Реймънд Фийст
Пред вратите на мрака (5)

4.
Магия на смъртта

Пъг вдигна ръка.

Двамата облечени в черни брони стражници при вратите на древния замък се стреснаха, когато във въздуха пред тях изникнаха трима мъже.

— Идваме да се срещнем с върховния жрец — заяви Пъг.

Амиранта погледна обсипаното с ярки звезди небе и попита:

— Някъде на изток сме, нали?

— В Риланон — рече Джим. — Това е храмът на Лимс-Крагма.

— Съвсем обяснимо — промърмори Амиранта.

На цялата планета Мидкемия никой не знаеше повече за смъртта и мъртвите от върховния жрец на Богинята на смъртта.

Двамата стражи изглеждаха обезпокоени от внезапната поява на тримата мъже, но от тях се искаше да охраняват портала само в случай на открита атака. Обикновено заниманията им се свеждаха до това да подканят пристигащите да отправят молитви към наскоро преселилите се в света на мъртвите. След още няколко секунди объркване единият махна на Пъг, че той и спътниците му могат да влязат.

Прекосиха просторното преддверие, украсено с фрески на Богинята на смъртта. Рисунки изобразяваха последния съдник на всеки простосмъртен като топло, добронамерено същество, което ги посреща с разтворени обятия в просторната зала на главната катедрала. От двете страни бяха поставени скамейки за молещите се и благоверните, а на стената отзад върху рафтове мъждукаха стотици свещи — пламъчето на всяка трябваше да осветява пътя на скъпия покойник към приемната на Лимс-Крагма.

Пъг спря за миг да погледне статуята на богинята в центъра на катедралата — беше висока дванайсет стъпки и бе протегнала ръка в приветствен жест, а в другата държеше сребърна мрежа. Символизмът бе повече от очевиден: никой не може да избяга от мрежата, но всички се приемат еднакво. Що се отнася до Пъг, той намираше внушението за иронично, може би защото досега бе проявил завидни умения да избягва срещата си с богинята, макар че сключената с нея сделка вече започваше да оказва своето влияние върху ума и сърцето му.

Трима свещеници се молеха пред статуята. Единият се обърна и се надигна.

— Пъг? Какво те води насам?

— Трябва да говоря с върховния жрец Марлуки — отвърна Пъг. — Въпросът е спешен.

— Че кога не е? — попита сухо свещеникът. — Но съм сигурен, че Светият отец ще се съгласи с теб. Последвайте ме.

Поведе ги покрай статуята до една малка вратичка, отвори я, покани ги да влязат и ги последва, като затвори вратата.

Преведе ги по дълъг коридор до голямо помещение без никаква украса. Единственото обзавеждане бяха няколко стола и проста дървена маса.

— Ще уведомя върховния жрец, че сте тук.

В този момент отсрещната врата се отвори и в помещението пристъпи възрастен човек с черна роба.

— Той вече знае — каза влезлият. — Можеш да ни оставиш сами.

Беше висок и слаб, почти мършав, с рядка побеляла коса, но в черните му очи блещукаше проницателност и на устните му трептеше усмивка.

Щом младият прелат излезе, мъжът подаде ръка на Пъг и се здрависа.

— Сякаш би могъл да се появиш в моя храм, без да разбера. — Сетне добави: — А, Джим Трепалото! Или може би днес си барон Джеймс?

Джим също му подаде ръка.

— Днес съм Джим.

— А кой е този? — Старецът кимна към третия от новодошлите.

— Амиранта, чародей от Сатумбрия — представи го Пъг.

Върховният жрец повдигна вежди.

— Чародей! — Седна веднага щом останалите се настаниха. — Поръчах да донесат вино и храна, ако сте гладни.

Джим кимна в знак на одобрение.

Без да сваля очи от Амиранта, върховният жрец продължи:

— Ще продължим сериозния разговор, след като прислужникът си тръгне. А дотогава нека се опознаем по-добре. Смятах, че Сатумбрия е била унищожена.

— Всички, освен мен — рече с привидно безразличие Амиранта. — Е, народът ни и без това не бе многоброен. Няколко селца, разпръснати из северните степи на Новиндус. Армията на Изумрудената кралица сложи край на нашето съществуване.

