекъснато, и най-после Селма дойде, поклащайки се като гъска, разлюляла цици, с моливи, стърчащи от двете страни на червената лакирана прическа, която не се помръдваше.

— Какво мога да направя за теб, сладур?

Тоци обясни големия си проблем най-подробно. Приличаше на стара дама, оплакваща се в службата за социален патронаж. Гибънз не спираше да яде и се опитваше да не обръща внимание с надеждата, че ще може да избегне това, което беше сигурен, че ще последва — тъжната история за Лидия и Морис.

Когато Тоци свърши оплакването, Селма бавно поклати глава и зацъка, изписвайки върху лицето си изражението на болна крава. Тя въздъхна и се промъкна до Тоци в сепарето, като го отмести с бедрото си. Мамка му! Пак започваме.

— Знаеш, че Руди никога не е правил подобни грешки — каза тя с нова дълга и драматична въздишка. — Трябва да му простиш. Откак Лидия го напусна, вече не е същият.

Гибънз отмести погледа си към ниския човек с редкия перчем, който правеше сандвичи зад гишето. Не изглеждаше чак толкова грозен.

Тя въздъхна отново, направи пауза и после започна с историята:

— Тази Лидия — красива жена, не може да се отрече — ама проблемът е, че си отиде. Никога не й се е работило тука, в закусвалнята. Мислеше, че не й подхожда. Не искаше даже клиентите да настанява. „Нема страшно — викам му на Руди по онова време, — ще се справиме.“ Искам да кажа — за какво ни беше тая развратница? Не можеше едно кафе да сипе, без да го разлее, като че животът зависеше от това. И неколко пъти, когато работи тука, само флиртуваше, с който й обърне внимание, ама вервай ми, всеки обръщаше внимание на Лидия. Даже и моят Морис, мръсникът му.

Селма погледна към тавана и потри кокалчетата на пръстите в гърдите си няколко пъти:

— Шест дена в седмицата брат ми и аз пътуваме с експреса за Лонг Айлънд на разсъмване, та да отвориме това заведение. Четри и двайсе сутринта, всека сутрин Руди ме взима. От двайсе и две години все това правиме. Та как сме могли да знаеме, че там, в Хемпстед, снаха ми Лидия пази чаршафите топли за тоя кучи син, моя съпруг? После научихме, че са го правили с години, практически още от деня, в който тая кучка — извинете ме за израза — е застанала пред олтара с нещастния ми брат. Представяте ли си? А аз и Руди не знаеме нищо. Ние сме заети тука. И тогава, един ден двамата нахълтват тука точно преди навалицата за обед и ни казват, че се обичат и че заминават заедно. Руди беше като треснат, цел ден не можа да работи. А аз исках да я убия. Наложи се една от миячките на чинии да ме спре, требваше физически да ме спре. Бех грабнала ножа за хлеб ей с тая ръка. Щех да я накълцам като зеле, тая смрадлива кучка.

Селма спря, за да поклати глава, и въздъхна отново:

— Толкова беше, дванайсе без десет. Гледам ги, двамката се качват в нашия крайслер — на който между другото оставаха още само седем вноски и почти всичко беше изплатено от моя милост, — та ги гледам да потеглят дявол знае закъде. Повече не ги видех и двамата. И колата също. А беше хубава кола. Надевам се, че му е отровила живота — тя въздъхна отново и се загледа в пространството.

— Това е ужасно — каза Тоци. Като че ли му беше неудобно. Сигурно се чувстваше виновен, че е обезпокоил жена с такива проблеми заради нещо толкова досадно като руската салата. Баламурник.

Гибънз отхапа от пастрамите и я загледа, докато дъвчеше:

— Преди колко време се случи това, Селма?

Тя фокусира очите си върху тези на Гибънз и ги присви от желание за мъст:

— Никога нема да забравя. Беше един хубав слънчев петък през април. Хиляда деветстотин седемдесе и втора.

— Животът е суров, Селма — каза Гибънз.

През седемдесет и втора той още имаше коса на челото. А също и Руди вероятно. Той погледна насреща към Тоци, който се мъчеше да изглежда, че съчувства, докато в действителност желаеше само да си отиде и да ги остави да се хранят. Сега доволен ли си, задник такъв?

— Руди не може да го забрави, а? — загрижеността на Тоци звучеше неубедително.

Селма рязко завъртя глава и за малко да извади окото на Тоци с единия от моливите.

