Реймънд Фийст
Пред вратите на мрака (3)

2.
Знамение

Светкавица раздра небето.

Амиранта отброи мълчаливо секундите, докато долетя далечният гръм. Погледна стария си другар Брандос и каза:

— Бурята се отдалечава.

Старият боец кимна, но не отговори, съсредоточен върху почистването на ризницата си. Седеше на ниско столче до бумтящото огнище в малката стаичка на върха на единствената обитаема кула.

Амиранта бе доста впечатлен, когато за пръв път посети легендарния замък на Черния магьосник. Но сега го намираше за стар и ветровит, място, в което сякаш бе запечатана вечна печал. След годината пребиваване сред тези хора Укротителят на демони постепенно бе започнал да разбира и споделя тяхната болка и гняв. Тихото и кротко съществуване, което бяха водили преди зловещата атака срещу Вила Беата и смъртта на Миранда, сина й Калеб и жена му Мари и голям брой ученици, бе изчезнало завинаги.

Един от малкото радостни моменти през тази година бе завръщането на Брандос предния месец. Беше пристигнал от Новиндус заедно със съпругата си Саманта. Но дори тази неизменно ведра и жизнерадостна жена не бе успяла да разсее царящото в замъка мрачно настроение.

Пъг и неговият оцелял син Магнус на няколко пъти заминаваха и се връщаха и когато бяха тук, водеха с Амиранта доста интересни разговори. Чародеят бе принуден да признае, че е разширил значително познанията си за демоните и демонското царство — много повече, отколкото през последните петдесет години самостоятелни проучвания. Нерядко се оказваше, че разполагат с идентична информация, но магьосниците не бяха оценили значението й и той често помагаше на Пъг да погледне на събраните данни по нов начин.

Но тези срещи ставаха все по-редки — Пъг и Магнус трябваше да пътуват по задачи, свързани с дейността на Конклава, все по-често. Амиранта и Брандос нямаха официална покана да се присъединят към тяхната организация, но съществуваше неизказано споразумение, че са част от нея, независимо дали го искат, или не. Амиранта не се съмняваше, че магьосниците разполагат със средства да го спрат, ако реши да напусне острова с някое важно сведение, макар изобщо да не му бе хрумвала подобна мисъл.

Стана и се протегна, после кимна към малкото прозорче, за да покаже на Брандос, че трябва да погледне навън. Старият боец остави кожената подплата на ризницата, която бе почнал да кърпи, и се приближи до приятеля си. Макар да бе по-младият от двамата, вече изглеждаше с десет години по-възрастен от чародея.

— Какво?

— Дъждът скоро ще спре — отвърна Амиранта, загледан в сумрачното небе.

— Скучно ли ти е?

— От доста време — рече чародеят. — Когато дойдох тук, бях изпълнен с ентусиазъм. Нямах търпение да се запозная с моите колеги, да споделя знанията си с тях, да намеря сродни души и в началото наистина беше така, но после… Какво ми остана сега?

— Деца.

Амиранта се усмихна. Магьосниците, които бяха останали тук с Пъг и сина му Магнус, не бяха съвсем деца, но в сравнение с Амиранта едва ли можеха да се нарекат и възрастни. Пъг бе по-стар дори от него, както и мнозина други, които идваха или заминаваха от този остров. Миранда, жената на Пъг, бе една от тях и внезапната й смърт бе за Амиранта горчиво напомняне, че дори дългият живот не означава безсмъртие.

— Деца — повтори той. — Може и да не са, но повечето още се учат. Никой от тях няма повече от двайсет години практика.

Брандос се върна на столчето и отново се захвана с подплатата.

— Питам се, къде ли изчезнаха по-старите?

Амиранта не откъсваше очи от прозорчето.

— Тъй де. — Той наклони леко глава. — Готов съм да изляза навън.

Брандос въздъхна.

— Добре, ама за кратка разходка. Сигурно ще ми се отрази добре. — Погледна приятеля си и добави: — Саманта каза, че напоследък съм бил раздразнителен като събудена от зимен сън мецана, та предполагам и на двамата ще ни е от полза.

— Вече вали четвърти ден.

— Амиранта, намираме се на остров насред океана. Късна есен е. Няма как да не вали.

— Това не е океан — измърмори недоволно Амиранта, докато се отправяше към вратата. — А море.

Брандос поклати глава, но не каза нищо.

Докато слизаше по стълбището към всекидневната, Амиранта въздъхна. Даваше си сметка, че Брандос е прав. Раздразнението му произхождаше единствено от бездействието. След атаката срещу вилата на острова се бе развихрила бурна дейност. Трябваше да кремират мъртвите, да се погрижат за ранените, после дългите разговори с Пъг и сътрудниците му. Обсъждания, които вдъхновиха чародея така, както нищо друго през живота му, които го направиха наистина щастлив.

