Реймънд Фийст
Пред вратите на мрака (19)

18.
Атака

Пъг довърши поредното заклинание.

Демони с всякакви форми и размери бяха отхвърлени назад и Пъг извика:

— Става нещо лошо.

— Какво? — викна на свой ред Гуламендис над глъчката.

— Не съм сигурен, но усещам нещо странно.

Ларомендис бе толкова изтощен, че едва се държеше на крака. Допреди малко бе поддържал една от най-големите илюзии, които бе успявал да създаде. Беше използвал заклинания, прегради и зловещи създания, за да удържа демоните достатъчно, та Пъг да успее да ги обстрелва с мощни потоци от енергия.

Един глас отзад попита:

— Имате ли нужда от помощ?

Пъг се обърна и на лицето му се изписа облекчение. Зад гърба му бе застанал Магнус.

— Ще имаш ли сили?

Магнус кимна.

— Използваха срещу мен и Сандрина удържаща магията мрежа, но въздействието й вече отслабва. — Той присви очи и добави: — Освен това съм доста ядосан.

Магнус застана между Гуламендис и Пъг, протегна ръце и изстреля взрив от алена енергия, който се понесе като вдигната от буря вълна. Десетки демони, различни по размери и вид, полетяха назад. Тези най-отзад изпопадаха обратно в ямата, откъдето бе бликнал стълбът от зеленикава енергия.

Викове зад демоните ги накараха да се обърнат към новата заплаха, която ги приближаваше. Озарени от изумруденото сияние, което хвърляше енергийният стълб, към тях се носеха ролдемските морски пехотинци и броните им хвърляха зловещи отблясъци. Обучени да се бият на суша и море, те бяха най-опитните войници в цялото Кралство. Атаката бе предвождана от мъж, чиято момчешка усмивка сега бе изчезнала. Джоми Килару, сега рицар от Кралския ролдемски двор и капитан на Специалните служби на краля, крещеше с вдигнат високо меч, който миг по-късно стовари върху главата на изправилия се на пътя му демон.

Пъг въздъхна облекчено.

— Триста ролдемски морски пехотинци ще ги задържат достатъчно, докато останалите се прехвърлят тук, което ще стане за броени минути.

Сякаш за да подкрепи думите му, отекнаха нови викове, възвестяващи появата на Тад, друг от осиновените внуци на Пъг, който водеше отряд отбрани воини от армията на крондорския принц. Заповедите им бяха съвсем прости: да изтребват всички демони наред.

Пъг се обърна към Магнус:

— Пази си силите. Може скоро да ни потрябват. Как са Сандрина и Каспар?

— Живи са — отвърна Магнус. — Беласко е в безсъзнание и се бори с някакъв демон, който се опитва да завладее тялото му. — Вдигна ръка, преди баща му да успее да зададе въпрос. — Сигурен съм, че Амиранта ще ти обясни всичко това по-късно, но за момента е достатъчно да знаеш, че ако Беласко изгуби тази битка, към нашия свят ще си пробие път някакво зло създание на име Дахун.

— Дахун! — повтори Гуламендис. — Той е един от кралете в демонското царство и ако успее да се прехвърли тук, ще е нужна силата на всички ни, за да го удържим. — Поклати неуверено глава. — Не зная дали двамата с Амиранта ще успеем да го прогоним обратно в Петия кръг.

— До няколко минути ще разполагаме с още няколко магьосници — заяви Пъг.

— Е, това би трябвало да стигне — отвърна изтощеният Ларомендис.

— Да — съгласи се брат му. — Ако успеете да го изтощите, ние с Амиранта ще можем да го върнем там, откъдето е дошъл.

— Нямаме друг избор — отсече Пъг. После погледна Магнус. — Защо не повикаме при нас Амиранта и Сандрина?

— Те се опитват да разберат какво е намислил Беласко.

— Нали каза, че е в безсъзнание?

— Татко, малко е трудно за обяснение, не съм сигурен дали самият аз разбирам, но изглежда, че Беласко е само временно убежище на този Дахун и ако го убием, демонът ще е свободен в нашия свят. Беласко засега го удържа, но с цената на собствената си свобода.

Гуламендис възкликна:

— В името на предците, трябва веднага да сляза долу! — И напусна битката, докато нови и нови войници пристигаха, за да се сражават с демоните.

— Май краят ще е скоро — рече Пъг, щом отряд кешийски воини псета и още една група войници от Мубоя заеха позиции за атака.

