Реймънд Фийст
Пред вратите на мрака (6)

5.
Наследство

Амиранта се оглеждаше с почуда.

Джим също бе изумен от мястото, но успя да запази поне привидна невъзмутимост. Пъг им даде знак да го следват и ги поведе навътре в криптата.

„Крипта“ бе единствената дума, която според Джим можеше да опише помещението, в което се намираха, тъй като сводестият таван се губеше в дълбокия сумрак и не можеше да прецени височината му. Масивни колони подпираха тавана, а между тях бяха подредени множество книжни рафтове. На места те се кръстосваха с обърнати в друга посока лавици и така се получаваше картина, напомняща шахматна дъска. На всяко кръстовище бе поставена изящна стойка от ковано желязо, завършваща с кука, на която на желязна верига се поклащаше малък кристал. Кристалът осигуряваше само толкова светлина, колкото тези в помещението да могат да видят следващата лампа.

— Изумително — промърмори Амиранта, докато оглеждаше редиците книги.

— Бил съм в кралските архиви в Риланон — заговори Джим със също толкова слисан глас, — но в сравнение с тази библиотека те са улично павилионче. Колко тома се съхраняват тук, Пъг?

— Честно казано, нямам представа — отвърна магьосникът и закрачи между лавиците, някои от които се губеха нагоре в мрака, а край тях бяха подпрени стълбички с перила. — Може би библиотекарят ще ви каже.

— Това ли е Сарт? — попита Амиранта.

— Това, което беше Сарт — поправи го Пъг.

— Не разбирам — призна чародеят.

— Преди нашествието на Изумрудената кралица — заговори с измъчена усмивка Пъг — ишапианците са изоставили абатството си край град Сарт.

— Все още не разбирам — рече Амиранта и последва Пъг между лавиците.

Пъг спря и продължи:

— Ишапианците имат едно пророчество — или може би имаха ще е по-точен израз. В него се казва, че тяхната земя ще бъде обхваната от големи размирици и след разрушаването на Запада ще остане само Това, което беше Сарт.

Амиранта и Джим се спогледаха. Чародеят попита:

— Сарт беше ли разрушен по време на нашествието на Изумрудената кралица?

— Всъщност — отвърна Пъг — старото абатство остана непокътнато, доказателство за което е, че братята все още го използват.

— Значи пророчеството се е сбъднало — рече Амиранта.

— Може би — отвърна Пъг, когато чародеят и Джим го настигнаха. — А може би ни чакат нови беди и разрушения и само това място — Това, което беше Сарт — е предопределено да оцелее.

— Точно къде се намираме? — попита Амиранта. — Предполагам, че е някъде под земята, тъй като не забелязах нищо, което да наподобява прозорци.

— Да, намираме се дълбоко под земята — потвърди Пъг. — Що се отнася до местонахождението, обещах на монасите да не го разкривам никому, освен ако те не решат иначе. Бяхте транспортирани тук с помощта на магия, която не разбирате, и предполагам, че няма начин да посетите това място повторно.

— Сигурно — съгласи се Амиранта.

Стигнаха до висока врата и Пъг я дръпна. Помещението зад нея бе малко, наполовина заето от маса, зад която седеше белокос магьосник с черна роба.

— Татко — каза Магнус на Пъг, когато влязоха. После поздрави Амиранта и Джим.

До Магнус седеше друг магьосник с кафеникаво расо, каквито носеха ишапианците — с нищо незабележим човечец на средна възраст, чиято полугола глава бе украсена със самотен кичур кестенява коса. Той наведе глава в знак на приветствие и рече:

— Пъг. Водиш ни гости?

— Братко Виктор, това са наши приятели. Позволи ми да ти представя Джеймс, барон от кралския двор в Риланон и праправнук на лорд Джеймс Крондорски, известен още като Джими Ръчицата.

Монахът се усмихна и каза:

— Знаем една много интересна история за вашия далечен прапрадядо, която може да не сте чували.

— А това — продължи Пъг — е Амиранта, чародей от Сатумбрия, народ, обитаващ една земя отвъд океана. Той е нещо като експерт по демони и се нуждая от мъдрите му съвети.

— Щом се застъпваш за тях, нека са добре дошли — рече монахът. — Но Върховният отец може да не е тъй благоразположен.

— Точно затова дойдох направо тук — рече Пъг и кимна.

Монахът се усмихна.

— Да съобщавам ли тогава за посещението ти? Може би поне час след като заминеш?

— Мисля, че така ще е най-добре — отвърна Пъг. — Не бихме искали да се задържаме, освен ако не възникне необходимост.

— В такъв случай — рече монахът и си придаде служебен вид — какво ви трябва този път?

Магнус се обърна към Амиранта и Джим и им обясни:

— Неведнъж сме поставяли на изпитание широките познания по всички възможни теми на брат Виктор.

Монахът вдигна ръце и ги разпери.

— Не са чак толкова широки.

— Той е жив каталог на всичко, което може да се открие в тази библиотека — рече Пъг.

— Невероятно постижение — каза Амиранта. — Но нямате ли писмени записки за това кое къде се съхранява?

