Реймънд Фийст
Пред вратите на мрака (13)

12.
Съюзници

Сандрина препускаше в галоп.

Фарсон и Кеандар също пришпориха уморените си коне по последния склон преди Дърбин.

Откъм пустинята духаше вятър и носеше облаци прах. Сандрина бе задала безмилостен ритъм, макар да си даваше сметка, че когато всичко приключи, трите бойни коня ще стават само за впрегатен добитък и никога вече няма да участват в битка.

Въпреки това тя смяташе, че жертвата е оправдана, също както бе преценила, че загубата на Джалиел е необходима. Всяка нощ се молеше на Богинята за закрила и се надяваше, че Джалиел е извадил късмет и не е мъртъв, а само пленен. Ако Богинята проявеше милост, той и останалите роби щяха да бъдат освободени, когато загадката в Долината на изгубените се разкриеше напълно.

Според всички мерки Дърбин бе най-опасният град по бреговете на Горчиво море. Бе седалище на Имперското кешийско правителство в пустинята Джалпур и като такъв представляваше закона в този край. От време на време Имперският двор в Кеш пращаше нови заповеди и разпоредби, ала силата на оръжието, златото и властта си оставаха единствените значими средства за безопасно пребиваване в града.

Трима изнурени ездачи, пристигащи в галоп, едва ли щяха да предизвикат интереса на градската стража, а всеки друг би им обърнал внимание само ако ги сметнеше за потенциален източник за обогатяване.

Сандрина бе единствената, на която се спираха погледи, защото въпреки тъмните кръгове под очите й и покритите й с прах доспехи лицето й бе все така красиво. Ала оръжието и орнаментите по наметалото подсказваха недвусмислено, че всякакви непристойни предложения ще бъдат посрещнати на нож. В близък бой един Непреклонен рицар щеше да остави много по-сериозни рани, отколкото би получил. Вторият рицар и джуджето също подсказваха с вида си, че е по-добре да не бъдат закачани, и така тримата прекосиха града, без някой да дръзне да ги спре или предизвика.

На пристанището Сандрина тръгна да търси кораби, ала след няколко кратки разговора стана ясно, че сумата, която искат капитаните, надхвърля дори цената на нов кораб. Нито един капитан в Дърбин не би откарал пътници на Острова на чародея, независимо от заплащането.

След кратко отбиване в една кръчма Сандрина се обзаведе със собствен съд — малка лодка, не по-дълга от двайсет стъпки, и ако в морето се случеше лошо време, преобръщането им бе неизбежно. Въпреки това Сандрина призова на помощ всичките си плавателни умения, колкото и да бяха посредствени, отправи молитва към Богинята и напуснаха пристанището.

Сандрина имаше едно предимство — можеше да се ориентира по звездите и не се съмняваше, че ще намери Острова на чародея. Прецени, че през първия ден трябва да плават на североизток и с падането на нощта да сменят курса. Фарсон и Кеандар не разбираха нищо от мореплаване и получиха кратки наставления за това какво трябва да правят. Щеше да им е тясно и неудобно, без възможност за усамотяване, но пък вече бяха привикнали един с друг.

Почти не разговаряха. Никой от тримата не бе мигнал последните две денонощия и бяха изтощени до смърт. Сандрина бе измъкнала от Кеандар малкото, което знаеше. Новата информация, добавена към това, което бе видяла, само я убеди, че се е натъкнала на неща, които за момента не е в състояние да разбере. Нищо от видяното не подлежеше на разумно обяснение и това само я изпълваше с безсилие.

След като потеглиха на път, Сандрина нареди на Фарсон да се опита да поспи. Що се отнасяше до Кеандар, той дори не се нуждаеше от подкана, защото скръсти ръце на гърдите си, отпусна глава и скоро потъна в дълбок сън. Сандрина знаеше, че по някакъв начин трябва да остане будна, докато се зазори, после да събуди Фарсон, да му покаже как да направлява лодката и едва след това да поспи. Основната й грижа бяха бандитите, пиратстващи в тези води. Надяваше се обаче скоро да напуснат крайбрежните води, където рискът от среща с пирати бе най-голям. Трима въоръжени опитни воини в града бяха едно. Но трима души в малка лодка срещу пирати в кораб бяха съвсем друго. Сандрина знаеше, че натъкнат ли се на пирати, много скоро ще се озоват на робското тържище в Дърбин.

