Антъни Бруно
Лоша кръв (19)

19.

Улиците вече бяха опустели, когато Тоци се спускаше по „Харисън авеню“. Видя жълтата светлина и се засили да премине, после веднага отпусна газта и намали на четиридесет. Не искаше да отваря работа на някое ченге от нощната смяна, но борбата да не натиска педала не беше малка. Навън пред предното стъкло всичко изглеждаше спокойно, но вътре главата му беше готова да се пръсне. Роксан каза, че е било изписано на лицето му, когато е излязъл от свиждането с Гибънз, след като бе дошъл в съзнание. Тя го поглеждаше странно всеки път, когато прелиташе през някое кръстовище по пътя към нейния апартамент. Покани го да влезе за малко и го молеше още да не тръгва. Знаеше, че е бесен, и се страхуваше, че ще направи някоя лудост. Обаче не беше видяла подутото лице на Гибънз, преливащо от пластмасовата вратна шина, или черно-синия белег с отпечатъци от кокалчета на пръсти върху гърдите му. Не беше го чула как фъфли и говори несвързано, толкова беше напомпан с обезболяващи лекарства, че в мислите му почти нямаше последователност. Тоци разбираше, че е побеснял, че от него може да се очаква да извърши нещо, за което после ще съжалява, но тя не можеше да разбере. Опитали са се да убият Гибънз. Гибънз!

Това, което Гибънз успя да му каже, той вече или го знаеше, или го предполагаше. Бил е нападнат в птицекланицата от набит азиатец, облечен в крещящо черно-бяло спортно яке върху черна плетена блуза. Гибънз говореше също и за много азиатски момчета, които се навъртали наоколо и гледали. Тоци смяташе, че сигурно са роби — освен ако не са били от якудза. Помоли го да му ги опише, но Гибънз беше прекалено зле, за да отговори.

И в двата случая знаеше, че трябва да огледа мястото лично. Ясно му бе, че да отиде там сам, не беше най-умното нещо на този свят, обаче в два след полунощ охраната на д’Урсо нямаше да бъде в пълен състав. Освен това част от съзнанието му желаеше някой да се заяде с него, да му даде повод да се развихри. Нервите му дрънчаха като струни и го сърбеше да се разплати с някого за случилото се с Гибънз, защото това не е било обикновено нападение. Било е жестоко и брутално… а това беше Гибънз.

Тоци беше толкова вбесен, че трепереше дълбоко отвътре. Знаеше, че е погрешно, но искаше да отмъсти и желаеше това много силно. Точно тази увереност в собствената му справедливост го беше вкарала в беля, но това сега май нямаше значение. Опита се да овладее яростта, опита се дори да приложи неща, които беше научил в часовете по айкидо, за да постави себе си под контрол — да се съсредоточи в едната точка, да се отпусне напълно, да не предприема нищо в гнева си. Обаче колкото и смисъл да имаше това в залата, не можеше да го приложи върху себе си. Не сега. Японската мъдрост не го привличаше — не когато японски главорез беше извадил душата на партньора му.

Гумите изсвириха, когато зави от „Харисън авеню“ по „Куинстаун стрийт“ и продължи по нея, докато пътят премина от асфалт в чакълена настилка, а уличните лампи оредяваха между складовете преди фабриката и мръсните тухлени цехове. „Птици направо от фермата“ се намираше в края на една задънена пресечка вляво — порутена тухлена сграда, датираща от двадесетте години, заобиколена от висока телена ограда. Вътре, доколкото се виждаше, нямаше запалена светлина. Тоци заобиколи и направи обратен завой в дъното на уличката, което беше глупост — разбра го, докато го правеше. Ако вътре имаше някой, кръжащите фарове сигурно вече са го предупредили. Не беше от онзи тип улички, в които се случва някоя кола да се заблуди посред делнична нощ. Когато правеше завоя и фаровете осветиха паркинга зад сградата, той забеляза нещо странно. Спря и върна няколко крачки назад, за да огледа по-добре.

В ъгъла на паркинга имаше оставени три автофургона с много окаян вид. Единият беше със смачкан покрив, а вторият бе полегнал на една страна благодарение на спуканите си гуми. Ако се съди по бурените, които бяха избуяли наоколо — доста време не са се движили. Но особеното беше, че от фабриката към всеки от тях идваха захранващи жици и върху всичките имаше по един хладилен агрегат, което му се видя странно. Хладилните агрегати обикновено се поставят в предната част на фургона, точно над кабината на влекача. Би могло да държат замразени пилета в тях, но нещо караше Тоци да не мисли така. Бяха прекалено импровизирани за тази цел.

