Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на демоните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
At the Gates of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Реймънд Фийст. Пред вратите на мрака

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN 978–954–655–390–4

История

  1. — Добавяне

7.
Квег

Зазвучаха фанфари.

Джеймс Дашър Джеймисън — Трепалото, барон от двора на принца, специален емисар на Островното кралство, при случай дипломат и шпионин на постоянна практика, се обърна към спътниците си — Пъг, Магнус и Амиранта, облечени като книжници, със светлокафяви роби и сандали — и каза:

— Още веднъж.

Пъг се усмихна, но Магнус и Амиранта изглеждаха ядосани.

— Още веднъж — повтори Джим. — Тези отговори трябва да са първото, което ви идва наум, когато ви зададат неочаквани въпроси.

Пъг погледна сина си, сетне чародея и каза:

— Аз съм Ричард, историк от кралския двор в Риланон. Живея там от години. — Бе прекарал достатъчно дълго време в столицата, за да може с лекота да говори за хубостите й, а тамошният политически живот бе постоянна тема на разговор между четиримата, докато плаваха от Крондор за Квег.

— Аз съм неговият първи ученик Мартин — заговори Магнус. — Наскоро пристигнах в столицата и все още ми е трудно да привикна. — За разлика от баща си, Магнус бе прекарал сравнително малко време в Риланон, затова бяха подбрали за него друга легенда. — Произхождам от Ябон — добави той. Познаваше добре този район.

Бащата и синът погледнаха към Амиранта, който издекламира:

— Аз съм Амиранта, книжник от далечния град Махарта. Имам кралско поръчение от махараджата на Мубоя, подписано от генерал Каспар, първи министър на махараджата, с което съм пратен тук да събера сведения за народите на Триагия и да се запозная с историческите сведения по този въпрос.

— Опитай се да изглеждаш малко по-ентусиазиран — посъветва го Джим.

— Не трябва ли вече да се качваме на палубата? — попита Магнус.

Джим се усмихна.

— Според квеганския протокол трябва да ги накараме да чакат поне пет минути, още по-добре — десет. Квеганците са странни хора: те ценят високо самовъзвеличаването, до степен да смятат имперския кешийски двор за „дегенерирал“, и виждат в свое лице истинските наследници на всички великолепни имперски традиции. Биха изглеждали доста глупаво, ако не беше този неприятно голям флот, с който кръстосват непрестанно из Горчиво море. Това им печели уважението, което инак не заслужават. Позиция, която ги превръща в нещо като балансьор на силите в региона и им осигурява мир със съседите, но ако възникне причина Свободните градове, Кеш и Кралството да се обединят, с радост ще ги натикаме в морето. — Последните думи произнесе почти весело.

— И тогава ще избухне нова война за това кой да контролира острова — подхвърли намръщено Амиранта.

— О, не бих имал нищо против Пъг и приятелчетата му просто да го потопят. — Погледна магьосника. — Можете да го направите, нали?

Пъг поклати глава и предпочете да не отговаря.

— Имайте предвид, че не разполагаме с много време. Имперският архиватор ще е на наше разположение, но само за три дни. Трябва да откриете това, заради което сме тук, за два, защото ако ще се прокрадвам вътре и ще крада нещо, ми трябва време, за да подготвя операцията. — Джим въздъхна. — Може да не изпитвам угризения от това, че ще обирам квеганци, но не бих искал точно сега да предизвиквам война, още повече, когато сме на ръба на друга, много по-свирепа. Квеганците по природа са подозрителен народ и сигурно ще ви следят изкъсо, затова не забравяйте, че ви наблюдават, бъдете нащрек дори когато изглежда, сякаш сте сами. Напуснем ли тази каюта, всеки от нас ще играе ролята си на благородник или книжник. Ако имате въпроси, сега е моментът.

Никой не заговори: бяха преговаряли ролите си седем дни, докато плаваха от Крондор за Квег.

— В такъв случай — каза Джим и се надигна, — мисля, че накарахме квеганските благородници да чакат достатъчно дълго под горещото слънце. Да излезем и да се постараем да действаме дипломатично.

Пъг и двамата му спътници последваха Джим на палубата, където моряците на „Кралски делфин“ вече пристягаха въжетата. Дълъг мостик бе спуснат от долната палуба и Джим спря в драматичен жест в горния му край, преди да тръгне към кея.

