Антъни Бруно
Лоша кръв (27)

27.

Гибънз размърда задните си части и притисна гърба си в облегалката на предната дясна седалка, после взе бинокъла и огледа отново имението около къщата на д’Урсо. Беше почти десет и половина, а още нямаше нищо. Той напъха пръст във вратната шина, за да отдалечи проклетото чудо от адамовата си ябълка за минута. Болката, която чувстваше вчера, бе намаляла значително, но сега се появи нова. Усещаше се, като че са му окачени две топки за боулинг и каквото и да правеше, не можеше да ги отметне. Питаше се дали сестра Фей — двутонното кокиченце — се чувства постоянно така.

— Как е вратът? — попита Тоци.

— Отлично. — Гибънз стрелна с кисел поглед партньора си. — Защо ме питаш непрекъснато за това?

— Трябва — каза Тоци с очи, заровени в разтворения на волана „Дейли Нюз“. — Обещах на Лорейн да се грижа за теб.

Тоци не вдигна поглед, но на лицето му беше кацнала усмивка, като че е ял лайна.

— Да ти го начукам, Тоци. — Отново оглеждаше къщата с бинокъла.

— За тебе винаги, Гиб.

Гибънз свали бинокъла:

— Няма смисъл. Няма какво да се види тук. Хайде да тръгваме. Ще кажем на Айвърс и ще го оставим да прави каквото си иска. Най-малкото — нещата ще се раздвижат.

Тоци поклати глава:

— Ти каза, че можем да изчакаме до срядата на другата седмица. Обеща!

— И какво от това?

— Ти обеща.

— Взимам си думите обратно тогава. Да тръгваме.

Тоци отново поклати глава:

— Виждаш ли? Лорейн е права за теб. Ти не спазваш обещанията си.

— Да ядеш лайна.

— Защо просто не си изпиеш болкоуспокояващите хапове и да седнеш кротко за малко?

Гибънз не отговори. Беше взел хапчетата за всеки случай, но Тоци само предполагаше, че са в него. Досадник.

— Ако не видим нищо до обяд, си тръгваме. Окей?

— Не е нужно да ми правиш услуги.

Тоци се наведе над вестника, но Гибънз го усещаше, че се хили, копелето му. Достатъчно лошо беше, че разреши на Тоци да кара колата му. Можеше да я управлява и сам, ако пожелае — не е инвалид. Проблем беше само оглеждането наляво и надясно, когато пресича някое кръстовище. Понякога забравяше за врата си и извърташе главата вместо раменете. Болеше ужасно. Затова разрешаваше на Тоци да кара. Не защото не можеше. Само да си даде почивка. Това е. Той свали бинокъла и погледна към Тоци. По-добре ще е да осъзнае това.

— Защо ме гледаш така?

— Как?

— Като сестра Тереза Игнациус — учителката ми в пети клас, ето как.

Гибънз не харесваше да го сравняват с монахиня:

— Не ми е ясно за какво приказваш.

— Имаш истински бясна физиономия на лицето си. Какво съм направил? Оставил съм отпечатъци на волана ти? Какво?

— Млъквай и си чети вестника.

Тоци погледна надолу и обърна страницата:

— Ясно. Знам какво те тормози.

— Ами? Какво?

— Лорейн.

— Да, ти го начукам. — Опита се да завърти леко рамената си. Топките за боулинг изведнъж бяха натежали.

— Да де, добре, начукай ми го. — Тоци обърна нова страница. — Цяла седмица се караш с нея и сега искаш да си изкараш яда на мен. Добре, не възразявам. Започвай, ще бъда боксова круша. Разбирам те.

Гибънз усети как лицето му се вкаменява. Искаше му се да фрасне Тоци по голямата свинска зурла с бинокъла. Копеле! Естествено, че Лорейн го притеснява. Какво си мисли, по дяволите? Тоци е прекалено млад, това му е проблемът. Спи с всичко, което мърда, и мисли, че това е любов. След десет-петнадесет години ще смени песента. Тогава ще му се прииска да има добра жена — не някоя кукла, а някоя, с която можеш да издържиш заедно повече от десет минути. Ей това му е целият проблем. Не знае какво означава да обичаш жена. Изобщо. Обаче нямаше полза да му го обяснява. Момчето е с дебела глава. Винаги трябва да се учи с бой. Копеле.

Гибънз изпусна дълга въздишка, която завърши с гъгнещо ръмжене дълбоко в гърлото му:

— Хайде. Д’Урсо не е тук. Губиме си времето, да се махаме.

Тоци продължи да гледа във вестника и бавно поклати глава.