Тоци спря до бордюра, изключи светлините и угаси мотора. Лунната светлина проблясваше по спиралите бодлива тел в горната част на оградата от мрежа. Доста зловещо съоръжение, за да има само пилета вътре.

Тоци слезе и извади клещи за рязане на тел от багажника. Отиде до един участък от оградата, където сянката беше най-плътна, и преряза толкова сплетки, колкото считаше, че ще е нужно, за да се промъкне. Може би няма да забележат веднага малката дупка, мислеше си той, докато хвърляше клещите в багажника. Разтвори увисналата тел и си проби път. Когато се одраска на острите връхчета, му се прииска да бе отрязал още няколко реда. Вече беше късно.

Той тръгна по периферията на оградата, като стоеше възможно по-далече от обсега на прожекторите, окачени по ъглите на фабриката. Когато се приближи до фургоните, той започна да чува бръмченето на хладилните агрегати, които отблизо приличаха повече на агрегати за онзи тип централни климатични системи, които се срещаха обикновено забити зад храстите в предградията. Първото нещо, за което се сети, беше нелегално заведение за хазарт, обаче на паркинга нямаше коли. Когато стигна до най-близкия фургон, забеляза нов лъскав катинар, окачен на ръждивата кука на вратата. Опря ухото си до студения сив метал, но всичко, което успя да чуе, бяха вибрациите от бучащия климатизатор на покрива. Бръкна в джоба си за комплекта шперцове и се залови с катинара. Отключи се много лесно. Отварянето на врата щеше да бъде трудната част. Тоци измъкна 44-калибровия „Спешъл Булдог“ от колана си, понеже нямаше представа какво може да се очаква.

Ръждивата кука издаде звук като нокти по черна дъска, когато той вдигна дръжката и отвори рязко едната врата. Прожекторите хвърлиха свръхестествени сенки в тъмното помещение — сенки в очи, които блестяха насреща му. Много очи. Исусе, Мария и Йосифе! Опасяваше се, че ще намери точно това. Качи се бавно вътре със сочещ нагоре, но готов за стрелба пистолет. Въпреки шумните климатизатори въздухът вътре беше горещ и влажен, миризмата — убийствена. Смърдеше на умрели лебеди.

Светлината от паркинга влизаше косо във фургона. Покрай двете стени имаше подредени железни войнишки легла на три етажа. Когато очите му привикнаха към оскъдната светлина вътре, той успя да различи няколко бледожълтеникави лица, взиращи се в него. Направи крачка напред и внезапно чу възбуден глас, който идваше от тъмнината в дъното. Едвам го чуваше от шумния вентилатор на тавана.

— Някой тук говори ли английски?

Оплакващият се продължи да бръщолеви на нещо, което Тоци предположи, че е японски, докато излизаше от тъмнината. Тоци се изненада, когато видя колко е млад, направо тийнейджър. Учуди се и когато разбра, че хлапето не говори на него. Той приказваше нещо към някой от другарите си на едно от леглата в дъното.

— Такаюки, Такаюки! — повтаряше непрекъснато той, после се обърна към Тоци. — Това Такаюки, той говори — каза момчето на накъсан английски, сочейки към леглото.

Хлапето клекна до кревата и заговори още по-настоятелно, а този Такаюки отвръщаше с по една дума. Накрая Такаюки се изтърколи от сянката и се изправи на пътеката с лице срещу Тоци. Той също беше хлапе и имаше грозно натъртване, покриващо едната страна на лицето му като неприятен белег от рождение. Трудно беше да се определи на слабата светлина, но Тоци предположи по сиво-жълтия цвят на натъртеното, че боят е бил преди няколко дни.

— Няма да работим сега — каза той към Тоци на много добър английски.

— Какво?

— Стига вече нощна работа. Това не влиза в договора ни. Трябва да откажем.

Тоци си играеше с пистолета в ръката и изведнъж му хрумна, че тези нещастници вероятно го взимат за някой от разбойниците на д’Урсо, дошъл да ги завлече обратно във фабриката. Той се взря в натъртеното лице на Такаюки и го съжали. Опитваше се да се опълчи, но тонът му беше съвсем отпаднал и примирен. Като че ли казваше това просто защото чувстваше, че трябва да го каже, а не защото мислеше, че ще има някакъв резултат.