— Да… — въздъхна върховният жрец и в този момент се появи слугата. Всички замълчаха, докато им поднасяше храна и вино, а когато излезе, върховният жрец погледна Пъг и рече:

— Годините се търкалят една след друга, а ти си все същият. — Обърна се към Амиранта: — Когато за пръв път се срещнах с нашия общ приятел, бях млад свещеник, току-що ръкоположен, и служех в храма в Крондор. Докато пребивавах тук, Пъг имаше няколко срещи с върховната жрица. — Сведе натъжено глава. — Чудесна жена, наистина, особено след като я опознаеш по-добре. Тя бе мой духовен наставник. Заради нея сега нося бремето на тази служба. — Отново погледна Амиранта. — Предполагам, че ще си е все същият, когато дойде и моят час да се изправя пред Богинята.

Амиранта само кимна любезно в отговор на коментарите му.

После маниерите на стария свещеник рязко се промениха.

— Стига спомени. Какво ви води тук в този късен час?

— Аз самият не съм съвсем сигурен — отвърна Пъг. — Амиранта, Джим?

Чародеят се обърна към Джим.

— Ти започни.

Джим току-що си бе натъпкал устата с хляб и сирене и се наложи да преглътне по-бързо с глътка вино.

— Ами добре… — И разказа подробно за преживяванията си в Джалпур, като описваше сцената на клането и саможертвите колкото се може по-реалистично.

Никой не се обади, докато разказът не приключи. После Пъг каза:

— Това е ужасно, наистина. — Погледна Амиранта. — Ти поиска да намерим специалист по смъртта. Сега, какво те безпокои, освен, разбира се, всички тези ужасяващи подробности? Какво пропускаме?

Амиранта се готвеше за този въпрос още откакто Джим бе започнал разказа си.

— Някак нещата в историята на Джим не ми се връзват. Ще обясня, но първо искам да попитам светия отец доколко е запознат с науката за демоните?

— Не много, боя се — отвърна старецът. — Тук се грижим предимно да подготвим благоверните за неизбежното им пътуване към Богинята. Целта ни на този свят е да помогнем на краткоживеещите човеци да осъзнаят, че животът е само част от едно много по-продължително и всеобхватно пътешествие, да ги убедим, че ако водят праведно и почтено съществуване, нашата господарка ще им помогне да изминат правилния път към абсолютното просветление. Допреди това познанията ни са оскъдни и разпокъсани и това, което знаем, сме научили от други, също толкова невежи като нас. — Той се усмихна. — Освен това ми бе наредено да работя заедно с Пъг.

— Наредено? — попита изненадано Амиранта. — Кой ви нареди?

— Богинята, естествено — отвърна старият свещеник. — Рядко се случва да те посети, но не е изключение. Обикновено това са откровения за правоверните и на тях стават свидетели мнозина, но в този случай ми бе наредено да помогна на Пъг с всичко, с каквото мога, и да си държа устата затворена. — Той се разсмя. — Аз може би съм единственият свещеник в цялата история, който е бил навестяван лично и дори не може да се похвали с това.

— В такъв случай, за да разберете това, което трябва да ви съобщя, първо ще ви разкажа една история, която вече споделих с Пъг и Джим.

И Амиранта започна разказа за детството си: описа живота си в пограничния район на Сатумбрия и как майка му е била вещица с големи умения.

— Освен това тя бе много красива. Роди три деца от трима бащи, никой от които не ни призна официално.

Продължи с разказ за братята си и обясни как най-големият, Сиди, убил майка им за удоволствие. Обрисува втория си брат Беласко като човек, обсебен от желанието да надмине братята си във всичко, изпълнен с гняв дори само при мисълта, че някой може да е по-добър от него, и накрая сподели, че от близо петдесет години по неизвестни причини той се опитва да го убие.

— Не мога дори да си представя каква може да е причината, разпалила в Беласко желанието да търси смъртта ми, но това едва ли има значение. — Амиранта спря, за да накваси пресъхналите си устни с глътка вино.

— Интересно семейство — отбеляза върховният жрец. — Но не виждам как всичко това може да е свързано с доклада на Джим.

— Вече съм близо, свети отче — отвърна Амиранта. — Разказах историята си, за да разберете напълно какво според мен стои зад всички тези на пръв поглед безсмислени убийства в Джалпур. Моят най-голям брат Сиди, когото може би сте познавали и под името Лесо Варен, беше луд още от дете и с времето само обезумяваше все повече. По времето, когато уби майка ми, се бе превърнал в лишено от капчица угризения чудовище, прекъснало всякаква връзка с човешкия род. Той беше обсебен от магията на смъртта.

Старият свещеник кимна.

— Името Лесо Варен ми е познато. Той беше некромант с необичайна сила и според всички доклади привлечен от злото.