Успя да остане будна само благодарение на силната си воля и когато най-сетне слънцето се показа на хоризонта, сръчка Фарсон и му предаде набързо един урок как се управлява лодката. С единично напречно платно и без кливер й бяха нужни само няколко минути, за да демонстрира простичката задача как да се носят пред попътния вятър. Не пропусна да подчертае, че трябва да я събуди и при най-малкото затруднение. Той кимна и Сандрина посочи звездата, която изгряваше пред тях.

— Това ти е главният ориентир. Ако държиш носа право към нея, ще се отдалечим достатъчно на север, а после можем да свием на запад, за да стигнем мястото, където отиваме. След около три часа ще видиш три малки звезди да се издигат приблизително на едно и също място. Те ще образуват триъгълник с върха надолу. Завърти носа на лодката към мястото, откъдето изгряват, докато голямата звезда се озове ето там. — И посочи една точка вляво. — Когато достигне най-високата си точка в небето… — Прозя се неудържимо и премигна уморено. — Ако звездата започне да се снижава… — Излегна се на дъното, затвори очи и продължи: — Тогава насочи лодката между нея и триъгълника, после я обърни право към триъгълника. Ще криволичиш, но в края на краищата ще стигнеш. Събуди ме, когато небето на изток започне да просветлява. Трябва да го погледна, за да преценя колко далече…

И заспа.

 

 

Богинята се смили над тях. Вече три дни се радваха на попътен вятър, а нощем Фарсон не се отклоняваше твърде далече от курса. Кеандар също се оказа полезен, когато пребори вродената си неприязън към плаването, дълбоките води и лодките, която бе тъй характерна за неговите сънародници. И все пак, след като схвана основните принципи на навигацията, дори започна да се забавлява.

Храната им бе на привършване, водата също намаляваше с тревожни темпове, но в един момент зоркото джудже се провикна:

— Виждам суша!

Сандрина даде знак на Фарсон да поеме кормилото, изправи се до мачтата, взря се в далечината и след няколко минути, когато различи неясно петно на хоризонта, каза:

— Това трябва да е Островът на чародея. — Огледа се и видя, че отзад ги приближава буря. — Тъкмо навреме, изглежда. Защото прогнозата не е добра.

Скоро чертицата на хоризонта се превърна в черен масив, от който пък се оформи островът. По времето, когато небето над тях започна да потъмнява, вече различаваха върховете на планината и замъка на източния хребет.

— Има един подходящ бряг на запад от нас — рече Сандрина и Фарсон кимна. — Само не забравяйте, че слизането в плитчините не е приятна работа и сигурно ще се поизмокрим. — Беше ги накарала да свалят броните веднага щом се отдалечиха от Дърбин и не се страхуваше, че могат да се удавят на стотина крачки от брега. — Кеандар, можеш ли да плуваш?

— Като камък — отвърна той. — Къде да се науча според теб?

— Значи ще внимавам да не се преобърнем.

— Ще съм ти премного благодарен, Сандрина — отвърна джуджето.

Тя пое кормилото и нареди на Фарсон:

— Щом ти кажа, се премести отзад.

Насочи лодката към полегатия бряг и щом усети, че вълната отдолу ги повдига, извика на Фарсон:

— Свали платното!

Той изпълни нареждането и в следващия миг една голяма вълна ги понесе към плитчините.

— Назад! — извика тя и всички се преместиха към кърмата, за да не позволят на носа да се зарови в пясъка. — Пригответе се да скочите и да изтеглите лодката. — Изчака още малко. — Скачай!

Скочиха. Водата бе до кръста на Сандрина и Фарсон и почти до шията на Кеандар. Бързо изтеглиха лодката на сушата и Сандрина въздъхна облекчено. Не се бе съмнявала, че Богинята ще бди над тях през целия път, но все пак се беше притеснявала.

— Да слагаме броните — нареди тя.

След малко вече се изкачваха по една тясна пътечка.

Не се виждаше жива душа, но Сандрина не се съмняваше, че по някакъв начин Пъг е осведомен за пристигането им, или ако не е на острова, го знае този, когото е оставил за заместник. Беше изнурена до смърт, но близостта на крайната цел възвърна поне част от силите й.

Щом влязоха в двора на древната крепост, тя зърна познато лице. Беше младият магьосник Джейсън, с когото се беше срещнала при предишното си посещение на острова.

