Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на Кръмли (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Let’s all kill Constance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Фея Моргана (2014)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015)

Издание:

Рей Бредбъри. Хайде всички да убием Констанс

Американска. Първо издание

Превод от английски: Деян Кючуков

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Алберт Бенбасат

ISBN: 978-954-281-430-6

 

Let’s all kill Constance

© 2003 bu Ray Bradbury

 

© Деян Кючуков, превод

© Любомир Пенов, художествено оформление

 

София 2013

© Сиела Норма АД

 

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Формат 60/90/16

Печатни коли 10,75

Печат: Мултипринт

История

  1. — Добавяне

Шестнайсета глава

Докато прекосявахме града, бях като балон с горещ въздух, изпълнен с Големи Надежди[1]. Кръмли постоянно ме ръчкаше с лакът, за да ме успокои. Но първо трябваше да стигнем до онази, другата църква.

— Църква — мърмореше спътникът ми. — Откога прожекциите с билетчета замениха Отеца, Сина и Светия дух?

— От времето на „Кинг Конг“, ето откога! От 1932-ра. Фей Рей ме е целувала по бузата.

— Направо ми се гади от теб. — Кръмли включи радиото.

„… днес следобед“, прозвуча гласът на говорителя. „Маунт Лоу е…“

— Тихо! — казах аз, а стомахът ми се превърна в буца лед.

„Смърт… полиция…“ продължаваше гласът. „Кларънс Ратиган… жертва…“ Тук сигналът за миг се изгуби в пращене. „Странен нещастен случай… жертвата задушена… стари вестници. Навярно помните инцидента с братята от Бронкс преди години, убити от паднали камари със стари вестници. Вестниците…“

— Изключи го.

Кръмли завъртя копчето.

— Нещастната изгубена душа — казах аз.

— Дали наистина е била толкова изгубена?

— Толкова, колкото е можела да бъде, без да напусне стопанина си.

— Искаш ли да минем оттам?

— Давай — отвърнах с подсмърчане.

— Ти дори не го познаваше — рече Кръмли. — Какво си се размекнал?

В подножието на Маунт Лоу стоеше самотен полицай на мотоциклет. Колегите му и колата от моргата явно вече се бяха изнесли. Кръмли свали стъклото на прозореца.

— Нещо пречи ли да се качим догоре? — попита.

— Само аз — рече ченгето. — Но тъкмо си тръгвах.

— Имаше ли репортери?

— Не, новината не си струваше.

— Има си хас — рекох аз и подсмръкнах отново.

— Добре, добре — изръмжа ми Кръмли. — Стискай зъби поне докато не потеглим.

Аз ги стиснах и се умълчах в седалката.

Мотоциклетът избръмча и се изгуби в далечината, а ние предприехме дългото следобедно пътешествие до руините на храма от Карнак, до унищожената Долина на царете, до изгубеното Кайро, както ги описвах аз, докато пъплехме нагоре.

— Лорд Карнарвън е изкопал един цар — казах — а ние закопахме друг. Аз самият не бих имал нищо против подобен гроб.

На върха на хълма не заварихме руини, а само една огромна пирамида от вестници. Из нея ровичкаше булдозер, каран от неграмотен младеж, който нямаше и представа, че мачка под колелата околосветския полет на граф Цепелин от 1929 година, отразен от медийната империя на Рандолф Хърст, изригванията на Маккормик в „Чикаго Трибюн“ от 1932 година Рузвелт, Хитлер, Бейби Роуз, Мари Дреслър, Ейми Макферсън — всички те биваха погребвани наново, замлъквайки завинаги. Изругах тихо.

Кръмли едва ме удържаше да не скоча от колата, за да спася „ПОБЕДА В ЕВРОПА“, „ХИТЛЕР МЪРТЪВ В БУНКЕРА СИ“, или „ЕЙМИ ВИДЯНА КРАЙ МОРЕТО“[2].

— Кротко! — дръпна ме за лакътя той.

— Но виж какво правят с всички тези безценни неща! Пусни ме, дявол те взел!

Успях да се изплъзна навън и да грабна две или три заглавни страници.

На една от тях Рузвелт тъкмо бе избран, на друга мъртъв, а на трета преизбран. Имаше също снимки на Пърл Харбър и на Хирошима по изгрев-слънце.

— Божичко — прошепнах, притискайки безценните листове до ребрата си.