— Забравя ли се такова нещо? Възможно ли е? Брат ми заслужаваше по-свестна от нея. Беше хубав мъж, можеше да се оправи по-добре.

— Я кажи, Селма — на Гибънз вече му беше писнало от битовата пиеска, — ще имаш ли нещо против да напълниш още кафе, когато ти се удаде случай?

Изведнъж тя като че възвърна сетивата си.

— О, разбира се, сладурче, извинявай. Само дето малко се отнасям, когато говоря за…

— Да, знам. — Той я прекъсна, преди да е започнала отново.

Тя трудно се измъкна от тапицираното с кафява изкуствена кожа сепаре и се изправи, побутвайки прическата си отзад.

— Веднага ще се върна с нова каничка.

— А ще донесеш ли на този приятел малко руска салата за сандвича? — извика Гибънз след нея и добави тихо: — Преди да е припаднал от глад.

— Много си отзивчив, Гиб. Дамата излива душата си, а ти се тревожиш единствено за кафето си.

— Слушал съм я тази история и преди. Между другото, ти я извика тук, защото не ти е донесла проклетата руска салата.

Селма се върна с огнеупорна каничка кафе и картонена чашка с руска салата за Тоци.

— Заповядайте, момчета. Всичко точно ли е сега?

Гибънз вдигна поглед към нея:

— Да, точно е.

— Благодаря, Селма — каза любезно Тоци, опитвайки се да компенсира грубото отношение на партньора си.

— Пак заповядайте. — Тя се обърна и се заклатушка към следващото сепаре да разнесе останалите поръчки.

— А сега — каза Гибънз, докато сваляше фолиото от малката пластмасова чашка със сметана и я изсипваше в кафето си, — раздухай пак тези врели-некипели, които се опитваше да ми пробуташ, преди да започнеш скандалчето с руската салата.

Тоци се намръщи:

— Слушай, знам, че го мислиш за абсолютна помия, но аз ги чух да говорят за това. Бях там, легнал по корем между храстите. Д’Урсо внася роби от Япония.

Гибънз отпи от кафето:

— Не вярвам, Тоци.

— Защо? Та аз срещах японски детегледачки из целия Милбърн, Роксан Ийстлейк — жената от агенцията за гувернантки, за която ти разправях, ми каза, че ги предлага съпругата на д’Урсо. Чух ги също да говорят за якудза — японската мафия.

Гибънз затвори очи и поклати глава. Пак старата песен. Първо беше дяволският култ, после каратист убиец, а сега якудза. Гибънз реши даже и да не коментира.

— И пак не вярвам в тая глупост за търговия с японски роби. Няма логика.

— Защо?

— Защото Япония е богата страна и там всичко е скъпо. Ако купуваш роби, ще искаш да ги вземеш евтино, нали? Ще ги купиш от някоя съвсем бедна страна от Третия свят, така ли е? Не от държава, в която една пържола струва осемдесет долара. Прав ли съм?

Тоци избърса устата си. Започваше да се отчайва. Всяка логика, която не пасва с неговото виждане за нещата, го довеждаше дотам.

— Само знам какво чух.

— Тогава защо не отидеш да кажеш на Айвърс?

Сега Тоци го гледаше кръвнишки. Гибънз се ухили като крокодил. Знаеше защо.

— Е, не можеш да кажеш, че човекът не те предупреди, Тоц. Щом си имал основание да вярваш, че в къщата на д’Урсо става нещо, защо не си поискал електронно подслушване? Ще бъде адски щастлив, като чуе, че си пропълзял зад храстите да подслушваш д’Урсо, без да запишеш нищо, което да използваме срещу него в съда. Кълна се в бога, Тоци, от ден на ден ставаш по-умен.

— Добре де, чудесно. След като установихме, че аз правя гафовете и, ти ми се накара, имаш ли нещо против да решим какви ще са действията ни по-нататък.

— Какво искаш да кажеш с това „ни“?

— По случая работим двамата, спомняш ли си?

— Да, за съжаление.

— Чудесно, радвам се да установя, че Алцхаймеровата болест още не те е натиснала прекалено зле.

Гибънз отпи от кафето, пренебрегвайки забележката.

— Какво си намислил, Шерлок? Нямам търпение да чуя.

— Искам да отидеш в птицекланицата на д’Урсо в Харисън и да я разгледаш. Казва се „Птици направо от фермата“ и би трябвало да е една от легалните му дейности, но ако се съди по това, което приказваха на терасата онзи ден, предполагам, че може би използува роби в нея.

