Рей Бредбъри
Хайде всички да убием Констанс (29)

Двайсет и девета глава

Той стоеше точно където бе обещал, в отпечатъците от прочутите обувки на Бил Робинсън, които, вместо да бъдат осъдени на забвение в някой далечен негърски рай, стояха на показ, така че хилядите преминаващи бели да могат да ги виждат.

Стойката му бе спокойна и изправена, но краката леко помръдваха, сякаш ги сърбеше да изиграят два-три бързи такта. Очите му бяха затворени, както и устата, потънали в безоблачен унес.

Застанах пред него и въздъхнах.

Устата му изригна начаса.

— Дъвка „Риглис“. Удвоете удоволствието, удвоете забавата с двойно ментовата дъвка „Риглис“! Внимавай само да не я изплюеш! — Той се засмя и ме сграбчи за лактите. — Здравей, моето момче, изглеждаш великолепно! Няма нужда да те виждам, за да разбера. Винаги си звучал като някой от онези образи на екрана!

— Сигурно е от гледане на твърде много филми.

— Дай да те опипам. Ей, ти май често надигаш чашката напоследък!

— И ти също изглеждаш добре, Хенри.

— Всъщност, винаги съм се чудел как изглеждам.

— Така, както звучи Бил Робинсън.

— И съм в неговите обувки, нали? Кажи да.

— При това са ти точно по мярка. Благодаря, че дойде, Хенри.

— Длъжен бях. Адски много време мина, откакто за последно сме тършували из гробища! Като спя нощно време, все виждам онези гробове от всички страни. А сега за какво гробище става дума?

Хвърлих поглед към ориенталската фасада на театъра на Грауман.

— За призрачно. Помня когато бях на шест години и се промъкнах зад киноекрана, зяпайки нагоре към черно-белите неща, мърдащи там. Фантомът, който свири на орган, а после смъква маската си и се изправя в целия си десетметров ръст, готов да те убие с един поглед. Огромни, бледи сенки на актьори, повечето от тях мъртви. Призраци.

— Вашите чували ли са те да бръщолевиш така?

— Пред тях? Никога! Да не си посмял да им кажеш!

— Гроб съм. Подушвам благовония. Трябва да сме вече в „Грауман“. Това се казва класа, а не някакви китайски измишльотини.

— Стигнахме, Хенри. Нека ти задържа вратата.

— Ей, ама че е тъмно тук. Носиш ли фенерче? Винаги е по-добре да размахаш фенерче и да даваш вид, че знаеш какво правиш.

— Нося, Хенри, ето го.

— Призраци, казваш?

— Сеанси по четири пъти на ден, вече трийсет години.

— Не ме дръж подръка, караш ме да се чувствам безполезен. Ако падна, гръмни ме!

И той пое сам по прохода, почти без да се блъска в редовете от седалки, към ямата за оркестъра и огромните, тъмни пространства под и отвъд нея.

— Мракът май взе да се сгъстява — каза. — Дай да включа фенерчето. — Дадох му го, а той го щракна и се усмихна: — Е, така вече е по-добре!