— Сандрина — провикна се той и се усмихна. — Наредено ми е да се погрижа за теб.

— Спътниците ми се нуждаят от храна, чисти дрехи и почивка — отвърна тя и му представи Фарсон и Кеандар. — А аз трябва незабавно да говоря с Пъг.

Джейсън кимна, повика друг млад мъж, който бе застанал при вратата на крепостта, да се погрижи за Кеандар и Фарсон и каза:

— Сигурна ли си, че не би предпочела и ти първо да си починеш? Без да се обиждаш, но изглеждаш като истински парцал.

Тя се усмихна.

— Така се и чувствам, но това няма значение. — Разтърси глава. — Не, първо ще говоря, после ще спя.

— Добре — каза той. — Ела.

И я поведе през двора, където видяха Саманта да бърка голямо врящо гърне. Пълничката жена прегърна Сандрина и я целуна.

Сандрина бе толкова изтощена, че едва намери сили да отвърне на прегръдката й. После попита:

— Брандос тук ли е?

— Да — отвърна Саманта. — И Амиранта също.

— Чудесно — каза Сандрина и Саманта я погледна изненадано и повтори:

— Чудесно?

— Той е много гаден, но тъкмо сега се нуждая от опита му. Трябва да тръгвам. По-късно ще се видим. — Прегърнаха се още веднъж и Сандрина тръгна с Джейсън към кулата.

 

 

Сандрина отвори вратата. Очакваше да види Пъг и може би Магнус и Амиранта, но стаята беше празна.

— Какво значи това?

— Прекрачи през портала — каза Джейсън.

Тя чак сега забеляза лекото потрепване на въздуха, като мараня в горещ ден. Кимна и пристъпи напред.

Изведнъж се озова на съвсем друго място. Пак в стая, но просторна и богато мебелирана, и на подредените в полукръг скамейки седяха двайсетина души. Срещу този полукръг бе поставена маса, зад която седяха Пъг, Магнус и Амиранта.

— Сандрина — рече Пъг и стана, за да я посрещне. — Получихме вест, че наближаваш острова.

Тя кимна и съжали, че не бе приела предложението на Джейсън, защото беше мръсна, миришеше на морска сол и пот, а очевидно се бе озовала на много важна среща. Пъг я покани да седне до Магнус и тя го направи.

— Това е всичко, с което разполагаме засега — каза Пъг на останалите. — Заемете се с поставените ви задачи и бъдете готови. Всеки момент може да бъдете повикани.

Мъжете се надигнаха и неколцина от тях изчезнаха от погледа й за миг. Останалите се подредиха на опашка пред невидимия портал. Накрая Сандрина остана само с Магнус, Пъг и Амиранта.

— Какви вести ни носиш? — попита я Пъг.

— Крийган отпътува за Риланон, очаквайки да бъде избран за Велик майстор на ордена. Прехвърли на мен управлението му в Крондор и ми остави един доклад… — погледна Пъг с подозрение, — който, предполагам, си чел.

— Копие — уточни Пъг.

— Тъй като нямаше никой друг, на когото да поверя разследването, заминах сама.

— И какво откри?

— Много малко отговори. И повече въпроси. Ще ви разкажа всичко подробно, но първо искам да знам дали преди миг не се озовах на среща на Конклава?

Пъг кимна и каза:

— Да. Краят на срещата.

— Не знаех, че сте толкова много.

— Дори сме повече. Но това не бива да се знае дори от нашите приятели. Трябваше да ги повикам тук — каза Пъг и се изправи.

— За да им дадеш нареждания? — попита Сандрина и също се надигна.

— Не точно — отвърна Пъг. — Тези, които видя, са водачи на групи, скрити по целия свят. Да обсъдим положението. Време е да стегнем редиците.

— Да стегнете редиците? — повтори Сандрина. Не беше сигурна дали умората не я кара да чува неща, които не са били произнесени.

— Идва война — обади се Амиранта. — И това ще е най-кървавата и мръсна война, която е виждал светът.

 

 

— Трябва да е някъде наблизо — предположи Гуламендис.

— Откъде знаеш?

— Авторът е отбелязал точното време за път. Зная колко време ще отнеме на човек с кон да стигне дотук.

— Ами ако е бил пеша?

Гуламендис го изгледа с досада.