Пъг не бе посещавал Квег близо век и се изненада от това колко малко се е променил.

Град Квег, столица на островната страна, носеща същото име, се състоеше от два града. Пред тях се простираха пристанищните съоръжения, бедняшкият квартал и голям брой дребни манифактурни предприятия — сушилни, кожарски фабрички, кланици, рибни пазари и ковачници. Въздухът бе изпълнен с тежката миризма на дим и сажди, глъчката бе почти оглушителна.

Улиците гъмжаха от работници, продавачи и търговци на риба. Нямаше много пътешественици — Квег не се смяташе за особено гостоприемна страна.

Горният град се издигаше по хълмовете над залива и над него доминираше императорският дворец, който блестеше ярко на слънцето, тъй като фасадата му бе от бял мрамор. В ясни дни това сияние можеше да се види далеч навътре в морето. Според Пъг обаче дворецът бе един от най-типичните примери за прахосничество и безвкусие в цяла Мидкемия.

На кея ги очакваше делегация от квегански официални представители. Нито един от тях не изглеждаше особено доволен от това задължение, но всички бяха изписали на лицата си широки усмивки и тази престорена добронамереност само подсилваше атмосферата на стаена неприязън. Носеха традиционни бели тоги, украсени с разноцветни ленти, които се спускаха от едното рамо. Тези с червените ленти бяха градски чиновници, докато със златистите представляваха самия император. Тъй като само един от тях имаше златна лента, Джим се насочи към него.

— Аз съм барон Джеймс от кралския двор в Риланон, а това са мои спътници.

— Аз съм лорд Меридиус — отвърна чиновникът, — канцлер на имперските архиви, и имам честа да ви посрещна с добре дошли. — Беше кръглолик, с широки плещи и яки мускули под пласта тлъстина.

Джим пое протегнатата му ръка и рече:

— Благодаря на Негово императорско величество за любезното съгласие да ни разреши достъпа до вашите архиви. Особено в светлината на кратките срокове, в които бе изпратена нашата молба.

— Наистина е необичайно — съгласи се канцлерът, — но Негово императорско величество се стреми да поддържа хармонични връзки с нашите съседи, а услугата, която поискахте, не го затрудняваше с нищо.

Джим се обърна и даде знак на тримата си спътници и ги представи. Пъг, Магнус и Амиранта се постараха да се поклонят с нужната почтителност и същевременно да запазят достолепен вид.

— Разпоредих се за носилки, които да ви откарат в двореца — каза канцлерът.

Минаха покрай строената в две редици почетна квеганска рота и под тържествените звуци на фанфарите, които бяха чули при пристигането на кораба. Войниците стояха неподвижно под палещите лъчи на слънцето и чакаха да им заповядат да се върнат в казармата.

Канцлерът покани Джим да се настани в първата носилка. Пъг сподели втората с Амиранта, третата остана за Магнус.

Носачите бяха мускулести млади мъже, облечени с типичните за тяхната професия ленени поли и кожени сандали с дебели подметки. Телата им лъщяха от благовонните масла, с които бяха намазани, за да не дразнят пътниците с миризмата си. Двама войници забързаха напред, за да разчистват пътя на процесията.

— Значи това било Квег — тихо каза Амиранта, стараеше се да говори с привидно безразличие.

Пъг се усмихна и кимна. Бе сигурен, както и Амиранта, че най-вероятно поне един от носачите ги подслушва и със сигурност е квегански агент.

— Да — отвърна Пъг. — Господарят ти знае ли много за това място?

— Не много — отвърна Амиранта, който не забравяше, че се представя за пратеник на махараджата на Мубоя. — Една от задачите ми е да науча колкото се може повече за съседите ни, както и да изуча вашия народ. Навремето Квег е бил част от Велики Кеш, нали?

