Рей Бредбъри
Хайде всички да убием Констанс (7)

Седма глава

Всичко трябва да се прави нощем, там е целият номер. Не по пладне — тогава слънцето е твърде ярко, а сенките изчакват. Небето гори и нищо не смее да помръдне. В облените от светлина неща няма нищо забавно. Виж, мракът е друго нещо — тогава сенките под дърветата повдигат поли и започват безмълвно да се плъзгат. Вятърът се събужда. Листата падат. Стъпките отекват. Гредите и дъските скърцат. От крилата на ангелите по надгробните камъни се сипе прах. Силуетите се извисяват като гарвани. А преди изгрев уличните светлини умират и градът за кратко ослепява.

Тогава започват всички добри мистерии, всяко приключение. Утрото сякаш никога няма да настъпи. Всеки е стаил дъх, за да опази тъмнината, да задържи ужаса, да прикове сенките.

Ето защо бе напълно уместно срещата ни с Кръмли да е в час, когато тъмните вълни се плискаха по още по-тъмния пясъчен бряг. Приближихме голямата, бяла, прилична на арабски замък къща и надникнахме вътре.

Всички врати зееха широко отворени, а светлините още горяха ярко. Механичното пиано дрънкаше отново и отново мелодия на Гершуин от 30-те, която нямаше кой друг да слуша освен нас двамата с Кръмли. От Констанс ни вест, ни кост.

Отворих уста да му се извиня, задето го бях обезпокоил.

— Пий си питието и мълчи — ръгна ми една бира той. — Добре, какво според теб означава всичко това? — Той разгърна тефтера на Ратиган. — Тук, тук и ето тук.

Поне половин дузина имена бяха оградени с червено мастило, с прясно и дълбоко изрисувани кръстчета край тях.

— Констанс предположи, а също и аз, че може би собствениците на тези имена са още живи, но няма да е задълго. Ти как мислиш?

— Не мисля нищо. Това си е твое шоу. Тъкмо се бях наканил да ходя в Йосемити за уикенда, а ето че ти се появяваш като някакъв скапан режисьор, който смята, че ще подобри атмосферата на сценария, като просто се изпикае отгоре му. Най-добре да тръгвам за Йосемити още сега, че тоя твой вид на подплашен заек, изпълнен с предчувствия, нещо ме притеснява.

— Чакай — улових го за ръката аз. — Не искаш ли поне да разбереш кои от тези имена още шават и кои вече са гушнали букета?

Грабнах книгата от ръцете му и пак му я подхвърлих обратно. Тя се отвори на страница с възголям нарисуван кръст, а шрифтът на името срещу него бе почти като от цирков афиш. Кръмли смръщи вежди, а аз го прочетох наобратно: Калифия. Кралица Калифия. Бънкър Хил. Адрес нямаше. Но имаше телефонен номер.

Кръмли не можеше да откъсне очи от него.

— Знаеш ли къде е това? — попитах.

— Естествено, че знам къде е Бънкър Хил. Роден съм на няколко пресечки оттам. Най-голямото сборище на мексиканци, цигани, ирландци, всякаква бяла и черна измет. Стърчащи кюнци от прозорците и тъй нататък. Помня, че се навъртах край погребалното бюро „Калахан и Ортега“, надявах се да видя истински труп. Ама че име, Калахан и Ортега. Какво по-подходящо за такова място, пълно с отрепки от Гуадалахара, повехнали танцьорки от Розарита Бийч и дъблински курви. Мамка му! — рече изведнъж той, ядосан на собствените си приказки и на това, че сам се навива да се присъедини към диренията ми. — Чуваш ли ме какви ги дрънкам?

— Чувам — казах. — Защо просто не позвъним на някои от тези оградени номера и не видим кои от тях още ходят по земята и кои са под нея?

Без да изчакам протестите му, сграбчих указателя и изтичах до ярко осветения открит басейн на Ратиган. Там, върху остъклена масичка за кафе, имаше поставен телефон, който сякаш ме подканяше. Избягвайки погледа на Кръмли, започнах да набирам.

Обади се безкрайно далечен глас, който ми съобщи, че номерът е закрит.

Тогава позвъних на „Информация“, взех оттам друг номер, набрах го и задържах слушалката така, че Кръмли също да чува:

— „Калахан и Ортега“, с какво можем да ви помогнем? — произнесе плътен баритон със силен ирландски акцент. Видях Кръмли да трепва и се ухилих широко.

— „Калахан и Ортега“ — повтори гласът, вече по-силно, явно подразнен. Дълга пауза. Аз мълчах като пън. — Кой, по дяволите, е това?

Затворих преди Кръмли да успее да стигне до мен.

— Кучи син — просъска той, изгарящ от любопитство.

— Значи, казваш, роден си на две-три преки оттам?

— Четири, безсъвестно копеле такова.

— Е, и какво мислиш?

— За твоята Книга на Мъртвите ли?

— Не искаш ли и ти да опиташ някой номер? — Разгърнах отново страниците и спрях на буква Р. — О, я виж, тук има нещо по-добро дори от Кралица Калифия.

Кръмли присви късогледите си очи.

— Ратиган, Маунт Лоу. Що за Ратиган ще живее в тоя пущинак? Помня, че навремето до върха имаше железница, която караше цели тълпи на пикници.

Лицето му се засенчи от спомени.

Бучнах с показалец друго име.

— Ето ти пак Ратиган, катедралата „Света Вибиана“.

— Боже мили, кой с тази фамилия може да се подвизава пък там?

— Говориш като истински ревностен католик. — Вгледах се във вече трайно намръщената му физиономия. — Искаш ли да проверим? Аз тръгвам.

Едва бях направил три крачки, когато той изруга зад гърба ми.

— И как смяташ да стигнеш дотам, като нямаш нито кола, нито книжка?

— Ти ще ме закараш — отвърнах, без да се обръщам.

Настъпи дълга, напрегната тишина.

— Нали? — подканих го аз.

— Знаеш ли изобщо мястото, където вървеше железницата за Маунт Лоу?

— Като малък нашите често ме водеха там.

— Значи ще можеш да го намериш?

— И още как.

— Млъквай и скачай в колата — каза Кръмли, хвърляйки пакет бира на задната седалка.

Потеглихме и звуците на Гершуин скоро заглъхнаха зад гърба ни.

— Хич не си отваряй устата — предупреди ме Кръмли. — Само ми посочвай с глава наляво, надясно или направо.