— Той пише „яздене“. Не видя ли изоставените конюшни в крепостта?

— И?

— Направих необходимите корекции във времето, като взех предвид и промяната на местността, и мисля, че вече сме наблизо. — Той махна с ръка. — Би трябвало да е някъде там.

— Какво по-точно търсим?

— Портал. — Не звучеше толкова уверено, колкото преди малко.

— Нали помниш, че този при крепостта беше невидим? — попита Ларомендис.

Укротителят на демони се замисли за миг, после каза:

— Ти си майстор на невидимото. Знаеш ли как може да се промени това?

— Може би, ако ми е ясно какво търся.

— Портал?

Ларомендис малко се засрами, че не се бе сетил сам да използва уменията си в тази насока.

— Все пак ще е добре да познаваме района поне приблизително.

Гуламендис описа кръг с ръка.

— Ако правилно чета книгата, порталът трябва да е съвсем наблизо. Изглежда, са го построили достатъчно далече от крепостта, та ако се случи нещо ужасно и непредвидено, да могат да евакуират водача и придворните му.

— И къде според теб е най-логично да се намира?

— Някъде близо до стария път, на който сме в момента. — Той посочи един невулканичен хълм наблизо. — Това може да е единственият знак за ориентиране, останал отпреди изригването, и ако е споменатият в книгата… — Огледа се. — Трябва да сме наблизо. Когато разполагаш портала до пътя, ще избереш равно място, на безопасно разстояние… — Пак посочи. — Като онова там.

Ларомендис кимна и се приближи до едно равно място между две скали. Затвори очи, после протегна ръце и ги разпери. След миг каза:

— Не. Нищо.

— Какво пък, да се заемем за работа методично — рече Гуламендис. — Огледа се за друго подходящо място, избра едно и го посочи. Брат му се доближи, за да обследва и него.

Намериха портала след три часа. Не беше невидим. Просто бе съборен от някой от трусовете през годините. Имаше широка основа, подобна на тези, които използваха таределите, и две извити арки. Трябваше да внимават, докато го изправяха, защото нямаше с какво да го поправят, ако го повредят.

— Смяташ ли, че ще успеем да го задействаме? — попита Ларомендис.

— Не зная — отвърна откровено брат му. — Но мога да се опитам. — Прелисти книгата и каза: — Трябва да търсим кухина в основата на портала.

Ларомендис се наведе и зашари с ръка.

— Тук има нещо като капак… — Продължи да опипва и успя да отмести капака. Тихо бръмчене изпълни въздуха. Вътре блещукаше жълтеникав кристал.

— Действа ли още?

— Нямам представа — отвърна Ларомендис. — Ти четеш книгата, нали?

— И двамата сме минавали десетки пъти през портали.

— Така е — съгласи се магьосникът, — но никой от нас не е настройвал портал.

— Аз съм — заяви Укротителят на демони.

— И едва не ни удави и двамата.

Гуламендис коленичи и огледа основата, после двете арки от дърво, които оформяха горната част на портала.

— Усещам енергия, но много слаба.

— А откъде се настройва?

— Оттук, струва ми се — отвърна Гуламендис и посочи едната дървена част.

Ларомендис посегна и каза:

— Има някаква вдлъбнатина… чакай, не е една, повече са. Четири!

— Трябва да има и пета. Опипай.

— Има! — възкликна Ларомендис. — Просто си пъхаш пръстите, така ли? Защо?

— Мисля, че заради палеца.

— Защо? — повтори брат му.

— Защото — отвърна Укротителят на демони — малко демони имат четири пръста и палец, а и повечето са с дълги нокти, което би попречило на пръстите да паснат.

Ларомендис размърда пръсти във вдлъбнатините и каза:

— Не знам как действа това нещо.

— В книгата също не се споменава нищо по, въпроса. Има доста материал за това какво се случва след задействането на портала, но нищо по въпроса как се контролира.

— Няма знаци, нито други устройства, нищо, което да ти показва, че си направил правилния избор. — Ларомендис въздъхна отчаяно.

— Мисли си за мястото, на което искаш да отидеш — неочаквано предложи Гуламендис.

— Да си мисля?

— Ти си магьосник. Представи си мястото на Острова на чародея, на което кацна драконът.

