Рей Бредбъри
Хайде всички да убием Констанс (45)

Четирийсет и пета глава

Пелената от дъжд бе толкова плътна, че на практика скриваше гробището. Докато се изкачвахме по хълма в малкия електромобил, единственото, което се виждаше, бяха паметниците от двете страни на алеята. Асфалтът пред нас също се губеше в пороя. Аз държах на коленете си картата, върху която целта ни бе означена с надпис и стрелка. Накрая спряхме.

— Тук трябва да е — каза Кръмли. — „Азалиеви градини“, участък шестнайсет. Постройка в неопаладийски стил.

Отблясък на мълния сред гъстите струи разкри пред очите ни стройна фасада с две колони, обграждащи висока метална врата, която стоеше леко открехната.

— Да може да излиза, когато си поиска — каза Хенри. — Или пък да кани гости вътре. Ратиган!

Вятърът отвяваше дъжда встрани. Гробницата стоеше в очакване. Откъм далечния край на гробището се затъркаля гръм и вратата й потрепери.

— Господи! — каза Кръмли сякаш на себе си. — Значи Констанс наистина се е погребвала. Име след име. Година след година. Когато е приключвала с дадена роля, лице или маска, просто е наемала място в гробищата и ги е пъхала там. А сега, може би за да получи работата от Фриц, наново убива всичките си предишни „аз“. Не влизай вътре, Уили.

— Но тя е там — отвърнах аз.

— Дрън-дрън. Пак ли проклетата ти интуиция?

— Не. — Зъбите ми леко изтракаха. — Просто знам. Някой трябва да я спаси. — Слязох от колата.

— Тя е мъртва!

— И все пак ще я спася.

— Ще я спасиш друг път! — викна Кръмли. — Връщай се обратно, арестуван си!

— Да, ти си законът, но си и мой приятел.

Студеният дъжд се стичаше във врата ми.

— Добре тогава, върви, троши си главата, идиот такъв! Ние ще бъдем долу. Да пукна, ако стоя тук и гледам как празната ти кратуна ще се изтърколи през оная врата. Ако решиш, знаеш къде да ни намериш.

— Чакай малко! — каза Фриц.

— Нищо не чакам.

Фриц ми подхвърли плоска бутилчица, която ме тупна по гърдите.

Стоях зъзнещ под ледения порой и им хвърлих дълъг, жалостив поглед. Ругаейки, Кръмли бавно се смъкна от колата. Застанахме редом насред огромното поле от мъртъвци, пред отворената желязна врата на гробницата, докато дъждът заплашваше да измие телата ни от лицето на земята. Затворих очи и отпих от водката.

— Хайде — прошепнах. — По-готови няма да станем.

— Проклятие — каза Кръмли.