Рей Бредбъри
Хайде всички да убием Констанс (42)

Четирийсет и втора глава

Мина доста време, преди да се върне.

— Ама и ти знаеш как да нараниш човека — измърмори, докато сядаше зад волана.

— Само малко.

Той ме изгледа изпод вежди.

— Голям образ си.

— Ти също.

Подкарахме бавно покрай брега към къщата на Ратиган.

— Още нещо ли те напъва отвътре? — попита Кръмли.

— Как се получава така — рекох, — че някой като Констанс може да е истинска мълния, дресиран тюлен, въжеиграч, фойерверк от смях, а в същото време — въплъщение на злото, коварен измамник върху претъпканата палуба на живота?

— Иди и попитай Александър Велики. Погледни вожда на хуните Атила, който обичал кучетата, също като Хитлер. После мини към Сталин, Ленин, Мусолини, Мао — цялото пъклено съзвездие. Ромел, образцовият баща и съпруг. Как може да галиш котета и да режеш гърла, да печеш едновременно курабийки и хора? Защо харесваме Ричард Трети, който е давил деца в бъчви с вино? От къде на къде щом включим телевизора, оттам излиза някой Ал Капоне? Бог мълчи. А и аз не питам. Той ни е пуснал на самотек. Веднъж като ни е свалил каишката, всичко опира до нас самите. Някой беше написал: „Уискито обяснява отношението на Господ към човека по-добре от Милтън“. Е, аз пък добавям: „А Фройд глези децата и им спестява пръчката, за да обясни отношението на човека към Господ“. — Кръмли изсумтя. — Тоя Фройд само е оплел конците на всичко. Винаги съм вярвал, че малките келеши трябва да се пердашат, за да им дойде умът в главата.

— Моят баща никога не ме е пердашил.

— Това е защото ти си полуизсъхнал коледен сладкиш, от който никой не иска да опита.

— И все пак, Констанс е красива.

— Бъркаш енергията с красотата. В Европа например френските момичета направо ти вземат акъла. Те пърхат с клепки, жестикулират, танцуват, стоят на главата си, само и само да ти докажат, че са живи. Констанс не е нищо повече от един акумулатор, свързан накъсо. Ако някога й свърши токът, ще стане…

— Грозна? Не!

— Я ми дай тези! — той грабна очилата от носа ми и си ги надяна. — Така си и мислех — розови! Как изглеждат нещата без тях?

— Нищо не виждам.

— Чудесно, и без това няма много за гледане.

— Има, Париж през пролетта. Париж под дъжда. Париж в новогодишната нощ.

— Бил ли си там?

— Гледал съм филми. Париж. Дай ми ги.

— Ще ги задържа, докато ти вземаш уроци по танци от слепия Хенри. — Кръмли пъхна очилата ми в джоба си.

Когато спряхме таратайката на брега пред белия замък, видяхме край басейна два тъмни силуета. Чадърът им пазеше сянка от лунната светлина.

Изкачихме се по пясъка и се озовахме лице в лице с Хенри и Фриц Уонг. Пред тях имаше поднос с наредени мартинита.

— Предположихме — каза Хенри, — че след престоя в канала ще имате нужда от малко освежаване. Хайде, вземайте и надигайте.

Ние взехме и надигнахме.

Фриц оплакна монокъла си във водка, намести го отново в окото си и изпъшка:

— Така е по-добре!

После довърши питието си.