Тоци прибра пистолета.

— Не съм от хората на д’Урсо. Аз съм от ФБР.

Никаква реакция.

— Аз съм агент по съблюдаване на законите… полицай. Разбираш ли какво казвам? Дошъл съм да ви отърва, момчета. — Тоци се усмихна и кимна, за да го окуражи.

Такаюки поклати глава. Сега изглеждаше даже по-тъжен.

— Благодарим ви, че сте дошли, но, моля ви, вървете си. Й, моля, заключете вратата след себе си. Благодаря.

— Какво?

— Не можете да разберете. Ако катинарът не е заключен, те ще помислят, че сме се опитали да избягаме. Последствията от това са жестоки.

— Кои са „те“? Д’Урсо?

— Да, д’Урсо — каза той нерешително. — Но обикновено хората на Нагаи изпълняват фактически наказанието.

— Нагаи?

— Да, Нагаи, кой друг. Фугукай следи за спазването на правилата. Те ни докараха тук. Сигурно знаете това… — Очите на Такаюки се разшириха, докато гласът му заглъхваше.

Имената прозвучаха познато на Тоци. Д’Урсо, жена му и шуреят му бяха споменали за Нагаи и Фугукай онзи ден. Имаше и още един, за когото говореха. Как му беше името, по дяволите?

— Познавате ли някой си… Маширо?

Вътрешността на фургона изведнъж потъна в гробна тишина. Вентилаторът продължаваше да смуче като механична ноздра.

— Отговорете ми! — каза най-после Тоци. — Мога да ви помогна.

Такаюки клекна до кревата си, повдигна тънкия дюшек и измъкна смачкан вестник. Тоци веднага го позна. Беше брой на „Пост“ от миналата седмица. Спомняше си заглавието. „БРЪМБАР НА СМЪРТТА НАМЕРЕН В ПРИСТАНИЩЕТО“.

Такаюки вдигна вестника, за да го види Тоци.

— Крадем вестници от шофьорите на камиони, за да знаем какво става по света. Тези двамата, които бяха убити, са братовчед ми и годеницата му. Опитаха се да избягат, но Маширо ги намери. Това беше наказанието им.

— Сигурен ли си в това? Убеден ли си, че Маширо ги е убил?

— Сигурен съм. Маширо изпълнява всички наказания. — Такаюки обърна лице към светлината и прокара показалеца си по натъртената буза. Беше по-зле, отколкото си мислеше Тоци. — Работа на самурая-якудза. Болката и смъртта са смисълът на неговото съществуване — каза с горчивина Такаюки.

Тоци огледа изплашените лица наоколо:

— Един мой приятел е идвал тук във фабриката вчера. По-възрастен, с посивяла коса, висок горе-долу колкото мен…

Такаюки вече кимаше:

— Да. Това също го направи Маширо. Още ли е жив приятелят ви?

Тоци се смути от съдържащото се във въпроса предположение. Защо така, без да се съмнява, беше решил, че Гибънз е мъртъв? Толкова ли е опасен Маширо?

— Да, жив е. В болница е, но ще се оправи.

— Това е добре. Олекна ми. Моля да бъда извинен, че не направих повече, за да помогна на приятеля ви, но спречкването с Маширо често означава смърт. Канеше се да счупи врата на вашия приятел, но аз хвърлих едно пиле по него. Надявах се, че това ще намали концентрацията му.

— Концентрацията му?

— Карате. Едно от смъртоносните умения на Маширо. Опитваше се да счупи врата на вашия приятел с гола ръка.

Тоци затвори очи. Главата му започваше да бучи. Искаше да удари нещо, да счупи нещо. Този дебел задник Маширо с глупавото му карирано яке се загнездваше в епицентъра на гнева му.

— Обяснете ми нещо — каза той, като се опита да диша равномерно, за да се успокои достатъчно, че да може да говори. — Как се получи така с вас? Отвлечени ли бяхте? Как се озовахте тук?

— В багажника на тойота „Корола“. Много тясно.

— Искаш да кажеш, че всичките са ви внесли контрабанда в багажниците на нови коли?

Такаюки кимна:

— С товарни кораби от Япония. Слагат ни в багажниците през нощта, преди да натоварят кораба. Стояхме скрити, докато излезем далеч в морето. Когато наближихме Америка, трябваше да се върнем пак в багажниците. Понякога се налага да се лежи много дни неподвижно в тъмното и да се диша през маркуч. Много… как е думата на английски… клаустрофобия. Когато пристигнах аз, разтоварването продължи повече от очакваното. Бях изконсумирал всичката си храна и напитки. Прекарах без нищо, мисля, цели два дни.

