Реймънд Фийст
Пред вратите на мрака (16)

15.
Стратегия

Пъг даде знак да запазят тишина.

Каспар, навремето херцог на Оласко, а сега генерал на армията и първи съветник на махараджата на Мубоя, заговори:

— Пъг ме помоли да поема тази част от работата. Доколкото разбрах от това, което е видяла Сандрина — той кимна към наскоро назначената майка-епископ на ордена Щит на слабите, — и от разказа на Кеандар за неговото пленничество, имаме две задачи. Първата е да съберем колкото се може повече информация. Втората е да проведем спасителна операция. Сандрина, ако обичаш, обясни ни как смяташ да стане това.

— Ако някой от пазачите или работниците носи на шията си талисман, на който има нещо като червен вълчи череп на черен фон, значи го държат под някакъв вид мистичен контрол. Втълпено им е да нападат всеки, който не носи подобен амулет.

— Тя огледа присъстващите. — Когато се борих с Кеандар, той успя да се върне към предишното си аз веднага щом му смъкнах амулета. Ето защо ви съветвам, ако срещнем пазачи, това да е първото, което да се опитаме да направим. Не ги хранят редовно, нито имат възможност да си почиват, така че са доста отпаднали.

Каспар отново взе думата:

— А след това, ако са съгласни, могат да се присъединят към нас. В противен случай ще ги насочваме към изоставената кешийска крепост, а оттам ще уредим безопасното им прехвърляне по домовете им. — Погледна двамата магьосници Джейсън и Акийм и продължи: — Вие ще останете при крепостта и ще координирате евакуирането на пострадалите пленници. Това не е военна операция и макар да ви прилича на набег, не е и набег. Ако се забавим там повече от час, с нас е свършено. Трябва да се приближим незабелязано и да сме готови да си тръгнем колкото се може по-бързо. — Обърна се към Пъг. — Нали така?

— Да. Всеки от нас ще носи транспортна сфера, настроена да ви върне тук.

Един глас от ъгъла се обади:

— Каспар, разбрах, че там ще сме осмина. Това е или твърде много, или твърде малко.

— О, Джим! — засмя се Каспар. — Чудех се къде ли се спотайваш.

От сенките са подаде човекът, който ръководеше кралското разузнаване. Беше с черни панталони и широка черна туника.

— Твърде много или твърде малко?

— Затова ще се разделим на две групи — обясни Каспар. — Пъг, Гуламендис, Амиранта и Брандос ще се заемат с обследване на странната конструкция и ще се опитат да разберат магичното й предназначение, ако въобще има такова, а не е плод на някаква демонска грандоманщина. Аз ще взема Сандрина, за да разузная възможното военно приложение на постройката, а Магнус ще ни осигури магичната подкрепа, в случай че се наложи. Ти можеш да избереш, която и да е от двете групи.

— Мисля, че ще избера твоята, Каспар. — Джим се засмя. — Така ще сме поравно.

— Именно — каза бившият херцог на Оласко. — Като се има предвид, че няма съществена часова разлика между Острова и Долината, ще поемем нататък по залез-слънце. Нахранете се добре, починете си и ще се срещнем в двора, преди да се стъмни.

Ларомендис влезе в стаята тъкмо когато присъстващите започнаха да се разотиват и се приближи до Пъг.

— Томас каза, че ще отпътува за Е’бар, за да разговаря с лорд-регента.

Пъг втренчи очи в него.

— И…?

Изненадан, че този човек е в състояние да долавя нюанси в гласа на един елф, Ларомендис продължи:

— Не храня големи надежди, че ще си осигурите съдействието на Регентския събор. Те винаги се съгласяват с лорд-регента. Ако демоните дойдат, той няма да ви помогне, а ще нареди да се окопаем и да търсим нов път за бягство, докато вие воювате с тях.

Пъг кимна.

— Ще се върнеш ли там?