— Да — отвърна Пъг. Предполагаше, че подслушващият ги квегански агент няма да обърне особено внимание на този малък урок по история. — Но след Кешийската конфедерация, голямо въстание, обхванало почти всички провинции, Велики Кеш бил принуден да извика легионите си от север. Тогава са били изоставени всички земи на запад и на юг от Ябон. Възможност Кралството да прояви инициатива, разширявайки териториите на Ябон, но бившите кешийски градове по крайбрежието на Горчиво море отхвърлили нашествието и създали Свободните градове. Квег се намирал в уникална позиция: тук бил разположен гарнизон и голям флот, но докато легионът бил изтеглен, флотът отказал да напусне, защото семействата им живеели в града. Кеш имал проблеми с войната на юг и по времето, когато смазали напълно бунта на Конфедерацията, Квег вече бил прокламирал независимост и държал под свой контрол Горчиво море. — Спря за миг, преди да продължи: — Хората, живеещи тук, идват от една сравнително малка провинция на Империята, нарича се Итиак. — Пъг знаеше, че всъщност името на провинцията е Итаниак, но искаше да провери дали агентът, който ги подслушва, разбира нещо от история. — Имам намерение да се запозная с някои от документите от тази епоха и преди нея, тъй като нашата история, имам предвид на Кралството, е пълна с бели петна и противоречия. Връзките ни с Квег невинаги са били толкова добри, колкото би трябвало, и в резултат от това сред хората от Островното кралство са заседнали погрешни настроения. Ще се радвам, ако успея да поправя тези пропуски.

— За мен всичко това е ново — отвърна Амиранта, който също бе влязъл в ролята си. — Каквото и да узная, ще е от полза за докладите ми. Може би моят господар ще пожелае да прати тук търговска делегация. Казваш, че квеганците са добри корабостроители?

— Сред най-добрите — отвърна Пъг, който осъзнаваше, че това е само част от истината. Квеганците строяха страховити бойни галери, но тези съдове можеха да плават само в крайбрежни води и не бяха предназначени за повече от двудневно плаване. Не бяха в състояние да прекосят Безкрайното море на запад от Проливите на мрака и да достигнат Новиндус. Въпреки това една малка похвала щеше да погали приятно слуха на онези, които ги подслушваха.

Продължиха да разговарят на общи теми, докато разглеждаха града, през който минаваха. Постепенно доковете, съмнителните кръчми и сергиите започнаха да отстъпват място на широки улици, на които се помещаваха далеч по-проспериращи предприятия; много от сградите бяха на по няколко етажа, като отдолу се намираха занаятчийниците, а отгоре бяха настанени семействата на притежателите им. Зад тях започваше зеленият пояс на градския парк, очертаващ границата между долната и горната част на града. Тук на хълмовете бяха вдигнати красиви къщи с градини и фонтани, заобиколени от високи огради с яки порти. Повечето се охраняваха от войници, издокарани в ушити по поръчка на господарите им униформи, които си съперничеха с тези на съседите им по блясък и великолепие. В контраст с имперските войници, пратени да ги посрещнат на кея, тези лични стражи носеха излъскани до блясък метални нагръдници и шлемове, някои украсени с пера и дори с конски опашки. Войниците изглеждаха достатъчно заплашително, за да прогонят улични апаши, но един поглед на Пъг към Амиранта му бе достатъчен да разбере какво мисли чародеят за техните бойни умения.

Продължиха да се изкачват и стигнаха имперския квартал — сградите, заобикалящи двореца и канцеларията на императора. Тук къщите и вилите бяха притежание на имперски служители и всички бяха облицовани с бял мрамор.

— Преди векове тази част от града е била като останалата, къщите са били от камък и дърво, но след време един от императорите — в момента не мога да си спомня името му — решил да промени изгледа на този квартал, като го разкраси. Наредил да докарат масивни мраморни блокове от една кариера на юг. С течение на времето целият квартал бил преобразен така, че да е в унисон с двореца. — Погледна Амиранта многозначително, за да разбере, че това, което ще каже, е специално заради подслушващия ги агент. — Говори се, че Родрик Четвърти, известен като Лудия крал, толкова завидял на тази хубост, че наредил Риланон също да бъде облицован с бял камък, но тъй като не могли да доставят отникъде бял мрамор, бил принуден да се примири с по-семпла подборка от цветове. — Пъг знаеше, че в действителност всичко е било наопаки. Имперският дворец бе облицован с бял мрамор едва след като бе започнало разкрасяването на Риланон — задача, довършена от наследника на Родрик крал Луам; император Джумилис от Квег бе разпоредил да бъде разкрасен и имперският квартал и единствената причина да се ограничи само с него била, че кариерата се изтощила и малкото останал мрамор бил запазен за ремонти, в случай че времето или други случки нанесат щети по двореца.