— Как, по дяволите, са могли да направят това с вас? Това е… невероятно.

Такаюки сви рамене:

— Беше лошо. Обаче не толкова лошо, като да живееш под гнета на Маширо и Фугукай.

— Как… как са го направили? Отвлечени ли бяхте?

— Не, не бяхме отвлечени. Ние се съгласихме да дойдем.

— Съгласихте се да дойдете?

— Да, разбира се. Всички подписахме договори с Фугукай.

Такаюки се обърна към съквартирантите си и каза нещо на японски. Няколко от тях заровиха из вещите си и извадиха прегънати листове хартия, за да ги покажат на Тоци. Техните договори.

Тоци поклати глава в недоумение:

— Фугукай е банда от якудза, нали?

— Да. Преведено — бандата на рибата-балон.

— Защо, дявол да го вземе, е трябвало да подписвате някакъв договор с якудза? Те са престъпници. Известно ли ви е това? Какво ви накара да мислите, че може да им се доверите? Какво очаквахте да получите от тази сделка?

— Ние го получихме. Влизане в Америка — страната на възможностите.

Очите на Тоци се обърнаха.

— Попаднал съм в някаква шибана деформация на времето — измърмори под носа си. — Нищо не разбирам.

— Ще го обясня. Фугукай предложиха да ни прехвърлят в Америка, като в замяна работим за тях. Уверяваха ни, че ще получим добра работа в сферата на нашите интереси. Явно ни излъгаха за това. Но, разбирате ли, ние искахме да дойдем в Америка, за да успеем в живота и възстановим изгубеното си достойнство. В Япония сме белязани като провалени, понеже не сме изкарали достатъчно високи оценки на приемните изпити за университета. Ако бяхме останали в Япония, щяхме да сме квалифицирани само за професии като чиновници, секретари, помощник-управители на магазини, пощенски служители.

Чичото на Тоци — Франк, бащата на Лорейн — някога беше пощальон.

— Какво лошо има в това?

— Неуспехът е позор. Как можеш да погледнеш в очите приятелите и семейството си, щом си човек без достойнство?

— Хайде, животът е повече от едно училище. Не можете ли да напредвате в службата си в Япония?

— Много трудно. Службите, които бихме получили, са твърде ниско платени, а всичко в Япония е много скъпо. Япония е успяваща страна, но успехът е само за успяващите. Заплатите, които щяхме да получим, биха стигнали само за най-необходимото: малък едностаен апартамент на два или три часа път от Токио, съвсем малка кола, достатъчно храна, но нищо особено, малка стереоуредба и телевизор, обаче нищо от сложните електронни уреди, които нашата страна изнася с гордост по света. Не е лесно за един провалил се да напредне в нашата страна. — Такаюки се изсмя тъжно. — Не искахме да ставаме роби на ръчния труд. Фугукай ни казаха, че в Америка системата е различна. Желанието и прилежността означавали повече тук. Могли сме да успеем, да възстановим достойнството си, да направим родителите си отново горди с нас. Така ни казаха и ние им повярвахме.

— Най-напред, момчета, как се забъркахте с якудза? Та вие сте били ученици.

— С шабу.

— Какво е шабу? — сви рамене Тоци.

Такаюки се обърна към приятелите си и проведе кратък разговор.

— Шабу означава „бели диаманти“. Така го наричаме у нас. Мисля, че тук му викате „шемет“.

— Искаш да кажеш „шемет“ като наркотици? Като амфетамини?

Такаюки кимна:

— Да, наркотици. — Изглежда, изобщо не се срамуваше да го признае.

— Да не искате да кажете, че всичките се друсате? Че сте наркомани?

Такаюки сви вежди и поклати глави:

— Не. Всички сериозни ученици в Япония вземат „шемет“, за да стоят будни и да учат през нощта, особено по време на изпитния ад.

— Какво означава изпитният ад?

— Така наричаме периода през февруари и март, когато се държат важните изпити, тези, които определят дали преминаваш в следващия клас или не. Винаги много решаващо време за нас.

Тоци се почеса по врата. Исусе, каква каша!

— Колко сте тук? Искам да кажа, тук, в Америка.