Тъй като нямаше по-добро предложение, Ларомендис затвори очи и се опита да си представи мястото с колкото се може повече подробности. Внезапно по ръката му се стрелна силен енергиен импулс и той рязко я отдръпна.

— Ох!

— Какво стана? — попита Гуламендис.

Нищо — отвърна брат му, докато разтърсваше ръка. — Някакво… внезапно парене. Сякаш съм докоснал нажежено желязо. — Размърда пръсти и продължи: — Не е толкова неприятно, колкото ми се стори в началото. — Затвори очи, опита се да се съсредоточи върху картината от Острова на чародея и след малко каза: — Не. Тук нещо не е наред.

— Какво?

— Ако знаех, щях да съм галасмант, а не магьосник.

Гуламендис се наведе над книгата и запрелиства страниците.

— Може и да е напразно губене на време, но ще проверя дали не съм пропуснал нещо.

Брат му седна до него, доволен, че може да си отдъхне. Все пак напрежението и недостигът на сън оказваха пагубното си влияние. Ларомендис съжали, че не може да седи на нещо по-удобно. Плъзна пръсти по неравната сивкава скала и опипа заострените ръбове. В един като че ли блещукаха парченца кристал. Ларомендис се огледа и забеляза, че на много места лъчите на залязващото слънце се отразяват в подобни щръкнали от скалата кристални образувания. Виждаше обсидианови жилки, плъзнали по една преобърната плоча недалеч от тях. Преди векове водата бе започнала да се просмуква в цепнатините на скалата и в някакъв момент тя се бе пропукала и отдолу се виждаше напречен разрез, истинска естествена схема на геологичната история на този район. Тъкмо минералните залежи бяха привлекли таределите в този окаян край. Той се зачуди дали демоните не са дошли по същата причина, или просто са последвали механично своите врагове.

Имаше толкова много неща, които не разбираха. От всяка гледна точка войната с демоните бе изгубена в часа, в който бе започнала, защото единствените магьосници с познания за демонското войнство бяха членовете на Кръга на светлината. Само неколцината, избегнали изтребването на Кръга преди векове, или такива като него и брат му, бяха успели да съхранят познанията си и да оцелеят, за да се притекат сега на помощ на сънародниците си. Не за пръв път го обзе дълбоко и горчиво негодувание към Регентския събор и неговата политика.

Може би Тандареи бе искрен в намеренията си и най-сетне щеше да бъде осъществен известен напредък, или пък отново предстоеше поредният неприятен обрат. Измъчван от почти непреодолима умора, Ларомендис си даваше сметка, че не е в състояние да измисли нищо и че единствената надежда за спасяването им сега лежи на плещите на брат му.

Опита се да насочи мислите си към това какво трябва да направят, ако Гуламендис съумее да активира портала. Дали в старата крепост не бе имало друг, по-лесен път към дома? Дори и ако се наложеше да минат през Разпределителния свят? И ако все пак стигнеха в Е’бар, дали там не ги очакваше смърт в мига, когато прекрачат портала? За пръв път от години се чувстваше напълно безпомощен.

— Успях — прошепна брат му.

Ларомендис се надигна стреснато.

— Какво?

— Зная защо порталът не работи.

— Защо?

Вместо да отговори, Гуламендис се наведе над прибора и повдигна капака, под който бе поставен кристалът. Извади камъка, после развърза една кесия на пояса си и извади кристала, който бе взел от мъртвия галасмант на Разпределителен свят. Пъхна го в кухината и затвори капака. После погледна Ларомендис и каза:

— Опитай сега.

Ларомендис се надигна, нагласи пръстите си във вдлъбнатините и изведнъж съзнанието му се изпълни с образи. Той затвори очи и произнесе тихо:

— Виждам разни неща.

— Паренето, което почувства одеве — обясни Гуламендис, — има за цел да подскаже на всеки, който се опитва да задейства устройството, че кристалът няма достатъчно енергия, за да може да работи.

Ларомендис извади пръстите си от кухината и се разсмя.

— Ами да! Няма символи, нито знаци, нищо… — Затвори очи и пред мисления му взор отново започнаха да се менят различни картини. — Имам чувството, че летя над световете — прошепна възторжено. — Пустини, планини, океани…

— Помъчи се да го насочиш. Сякаш управляваш кораб в море.