Сигурно тъкмо контрастът между онези изпълнени с активност и преживявания дни и сегашното скучно съществуване бе причина за постоянната му потиснатост. Всичко се промени през една нощ преди два месеца, когато Пъг и Магнус просто изчезнаха заедно с трийсетина от най-опитните си помощници. Пренаселеният дотогава замък изведнъж се оказа почти пуст.

Месецът, през който Брандос отпътува на юг, за да вземе Саманта, бе най-самотният в живота на Амиранта и той с раздразнение трябваше да признае, че това чувство му е неприятно. Сякаш за първи път бе осъзнал колко дълбоко е привързан към Брандос — въпреки доскорошната си увереност, че е саможив и склонен към усамотение. Неведнъж се прокле за тази своя слабост. Не беше никак мъдро да се сближава с когото и да било, особено след като бе обречен да надживее повечето от своите познати, стига, разбира се, да не загинеше в предстоящия конфликт.

Но когато отвориха вратата и влязоха във всекидневната, завариха там ново лице.

— Джим Трепалото! — възкликна Амиранта.

Джим се обърна и се надигна от мястото си до огнището.

— Още ли си тук, Амиранта? — И му протегна ръка за поздрав. После се здрависа и с Брандос.

Амиранта обясни:

— Пъг ме помоли да остана. Нали знаеш колко може да е настойчив?

— Знам — рече Джим. — Просто не те е пуснал да си идеш.

Брандос изсумтя, а Амиранта отвърна:

— От една страна е така, но да си призная, аз също намерих тук доста интересни неща.

— Наистина ли? — попита Джим и огледа пустеещото помещение.

Амиранта се засмя.

— Е, не напоследък, но в началото. Ще дойдеш ли с мен? Покоите, които ми отредиха, са удобни, но малко теснички, та реших да се поразтъпча навън и да подишам свеж въздух. Дъждът почти спря.

Джим кимна, нахлузи си ботушите и тръгна с него и Брандос.

— Току-що пристигнах от… — почна той, но се сепна. — Всъщност по този въпрос трябва да докладвам директно на Пъг. — Изгледа навъсено Амиранта и добави: — Вярно е, че много от това, което видях, засяга и теб.

— Наистина? — попита чародеят. Не каза нищо повече: очакваше събеседникът му сам да реши как да продължи.

На вратата за двора спряха, вдигнаха лица, за да се освежат на вятъра, после продължиха, заменяйки топлия уют на помещението с мокрия двор. Дъждът почти бе спрял и подухваше приятен ветрец.

— Та щеше да кажеш?

Джим го погледна накриво.

— Човек никога не знае кой може да се навърта тъдява.

Амиранта се разсмя.

— Едно ще ти кажа, приятелю: тук всички имаме някакви способности и умения. Пъг се погрижи учениците да бъдат преместени на сигурно място само ден след…

— Нападението — прекъсна го Джим.

— Щях да кажа след смъртта на жена му и сина му. — Амиранта въздъхна. — Никога не съм имал деца и мога само да си представя какво преживява. Не го познавам достатъчно добре и не зная какъв е бил преди. Но… — Той сви рамене.

— Усещаш, че се е променил — подхвърли Джим и погледна на запад, където слънцето се бе подало под ниските облаци. — Той знае, че имам важна задача, и въпреки това е отпътувал, без да подсигури начин да се свържа с него. Толкова е нетипично за Пъг. Сякаш е…

— Е обсебен от нещо друго? — предложи Амиранта.

— Дори повече. Толкова е отнесен, че чак се плаша.

— Не те разбирам.

Джим се подсмихна.

— Не съм и очаквал. Аз също не го познавам особено добре, ако изключим не съвсем топлите ни роднински връзки.

— Роднински връзки?

— Прапрабаба ми е била негова доведена дъщеря.

Амиранта повдигна вежди.

— И откъде е неразбирателството?

— Това е дълга история, семейна, и наистина сега не е моментът да я обсъждаме.

Амиранта сви рамене.

— Защо не? И без това няма с какво друго да се занимаваме. Ще ми е интересно.

Джим се загледа към сгъстяващия се мрак и рече:

— Макар с Пъг да не сме много близки, знам доста за него — ролята му в политическия живот на Кралството е значителна, при това от доста време, преди да се родя.

— Няма съмнение — съгласи се Амиранта. — Като се има предвид положението и рангът на хората, които идваха тук, откакто за първи път научих за съществуването на Конклава.