В този момент от гърлото на ямата се надигна зловещ тътнеж и над зейналата й паст се появи ято прилепи, следвани от нови пълчища чудовища, които се прекатерваха през ръба и се хвърляха право в кипящата битка.

— Може и да не е — подметна Магнус и прати огромно огнено кълбо право в средата на ятото, кръжащо над човешката армия.

 

 

Гуламендис завари Амиранта и Каспар изправени над проснатото тяло на Беласко. В помещението ехтеше мощен глас:

— Моите верни служители скоро ще са тук! Те ще убият проклетия магьосник, който ме удържа, и тогава аз ще съм свободен, а вашата смърт ще е вечна и мъчителна! Освободете ме незабавно и ще ви възнаградя, но знайте, че търпението ми доближава предела си!

Джим Трепалото — стоеше с кинжал в ръка, готов да сложи край на живота на Беласко, ако се наложи — погледна питащо Амиранта.

Чародеят поклати глава и извърна очи към Укротителя на демони.

— Да си чувал за нещо подобно?

— Никога не бях чувал демон да използва думата „търпение“, особено някой, който е удържан в тялото на простосмъртен.

Сандрина, която най-сетне се бе възстановила, също се намеси:

— Имала съм си работа с демони, но те всичките се опитваха единствено да ми прегризат гръкляна и никой от тях не ми е предлагал никаква сделка.

— За мен всичко това също е ново — рече чародеят. — А брат ми, типично за инатливия му характер, отказва да ми помогне.

— Не си ми дал причина да го правя, скъпи братко — чу се гласът на Беласко.

— Дай ми причина да ти дам причина, Беласко.

— За да мога да изляза победител от ситуацията, първо трябва да се отърва от демона, завладял душата ми, а единственият начин да го направя, е като загина. Ако умра обаче Дахун скоро ще се озове във вашия свят.

— Скоро? — попита Гуламендис.

— Може би вече е в него — разсмя се Беласко. — Ако ме бяхте убили преди час или дори петнайсет минути, той щеше да бъде запокитен обратно в Петия кръг, но сега…? Може би вече е твърде късно.

— Бих могъл да те убия, за да узная истината — каза Амиранта и също извади кинжала си.

— Но ако ме убиеш и той се появи, какво ще правиш?

— Може би силите ни ще стигнат да го прокудим.

— Ах, може би! Ами ако не стигнат?

— Каква е истината? — попита ядосано Амиранта.

— Ако брат ти не ни я казва — намеси се Гуламендис, — бих могъл да се опитам да я изтръгна от демона в него.

— Нима разполагаш със заклинание, което да го принуди да казва истината?

— Мисля, че да — отвърна Гуламендис и притвори уморено очи. — Ще опитам.

Минутите се точеха мъчително. От време на време тишината бе нарушавана от далечния грохот на битката.

— Мисля, че не ви трябвам повече, нали? — попита Каспар.

Амиранта кимна към кинжала, който бе опрял в гърлото на брат си, и каза:

— Всъщност не.

Добре — рече Каспар и се обърна да си върви. — Понеже ако се съди по глъчката отвън, един генерал изобщо няма да им е излишен. — Погледна Джим и добави: — Ти остани тук. Амиранта може да се поколебае, но не се съмнявам, че ако се наложи, ще прережеш гърлото на Беласко.

Джим кимна.

Амиранта не можа да сдържи усмивката си. За месеците, откакто се бе запознал с Каспар, бе започнал да се привързва към него. Като се имаше предвид предишната репутация на херцога, той бе донякъде изненадан, че един бивш враг на Конклава и приятел на безумния му брат Сиди може да се окаже толкова приятен спътник в тези нови премеждия, но пък от друга страна, знаеше на какво е способен Сиди и предполагаше, че до голяма степен зловещият образ на Каспар е бил дело на самия Сиди. Джим също се бе оказал човек, когото чародеят бе започнал да харесва, въпреки че понякога се държеше с него хладно, дори сурово.

— Приключих — заяви Гуламендис и продължи високо: — Сега си обвързан с истината. Каква е причината да се опитваш да обладаеш това тяло?

Това беше въпрос, който измъчваше и тримата специалисти по демони. Могъщи същества като Дахун рядко прибягваха до обсебване. Беше в разрез с природата им — защо да заменят едно силно тяло с по-слабо и уязвимо? Едно от възможните обяснения бе, че търсят прикритие, но подобно нещо едва ли бе необходимо, когато назряваше конфликт с подобни мащаби.