Ларомендис помисли малко, после каза:

— Те мислят, че с брат ми сме мъртви. Според мен ще е от полза за каузата ни, ако тази заблуда продължи още известно време. Ще остана тук с Гуламендис, ако ни приемеш.

Пъг кимна.

— Добре. Говори с брат си за тазвечерната експедиция. Не бих имал нищо против да дойдете с нас и да се поогледате.

— Разбира се — отвърна Ларомендис и тръгна към брат си.

Магнус застана до баща си и прошепна:

— Какво очакваш да откриете там?

— Не знам. Не мога да го извикам във въображението си, а имам доста богато въображение. Хайде сега да похапнем и да си отдъхнем преди тръгване. Имам усещането, че ни чака дълга нощ.

 

 

Амиранта седеше сам на стъпалата към крепостта. Беше късен следобед и той току-що се бе нахранил. До залез-слънце имаше около час, но чародеят не изпитваше желание да си почива. Вместо това се опитваше да запази спокойствие, докато обмисляше това, което ги очакваше след няколко часа.

След студеното и влажно време и поредицата бури топлото слънце бе приятно разнообразие, успокоителен намек за задаващата се пролет и за лятото след нея. Мисълта за рисковете, които ги очакваха, за новите и непознати неща подсилваше нетърпението на Амиранта. Беше толкова лесно да се хвърли в този водовъртеж от събития заедно с група смахнати магьосници и безгрижни войници, служещи на едно абстрактно и по-велико добро.

А след това стана свидетел на смъртта на Миранда.

И преди бе виждал да умират хора, беше губил близки същества, но се успокояваше с мисълта, че така е било предопределено — да умрат преди него. Даваше си сметка, че това е егоистично успокоение, че не бива да остава напълно безразличен. В Миранда обаче той бе срещнал жена с удивителни способности, магични познания, които си съперничеха с тези на Пъг и в сравнение с които неговите бяха незначителни. Нещо повече, тя бе от дългоживеещите магьосници, по-възрастна от него с близо столетие, макар да изглеждаше на средна възраст. Би могла да живее поне още стотина години и дори повече, а бе напуснала този свят внезапно и безмилостно, без никой да успее да й помогне.

Един кратък миг, който сякаш бе накарал Амиранта да прозре колко е крехък животът. Никой от тях, дори Пъг и Магнус, или някой от останалите магьосници, не би могъл да реагира достатъчно бързо, за да я спаси. Беше като да гледаш как някой се дави, докато стоиш безпомощен на брега.

Споменът за онази сцена беше заседнал здраво в съзнанието му. Бе изминала почти година от случката, но той все така се измъчваше от мисълта, че е можел да направи нещо, защото в края на краищата беше чародей, Укротител на демони.

Едва доловим шум го накара да се обърне и той видя, че зад него е застанала Сандрина. Понечи да се изправи, но тя го натисна по рамото. Опитвайки се да запази достойнство, той каза:

— Ако ще ме удряш, моля те, не го прави. Наистина ми омръзна да се надигам от земята всеки път, когато те срещна.

Тя се усмихна — неочаквана и малко тъжна усмивка, после каза тихо:

— Извинявай. Извикваш на бял свят най-лошото в мен.

Той наклони леко глава и отвърна:

— Това е дарба.

Тя го изненада, като приседна до него.

— Известно време мислих над създалото се положение.

Той понечи да попита какво положение има предвид, дали необходимостта отново да разузнават лагера на демоните, издигането й в йерархията на Ордена, или това че пак са заедно, но в рядък прилив на мъдрост каза само:

— Наистина?

— Нима това те изненадва? — попита тя с укор.

Той се опита да запази спокойствие.

— Не ме изненадва, че мислиш за разни неща, а че ги споделяш с мен.

— Настина? — повтори сега тя и в гласа й се долови желание за конфронтация.