— Каквото и да сте чували, няма да е достатъчно за пълния му образ — рече Амиранта и Пъг кимна в знак на съгласие. — Ако някога в него е съществувала и капка човечност, изчезнала е много преди да е станал участник в чудовищната игра, в която сега сме въвлечени и ние. Но Беласко беше различен, в него горяха завист и гняв, ревност към всяко, дори най-малко постижение на Сиди и на мен. За разлика от нас обаче той имаше истинска дарба, макар че често я пренебрегваше, отдаден на чувствата си. Мога да си го представя увлечен по некромантия и демонично учение, ала сцената на клането, описана от Джим… Тя не е нещо, в което би участвал. Не и за да стане слуга на демон, независимо колко е могъщ.

— Защо? — попита Пъг.

Амиранта отпи глътка вино и отвърна:

— Защото Беласко би предпочел смъртта пред това да служи на някого или на нещо.

— Има и още — рече върховният жрец и това не беше въпрос.

— Беласко би се въздържал да прибягва до всякакъв вид магия на смъртта. Това е една от загадките на света: магията на смъртта не се прилага от тези, които се съюзяват с демони.

Пъг внезапно вдигна заинтригувано вежди. Изглеждаше така, сякаш се готви да каже или попита нещо, но вместо това рече:

— Продължавай.

— Свети отче — заговори Амиранта, — какво е приложението на магията на смъртта?

Пъг осъзна, че Амиранта задава този въпрос, за да може по-добре да изложи тезата си.

— Това е сквернословие — отвърна прелатът. — Магията на смъртта и некромантията са погрешни наименования за най-нечистата форма на магията на живота. В момента на смъртта, когато животът напуска празната обвивка на нашите тела, се освобождава енергия. Тази енергия, наричана от някои анима, а от други душа, е фундаменталната сърцевина на съществуванието. Телата ни са преходни и обречени на разпад, но живителната сила е вечна. — Той вдигна пръст, за да подчертае думите си. — Освен… освен ако нещо не попречи на споменатата енергия да се прехвърли в залата на нашата богиня.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, свети отче — каза Амиранта, — но въпросът ми беше какво може да се направи с тази енергия, ако бъде впримчена, заловена или обсебена от някого?

Върховният жрец помълча малко, после отвърна:

— Чудесен въпрос, само че е отвъд пределите на познанията ми. Оскъдната ни информация за некромантията е събирана предимно чрез наблюдения, защото да се попречи на душата да се върне, за да бъде съдена, ще е поругаване на нашата Господарка. — Той се завъртя на стола и извика: — Грегори!

Миг по-късно на вратата се появи слугата и жрецът му каза:

— Повикай сестра Макела.

Грегори се поклони и излезе, а върховният жрец продължи:

— Макела е нашата архиваторка. Ако тя не знае нищо по въпроса, няма от кого другиго да научим.

— Вече претърсих архивите на Ишапианското абатство в Това, което беше Сарт — заяви Амиранта.

Старият прелат се усмихна и поклати глава.

— Ишапианците са благороден орден и ние ги почитаме дълбоко, но въпреки авторитета и познанията им от време на време те проявяват склонност към суета. Библиотеката им е забележителна, но не и изчерпателна. Не всеки том намира пътя си към нея.

— Но пък попада във вашата? — попита Джим.

Върховният жрец се усмихна още по-широко и отвърна:

— Всички ние си имаме свои прерогативи. Нашите открития остават наши, докато не решим да ги споделим с някой друг. — После изражението му стана сериозно. — А голяма част от познанията, които предпочитаме да не споделяме, касаят обсъжданите в момента въпроси. Има неща, които е по-добре да бъдат запазени в тайна от и при тези, които ги разбират най-добре. — Обърна се към Амиранта. — Докато чакаме, защо не продължиш с другите въпроси, за които искаше да говорим?

— Наистина сте проницателен, свети отче. Вероятно заради невежеството ми относно природата и предназначението на магията на смъртта, както я наричате вие, или „обсебването“ на живителната сила, никога досега не съм намирал каквато и да било връзка между нея и демонските царства в моите изследвания.

Пъг се наведе напред.

— Има нещо в миналото ми, което бих искал да споделя. — Огледа тримата мъже и продължи: — Когато армията на Изумрудената кралица отплава от Новиндус, за да завладее Островното кралство и да опустоши Крондор, един демон на име Джакан се преобрази в облика на кралицата.

Амиранта наклони глава, замислен над думите на Пъг.

— Но това, което остана неизвестно за всички, освен за неколцина от нас е… — Пъг се поколеба за миг, осъзнал, че неговата починала съпруга Миранда беше сред хората, присъствали на споменатите събития, и от тази мисъл сърцето му се сви. — Та исках да кажа, че това не бе обикновен завоевателен поход, а по-скоро мащабно нападение, с цел да се достигне град Сетанон.