— И защо не отидеш ти? Имаш нещо против пилетата ли?

— Шуреят му познава физиономията ми. Знае, че работя при градинаря.

— Кой е този шурей, по дяволите? Какво те тревожи при него.

— Казва се Боби Франчоне. Регистриран е в компютъра. Неотдавна е излязъл от затвора „Рауей“. Занимавал се с крадене на коли за някакъв магазин за скъпи резервни части в Бъргън Каупти. Само германски коли — мерцедеси, ауди, БМВ. Досието му казва, че е бил дребна риба, но усещам, че има големи амбиции. Изглеждат твърде гъсти с д’Урсо.

Гибънз подпря лицето си с длан и погледна накриво към Тоци.

— Защо трябва аз да ходя в Харисън? Защо не накараме някой от управлението в Нюарк да прегледа пиленцата?

— Знаеш защо. Защото ще трябва да отида при Айвърс, който ще поиска да разбере защо подозирам д’Урсо и как съм стигнал до тези подозрения и така нататък, и така нататък.

— А ти не желаеш да му кажеш, че си се правил на градинар с цел незаконно наблюдение.

Тоци кимна, докато отхапваше голям залък от сандвича. Ситно нарязаното зеле се поръси през пръстите му. Изглеждаше доволен. Гибънз се питаше дали на това му викат „свински рай“.

— Освен това — каза Тоци с пълна уста — в Нюарк работят като кийстоунските полицаи. Онези там се имат за недосегаемите. Много са тъпи.

— Никога не съм го чувал. — Истината е, че беше.

— Хайде, Гиб. Разчитах, че ще влезеш и излезеш, без да показваш легитимацията. Само се поогледай, виж там колко дръпнати очички можеш да преброиш. Ако откриеш някоя друга бройка, ще имаме върху какво да работим, с какво да отидем при Айвърс.

— И как ще му отговоря, когато попита какво, по дяволите, съм правил там в нарушение на закона?

— Не се притеснявай за това. Ще скалъпим нещо. Само отиди и разгледай пилчарника, моля те.

Гибънз потри нос с гърба на пръста си. Проклетият му Тоци. Не можеше да не мине най-напред през задната врата. Роби. От Япония. С якудза. Хептен е полудял. Защо да не е простичък обир на нелегални имигранти, съвсем като помията, която тече всеки ден по мексиканската граница? Някой е знаел, че двете хлапета са се промъкнали тайно в страната. Били са лесна плячка. Вероятно са им обрали колкото пари са имали и са ги убили. Съвсем просто. Единственото нестандартно нещо бе, че са дошли от Япония, а не Централна Америка и че случката е станала някъде около нюйоркското пристанище вместо в Тексас или Калифорния. Ето какво мислеше той за цялата история. Обаче Тоци не искаше да чуе за това. Било прекалено логично.

— Ще го направиш ли? — настояваше Тоци. — Ще провериш ли пилчарника?

Гибънз само го гледаше. Ако не отиде, Тоци няма да престане да му досажда с тази робска фъшкия. Даже може да отиде лично там с риск онзи шурей да го познае и да му пръснат главата. Толкова му е акълът. По-лесно ще е, ако просто отиде, за да му докаже, че не е прав, и да приключат с тази глупост. След това може да започнат по-реалистично разследване.

— Ще го направиш ли или не? — настоя Тоци, докато бършеше лицето си. — Отговори ми сега.

Гибънз се пресегна и открадна киселата краставичка от чинията на Тоци. Беше от онези, които харесваше — хрупкава, не много кисела. Отхапа половината и задъвка бавно.

— Ще си помисля.

Тоци погледна намръщено. Гибънз знаеше, че и той харесва този вид краставички.

— Не съм казал, че може да я вземеш.

Гибънз отхапа още веднъж:

— Извинявай.

 

 

Адски странна работа. На Гибънз хич не му се искаше да си признае, че Тоци може да се окаже прав, но тук имаше нещо много сбъркано. Той беше застанал по средата на преработвателния цех във фабриката „Птици направо от фермата“ и наблюдаваше как пилешки трупове, окачени на конвейерна линия, сновяха от пункт на пункт. Един след друг те се потапяха в големи бункери с кървава вода, после едни от тях се отклоняваха към неръждаеми маси, където ги нарязваха на части, други отиваха цели в една машина, която ги обвиваше в найлон и ги изплакваше върху транспортна лента. Тракането и бученето от машините бяха единственият шум наоколо, защото хората, които работеха там, не казваха „гък“ нито на него, нито помежду си. Те работеха бързо и ритмично, също като машините, с наведени, очи, без какъвто и да е израз на лицата. И, да го вземе дяволът, в цялото помещение нямаше кръгло око. До един бяха от Изтока.