Той си даваше сметка, че бързо губи надеждата за цивилизован разговор. През времето, когато бяха заедно, бе открил, че тя притежава объркващата смес от остър ум и импулсивно поведение, което нерядко граничеше с безразсъдство. В ордена я бяха научили да взема бързи решения, да определя на коя страна ще бъде и срещу коя да се изправи, но този урок, изглежда, я бе лишил напълно от способността да се откъсва за миг от обкръжаващия я свят и да се отдава на размисъл. Затова предпочете да кимне неопределено.

— Понякога ми се случва да отделям време, за да обмислям какво предстои — каза тя с присвити очи и леко повишен глас. — Дойдох да разговарям с теб, защото макар да си жалко подобие на мъж, въпреки това знаеш за демоните повече от всеки друг, когото познавам. Освен това Магнус ми разказа за вашето откритие на Квег и искам да ми кажеш какво още си научил за тези същества, срещу които предстои да се изправим.

Амиранта плъзна поглед по лицето й, несигурен какво очаква тя от него, и накрая реши, че ще е най-добре да приеме изявлението й за искрено.

— Искаш да знаеш какво научихме за демоните като цяло, или какво смятаме, че ще ни чака, когато идем в Кеш?

— Тези в Кеш съм ги виждала с очите си, ако не си забравил — припомни му тя и в очите й блеснаха гневни пламъчета. — Брандос каза, че двамата с елфа сте обменили доста информация за демоните и че ти си толкова доволен от това, че едва успяваш да го скриеш.

Амиранта въздъхна измъчено.

— Брандос често пресилва нещата. Във всеки случай това, което открихме, е един напълно различен поглед за така наречения Пети кръг на ада. Магьосници, които призовават демони, като Гуламендис и мен, по правило са самоуки, макар че понякога срещаме други, с които да обменим познания. В Квег аз намерих… една книга, но това не е най-точният термин, тъй като става дума за нещо много повече от обикновена книга. Това е обширно проучване на Петия кръг. Някои са смятали автора за безумец, а произведението му за измама, целяща да възбуди любопитството на някой богат покровител, но двамата с Гуламендис намираме работата му за изключително полезна.

— Защо? — поинтересува се Сандрина и поне за миг като че ли забрави неприязънта си към Амиранта.

— Първото, което забелязах, бе миризмата на демони — книгата бе буквално пропита с нея. Който и да я е писал, направил го е в присъствието на демони. — Той зарея поглед в далечината и продължи: — Сякаш тези демони са цитирали един след друг неоспорими факти, а той само ги е записвал. Има и други полезни неща за демоничната наука. Но от друга страна, макар споменатата творба да е изумителна както по мащаби, така и по задълбоченост, тя в никакъв случай не е грандиозна. Ако не друго, най-много може да се определи като скучна и академична.

— Или твърде интелигентна, за да можеш да я схванеш — изсумтя Сандрина.

— Въпросът е с каква цел? Едно е да се опиташ да убедиш някакъв незначителен барон, че в земите му се скита на воля демон и че срещу неголяма отплата ще отървеш него и селяните му от досадното чудовище. Съвсем различно е обаче да прекараш години над подобно писание. За да го продадеш накрая? Не, авторът е имал други интереси.

— Добре де, какво от това, което намери вътре, може да ни е от полза? — попита Сандрина. Вече бе заинтригувана.

— Опитът ни с демоните, изглежда, касае само част от техния вид. Има много подробности, които ще пропусна, но ето един пример: когато бъдат призовани, демоните трябва да се укротят, инак полудяват или избягват на някое тъмно място, където се крият и чакат подходяща възможност да нападнат или да избягат. Това е разликата между могъщите и хитрите демони. От време на време се натъкваме на някой от хитрите, който притежава и талант за магьосничество, и такива са най-опасни. С Гуламендис притежаваме умения, с които можем да укротяваме призованите демони. Те се появяват в енергиен кръг, който ограничава способността им да се движат без наше разрешение. Когато призова демон, той трябва да се покори на волята ми, инак го връщам в неговото царство. Едва след като се уверя, че ще изпълнява каквото му наредя, аз му позволявам да напусне кръга.

