Рей Бредбъри
Хайде всички да убием Констанс (8)

Осма глава

— Проклет да съм, ако знам защо изобщо правя това — измърмори Кръмли, като караше почти в насрещната лента. — Казвам, проклет да съм, ако…

— Да, чух — вметнах, наблюдавайки как подножието на планината все повече се приближава към нас.

— Знаеш ли за кого ми напомняш? — изсумтя той. — За първата ми и единствена съпруга, която винаги знаеше как да ме баламоса с нейните форми, размери и широки усмивки.

— Аз да те баламосвам?

— Само кажи, че не е така и те изхвърлям от колата. Все едно решаваш някаква кръстословица и се правиш, че не ме забелязваш, докато накрая сам не ти дръпна молива от ръката.

— Правил ли съм някога така, Кръмли?

— Престани, ще ме ядосаш. Следиш ли табелите? По-добре се съсредоточи върху тях. Така. А сега ми кажи защо изобщо си се захванал с тази дивотия.

Погледнах указателя на Ратиган в скута си.

— Тя бягаше от нещо. Според нея от Смъртта, от имената на обречените мъртъвци в тази книга. Може би някой от тях й я е изпратил, като извратен подарък. А може и тя сама да е тичала насреща им, както правим ние, за да види кой е грешникът, осмелил се да праща надгробни речници на едно впечатлително дете-актриса.

— Ратиган не е дете — изръмжа Кръмли.

— Напротив. Нямаше да е толкова привлекателна на екрана, ако не беше съхранила у себе си невинното излъчване сред цялата тази сексуална акробатика. Уплашената в случая не е старата Ратиган, а малкото момиченце, тичащо сред мрачната холивудска гора, пълна с чудовища.

— Не ми продавай тия коледни сладкишчета. Не и на мен.

— Така ли ти звучат?

— Без коментар. Защо някое от оградените имена ще тръгне да й праща две книги, пълни с лоши спомени?

— А защо не? На младини Констанс е била близка с доста хора. Затова нищо чудно, че години по-късно не един и двама от тях я мразят. Били са отхвърлени, забравени, пренебрегнати. Тя е станала богата и известна, а те са останали да се въргалят като боклук в канавката край пътя. Или може би просто чувстват, че вече си отиват и искат като за последно да сторят мръсно на някого.

— Започваш да звучиш като мен — отбеляза Кръмли.

— Опазил ме Господ. Надявам се, че не е така. Просто искам да кажа, че…

— Не се стряскай. Никога няма да ме стигнеш, както аз няма да стигна Жул Верн. Къде, по дяволите, се намираме?

Хвърлих поглед наоколо.

— Ей, та ние сме стигнали! Това е Маунт Лоу! Точно тук навремето се движеше червеното влакче! Професор Лоу — допълних, давайки воля на смътен спомен от дълбините на съзнанието си — е човекът, измислил фотографирането от балон по време на Гражданската война.

— Това пък откъде го измисли? — вдигна вежди Кръмли.

— Просто се сетих — отвърнах неуверено.

— Пълен си с безполезна информация.

— Защо да е безполезна — засегнах се аз. — Нали се намираме в подножието на Маунт Лоу. А възвишението, заедно с живописното влакче и всичко останало, е било кръстено на професора.

— Да, да, добре.

— Той се досетил, че вражеските позиции могат да се оглеждат и снимат от балон, пълен с горещ въздух. Северът е спечелил войната именно заради нововъведения като това и като железницата, например.

— Ако си свършил вече, слизай от колата и да поемаме нагоре.

Надзърнах през стъклото към дългата, обрасла с буренак пътека, която се губеше зад завоя сред сгъстяващите се вечерни сенки.

Затворих очи и рекох:

— До върха има пет километра. Сигурен ли си, че искаш да вървим пеша?

Кръмли хвърли свиреп поглед към билото, качи се обратно в колата и захлопна вратата.

— По дяволите, не. Но я си представи, че някъде свърнем извън коловозите — като нищо ще се пребием из тия чукари.

— Винаги има такъв шанс. Нека първо поразгледаме отблизо. Той даде още напред, спря колата и угаси мотора. После излезе, пообиколи наоколо и разрита малко пръст и треволяк.

— Алилуя! — възкликна най-сетне. — Ето ги релсите! Не са си направили труда да ги махнат, само леко са ги зарили.

— Виждаш ли? — казах.

С почервеняло лице Кръмли се тръшна обратно на седалката.

— Добре, умнико — ето, че сега не ще да запали.

— Завърти докрай ключа, де.

— Мамка му — натисна злобно газта той. Гумите изсвириха. — Гъзове проклети!

И ние поехме нагоре.