— Кой беше онзи, дето ми проповядваше, че трябва да бъдеш търпелив, когато си на гюме? Да седиш неподвижно и да изчакваш, докато ти изтръпне задникът? Да спазваш правилата, независимо от това колко ти е скучно?

— Това място е съвсем тихо — надвика го Гибънз. — Ако не беше така дяволски заинтригуван от вестника, щеше да го забележиш. Исусе, тук сме от осем часа и всичко, което видях, е едно проклето куче да се изпикава на поляната на д’Урсо. В този квартал не видях и един човек. Дори никой не тича тук. Д’Урсо го няма, повярвай ми.

Тоци погледна над вестника към къщата:

— Виждам гараж за три коли със затворени врати. Откъде разбра, че мерцедесът на д’Урсо не е вътре? — Тоци обърна страницата и се зачете във вестника. — Шорт Хилз е много богат квартал. Богатите хора не бягат по улиците. Те ходят в здравни клубове. Богатият човек просто не излиза на разходка из махалата. Богатите хора не се навъртат по кьошетата, за да разменят клюки. Богатите не обичат да ги виждат около къщите им. Не ме питай защо — просто са такива. Що се отнася до песа — изненадан съм, че не е бил застрелян на място. Препикаванията са убийствени за една поляна, особено от женски кучета. Единственото нещо, което можеш да направиш, е да изрежеш целия участък с ножче за линолеум, да го замениш с нов чим и да се надяваш, че ще се хване.

— Свърши ли, Тоци? — Гибънз искаше да му смачка носа по най-лошия начин, умник с умник.

— Само обяснявам защо трябва да стоим тук…

— Я чакай. Какво е това? — Гибънз вдигна бинокъла и го фокусира върху двете фигури, които се изкачваха сега по пътя и приближаваха към ъгъла на д’Урсовия двор. Две жени — и двете с джинси и шапки. Той донастрои фокуса, за да види по-добре шапките. Така си и мислеше — големи островърхи сламени шапки. От мястото, където бяха паркирали — високо на хълма, — Гибънз не можеше да види лицата им. Шапките ги закриваха изцяло.

Той подаде бинокъла на Тоци:

— Две японски кучки се изкачват по пътя. Обзалагам се, че са от детегледачките на д’Урсовата жена.

Тоци вдигна бинокъла и погледна:

— Не са японки. Виж как ходят. Това е американска походка.

Гибънз се изсмя:

— На кого ги дрънкаш? Американска походка, краставици.

— А между другото тези шапки са китайски, а не японски.

— О, точно така, забравих. Ти си големият експерт по всичко японско, след като взимаш уроци по карате.

Тоци го погледна с присвити очи:

— Не карате. Айкидо. Знаех си, че никога не трябва да ти го споменавам.

Гибънз се ухили като крокодил:

— Неее. Радвам се, че ми каза, защото кой не би искал да има Брус Лий за партньор? Господи, чувствам се страшно сигурен като лайно само да си седя тук до теб.

— Повече нищо няма да ти казвам, Гибънз. Кълна се в Господа.

Гибънз стисна носа си и затвори очи, опитвайки се да се удържи. Обаче не можа да спре смеха си, щом си представи Тоци в един от онези евтини филми за кунгфу. Шат! Прас! Шляп! Бум! Ще бъде идеален. Този смях породи болки в рамената му, но не му пукаше. Имаше нужда да се посмее на нещо.

Тоци се опита да не му обръща внимание:

— Това са две приятни дами от квартала, излезли на разходка.

— Доколкото си спомням, каза, че богатите не се разхождат. — Не можеше да спре смеха си.

— Досаждаш ми, Гиб.

— А какво стана със сламените шапки, Тоц? Какво ще кажеш за тях? — По скованото изражение върху лицето на Тоци разбра, че му вдига кръвното. Добре.

— Не знам, Гиб. Чакай да видим. Може току-що да са се върнали от пътуване до Китай. Може това да са просто шапки за работа в градината. Да пазят главите си от слънцето.

— Сега е октомври, умнико. Слънцето не е толкова силно.

Тоци си замълча и се върна към „Дейли Нюз“. Най-сетне Гибънз престана да сумти и да се кикоти и се зае с наблюдението на къщата.

 

 

Нагаи беше зад волана. Хидео седеше отпред до него, а Тошио на задната седалка. Ики беше отпред в микробуса заедно с останалите. Последва микробуса, когато излезе от „Саут Ориндж Авеню“ и пое по хълма към Шорт Хилз. Не бяха проговорили и дума, откакто им бе дал инструкциите тази сутрин.

— Хидео — каза внезапно той, нарушавайки тишината, — какво би направил, ако някой изнасили жена ти?

— Ще го убия — каза младежът автоматично.