— За да плаши нещастните селяци, та техният тъп барон да плати със злато за прогонването му? — Амиранта кимна. — А може би за да вкара в леглото ти илюзорна хубавица?

Амиранта затвори за миг очи, после каза:

— Сандрина, излишно е да ти казвам още веднъж колко много съжалявам за това. Направих каквото направих и ти ме наказа неведнъж след това. Стига вече! — Гласът му, макар и без да се повишава, придоби острота. — Далтея е… Когато погребеш трима възлюбени за по-малко от столетие… едва тогава ще разбереш колко привлекателна може да е идеята да потърсиш утеха при едно безсмъртно същество.

— Три? — попита Сандрина. — Не си ми казвал…

— Нито пък ти си питала. — Той я погледна в очите. — Мислех за нас двамата като за непознати, които съдбата е събрала в селце с невероятното име Жълтото муле, и че всеки от нас е търсел само покой и топлина в прегръдките на другия. Аз бях скитащ магьосник, а ти вече твърдо гледаше към бъдещата си кариера на рицар, опитващ се да помогне с каквото може на света. Смятах го за мимолетно увлечение, за нещо, случило се и отминало, и никога не съм си и помислял да те нараня.

— Ти ме излъга!

— Да, излъгах те! — отвърна троснато той. — Така правят шарлатаните. Ние лъжем. Ние мамим. Действаме само в нашите интереси.

— Тогава какво те води тук? — попита тя с блеснали от възбуда очи.

Той въздъхна и се прегърби.

— Честно казано, не зная. Гледам сивите кичури в косата на Брандос и си мисля, че ако не загине в някоя битка, ще е поредният приятел, когото ще трябва да изпроводя до вечната му обител. Поредният за последните десет или двайсет години. Сандрина, аз съм поне със сто години по-стар от теб. Бил съм възрастен, когато баба ти е била детенце. Нищо чудно по-късно да съм преспал и с нея. Иска ми се да съм нещо повече от обикновен измамник и шарлатанин. Да направя нещо по-голямо в живота си. — Гласът му съвсем притихна. — Исках известно време да живея сред други като мен. Пъг също е много стар, така беше и с Миранда. Когато я видях да си отива от този свят, осъзнах, че колкото и кратки да са отредените ни дни, трябва да направим нещо с тях. — Сви рамене и й се усмихна тъжно. — Тогава реших да остана и да помогна.

Тя го гледа дълго, после каза:

— Разкажи ми за онези демони.

Хрумна му, че по някаква причина му е простила, или поне е склонила да мисли, че не е постъпил с нея зле. Каквото и да беше, сега поне вниманието й бе приковано в него.

— Демоните, които викаме, са от външните райони на ада, един регион, в който цари невъобразим хаос, всички се сражават помежду си и животът е нескончаема борба за надмощие. Представи си, че Петият кръг е диск, в покрайнините му са външните райони, а колкото повече наближаваш центъра, толкова по-организиран става животът. — Той си пое дъх. — Трудно е да се обясни, защото излиза, че демоните по някакъв начин приличат на нас, а това е напълно погрешно. Те имат свой върховен крал, чието име не ми е известно, но той властва над останалите крале. Кралят, когото познаваме под името Маарг, отдавна е умрял, но легендата за него поддържа равновесието и реда във външните райони. Може да е бил заменен от Дахун — демона, пред който моят брат и неговите безумни последователи се прекланят, или пък Дахун е владетел на друг район на ада. Съществуват хиляди пъти повече въпроси, отколкото отговори, но два от тях сега са най-важни: защо демоните воюват помежду си и как е възможно някои от тях да пребивават в нашата реалност без магична протекция?