Ала отговорът бе мълчание.

— Заклинанието ти май подейства, магьоснико — изкиска се Беласко.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джим.

— Гуламендис обвърза демона с истината, но не го принуди да отговаря. Мълчанието му подсказва, че тъй като не може да излъже, предпочита да не отговаря.

Гуламендис погледна Амиранта, Джим и Сандрина. И тримата поклатиха глави.

— И какво ще правим сега? — попита Сандрина.

— Ще трябва да сключим сделка с брат ми — рече Амиранта.

— И какво предлагате? — попита Беласко.

— Джим може да ти пререже гърлото, а после ние ще имаме грижата за демона — когато се появи тук — заяви Сандрина и тонът й подсказваше, че смята тази възможност за съвсем реална.

Амиранта вдигна ръка и каза:

— В краен случай. — После заговори на брат си: — А не можем ли още сега да прогоним демона обратно в Петия кръг?

— Екзорсизъм? — попита Беласко скептично. — Шегуваш се.

— Сандрина е майка-епископ от ордена Щит на слабите — заяви чародеят.

— Повече я харесвах, когато искаше да смаже главата ми с боздугана — подхвърли Беласко. — Това щеше да е бърза и лесна смърт. Смъртта от екзорсизъм е бавна и мъчителна.

Сандрина и двамата Укротители се спогледаха. Знаеха, че Беласко е прав — колкото по-могъщ бе прогонваният от обладаното тяло демон, толкова по-мъчителен бе този процес за притежателя му. Никой в цялата история на който и да било храм не бе успявал да прогони демонски крал или принц.

— Ти избираш, братко — каза Амиранта. — Бърза смърт, а после ние ще се справим с демона, или може да се опитаме да те спасим, след което най-вероятно ще сме принудени да те убием.

— Познаваш ме добре, братко. — И след продължително мълчание попита: — Обещаваш ли, че ако изляза жив от това изпитание, ще ми дадеш един ден преднина, за да намеря безопасно убежище?

— След всичко, което направи? — попита Сандрина.

— Това е сделката — рече Беласко.

— Аз гласувам за бърза смърт — заяви Сандрина.

— Мисля, че трябва да опитаме с екзорсизъм — възрази Гуламендис.

Джим повдигна рамене.

— Наистина не зная кое е най-доброто.

— Значи оставаш ти, братко — каза Беласко.

— Само че ще трябва да ме убедиш да проявя към теб снизхождение — отвърна Амиранта. — Защото от близо сто години се опитваш да ме убиеш.

— Е, наречи го лоша привичка. Може да съм се сърдил на теб иди на Сиди… но не смятам, че е било сериозно.

Амиранта затвори за миг очи, отвори ги и каза:

— Мисля, че макар да не си толкова луд, колкото брат ни, не ти е останал и много здрав разсъдък. Нека сме наясно: лично аз предпочитам да приключим всичко това колкото се може по-бързо, което означава да ти прережем гърлото, освен ако не успееш да ме убедиш, че трябва да рискуваме и да те оставим жив — и да се справим по някакъв начин с един могъщ демон.

След дълго мълчание Беласко каза:

— Добре, ще ти кажа истината.

Амиранта се разсмя.

— Това ще е доста необичайно.

— Кълна се в кръвта на старицата от луните, в кошмарите на всяко селско чедо и в костите на най-злия човек, погребан в скрит гроб — рече Беласко.

Амиранта мълчеше. После погледна Сандрина и Гуламендис и каза тихо:

— Когато бяхме деца и трябваше да сключим примирие… използвахме точно тези думи… — Поклати глава. — Ако някога е имало нещо свято за нас, това са те. Дори Сиди нито веднъж не посмя да наруши тази клетва.

— Това е най-доброто, което мога да направя, братко — каза Беласко.

Амиранта мълчеше. Накрая кимна и отсече:

— Добре. Започвай.

 

 

Пъг видя, че демоните срещу тях им обръщат гръб, за да атакуват морските пехотинци на Джоми. В този момент дотича Каспар и попита:

— Каква е обстановката?

— Пълен хаос — извика Магнус. — Нашите подкрепления пристигнаха, обаче от ямата наизлязоха още демони! Това е демонски портал! Това е демонски портал!

— Трябва да го затворим! — заяви Каспар.