Пъг се отпусна замислено назад; спомняше си срещата си с крал Родрик при първото си посещение в Риланон и това донякъде възвърна мрачното му настроение, което бе успявал да потиска, докато беше в компанията на Джим и Амиранта. Макар и по природа малко объркан, Родрик бе добър човек, изгубил здрав разсъдък заради болест, която никой не успя да излекува, но все пак бе проявил проблясък на разум в края на управлението си, като бе предал властта на своя братовчед Луам, с което бе спасил народа от кървава гражданска война, последвала дванайсетте години несекваща борба с цураните.

Подобни спомени неизменно го навеждаха на мисли за всички хора, с които се бе разделил през годините: неговия стар учител Кълган, Мийчъм, приятел на Кълган, отец Тъли — един от първите му и най-мъдри наставници. Принцеса Карлайн, в която навремето вярваше, че е влюбен, и Лаури, един от най-близките му приятели, който по-късно се бе оженил за принцесата. Лаури бе умрял твърде млад, оставяйки Карлайн вдовица за дълго. Лорд Боррик… Той въздъхна и Амиранта го погледна въпросително. Пъг вдигна ръка, за да покаже, че не е нещо важно, но сърцето му се бе свило. Беше изгубил Катала, своята първа любов и първа съпруга, която се разболя от нещо, неизцеримо от никаква магия. Първите му две деца, Уилям и Гамина, бяха загинали във войната с армията на Изумрудената кралица. А сега Миранда и най-малкият му син Калеб също го бяха напуснали.

Опита се да прогони безрадостните мисли и се укори, че бе допуснал да го завладее лошо настроение. От деня, в който бе сключил своя договор с боговете, знаеше, че такава ще е неговата съдба, ала въпреки това негодуваше срещу нея.

Най-сетне стигнаха входа на двореца, което донякъде помогна на Пъг да забрави мрачните преживявания. Вдигна глава и видя, че Амиранта го изучава внимателно.

Тримата „книжници“ слязоха от носилките и ги отведоха в отредените им покои, а Джим бе ескортиран в двора на императора. Като част от неговата официална „делегация“ те биха могли да го придружат, ако Джим бе настоял, но Пъг вече бе решил, че имат друга работа, която биха могли да свършат дори в помещенията, където със сигурност щяха да са под наблюдение.

Веднага щом останаха сами, той кимна на Магнус да се настани в едно кресло в ъгъла и се обърна към Амиранта:

— Квеганциге са наистина много гостоприемен народ.

Амиранта се оглеждаше. Разполагаха с просторно преддверие, в което имаше две срещуположни врати, а в дъното сияеше голям прозорец.

— Каква красива гледка — подхвърли Амиранта, докато отиваше при прозореца.

Пъг го последва и каза:

— Да.

Двамата заразглеждаха градината на двореца под тях. В средата й имаше голям басейн, в който плуваха и се разхлаждаха няколко души.

Амиранта повдигна учудено вежди, когато забеляза, че къпещите се са съвсем голи.

— Такъв ли е обичаят тук?

— Квеганците са кешийци по наследство — отвърна Пъг. — Велики Кеш е известен с горещия си климат. Отношението им към облеклото доста се различава от това на жителите на Кралството. Ние сме хора, привикнали към студен климат, и се стараем да се обличаме подобаващо.

— Ясно — рече Амиранта. — Какво пък, не мога да ги съдя. Просто ми стана… интересно.

— Само гледай да не се увличаш — подсмихна се Пъг.

— Стига библиотекарките да не са красавици, Ричард — отвърна Амиранта, като използва фалшивото име на Пъг, — мисля, че ще устоя.

Пъг се засмя, но очите му продължаваха да изследват всеки сантиметър от стаята. Предполагаха, че ще ги следят, но нямаха представа докъде може да се простира наблюдението. Можеше да е само пост, настанен в съседна тайна стаичка и долепил ухо до таен отвор или до скрита тръба, замаскирана зад някой гоблен или растение. А можеше и да е някое сложно заклинание — възможност, над която в момента работеше Магнус.