— Аз мислех, че самият акт на призоваване им осигурява протекцията, от която се нуждаят.

— Така е. Кръгът, в който се удържат, е и кръгът на протекция и когато се подчиняват на волята ни, ние ги пазим да не станат жертва на обкръжаващата ги среда. Но какво става с тези демони, които не са призовани от нас? Пъг ми е разказвал за един демон, който успял да се представи за Изумрудената кралица…

— Амиранта, в Храма от доста време се занимават с призоваване на демони.

— Да, безтелесни демонски духове, но те са само по-нисша форма на демонично съществуване, дребни създания на ума, които не могат да ни заплашат с нищо. За разлика от тях, демонът Джакан не е обладал духа на Изумрудената кралица, той я е убил и е заел мястото й, при това с помощта на магия е създал толкова мощна илюзия за подобие, че дори най-близките й не са могли да заподозрат нещо.

— Невероятно.

— Ларомендис се смята за един от най-великите магьосници сред Звездните елфи, но и той заяви, че не би могъл да направи подобно нещо. Кой е бил този Джакан? Слаб дух, който се е хранил с още по-слаби от себе си, докато придобие силата да извърши това? Или е нещо друго?

— Обичаш въпросите, нали? — Говореше тихо и в гласа й се усещаше презрение.

— А ти винаги търсиш отговори — отвърна той с усмивка.

— Та за демоните — рече настойчиво тя.

— По-лесно ще е да ти покажа — каза той и се изправи.

Тя го последва в крепостта и докато минаваха покрай кухнята, видяха, че там вече подготвят вечерята за тези, които още не са се нахранили. Брандос и жена му седяха в ъгъла, държаха се за ръце и се гледаха мълчаливо. Сандрина знаеше, че се наслаждават на тези няколко минути, в които са заедно, преди Брандос отново да потегли на път.

Амиранта я отведе нагоре по стълбите до кулата и влязоха при Гуламендис, който се бе задълбочил в книгата. Той вдигна глава, усмихна се и възкликна:

— Това е невероятно! Всеки път, когато чета тази книга, намирам нови неща, които да разпалват учудването ми.

— Ако нямаш нищо против — рече Амиранта, — би ли обяснил на Сандрина защо тази книга е толкова важна.

— Първо, защото е истинска — отвърна елфът. — Дай ми ръката си, Сандрина.

Хвана я, сложи я внимателно върху книгата и тя мигом я дръпна и възкликна:

— Демон! Усещам го!

— Откъде да започна? — попита Гуламендис и се ухили като доволно дете.

— Успя ли да видиш някакъв смисъл в битката, на която сте присъствали на Телесан двамата с брат ти?

— Мисля, че да — отвърна Гуламендис. — Но вероятно ще е по-добре да ви покажа.

Обърна книгата, отвори задната корица и разгъна картата. Беше красиво изрисувана, с илюстрации на демони, и под всяка с дребен шрифт се разказваше за съществата.

Но вниманието на Сандрина бе приковано от самата карта, защото тя изобразяваше диск, разделен на два кръга, външен и вътрешен, като централния кръг на свой ред бе разделен на четири части.

— Външният кръг е мястото, където използваме своята магия — обясни Гуламендис на Сандрина и посочи Амиранта. — Съществата, които призоваваме оттам, са сходни на тези, които си видяла по време на своето пътешествие. Авторът на тази творба ги нарича „по-дребни изчадия адови“.

— По-дребни? — Сандрина поклати невярващо глава. — Срещала съм някои доста едри и зли екземпляри.

Гуламендис кимна в знак на съгласие и продължи:

— Както и ние. Но съм сигурен, че „по-дребни“ не касае силата или магичните им умения. Става въпрос за организация или за липса на организация. Това е царство, където важи принципът „изяж или ще бъдеш изяден“.

Сандрина предпазливо доближи пръст до картата и попита:

— А какво има тук, отвъд рамката?