— Ще пробвам. — Ларомендис се постара да спре една от картините и тя наистина замря, сякаш той висеше само на няколко крачки над земята. Видя езеро с дървета около него и тази картина му се стори позната, макар да не можеше да каже от кой свят е. Пожела умът му да се премести в долината близо до обгорените останки на Вила Беата на Острова на чародея, където се бяха намерили с брат му.

В първия миг почувства известно съпротивление, като че ли устройството не желаеше да го премести на място, за което още не е готово, или на такова голямо разстояние, но сетне сякаш някой го дръпна и изведнъж той се понесе сред звездите. Зави му се свят, стомахът му се сви мъчително, но той продължаваше да държи ръката си пъхната в кухината и да не отваря очи. Светът около него се завъртя и после изведнъж му се стори, че пада към него… виждаше голям океан, два огромни къса суша и море, с остров в средата! Насочи се право към острова, на северозапад от брега — и в същия момент пожела да забави падането си.

Страх го беше да отвори очи.

— Мисля, че го открих — каза бавно и тихо.

— Отвори портала, Ларо — отвърна също така тихо и бавно брат му.

Той поиска порталът да се разтвори, като си представяше път между световете, и отново почувства парене в ръката, но не като предишното неприятно предупреждение, а по-скоро като лек полъх.

Отвори очи.

— Успях… — тихо каза Гуламендис.

— Това е невероятно! — ахна Ларомендис. — Тази портал на машина е по-добра от нашата — много пъти по-добра. По-добра дори от тези на хората.

— Тези машини са направени от хората — припомни му брат му.

— Имах предвид хората от Родния свят. От Дома.

— От Дома — повтори Гуламендис, въздъхна и добави: — Да се прибираме у дома.

Прекрачи през портала и Ларомендис го последва.

 

 

Озоваха се в друг свят и за миг бяха объркани от рязката промяна в атмосферното налягане — бяха слезли от високи планини на морското равнище и чувствителните им уши се възпротивиха. Миришеше различно, задушливата миризма на вулканичните изпарения беше изчезнала, заменена от соления вкус на море.

И, разбира се, не на последно място от втренчения поглед на десетината магьосници, насядали в полукръг около тях, с Пъг по средата.

Гуламендис разпери ръце и каза:

— Пъг, ние сме.

Пъг даде знак на магьосниците, че всичко е наред, после се обърна към двамата братя и попита:

— Как го направихте?

— Открихме портал, ъ-ъ, машина на разлома на един друг свят и знаехме, че ако се замислим за Е’бар, ще…

— По-късно ще ни обясниш — прекъсна го Пъг. — Питам как успяхте да отворите портала.

Гуламендис погледна брат си, за да му подскаже, че той трябва да отговори.

— Просто му казах да ни доведе тук.

— И той успя? — попита учудено Пъг.

— Да. Толкова ли е странно?

— Много — отвърна Пъг и сбърчи вежди. — След последната атака поставих бариери на този остров и затова знаех, че идвате. Бяхме предупредени само няколко секунди преди разломът да пробие защитата ми. Открихме източника и се озовахме тук в мига, когато се появихте вие.

— Защитата ви? — попита Ларомендис.

— Не би трябвало да успеете да преодолеете бариерата, освен ако не разполагате с магия с невероятна сила.

Двамата елфи се спогледаха и Ларомендис каза:

— Знам, че този портал, имам предвид разлома, беше по-добър от построените от нашите инженери, но не смятах, че е чак толкова по-добър.

Пъг протегна ръка, сякаш искаше да се пресегне през портала, от който бяха пристъпили, и отново сбърчи вежди.

— Тук няма нищо. Затворил се е веднага след като сте се появили. Откъде пристигате?

Гуламендис описа накратко скитанията им и добави:

— Ако успеем да се справим с демоните и да се върнем на Разпределителен свят, мога да ви прехвърля в Кан-дукар на света Телесан и оттам да намеря отново портала.

— Това ще трябва да почака, но съм готов да приема предложението ти. Тази машина обяснява защо в последно време се случиха много неща, които не би трябвало да се случват, най-вече атаката срещу острова, при която бяха преодолени нашите защити.

— Може ли да поседнем някъде? — попита Гуламендис. — И двамата сме доста изморени.

— Да — отвърна Пъг. — Простете ми. — Обърна се към другите магьосници: — Ще се срещнем в крепостта. — После сложи ръце на раменете на двамата елфи и в миг тримата се озоваха в кабинета на Пъг в кулата.