Пъг погледна сина си, който отвори очи и поклати еднократно глава — засега не бе установил наличие на магия.

— Ще ида да полегна за малко — заяви Магнус, стана и тръгна към една от вратите.

Пъг кимна и се отправи към другата врата. В стаята зад нея имаше гардероб и легло до прозореца, през който се виждаше градината, и друг прозорец, вероятно към още стаи за гости. Пъг не забеляза никакво движение зад отсрещния прозорец и предположи, че стаята е празна.

Затвори прозореца, изтегна се на леглото и се помъчи да се съсредоточи.

След смъртта на Миранда и Калеб всеки подобен опит неизменно бе придружен от мрачни мисли. Беше водил много битки през живота си, в една от тях бе изгубил Накор, но смъртта на жена му и сина му сякаш го беше прекършила.

От друга страна, чакаше го много работа и трябваше час по-скоро да се измъкне от спиралата на самосъжалението и гнева срещу боговете, които го бяха оковали със своята сделка. Напомни си за пореден път, че би могъл да напусне този живот след двубоя с Джакан, демона, преобразил се в Изумрудената кралица, но бе избрал да се върне и да продължи борбата. Цената, която трябваше да плати обаче, бе да гледа как всички негови близки умират.

Надигна се. Нещо човъркаше периферията на съзнанието му.

Стана, отиде до вратата на Амиранта, почука и щом чародеят отговори, влезе с пръст на устните, после го повика и отиде при вратата на Магнус. Отново почука съвсем леко и когато синът му се появи на прага, описа кръг с ръка. Магнус кимна и ги покани да влязат.

Разположи ги така, че да са близо до него, затвори очи за миг, сетне каза:

— Спуснах завесата. Заклинанието е съвсем слабо, за да не предизвика съмнения, ако ни наблюдават.

— Следят ни с магия, така ли? — попита Амиранта.

— Синът ми притежава умения, които дори аз нямам — отвърна Пъг. — Както ти усещаш демони, така той може да долови всеки опит за използване на магия, дори до степен да разбере предназначението й и да я неутрализира. — Погледна сина си и в очите му се четеше гордост. — Това е много рядка дарба.

— Използват най-обикновено заклинание за подслушване, което лесно се обезсилва. Но колкото по-дълго говорим за книгите, които ще изучаваме утре, толкова по-вероятно е някой да засече моето контразаклинание. Така че казвай какво има?

— Амиранта — каза Пъг. — Трябва да те попитам нещо. Говорихме толкова много за това какво знаем и какво не знаем за демоните, че пропуснах да уточня един въпрос от самото начало. Обсъждахме какво се е случило с Маарг на Шила, но така и не се върнахме към нещо, към което ти прояви интерес. Беше изненадан, че демонският капитан е овладял тялото на Изумрудената кралица, нали?

— Обладаването от демони е рядко явление — отвърна Амиранта, говореше тихо и бързо. — И подобни случаи са ограничени до определен тип същества. Категоризирам ги по-скоро като духове или призраци, отколкото като демоните, срещу които се изправяме. Идеята, че могъщ демонски господар, един от великите капитани, или някой с равна на него сила може да притежава подобна способност… — Амиранта сви рамене. — Наистина не си спомням какво съм искал да попитам тогава. По-скоро бях смутен от подобна мисъл.

— Защо? — попита Магнус.

— Защото това не е типично демонско поведение. Като съпоставих нещата, които ми казахте вие и които научих от Гуламендис, започнах да придобивам груба представа за демонското общество, ако то въобще може да бъде наречено така. Или, по-скоро, какво всъщност става в демонското царство. Според нашите представи там цари хаос, ала същевременно има правила и граници. Демоничното обладаване от могъщ, използващ магия демон просто не върви с всичко останало. — Той се огледа малко объркано и продължи: — Това наистина не е тема, която можем да обсъдим накратко, но се радвам, че я повдигна. Ако не намерим книгата, за която дойдохме, ще потърсим всичко, посветено на срещите с демоните. Поне ще получим допълнителна информация.

— Ще поговорим повече по въпроса, когато е безопасно — съгласи се Пъг.