— Службата ми на Короната изискваше от мен да се занимавам с история, немалка част от която е свързана и с моите предци. Знам, че Пъг е човек на твърдите убеждения и същевременно обръща внимание на подробностите. Не е от хората, които биха пропуснали нещо важно. Но напоследък… — Джим въздъхна.

— Сигурно имаш предвид това. — Амиранта посочи студения, почти празен замък.

— Бих очаквал човекът, когото познавам, човекът, за когото съм чел толкова много, да започне колкото се може по-скоро ремонт на вилата, ако не за друго, то за да покаже на враговете си, че няма да им се даде.

Амиранта кимна, стиснал замислено устни. Известно време мълча, после попита:

— Според теб откога го изучават враговете му?

Джим се замисли и не каза нищо.

— Пъг със сигурност отдавна знае, че е под наблюдение. А и не за първи път му се случва да е мишена на атака.

— Да, ако предположим, че зад поредицата нападения срещу този свят стои един и същи субект. Но това е само предположение.

— Все пак по-добре така, отколкото да смятаме, че става въпрос за поредица от случайни събития — посочи чародеят. — Може да не съм магьосник от класата на Пъг, но зная достатъчно за света, за да подозирам, че това не е серия от случайни събития. — Той млъкна и Брандос позна изражението му. — Амиранта беше ядосан. — Само за последната година чух често да се споменават пантатийските змиежреци, Войната на разлома, Великото въстание и всичко останало, все неща, които ме карат да смятам, че зад тях стои някой, един-единствен разум, който се е прицелил в този свят, може би дори в този народ, или в този остров, по причини, известни само на него. Каквито и да са те обаче последствията за нашия свят могат да са ужасяващи.

— Съгласен съм — рече Джим, — но бих искал да ми обясниш какво те кара да смяташ така.

— Пантатийците обитават далечните планини на запад от моя дом, но разказите за тях пътуват още по-надалече. Те са странна раса и неведнъж се е смятало, че вече са изчезнали или унищожени, но се оказва, че продължават да съществуват. Те се прекланят пред един древен женски идол, Майката на всички нас. Убиват без угризения всеки, който отказва да й служи. Изумрудената кралица, чиято армия спаси моята страна, преди да прекоси половината свят, за да дойде в Кралството, беше преобразен демон. — Амиранта внезапно се оживи. — Имаш ли представа колко забележително е това постижение?

Джим само поклати глава.

— Бих ти изнесъл дълга лекция по въпроса, но ще е някой друг път… — предложи Амиранта.

— И ще го направи — обади се Брандос заканително.

— Демон с толкова силна магия, това е непознато сред магьосници от моята специалност.

— Не виждам връзката — рече Джим.

Амиранта сякаш затърси подходящите думи.

— Ще опитам да ти обясня. Чувствам се сякаш съм на прага да открия нещо важно, но все още не мога да го прекрача. Това е странно усещане, Джим. — Погледна Брандос и добави: — Май съм от хората, които лесно правят заключения, нали, Брандос?

Брандос сви рамене, после осъзна, че това не е шега, а въпросът е сериозен.

— Вярно е, че понякога си твърде самоуверен, но не си прибързан. — Обърна се към Джим. — На няколко пъти едва не ни вкара в сериозна беля, дори щяхме да си изгубим главите, но това бяха дребни грешки. Щом казва, че е на прага да открие нещо важно, вярвам му.

— Добре де — каза Джим. — Има ли нещо, с което мога да помогна?

— Само ако ми разкриеш информацията, от каквато напоследък бях лишен.

Джим мълчаливо загледа гаснещата дневна светлина.

Брандос се покашля и каза:

— Ще вляза вътре и ще помоля Саманта да ни приготви нещо за вечеря. Предполагам, че си гладен.

Джим се засмя.

— Благодаря, Брандос. Ще е чудесно. — И след като старият боец се отдалечи, добави: — Трябвало е да стане дипломат.

Амиранта се разсмя.

— Едва ли, но го бива да е дискретен, когато се налага.

— И така — поде Джим след кратка пауза. — Предполагам, че Пъг също ще иска да изслушаш доклада ми, тъй като ти си специалистът по демони.

Амиранта кимна и каза:

— Онзи елф, Гуламендис, е единственият, който може да се сравнява с мен по познания.

Джим го погледна смутено.

— Знаеш ли, всеки път, като стане дума за тези звездни елфи, направо настръхвам. Но тях ще ги обсъждаме друг път. — После разказа на чародея какво е видял в далечната джалпурска пустиня и когато приключи, попита: — Какво смяташ?

— Смятам, че трябва да намерим начин да върнем Пъг тук час по-скоро.

— Защо?

Амиранта се обърна и тръгна към замъка.