Гуламендис изглеждаше подразнен от прекъсването, но Амиранта й отговори:

— Петият кръг не е толкова диск, колкото овал. Той е район и съм сигурен, че има свои граници, но какво ли е отвъд тези граници? Може би празно пространство, или някое друго царство, за което не сме чували, а може би това е границата на Четвъртия кръг, или на Шестия. Във всеки случай това е свят, който силно ни интригува, о „търсачко на отговори“. — Последното бе произнесено с приятелски тон, но мрачният поглед, който му хвърли Сандрина, подсказваше, че не е в настроение за закачки.

— Може ли да продължа? — попита елфът.

— Ако обичаш — подкани го Амиранта, преди Сандрина да зададе следващия въпрос.

— Тъкмо във вътрешното царство се крият отговорите на нашите въпроси. — Елфът плъзна пръст по страницата. — Изглежда, че хаосът е неразделна част от демонската природа, но поне във вътрешния кръг — кръга на по-едрите изчадия адови — с течение на времето е възникнала някаква форма на ред. Тези райони, или както ги нарича авторът „кантони“, се управляват от демонски лордове, самопровъзгласили се крале, архиепископи или нещо от тоя род.

— Като Маарг? — попита Сандрина, която бе чула разказа на Пъг за открития изсъхнал труп на сааурския свят Шила.

— Доколкото знам, той е управлявал във външния кръг — отвърна Гуламендис. — Това е място, където всеки демон е сам за себе си, и му се е наложило да си пробива пътя буквално със зъби и нокти до върха. С Амиранта смятаме, че първоначалните ни представи за тамошното общество са били сравнително точни — демоните имат нецентрализирана организация от съюзи и служби. Те или унищожават съперниците си, като поглъщат тяхната мощ, или преминават на служба при тях. По-слабите демони си намират по-силни, на които да служат срещу закрила, а по-силните набират поддръжници, за да могат да се справят със своите съперници. До голяма степен възходът и падението на всеки отделен демон във външния кръг е резултат от предателство, измяна и засада. Винаги съм се питал как е възможно от абсолютния хаос да възникне такова странно подобие на общество? Как са могли да еволюират отвъд животинското състояние, да се сдобият с език, да овладеят магия? И тук — той посочи вътрешния кръг, — тук се крие отговорът. Всеки кантон има свое общество, а изглежда, също армия и водач. Демоните от външния кръг, които по някакъв начин се развиват достатъчно, но нямат нужната сила, за да доминират над останалите, успяват да се доберат до някой от тези кантони и… — Той сви рамене. — Не съм сигурен. Преминават на служба? Стават роби? Получават свобода?

— Опитваме се да прилагаме нравствени норми към една раса, която е толкова различна от нас, колкото никоя друга от познатите ни, включително тролите и таласъмите — каза Амиранта.

— Вярно е — потвърди елфът. — Авторът е нарекъл тези кантони с различни колоритни имена: Сатаниния, Дисонансия, Отчаяние, Миазма, Пропадналите. Няма как да узнаем нещо повече за тях, как ги наричат самите демони и дори дали броят им е точен. Той разказва подробно за опита си от Мидкемия, а накрая добавя и множество препратки. Като оставим настрана красивата оцветка на повествованието, опираме до същината: друг свят заплашва нашия, в сърцевината му гнезди общество или общества, за които не знаем почти нищо. — Той погледна Амиранта и добави без излишна суетност: — И най-вероятно ние двамата сме най-големите експерти по този свят от всеки друг на Мидкемия.

— Като стана дума за „сърцевината“ — рече Сандрина и посочи едно тъмно петно в средата на картата. — Какво е това?

Гуламендис отново сви рамене.

— Може би друг, по-малък свят? Тук пише само „пустота“ и никъде в книгата няма повече уточнения.

На вратата се показа Ларомендис и рече:

— А, тук ли сте? Време е да се събираме долу. Потегляме.