— Проблемът — каза Пъг — е, че може да отнеме известно време.

Каспар погледна бушуващата битка, а Магнус изпрати поредния сноп от енергия срещу един демон, който се носеше право към тях.

— Продължавай да ги удържаш — каза Каспар, — поне докато се огледам. — После потупа Ларомендис по рамото: — Ще ми помогнеш ли да се покатеря на покрива?

— Разбира се — отвърна елфът.

Излязоха пред вратата, Ларомендис направи стреме с ръце, Каспар стъпи в него и високият елф го изстреля с едно рязко движение право към покрива.

Магнус се подаде навън и повали един прилеп, който бе решил, че Каспар ще е лесна мишена, и генералът извика:

— Благодаря!

Огледа се, забеляза, че активността около ямата намалява, наведе се надолу и викна:

— Мисля, че силите им са на изчерпване!

Огледа пак бойното поле и съжали, че не бе предвидил възможността нещата да се развият по този начин. Беше предположил, че един светкавичен и мощен удар ще е достатъчен да се разправят с демоните и поддръжниците им.

Не беше очаквал обаче, че демоните ще са въоръжени, организирани и ще получават подкрепления. И все пак мидкемийците постепенно надделяваха над оредяващите чудовища. Което беше добре, тъй като за да се повали един едър демон бяха необходими трима до четирима воини.

Очите му сълзяха от миризмата на демонска кръв. Изведнъж от небето се стрелна поредният прилеп и този път едва не му откъсна главата. Магнус обаче успя да свали и него.

Каспар седна на стрехата, скочи долу и изпъшка.

— Ох, остарявам.

Битката постепенно се изместваше покрай стената. След малко дойдоха Пъг и останалите и Каспар каза:

— Ако не настъпи някоя неочаквана промяна, засега инициативата е на наша страна. Трябва да намеря командирите и да се опитам да координирам действията им.

И тръгна да ги търси, а Пъг се обърна към Ларомендис.

— Защо не слезеш да видиш какво правят долу брат ти и Амиранта?

 

 

— В момента бушува нова война — говореше Беласко. — Всъщност тя бушува от векове. Петимата демонски крале се сражават за надмощие, откакто свят светува, но тази нова война е нещо различно.

— С какво е различна? — попита Амиранта.

Помещението се изпълни от тихия смях на Беласко и на демона. Смехът на чудовището бе изпълнен с омраза, но в този на Беласко се долавяше само забавление.

— Наистина не зная — отвърна магьосникът. — Лъжите, скъпи ми братко, са неразделна част както от моята природа, така и от природата на демоните. Когато започнах да се занимавам с призоваване, едничката ми цел бе да си съпернича с теб. Знаеш ли, че веднъж се опитах да убия Сиди, като създадох нежив?

— Не — отвърна Амиранта.

— Не беше добре заченат, тогава все още се учех. Сиди успя да се справи бързо с чудовището, а аз прекарах една година скрит в една ужасно студена пещера в Северните земи, обкръжен от полярни мечки, снежни леопарди и тъмни елфи. Сигурно си мислиш, че си взех поука от този урок, но не беше така. Отказах се да викам демони, които после да пращам срещу теб, защото знаех, че ще можеш лесно да ги прогониш обратно. Вместо това реших да се опитам да променя някое от заклинанията ти така, че да призовеш нещо, което не си очаквал. Тази идея ми се стори много хитра.

— И почти се получи — отбеляза Амиранта.

— Почти?

— Имах до себе си помощник. Иначе щях да загина.

— Е, това не го бях предвидил. — Помълча и продължи: — За да се науча как да го правя, започнах да изучавам демоничната наука, която, предполагам, ти е добре позната. Успях да се натъкна на някои необичайни находки — свитък тук, книга там, и от тях разбрах, че има много повече неща за демонското царство от това, което сме предполагали. Не мога да кажа, че се занимавах с научно изследване. Просто търсех хитър начин да убия братята си.

Гуламендис погледна Беласко, после Амиранта и само поклати глава. Сандрина не сваляше втренчен поглед от лицето на Амиранта.

— Та за войната на демоните — подсказа Амиранта на брат си.

— Има нещо, което ги подтиква. Нещо, което се е появило в техния свят и се опитва да вземе надмощие — продължи Беласко. — Милиони демони загинаха в тази война, а трима от кралете се обединиха, за да се изправят срещу нашествениците.

— Кои са те? — попита Амиранта.