— Тошио?

— Ще изнасиля неговата жена, после ще го убия.

— А какво би направил Ики?

Тошио проговори след малко:

— Ще изнасили мъжа и неговата жена. После ще го убие.

Всички се изсмяха, но бяха напрегнати.

Нагаи не можеше да спре мислите си за Рейко, питаше се какво са направили д’Урсо и хлапакът с нея, питаше се защо тя не му каза нищо снощи. Представяше си какво щеше да му отвърне, ако я бе притиснал за отговор. Щеше да пищи, да твърди, че той е виновен, че му е казала как искат да я направят проститутка. Опита се да не мисли за това. Сега имаше по-важни неща, за които да се тревожи. Все пак, ако са докоснали приятелката му, той ще оправи жената на д’Урсо. Каквото и да са сторили на Рейко, той ще вземе око за око. Не само в мафията могат да бъдат жестоки.

Той насочи кадилака по острия завой, следвайки отблизо микробуса. Питаше се колко ли глупаво ще се държи д’Урсо. Дали ще клекне още като вземат жена му, или ще продължи да играе ролята на големия мъж и да ги предизвиква да направят нещо. Това, което д’Урсо не знаеше, бе, че той е готов да стори всичко необходимо. От значение беше единствено да запази Антонели жив и Хамабучи да е доволен. Ако трябва да убие този негодник и да затрие цялото му семейство за целта, ще го направи. Д’Урсо ще научи по неприятния начин как якудза правят бизнес.

Микробусът сви наляво и започна да се изкачва по стръмния наклон. Нагаи го последва и трансмисията на стария кадилак прещрака, включвайки на по-ниска предавка, а моторът зави. Къщата на д’Урсо се намираше на следващата пресечка вдясно, в края на карето.

— Знаете ли какво трябва да правите? — попита той двамата младежи.

— Хай.

— Хай.

— Добре.

Щеше да се радва, ако Маширо беше тук, но се чувстваше сигурен и с Лари, Моу и Кърли. Биваше ги. Д’Урсо и Франчоне не бяха вкъщи, така че не би трябвало да има неприятности. Ако възникнеха — Хидео, Тошио и Ики щяха да се справят. Никакъв проблем. Те са печени.

Когато микробусът взе следващия завой, Нагаи стисна зъби и хвана здраво волана, питайки се какво ще каже на Рейко, когато я види.

 

 

— Дявол да го вземе — каза внезапно Тоци.

Гибънз извъртя очи към него:

— Какво?

— Чакай малко. — Тоци бе поставил пръста си върху нещо във вестника.

— Какво е това?

Тоци постави вестника върху таблото и посочи написаното.

— Тук казват, че местният профсъюз на докерите е обявил вчера стачка без предупреждение срещу „Вносители на азиатски автомобили“.

— „Вносители на азиатски автомобили“ е гаражът, където намерих дихателния маркуч и кутията от японска кока-кола.

— Да, знам. Чуй това: „Говорител на «Азиатски автомобили» нарече стачката «необоснована и неочаквана», добавяйки, че компанията му ще съди профсъюза за пропуснатите печалби, ако не се върнат на работа незабавно. Товарен кораб с нови автомобили «Тойота» от Япония е на пристан в съоръженията на компанията в пристанище Нюарк от ранното утро на петък и очаква да бъде разтоварен. Асоциацията на търговците на «Тойота» в Голям Ню Йорк приканва «Азиатски автомобили» да разреши бързо спора със съюза, за да се избегне намаляването на продажбите поради липса на стока. Говорител на профсъюза предсказа, че стачката «ще бъде дълга», ако исканията им не бъдат удовлетворени.“ Дрън, дрън. Фамилията на Антонели е забъркана с този докерски профсъюз от четиридесетте години насам.

Гибънз кимна:

— Доколкото си спомням, преди около десетина години някой от фамилията на Антонели се споменаваше в една далавера със закупуване на контролни акции на казино във Вегас с пари, прелети от пенсионния фонд на докерите. Мислиш ли, че д’Урсо има нещо общо с това?

— Сигурно, защо не. Може би се опитва да притисне приятелчето си Нагаи.

— Как?

— Сещаш ли се за онова момче Такаюки? Онзи, с когото разговарях във фургона зад птицекланицата. Той ми разказа как внасят робите в багажниците на нови коли, как взимат точно толкова храна и вода, колкото да стигнат, докато се разтоварят колите и ги извадят оттам след смрачаване. Каза ми как при неговото пътуване е трябвало да стоят гладни няколко дни, преди да бъдат разтоварени. Ако в онези тойоти на кораба има затворени хора, те вероятно са вече без храна и вода. Не е нужно много време, за да умрат от обезводняване, нали? Може би са застрашени от смърт. Сигурно са стотици.