Такаюки сви рамене:

— Трудно е да се каже. В птицекланицата сме шестдесет и двама. На кораба, с който дойдох, бяхме поне триста ученици, а е имало още няколко подобни пратки, за които знаем.

Исусе Христе! Този задник Айвърс ще иска да знае какво, по дяволите, е правил тук тази нощ, как е влязъл и всичко останало. Само че в момента това беше маловажна помия. Работата не се побираше в законните процедури и правилата на ФБР. Тези момчета ги държат като роби против волята им, за бога.

— Добре — обяви той на всички, — кошмарът свърши. Ще отключа другите два фургона и, Такаюки, искам да им обясниш всичко. Стойте вътре, докато аз уредя нещата. Ще повикам помощ и ще имаме автобуси до няколко часа, за да…

Една отчаяна длан изведнъж стисна ръката на Тоци.

— Не можем да дойдем с вас — прошепна Такаюки като обезумял. — Маширо ще ни излови. Ще ни избие така, както уби другите. Неговата сабя ще ни намери. Не можете да ни причините това!

— Успокойте се. — Тоци го хвана за рамото. — Можем да ви защитим. Обещавам. Вече няма да се страхувате от него.

— Вашата защита е безполезна срещу Маширо. Той е самурай — истински самурай. Посветил е живота си да убива. Неговите якудзи ще ни намерят и после ще го извикат. Ето така ни държат в подчинение. Ако тръгнем с вас, Маширо ще ни намери. Маширо ще ни избие всичките. Сигурен съм. Моля ви, тръгнете си сега и пак ни заключете. Моля ви, вече останахте прекалено дълго.

— Но…

— Моля! Вървете!

Тоци го погледна в очите и видя неописуем ужас. После горещата лепкава мъгла се върна отново. Внезапно беше станала непоносима. Нужно беше време, докато осъзнае, че това е миризмата на страха. Усещаше го да пълзи около него като надигаща се вода — студена и мътна. Той пое дълбоко дъх и опипа пистолета под якето за самочувствие.

Търсеше в пребледнелите им лица някакъв признак на подкрепа, поне един, който би желал да се спаси. Нямаше такъв. Лицата просто висяха там, в тъмното, като безпомощни плодове върху съхнещо дърво. Той обмисляше алтернативи. Би могъл да се свърже с отдела по имиграцията и натурализацията, да ги пусне да си направят акцията в птицекланицата. Но какво ще стане с другите роби, внесени от д’Урсо? Кой знаеше още колко има? Стотици? Хиляди? Д’Урсо съвсем сигурно няма да каже къде са. Една акция ще навреди ли наистина на търговията с роби? Вярно, могат да отстранят д’Урсо, но тогава работата ще бъде прехвърлена на някой друг от фамилията на Антонели. Робите просто ще продължат да идват.

Изведнъж си спомни гласа на Айвърс, който го предупреждаваше, че Бюрото се мръщи на индивидуалните действия. Трябва да докладва за това, но като познаваше Айвърс, това би донесло много повече вреда, отколкото полза. Айвърс щеше да уведоми управлението в Нюарк и заедно щяха да изкарат тежката артилерия, ще разбият д’Урсо и ще го окачат на кука като умряла акула за снимка. Айвърс няма да иска и да чуе за други роби. Ако има нещо нередно, заемете се с него. Това е начинът му на мислене. Никога не искаше да знае нещо за цялата картина.

Тоци погледна във вътрешността на фургона към умоляващите изплашени лица, които се взираха в него, и тогава взе решението. Страх като този трябва да бъде уважен. Той се обърна към Такаюки:

— Добре. Да бъде, както искате.

Той изскочи от фургона и бавно затвори вратата. Чу неприятното скърцане на ръждивата кука, но този път не му направи впечатление. Вкарал катинара в куката, той го задържа в продължение на един дълъг миг, преди да го стисне да се заключи. Закрачи бавно назад към осветения паркинг, взирайки се в трите фургона, все още слисан от това, което току-що бе видял и чул. Питаше се що за дяволско чудовище е способно да внуши такъв страх у тези нещастни хора. Погледна назад към електрическите проводници над фургоните, после забеляза червените предупредителни светлини, мигащи бавно над редица гигантски нефтени резервоари в далечината край реката. Представи си, че Годзила разкъсва Токио на парчета.

Чудовище, наречено Маширо, мислеше си той. Ето що за чудовище.

Загледа се в мигащите светлини и се чудеше какво, по дяволите, да предприеме сега.