Дали бяха японци или не — нямаше представа. А дали бяха роби — дяволски сигурно е, че не им личеше. Наистина работеха като роби, обаче вратите не бяха заключени. Той влезе съвсем свободно. И ако тези момчета бяха роби, то къде са надзирателите? Кой командва тук? На паркинга отпред нямаше коли и освен няколкото камиона до товарната рампа отзад беше паркиран само един окаян додж от типа на тези, каквито използват търговските пътници, но определено не беше харесваният от мафиотите тип.

Гибънз се приближи до един от бункерите, където шест от тези младежи — по трима от всяка страна — миеха пилета. Единият от тях имаше отблъскващ черно-син белег на лицето. Бучици пилешка лой плуваха върху мазнорозовата вода, която вонеше по-гадно, отколкото изглеждаше. Едва ли ще хапнеш някога пилешко, след като си усетил тази миризма.

— Хей, приятелчета, къде мога да намеря шефа?

Продължаваха да жулят проклетите пилета с наведени очи.

— Шефът — повтори той, опитвайки се да надвика шума. — Къде е шефът?

Все едно го нямаше там.

— Някой да говори английски? Разбирате ли ме? Английски?

Вторачваше се в лицата, едно по едно, опитвайки се да установи някакъв визуален контакт. Нищо.

Това изобщо не му харесваше. Може да са били предупредени да не разговарят с непознати, обаче тези нещастници даже не го поглеждаха. По никакъв начин не показваха, че са забелязали присъствието му. Освен недоразвитите и роботите само хора, страхуващи се от нещо сериозно, се държат така. Това опъна нервите на Гибънз.

— Добре, това е последната ви възможност, момчета. — Той извади легитимацията си и я размаха пред тях, надявайки се, че нещо с по-официален вид би могло да ги постресне малко. — Специален агент Гибънз от Федералното бюро за разследване. Нещо като полицай, ама по-добре. Чат ли сте? Така че, ако някой от вас знае английски, говорете сега или почивайте вечно в мир.

Онзи с ожуленото лице вдигна очи и бързо ги отклони, когато Гибънз улови погледа му.

— Имаш ли да ми кажеш нещо?

Никакъв отговор.

Гибънз прибра легитимацията обратно в джоба си.

— Много благодаря — измърмори той, докато се обръщаше, и се запъти към стълбата от железни скари, която водеше към втория етаж, предполагаше, че канцелариите трябва да са там.

Гибънз започна да се изкачва по стъпалата, когато забеляза, че няколко момчета до друг бункер гледат вторачено към нещо в противоположния край на помещението. Той се обърна и видя друг азиатец, застинал в коридорчето при предния вход. Просто стоеше там и го гледаше. Този тип беше толкова широк, колкото и висок. Приличаше на бръмбар, застанал на задните си крака, облечен в крещящо спортно яке от черни и бели кожени парчета.

— Вие ли сте отговорникът тук? — викна му Гибънз.

Бръмбарът кимна и закрачи към него с безизразно лице.

— Искам да задам няколко въпроса — каза Гибънз. Той слезе от стълбите, за да се срещне с кимащия бръмбар. — Чуйте, аз…

Внезапно бръмбарът направи гигантски скок и полетя във въздуха с протегнат напред крак, насочен право в лицето на Гибънз. Той се опита да се отдръпне, но нямаше време. Ходилото го улучи в рамото. Той се просна по гръб, удари се силно и се плъзна на няколко стъпки по мокрите трици, поръсени върху плочките на пода. Падането му изкара въздуха, но успя да бръкне в якето си и да извади пистолета. Насочи го към големия бръмбар, който бе застанал над него и гледаше с презрение ескалибура.

Дъхът на Такаюки секна при появата на пистолета. Той замръзна на мястото си с ръце в студената мазна вода на бункера. Трябваше да каже нещо одеве. Трябваше да предупреди полицая за Маширо.