Кръмли пък взе „АЗ ЩЕ СЕ ВЪРНА“, КАЗВА МАКАРТЪР.

— Разбирам гледната ти точка — рекох. — Може да е бил копеле, но все пак е най-добрият император в историята на Япония[3].

Момъкът, управляващ мрачната жътварка, я беше спрял и ни оглеждаше като допълнение към останалия боклук.

После даде газ отново и Кръмли и аз отскочихме назад. Той мина покрай нас, проправяйки си пъртина до камион, вече натоварен с МУСОЛИНИ БОМБАРДИРА ЕТИОПИЯ, ДЖАНЕТ МАКДОНАЛД СЕ ОМЪЖВА и АЛ ДЖОЛСЪН МЪРТЪВ.

— Това е пожароопасно, да знаете! — извика Кръмли.

Обемистата кофа се вдигна и изсипа още половин век история в каросерията.

— Стари вестници и суха като барут трева — рекох унесено. — Мили боже, представяш ли си…

— Да си представям какво?

— Ако някога в бъдещето хората използват вестници и книги, за да палят огньове?

— Че те го правят и сега — отбеляза Кръмли. — Още като бях малък, татко пъхаше вестници под дървата в печката и после драсваше клечката.

— Добре, ами книгите?

— Не вярвам някой да е толкова глупав, че да използва книга за подпалки. Чакай, имаш такъв вид, сякаш се каниш да напишеш десеттонна енциклопедия.

— Не — отвърнах. — Може би просто разказ, в който главният герой мирише на керосин.

— Голям герой, няма що.

Крачехме из бойно поле, обсипано с останките от дни, нощи, години и десетилетия. Хартията шумолеше като слама под нозете ни.

— Като при Йерихон — казах аз.

— Остава само някой да надуе тръбите.

— Или да закрещи. Напоследък някой доста покрещя. Както тук, при Тутанкамон, така и при Кралица Калифия.

— Не забравяй и отец Ратиган — добави Кръмли. — Констанс не се ли опита да срине и неговата църква? Но по дяволите, виж, ние стоим на Омаха Бийч в Нормандия, върху военния кабинет на Чърчил, хванали в ръка проклетия чадър на лорд Чембърлейн. Не усещаш ли как всичко това попива в теб?

— И още как. Чудя се как ли се е чувствал старецът в последната секунда, когато се е удавил в този потоп. Фалангистите на Франко, хитлеровата младеж, комунистите на Сталин, детройтските бунтове, кметът Ла Гуардия зад бюрото си. Ама че смърт!

— Зарежи, погледни тук!

Останките от погребалния одър на Кларънс Ратиган стърчаха сред плющящите на вятъра СРИВ НА ФОНДОВАТА БОРСА и БАНКИТЕ ЗАТВАРЯТ. Взех последна страница. Беше театрална, а в средата й танцуваше Вацлав Нижински.

— Двама чалнати — каза Кръмли — Нижински и старият Ратиган, всеки от тях посвоему.

— Пипни се по очите.

Той го стори и върховете на пръстите му се измокриха.

— Хайде да вървим — рече. — Това тук е проклето гробище.

Слязохме от хълма и се насочихме към брега.

Той ме докара до бунгалото ми край морето. Отново валеше, а океанът се надигаше така, сякаш заплашваше да ни залее през нощта, да донесе буря, която да почука на вратата и да докара Констанс, мъртва, и другия Ратиган, също мъртъв, да помете всичко и да остави след себе си само пясък и водорасли. Отидох до стената и свалих оттам закачените вестници.

Кръмли подпря бутилка водка до леглото ми, остави лампите светнати и каза, че по-късно ще мине да провери дали душата ми е още на мястото си. После запали колата и си тръгна.

Чух по покрива да тропат едри капки, като барабанящи пръсти по капака на ковчег. Обадих се на Маги през цял континент от дъжд.

— Защо ми се струва, че някой плаче край теб? — попита тя.

Бележки

[1] Алюзия с романа на Чарлс Дикенс „Големите надежди“. — Бел.ред.

[2] Ейми Макферсън (1890–1944), известна още като „Сестра Ейми“ — евангелистки проповедник и медийна знаменитост от 20-те и 30-те години на миналия век. — Б.пр.

[3] Ген. Дъглас Макартър (1880–1964) приема капитулацията на Япония през 1945 г. — Б.пр.