Джим смръщи вежди.

— Защо? Сетанон е бил изоставен още след края на Великото въстание. Там няма нищо.

— Дори вашите архиви не съдържат подробни данни за това, което се е случило там, под стария град, след битката за Кошмарен рид — рече Пъг. — По време на Войните на хаоса Властелините на дракони изработили един могъщ амулет, Камъка на живота. Никога не съм имал възможност да го изуча както трябва, смяташе се за твърде опасен, затова го оставихме… — той се поколеба дали е разумно да разкрива точното местонахождение на Оракула на Аал и реши да не обременява събеседниците си с подобна информация — скрит в една дълбока пещера под града. — Погледна Светия отец и продължи: — Но аз смятам, че Камъкът на живота е бил изработен от пленена живителна сила, както ти ни я описа.

Върховният жрец изсумтя възбудено.

— Тези ишапианци! Знаех, че крият нещо от нас. От много отдавна изпитваме жив интерес към това, което се е случило в Сетанон в края на Великото въстание и защо крал Луам така и не се опита да построи наново града. Според официалното обяснение той вече не бил важна транспортна спирка, а според слуховете пък бил прокълнат… — Поклати глава и въздъхна.

— Ишапианците знаят само това, което им казахме ние — посочи Пъг. — А ние знаехме само, че Камъкът на живота е хранилище на огромна сила, към което се стремеше демонът Джакан.

— Но защо? — попита Амиранта. — Каква полза може да има един демон от подобен предмет, та бил той и изпълнен със сила?

— Ако разберем това — отвърна върховният жрец Марлуки, — ще узнаем и защо безумният ти брат е толкова увлечен по кланета и мъртвешки заклинания и какво общо има това с демона, комуто служи.

Амиранта се облегна обезсърчено назад.

— Може би. Но не мисля, че ще успеем.

— Защо? — попита Пъг.

— Нека помисля малко, преди да ви споделя разсъжденията си — отвърна чародеят.

— Можем ли ние… искам да кажа ти — би ли могъл да изследваш Камъка на живота сега? — попита Джим.

Пъг поклати отрицателно глава.

— Беше разрушен, преди демонът да го достигне.

— Разрушен? — изненада се върховният жрец.

Пъг разпери ръце в успокояващ жест.

— Може би не избрах точната дума. Калис, синът на елфската кралица, успя да освободи пленената вътре живителна сила, като неутрализира сковаващата го магия.

При тази новина върховният жрец се оживи.

— Прекрасно. Душите са били освободени, за да продължат пътуването си към нашата Господарка! — Втренчи поглед в Пъг. — Как изглеждаше?

— Трудно е да се опише, свети отче. Камъкът на живота беше като пулсиращ със зеленикава светлина кристал, но когато се… разтвори… отвътре във всички посоки лумнаха зелени пламъци.

Върховният жрец се облегна назад и рече:

— В цялата история на нашия храм няма документиран друг подобен епизод на действителен преход. В най-добрия случай нашите братя и сестри са наблюдавали едва доловимо зеленикаво сияние. — Въздъхна недоволно. — Толкова малко са реалните изяви на това, което вършим. Тези от нас, които са били благословени с посещение от Богинята… — Той взе чашата си и отпи. — Понякога е трудно да убедиш правоверните. Малцина са били свидетели на истинско божествено явление.

Пъг овладя желанието си да сподели, че лично на него му е писнало от божествени явления. Няколкото срещи с Богинята на смъртта Лимс-Крагма и Банат, Бога на крадците и лъжците, го бяха убедили, че боговете са истински като стола, на който седи. Вярата му никога не бе подлагана на съмнение, но понякога се чувстваше като тяхно творение и тази мисъл нерядко оставяше в устата му неприятен вкус, който се задържаше твърде дълго.

Вратата се отвори и влезе възрастна жена с дрехи на свещенослужителка, следвана от по-млада в същите одежди.

— Викали сте ме, свети отче?

— Сестра Микела, нуждаем се от вашите знания.

— На ваше разположение съм — рече тя, докато Джим се надигаше да й предложи стола си. Тя се усмихна, кимна в знак на благодарност и седна. Беше стара почти колкото върховния жрец и изглеждаше слаба като него, но имаше същия жив поглед.

Върховният жрец я запозна накратко с темата на дискусията и след като приключи, попита:

— Правени ли са някога обстойни проучвания за истинската природа на некромантията и най-вече каква полза може да извлече некромантът от открадната живителна сила?