— Ела с мен — каза през рамо и без да чака Джим да го настигне, влезе забързано. Огледа се в дневната и попита четиримата млади магьосници: — Къде е Джейсън?

Един от тях посочи към вратата за малката стая, която Пъг обикновено ползваше за личен кабинет. Амиранта отиде при вратата, почука и я отвори. Джейсън седеше до бюрото и четеше с присвити очи някакъв документ под трепкащата светлина на свещ — малкият прозорец не успяваше да освети помещението дори посред бял ден.

— Да? — попита той очевидно необезпокоен от появата им.

— Пъг — каза Амиранта. — Трябва да го повикаш незабавно.

Джейсън се облегна назад.

— И как да го направя, след като нямам представа къде е?

Амиранта погледна многозначително Джим и продължи:

— Пъг може да е всякакъв, но със сигурност не е глупак. Дори да не знаеш къде е, сигурен съм, че се е подсигурил да се свържеш с него, в случай че възникне подобна необходимост — И тя възникна.

— Наистина ли? — попита младият магьосник и премести поглед към Джим.

— Мисля, че да — потвърди Джим.

— Добре тогава — Джейсън се надигна. — Елате с мен.

Взе свещта и ги поведе.

Качиха се на горния етаж и тръгнаха по коридор към кулата срещу тази, в която бе настанен Амиранта. Чародеят бе предполагал, че е празна, ако не се брои съоръжението — или заклинанието, — предизвикващо зловещото синкаво сияние, изникващо всеки път, когато към замъка се приближеше кораб.

Качиха се по витата стълба до най-горния етаж и Джейсън отвори вратата. Стаята беше празна, ако се изключеше един странен механизъм — две извити пръчки, поставени върху нещо, което приличаше на метал. Амиранта погледна Джейсън и попита:

— Цуранско ли е?

— Проектът да — отвърна Джейсън. — Но е работа на Пъг.

— Какво е това? — попита Джим.

— Разлом — отвърна Амиранта. — Това, което нашите приятели Звездните елфи наричат портал.

Джейсън отиде при един малък рафт до прозореца и взе от него платнена торбичка. Подаде свещта на Джим, коленичи и внимателно я развърза. Бръкна вътре и извади причудливо устройство: кутийка, изписана с непознати символи и оборудвана с ръчици и колелца.

— Това тук е изработка на един майстор от цуранско потекло в Ламът. Изглежда малко нескопосано, сравнено с древните цурански изделия. — И сви рамене, сякаш казваше нещо общоизвестно.

После постави устройството върху металната основа между двете пръчки, натисна една ръчка и се отдръпна.

— Да ви призная, не разбирам нищо от разломна магия. Трудна работа е и е извън сферата на моите интереси. Само Магнус и още неколцина схващат тези неща, но никой колкото Пъг. Той направи това в случай, че се наложи да го повикаме.

Внезапно помещението се изпълни със свистене, чу се пукот като от електрически заряд и между пръчките изникна сияние. Във въздуха се появи тъмно петно, което бързо се разширяваше — приличаше на мазнина, отразяваща светлина върху водна повърхност.

— Пъг всеки миг ще получи предупреждението. Ще се появи тук веднага щом може.

— Знаеш ли къде е отишъл? — попита Джим.

— Знаем само това, което ни казва — отвърна Джейсън.

След няколко сякаш безкрайни мига в разлома се появи дребен мъж с грижливо подкастрена брада. Пъг все още се обличаше като цуранските Велики — със семпла черна роба и кожени сандали.

— Какво има? — попита той веднага щом прекрачи при тях.

Джейсън кимна към Джим и Амиранта. Чародеят заговори пръв:

— Пъг, изиграха ни като глупаци.

Пъг смръщи вежди и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти обясня — отвърна Амиранта, — след като Джим ти разкаже какво е видял преди няколко дни в Джалпур. Но ще е добре към нас да се присъедини още някой.

— Кой?

— Трябва ни специалист по смъртта.

Пъг го погледна внимателно.

— Имам такъв човек. — Обърна се и вдигна ръка и чародеят веднага почувства, че магичната среда в помещението се сгъстява. За разлика от него, Джим усети само сърбеж в „тревожната цицина“.

— Вие двамата ме последвайте — рече след малко Пъг. После се обърна към Джейсън. — А ти прибери тази играчка, след като тръгнем.

И прекрачи в разлома.

— Джейсън — каза Джим. — Ако обичаш, прати вест на капитан Дженсън да вдигне котва и да се отправи към Крондор.

И пристъпи след Пъг.

Преди да ги последва, Амиранта също погледна Джейсън и му заръча:

— И кажи на Саманта, че с Джим ще пропуснем вечерята. После и той се изгуби след другите двама в разлома.