— Отстъпи назад, Тойо — извика полицаят, но Такаюки вече предусещаше какъв ще бъде следващият ход на Маширо. Стана толкова бързо, че всичко, което видя, бе как пистолетът се пързаля по пода и се удря в стената и как кракът на Маширо се прибира, след като бе ритнал ръката на човека.

Полицаят се опитваше да стане бързо на крака. Той се изправи на едното си коляно, но светкавичният юмрук на Маширо го повали обратно в седнало положение. Той се изтърколи на една страна и стисна гърдите си, потръпвайки и борейки се за въздух. Такаюки изведнъж се изплаши, че човекът е получил сърдечен пристъп. Усещаше болката, разнасяща се по тялото на нещастника. Знаеше от опит.

Маширо стоеше изправен в очакване. Полицаят се опита да фокусира размътения си поглед върху самурая, но после погледна към работното място на Такаюки. Такаюки се изплаши. Той гледаше право в него.

 

 

Лорейн… Обещах, че това няма да се случи… Казах, че няма да пострадам… мамка му… помогнете ми, момчета… не бива да пострадам… тя ще ме убие…

— Хей — той потръпна и изпъшка. — Какво ще кажете да ми помогнете, момчета?

Дишането беше болезнено.

— Не, а? Заради Лорейн? Уууф!

 

 

Кракът на Маширо улучи същото място в средата на гръдния кош. Сега мъжът се гърчеше в триците. Господи, искаше му се да спре това. Може би, ако всички наведнъж се втурнат върху самурая? Такаюки огледа пребледнелите изплашени лица на другарите му из помещението наоколо и разбра, че никога няма да го направят. Всички бяха виждали каква унищожителна сила имат уменията на Маширо. Страхуваха се, колкото и той.

Студена пот изби по лицето му. Този наивен човек сега се бе подпрял на ръце и колене, като се мъчеше да си поеме дъх с опряно на мръсния под чело. Стой долу, глупако. Преструвай се.

Маширо се бе надвесил над полицая широко разкрачен и преценяваше разстоянието между отворената си длан и врата на мъжа по същия начин, както майстор каратист се прицелва в купчинка подредени дъски. Такаюки дишаше учестено. Знаеше какво ще последва.

Оглеждайки се около себе си в желанието си да направи каквото може, Такаюки посегна към единственото налично оръжие — едно изкормено пиле, увиснало на конвейерната линия точно над лицето му. Сграбчи го за крака и го хвърли бързо. Пилето се понесе и удари превития гръб на Маширо точно когато дланта му достигаше целта си. Полицаят се строполи по корем на мръсния под. Той не помръдваше.

Маширо се извъртя светкавично, привеждайки се, за да посрещне нападателя, но всичко, което намери, беше жълтокожото пиле, въргалящо се в краката му. Той ги изгледа всичките един по един, търсейки признак на вина във всяко лице. Когато стигна до Такаюки, той се спря.

Такаюки почувства слабост. Помисли си, че краката му ще се сгънат под него, толкова силно трепереха. Маширо знаеше, че е той. Вече му беше написал черната точка заради това, че отиде при д’Урсо и поиска да знае какво е, станало с братовчед му. За един миг той премисли десетки невъзможни начини да отвърне на неизбежната атака на самурая, макар дълбоко в душата си да знаеше, че каквото и да направи, нищо не може да спре този луд човек. Такаюки стисна зъби и се приготви за смъртта.

Обаче когато Маширо се обърна и отиде да вдигне пистолета на полицая, пулсът на Такаюки заби още по-бързо. Той наблюдаваше как Маширо слага пистолета в джоба си, докато вървеше обратно, после самураят се наведе над неподвижното тяло на полицая и постави пръст на врата му. Той повдигна клепачите на човека, после бавно завъртя главата му и опипа тила. Накрая Маширо кимна и измърмори нещо, което завърши с кратък смях. Самураят хвана ръката на мъжа и го вдигна нагоре, промуши се под отпуснатото му тяло и го понесе на рамо към товарната рампа.

След като Маширо премина през найлоновите ленти, висящи на портала към рампата, Такаюки се заслуша в тишината, загледан в пилето на пода и полепналите по кожата му трици. Беше тихо само за момент, тъй като другарите му се върнаха веднага към работата си, все едно че нищо не бе станало. Той разгледа групичките раздвижени тела — постоянно движение под ярката луминесцентна светлина — и се питаше дали все още са хора. После и той започна да работи.