Жената отвърна без миг двоумение:

— Обстойни не. Съществуват няколко тома с разсъждения по въпроса и бих могла да ви ги донеса, ако желаете, свети отче. Според тези проучвания некромантът обикновено преследва една от две възможни цели. Първата е да контролира мъртвите, като прехвърли достатъчно жизнена сила в труповете, за да може да ги движи и направлява.

— Защо? — попита Джим.

— Мъртвият слуга има няколко предимства — отвърна архиваторката. — Той е неуязвим и следователно може да бъде спрян само чрез пълно разрушаване на тялото. От тези „немъртви“ стават отлични телохранители или убийци и те могат да бъдат пращани на места, където живите не биха оцелели дълго — например могат да остават под вода няколко часа, или в прокълнато помещение, защитено от отровни изпарения, или да преодолеят всяка друга клопка, опасна за живите. Нещо повече, те могат да убиват с мор или зараза също толкова добре, колкото с оръжия. Ако има някакви затруднения, те произхождат от факта, че се разлагат бързо, както всички мъртъвци, макар че живителната сила е в състояние да забави този процес.

— А каква е втората цел за използването на магията на живота? — попита Пъг.

Тя въздъхна, сякаш темата не й беше никак приятна.

— Може да се използва, за да се продължи животът на притежателя й, дори след смъртта. Съзнанието може да се съхрани в тялото, вместо да поеме за среща и съд пред нашата Господарка.

— Лич — рече Амиранта.

— Именно — съгласи се Макела. — Това е абсолютното непочитание към нашата Господарка и установения в природата ред. Но рискът е огромен, тъй като умът на магьосника, който продължи живота си по този начин, винаги е първата жертва на подобно зло. Ако се съди от всички досегашни доклади, личите са безумни същества.

— Лудостта невинаги изключва хитрост и целеустременост — отбеляза Пъг.

— Така е — потвърди върховният жрец.

Амиранта погледна архиваторката и рече:

— В архивите споменават ли се връзки между подобна магия и призоваването или укротяване на демони?

Жената го гледа мълчаливо няколко секунди, после отвърна:

— Демоните са същества от други светове, те не се подчиняват на природните закони на нашия свят. Ние нямаме голям опит с тях. Доколкото ми е известно, те са в сферата на интересите на други ордени, които служат на Сунг или на Дала — Щита на слабите. Там може да разполагат със сведения, които ние нямаме. — Тя погледна Върховния жрец. — Има ли нещо друго, свети отче?

— Мисля, че не, Макела. Благодаря ти за помощта.

Тя стана, поклони се и се отправи към вратата, където стоеше нейната помощница. Когато стигна там, спря и се обърна.

— Сетих се за още нещо.

— Какво? — попита върховният жрец.

— Случаен коментар, на който съм се натъквала, нищо повече: в някогашни времена се водила война срещу клика на некроманти — само по себе си странно явление, тъй като те по правило са самотници, — но още по-странно е името им. Наричали се Демоничните братя.

— Има ли допълнителни обяснения?

— Не, само името. — Тя помисли за миг. — Винаги съм го намирала за странно. — Винаги сме го смятали за чиста проба пропаганда, название, използвано, за да се подчертае, че тази клика е зла. Но в тази история може би има много повече, тъй като точният превод на древното име би бил Демонските братя, тоест братя на демоните. Надявам се, че това ще ви помогне. — Тя кимна, помощницата й отвори вратата и двете излязоха.

— Е, помага ли според теб? — попита върховният жрец.

— Вероятно. Благодаря ти — отвърна Пъг и се изправи.

Грегори ги отведе в залата на храма.

— Сега какво? — попита Джим.

— Отиваме в Сарт — отвърна Пъг. — Ишапианците по правило са склонни да услужват, но не особено, когато засегнем подобна тема. Въпреки това сега поне разполагаме с нещо конкретно, над което да работим.

— Демонски братя — рече Амиранта. — Много странно име за некроманти. — Обърна се към Пъг. — Трябва ли да съобщим на тези, които ни чакат на острова, че няма да се върнем скоро?

— Ще се погрижа за това, след като стигнем Сарт — обеща Пъг.

— Хубаво — отвърна чародеят. — Защото Саманта ми се сърди, когато закъснявам за вечеря.

За пръв път от доста време Пъг се засмя. Останалите в храма се обърнаха, стреснати от смеха му, и неколцина от тези пред горящите свещи го изгледаха навъсено, защото смехът не бе нещо, което се чуваше често в залата.

— Мисля, че е време да тръгваме — рече Джим.

— Застанете до мен — нареди Пъг и протегна ръце. Те ги хванаха и изведнъж се озоваха на друго място.