— А от развалена стока не можеш да изкараш печалба. Кой ще плати за мъртъв роб?

Тоци се намръщи:

— Толкова си сладкодумен, че ще падна.

— Хей, това е мафията, дебела главо. Ако д’Урсо иска да изкопчи нещо от онзи тип Нагаи, това е начинът да го направи. Да го сграбчи за шишарките и да стиска, докато онзи клекне.

Тоци се пресегна към ключа на стартера и запали мотора.

— По-добре да намерим телефон и да съобщим за това. Ще накараме Айвърс да вдигне бреговата охрана. Да се качат на борда на кораба и да отворят някой друг багажник…

— Задръж малко.

Гибънз гледаше с бинокъла към къщата. Двете кучки със сламените шапки още се въртяха около ъгъла, но сега две коли току-що спираха пред къщата.

Микробус, боядисан в светлосин металик, а зад него голям стар черен кадилак. Кадилак с опашни перки. Исусе, кадилаците нямат перки от… колко ли… двадесет и пет, тридесет години.

— Това е модел шестдесета. Оттук го познавам — каза Тоци, като забеляза колата. — Моят старец имаше съвсем същия.

— Спести ми пътуването по „Алеята на спомените“ — измърмори Гибънз, все още взирайки се през бинокъла.

Четирима мъже слязоха от микробуса, двама от кадилака. Дявол да го вземе, ако не приличаха на японци. Трима от тях прекосиха поляната и заобиколиха отзад. Трима отидоха до предния вход и натиснаха звънеца. Една японка с много дълга, права и черна коса отвори вратата и заръкомаха възбудено, като сочеше зад себе си навътре. Последва много кимане, после тримата, които бяха заобиколили отзад, се върнаха, влачейки дребна изрусена жена през поляната.

— Това е жената на д’Урсо — каза Тоци. — Какво става?

— Прилича ми на ответен ход.

Тримата японци, които бяха пред входа, внезапно пресякоха през живия плет от храсти и дървета, разделящ поляната от тротоара, и изненадаха двете жени с острите шапки, които просто бяха попаднали на неподходящо място в неподходящо време. Японците извиха ръцете им зад гърбовете и ги забутаха към микробуса, където вече бяха вкарали съпругата на д’Урсо.

— Защо се затрудняват с тях? Те просто са излезли на разходка.

— Никой не се разхожда в този квартал — каза мрачно Тоци.

Гибънз пак вдигна бинокъла към очите си. Единият японец сочеше енергично към двете жени, а съпругата на д’Урсо само клатеше глава в знак на отрицание. Двете жени се дърпаха да се отскубнат, но това беше безполезно. Бореха се толкова здраво, че шапките паднаха от главите им. Червенокосата изглеждаше познато. Обаче когато огледа по-добре брюнетката, коремът му се продъни.

— О, Исусе…

Тоци грабна бинокъла от ръката му и погледна:

— Това са Роксан и Лорейн. Каква е тази работа, майка му стара?

Гибънз не го слушаше. Той се напрягаше да види какво става в далечината, докато фигурите изчезваха в микробуса. Мислеше за Лорейн със смешната шапка, тихо викаща за помощ. Адски го беше яд на нея и седеше като парализиран от ужасните мисли и вероятности, преминаващи през съзнанието му толкова бързо, че единственото, което се открояваше, бе страхът и тревогата от един свят без Лорейн. Тикна ръка в сакото си за пистолета, но движението бе прекалено бързо и болката, която проряза рамото, моментално изкара сълзи в очите му. Дявол да го вземе! Лорейн има нужда от него, а той е безполезен! Беше едно скапано украшение.

Прикован към седалката от болка, Гибънз примигна да спре сълзите и видя как японците се качват в микробуса и потеглят покрай тротоара, завиват надясно и издуват надолу по наклона. Старият черен кадилак с перките следваше плътно отзад като акула.

Гибънз изви глава към Тоци:

— Тръгвай, дявол да го вземе! Бързо! Тръгвай! — Той не забеляза, че Тоци вече беше включил на скорост, че кракът му беше на газта, че горскозеленият „ЛТД“ бе оставил дълга следа от гуми край бордюра. Сега дори не усещаше болката. Единственото, което изпитваше, бе масивно чувство на ужас, канещо се да го прегази, да го смачка, да разруши всичко. Наред с това и срам от съзнанието, че може да се окаже неспособен да стори каквото и да е, за да предотврати осъществяването на най-лошия му кошмар.

О, Исусе… Лорейн. Те отвлякоха Лорейн!