 

 

Вечерята, напълно според квеганските традиции, бе разкошна. Четири дълги маси бяха подредени в квадрат, с достатъчно място между тях, за да могат свободно да се движат прислужниците и да разнасят подноси с храна. Всеки от гостите можеше да избира какво да му поднесат, като махне на преминаващия наблизо прислужник. Зад гърбовете им пък сновяха млади мъже и жени, носещи кани с вино и ейл.

Прислужниците бяха облечени със семпли туники, дълги до коленете и пристегнати на пояса с дебел шнур. Бяха момчета и момичета, никой не изглеждаше по-възрастен от осемнайсет-двайсет години и всичките бяха надарени с необичайна хубост.

Присъстващите благородници бяха все дребни придворни служители. Единствено имперският канцлер имаше по-важен пост, съответстващ на дипломатическия сан на Джим. Всъщност като кралски барон той не би могъл да се надява на толкова тържествено посрещане, особено когато ставаше въпрос за „изследователска“ делегация с малко политическо или военно значение, но квеганците вероятно подозираха, че зад мисията на Джим се крие повече, отколкото им се казва. Личната шпионска мрежа на Джим не беше единствената, оперираща в региона на Горчиво море, и през годините той без съмнение неведнъж се бе сблъсквал с квеганските интереси, както и с тези на кешийците.

До Пъг бе настанена красива жена на средна възраст на име Ливия, за която бяха донесли специално, по-широко и по-удобно кресло. Тя отпрати с жест един слуга с поднос печени плодове и рече:

— Прекалено са сладки. Трябва да призная, че предпочитам по-простата храна.

Носеше традиционна квеганска тога, достатъчно прилепнала, за да очертава примамливите й форми. Имаше красиви черти, тъмнокафяви очи и няколко сиви кичура в черните си коси, които бе спуснала свободно на раменете. Макар да нямаше интерес към флиртуването, Пъг въпреки това я намираше за привлекателна и интригуваща. Тя му се представи като „колега книжник“, архиватор, назначен да им помага на следващия ден. Пъг не се съмняваше, че ще е достатъчно ерудирана в работата си, а също и че е натоварена със задачата да ги следи и да провери какво точно ги интересува в библиотеката. Това, което не знаеше, бе дали тя е архиватор, преструващ се на шпионин, или шпионин, играещ ролята на архиватор.

— Наистина? — попита нехайно Пъг и се пресегна да вземе един захаросан плод от подноса. Отхапа и каза: — Хъм, всъщност е доста вкусно.

— Виждам, че ви е скучно — въздъхна тя. — Не ме бива особено в забавленията. Родителите ми бяха дребни благородници, бедни братовчеди на едни много важни хора. Надяваха се да си намеря подходяща партия и затова ме уредиха да работя в двореца.

Пъг не знаеше какво да каже и затова кимна. После попита:

— Харесва ли ви тук?

Тя не изглеждаше особено ентусиазирана от въпроса, но отговори:

— Понякога е интересно. Когато пристигне някой като вас, за да наруши монотонния живот.

Пъг се усмихна, сякаш е бил поласкан. Вече беше сигурен, че е шпионка, пратена да го съблазни и да узнае дали зад тази мисия на барон Джеймс от Крондорския двор не се крие нещо повече. Погледна към мястото, където седеше синът му, и откри, че до него също е настанена жена, млада и доста привлекателна. До Амиранта пък седеше мъж с академични черти и Пъг едва сдържа усмивката си. Беше чувал за повишения интерес на Амиранта към нежния пол, докато Магнус…

Понякога Пъг се безпокоеше за последния си син. Магнус бе преживял ужасно разочарование от една млада жена, когато бе още почти момче, и оттогава избягваше да се сближава с момичета. Пъг знаеше, че не пропуска да плати дан на плътските си желания — в края на краищата той бе наранен, но не и мъртъв, — като посещава от време на време кешийските куртизанки или бордеите в Ролдем, но продължаваше да избягва всякакви сериозни връзки с младите ученички от Острова на чародея, въпреки многобройните възможности. Квеганците биха могли да разчитат на по-голям успех, ако бяха поставили академичния на вид джентълмен до Магнус, а красивата млада жена при Амиранта.

Насочи вниманието си към Ливия и попита:

— Сериозно, наистина ли ви харесва да се ровите из архивите?