— Не зная — отвърна Беласко. — Имам само смътна представа като за „тях“, или „нашествениците“. В един момент дочух, че идвали „от мрака“… И че ордата им е разрушила реда, доколкото го има, в Петия кръг. От двамата крале, които отказаха да се включат в съюза, единият зае изчаквателна позиция и това е моят приятел Дахун.

В отговор се чу ръмжене, но не и членоразделна реч.

— Другият беше Маарг. Някакъв глупак на една планета в този свят отворил портал към царството на Маарг и той пратил ордите си насам. Последвала свирепа битка, но в края на краищата демоните се озовали на друг свят без възможност да се върнат обратно.

— Шила — каза Сандрина. — Пъг разказваше за този свят и за битката на демоните със сааурите.

— Но Дахун бе този, който пръв осъзна възможностите на нашия свят — продължи Беласко. — Демоните разполагат със свои магьосници и преди Маарг да опустоши Шила, Дахун пратил агенти и шпиони в този свят, за да отмъкнат каквото могат от библиотеките. Те се върнали с всичко, което успели да отнесат, а после близо половин век изучавали заграбеното. Междувременно, за да укрепи позицията си, Дахун анексирал царството на Маарг, а самия него успял да впримчи в капан на един свят, където той евентуално щял да издъхне от глад, след като погълне всичко, което намери там. После се съюзил с другите трима крале и пратил армия срещу нашествениците, но за целта отделил воините, които получил от царството на Маарг, а своите задържал. Накрая започнал да се готви за напускането на Петия кръг.

— И дошъл тук? — попита Гуламендис в мига, в който брат му влезе при тях.

— Битката върви в наша полза — каза Ларомендис и брат му кимна, но вдигна ръка в знак да не казва нищо повече.

— Да — отвърна Беласко. — В сравнение с Петия кръг нашият свят е доста немощен, но Дахун е много по-интелигентен от останалите демонски господари. Знаел е, че ще се наложат някои промени, преди да дойде тук. Братко, ти вероятно си сред най-големите специалисти по демони в нашия свят. Знаеш, че ако бъде оставен без контрол, демонът ще продължи да се тъпче, докато изяде всичко, до което се добере. Дахун е успял да създаде такъв контрол. Изградил е йерархия, простираща се далеч отвъд вече съществуващата в демонското царство, такава, която разчита не само на сила и съюзи, но и на лоялност. Успял е да си осигури предатели, да прати шпиони в другите царства и да предизвика недоверие и междуособици сред съседите си. А после създал илюзията, че Маарг се е завърнал, изиграл собственото си поражение от ръцете на демонския крал и позволил на останалите управници да повярват в това, в което им се иска да повярват. После раздухал войната между демоните до ново, още по-високо ниво, насъсквайки съюзниците едни срещу други, както и срещу расите на простосмъртните, с които се запознал на нашия свят. Накратко, подготвил всичко, за да се появи тук и да поеме нещата в свои ръце.

— Но ние по някакъв начин сме успели да осуетим плановете му — подхвърли Амиранта.

— Дори повече, отколкото си даваш сметка — потвърди Беласко. — В началото гледах на заниманията си като на забава, нещо, с което да се развличам и от което да извлека полза, но когато разкрих плановете на Дахун, осъзнах, че е твърде късно.

— Попаднал си в неговата клопка — отбеляза Гуламендис.

— О, чувам ново гласче — обади се Беласко. — Да Демоните са същества, с които не можеш да разговаряш, нито да преговаряш, нито да ги молиш за пощада. Дори и да постигнеш някакво кратко съглашение с тях, прибягвайки до сила, накрая пак ще те предадат. Амиранта, нямаш представа какво мислят за теб демоните, които призоваваш. Но преди да се обиждаш, искам да знаеш, че те се отнасят така към всички хора. За тях ние сме добитък. Храна. Осигуряваме им неща, които искат, нищо повече. Служат ни само докато ги получат и накрая пак излиза, че правят каквото те искат.

— А Дахун иска да живее в нашия свят, така ли?

— Иска да го управлява. Пратил е всички демони, които са му подчинени, срещу елфите на повече от десет свята. И идва тук, защото…

— Не! — изрева Дахун. — Не бива да говориш за това!

Настъпи тишина.

— Беласко? — попита Амиранта.

Отново тишина.

Гуламендис погледна Сандрина и Амиранта.

— Какво ще правим сега?

— Нямам представя — отвърна чародеят.