— Невероятна магия, Пъг — каза Ларомендис. — Впечатлен съм.

Пъг се усмихна.

— И ти не си по-слаб в уменията си. Държа две стаи на две различни места и всеки, който прекрачи прага, без да знае как да контролира вратите, се озовава тук. Моят кабинет, този, в който работя, се намира на друго място.

— А тази гледка? — Ларомендис гледаше през прозореца.

— Още една илюзия, отражение на това, което ще видиш, ако погледнеш от кулата.

— Още веднъж почитания. — Елфът се огледа. — А другата стая — тази, в която ще се озовеш, ако не знаеш какво правиш?

— Друг път ще го обсъждаме. Заповядайте, седнете.

Двамата изтощени елфи седнаха и Пъг продължи:

— По вида ви мога да определя, че напоследък сте преживели доста трудности. Предполагам, че жадувате, за гореща баня и легло преди дългия разговор, затова ще се постарая да съм кратък, а утре ще продължим по-обстойно.

— Това би било чудесно, Пъг — рече Гуламендис. — Но нямам търпение да съобщя за две неща. Първо, мисля, че се натъкнахме на нещо, което досега никой не е виждал. На един изоставен свят на име Телесан открихме древна човешка крепост, но демоните са я завладели и държат там затворници.

Пъг помълча, после кимна и каза:

— Ясно.

— Не зная доколко ти е ясно — рече Укротителят на демони. — Защото демоните не вземат пленници. Те изяждат всичко, което могат, и продължават напред. А тези сякаш са се променили до неузнаваемост.

— Това не беше ли заключението, до което стигнахте с Амиранта, след като вашите опитомени демони ви предадоха на Дахун и Беласко?

— Да, има нещо такова — призна Гуламендис, — само че ставаше дума за това как се е променило поведението им. Смятахме, че просто заприличват все повече на нас.

Пъг кимна отново. Тъмните му очи оглеждаха известно време двамата елфи, после той каза:

— Каза две важни неща?

— Изглежда, че те воюват помежду си. — И елфът описа атаката на едната армия на демони срещу другата, илюзията на Маарг и изненадващата организация на операцията.

След като Гуламендис приключи, се намеси брат му:

— Точно преди да изоставим Андкардия забелязахме, че някои демони на бойното поле не се хвърлят безогледно върху отбранителните ни линии, а дават заповеди на другите демони, организират ги и ги пращат към възлови места. Тогава това не ми направи особено впечатление, защото не ми влизаше в работата и бях твърде зает да си спасявам кожата… Но това, на което станахме свидетели на Телесан, надхвърля всякакви представи. Там имаше добре организирани в подразделения демони, лагеруващи така, както лагеруват човешки и елфски армии, с офицери, застави и дори щабна шатра, атакуващите пък се спускаха по хълма в строй и координирани от невидим наблюдател, тъй като демоните, които в началото сметнахме за техни командири, се оказаха само илюзия.

Пъг помълча, после каза:

— Имаме да обсъждаме доста неща. Но могат да почакат, докато си починете.

Гуламендис му подаде книгата, която носеше, и отвърна:

— Тази книга сигурно ще ти се стори доста интересна. Опитах да я прочета, но ще призная, че не разбрах и половината от написаното.

— Кой е авторът?

— Някой си Макрас. Събрал е в кулата си множество книги и свитъци, а освен това е водил и дневник. Открих тази книга на писалището му и благодарение на някои от нещата, описани вътре, успяхме да се доберем дотук.

— Благодаря — каза Пъг. — Сега слезте долу и се нахранете. Саманта, жената на Брандос, готви много хубаво. След това Джейсън ще ви настани да си починете. Нахранете се и си отдъхнете, а утре ще продължим разговора.

Двамата елфи излязоха и Пъг се взря в книгата, която му бе оставил Укротителят на демони. Нямаше нужда дори да я разтваря, за да види кой е авторът. Беше познал символа върху подвързията. Но за да е сигурен, я отвори и видя същия знак на първата страница.

— Макрос — каза тихо.

От устните му се откъсна въздишка. Дали Макрос бе пребивавал на онзи свят като съветник на някой тамошен управник, или просто това бе поредната фалшива следа, която му бе оставил Богът на измамниците?

— Калкин! — извика Пъг. — Това твое дело ли е?

Отговори му мълчание.