Тя повдигна рамене. Беше докоснал нещо и се зачуди доколко е била подготвена за тази среща. Ако беше квегански агент, щеше да има известна представа от работата в библиотеката, но нямаше да е експерт.

— Честно казано, там ми е скучно — отвърна Ливия. — Понякога се натъквам на нещо интересно и така времето преминава по-приятно. Задачата ми е да се запознавам с отделните произведения и да се грижа да намерят своето място в каталога на архива. — Тя го погледна преценяващо. — Бих могла да ви придружа до вашите покои, ако желаете, за да обсъдим някои езотерични писания в нашия архив. Има доста вълнуващи неща.

Пъг прикри усмивката си и само леко наклони глава, замислен над предложението й.

— Освен ако не предпочитате да останете за оргията?

Пъг повдигна леко вежди. От всички страни в тази част на света бе посещавал Квег най-рядко и бе забравил, че някои от обичаите им се отличават коренно от тези в Кралството или Велики Кеш. Сега вече си даде сметка защо всички прислужници са млади и хубави. Оргията след тържествена вечеря бе обичайна част от посрещането на официалните гости, както и при важни празненства. Не че укоряваше тези хора заради привичките им, просто имаше свои представи за интимните връзки и общуването с личности от противоположния пол.

— Наскоро изгубих любимата си жена — произнесе тихо Пъг, без да се налага да се преструва на натъжен.

Очите на Ливия се разшириха.

— Съжалявам. Неочаквано ли беше?

— Напълно — отвърна Пъг. — Ще мине доста време, преди…

Тя се пресегна и го докосна леко по ръката. Когато заговори отново, гласът й бе ведър и съчувствен:

— Ако мога да ви помогна с нещо, кажете ми.

Пъг неволно се възхити на настойчивостта й.

— Може би някой ден, когато дойда пак. — Той се надигна бавно. — А сега ще ви помоля да ме извините, тъй като смятам да се оттегля.

— Разбира се.

— Надявам се да ви видя отново на заранта.

— До утре.

Магнус и Амиранта забелязаха, че Пъг става, и го погледнаха. Той им кимна лекичко, за да им покаже, че трябва да си тръгнат колкото се може по-скоро. Джим бе погълнат от разговор с някакъв благородник, но Пъг знаеше, че не пропуска нищо от ставащото наоколо.

Когато се прибра в отредените им покои, Пъг завари там вино, сладкиши, ядки и сирене. Отпусна се уморено на дивана пред прозореца. Не беше гладен, а и не бе хапнал много на вечеря, но нямаше нищо против да пийне вино. Взе каната, но спря и затвори очи. Преди години бе научил едно заклинание, което можеше да прочисти виното от всякакви нежелани примеси и отрови. Съмняваше се, че в случая е необходимо, тъй като целта тази вечер бе да го съблазнят, а не да го упоят, но предпазливостта никога не бе излишна.

След няколко минути се появи Амиранта. Още от вратата се разсмя тихо и рече:

— На вас с Магнус се паднаха хубавиците, а на мен пробутаха книжник, който все ме разпитваше за Мубоя!

— Какво пък, изглежда логично — отвърна Пъг. — Хората обичат да говорят за страната си, а квеганците смятат всеки, който не живее на острова им, за потенциален враг.

— Разказах му доста неща — продължи чародеят и се отпусна в едно от креслата. — Някои дори бяха истина.

Пъг не можа да сдържи усмивката си.

Влезе Магнус, който все още имаше малко изненадано изражение.

— Оргия?

— Такъв е местният обичай — отвърна баща му.

— Дали да не се върнем? — предложи ентусиазирано Амиранта.

Бащата и синът го изгледаха с присвити очи, едно от малкото изражения, в които си приличаха. Магнус бе висок и бледен, баща му нисък и мургав, но погледите им бяха еднакви.

След половин час празни приказки решиха да си лягат. Докато се надигаха да се приберат по стаите си, Амиранта подхвърли:

— Чудя се дали Джим е останал?

Пъг се усмихна.

— Той е високопоставен благородник и ще е проява на неуважение към домакините, ако си тръгне по-рано.

Амиранта въздъхна.

— Забелязах, че държи под ръка едно много хубаво слугинче. — Поклати глава. — Ей, какви ли жертви не правят хората в името на своите крале.

Пъг се разсмя, Магнус също.