— Разбира се — отвърна монахът. — И десетина от нашите братя се трудят неуморно и непрестанно, за да каталогизират новопостъпващия материал, но докато завършат задачата си, се налага да използваме временни бележки и разбира се — това. — И се чукна с пръст по челото.

— Какво знаеш за Демонските братя? — попита направо Пъг.

Лицето на монаха застина и той затвори очи.

— Мисля, че се споменават… — Повдигна клепачи. — Чакайте! Веднага се връщам! — И забързано излезе.

Четиримата се спогледаха учудено.

Измина почти половин час, преди монахът най-сетне да се появи, стиснал под мишница дебел прашен подвързан с кожа том.

— Тук трябва да е — заяви монахът още от прага.

— Какво е това? — попита Пъг, докато монахът слагаше книгата на масата и я отваряше.

— Това са хрониките на Варис Логондис, квегански търговец, живял преди четиристотин години. Той водел стриктно дневник, записвал вътре всяка подробност, която смятал за важна. Всъщност по-голямата част от живота му не е особено забележителна, освен ако не се интересувате от продължителни пътувания, подробни описания на неговите търговски дела или храносмилателните му проблеми, във всеки отделен ден от неговия живот. Но покрай тези неща търговецът Варис споменава доста събития, на които е бил свидетел, и благодарение на това можем да си съставим известна картина за този исторически период. Преди години един от коментарите му привлече вниманието ми. — Той намери нужната страница. — Ето тук. Ще ви го прочета аз, езикът е малко архаичен и трудно се разбира. „На вечерта стигнахме едно селце, което се казва Хамтас на Джагуард, където бяхме настанени в хан, наречен «Спирка за отдих». Там срещнахме отряд имперски войници, които си почиваха след битка. Отделих им място по две причини — сигурен съм, че думата тук е тъкмо «причини» — първо, че не са доброволчески отряд, а легионери от Квег, пратени да обикалят из този район, и второ, че са водили свирепо сражение с Демонските братя и техните живи мъртви“.

— Преди четиристотин години — отбеляза Пъг — по голямата част от Горчиво море все още е била под контрола на империята на Велики Кеш.

— Пъг, това, което привлече вниманието ми в този коментар, е, че хронологията на събитията съвпада с други два източника, с единия от които също разполагаме. — Той изгледа магьосника и двамата му спътници с доволна усмивка. — За целия си живот Варис е написал шейсет и пет тома и трябваше да прегледам няколко от тях, преди да намеря този абзац. — Посочи една страница и продължи: — Другият източник, посветен на тази битка, е доста стандартен опис на натрупана плячка, отнесена в Квег от експедицията, която споменава Варис. Знаем, че е бил изненадан да срещне имперски легионери вместо местни войници в това градче, и двата коментара подсказват, че се е случило нещо важно. Легионерите са били разположени само в три гарнизона около Горчиво море: Дърбин, град Квег и Порт Натал. Не са били използвани другаде, освен ако не избухне въстание или не възникне някоя друга опасност от подобен мащаб. Ако прегледаме това, което експедицията е донесла със себе си, ще открием доста необичайни неща: освен забележително краткия списък с ценни метали, добитък и роби виждаме далеч по-дълго описание на идоли, книги и свитъци.

Пъг го погледна заинтригувано, но все още не разбираше за какво намеква брат Виктор.

— Изглежда, сякаш са плячкосали библиотека.

Монахът се усмихна.

— Наоколо не е имало библиотеки, нито имперски, нито поддържани от религиозни ордени, които да са ни известни от онова време. Никакви книгохранилища не съществуват на запад от Малаков брод и на север от Квег! О, вероятно е имало помещения с книги тук-там, но нищо толкова обемисто, че да изисква подробен каталог, с каквито в онези години е била прочута Империята. — В очите на брат Виктор блещукаха весели пламъчета и усмивката му се разшири.

— За какво говориш? — попита Пъг.

— За твоите Демонски братя, разбира се! Според инвентарния списък на донесената плячка по-голямата част от книгите са били отнети от „фратери демоникус“, което е квегански израз за „демонски братя“.

— Некромантите? — попита Пъг.

— Име, което не се използва много често — отвърна брат Виктор. — Има и още.

— Още? — попита Магнус, преди Джим да произнесе същото.

— Названието на една от книгите… По онова време легионерите не са били по-грамотни от обикновените кешийски воини — както и сега. Офицерите им можели да четат и пишат — което се изисквало, за да могат да получават и пращат заповеди и доклади, — но не и войниците. Този списък вероятно е бил съставен от сравнително необразован офицер или вероятно задачата е била възложена на войник с известни познания в четмото и писмото. Така или иначе заглавието, което са преписали, е „Либри Демоникус Амплус Тантус“, преведено като „Наистина голяма демонична книга“.

Амиранта се разсмя.

— Знам сравнително добре квегански, но този израз е доста чудат.

— Той е на четиристотин години. В началото предположих, че писарят не е разбрал, че „амплус“ и „тантус“ имат сходно значение — „изобилен“ и „голям“, — но сега ми хрумва, че нашият неизвестен и не особено грамотен писар просто се е опитвал да предаде два от аспектите на книгата — че представлява доста голям том и че същевременно е много важна. „Тантус“ може да означава „с особено големи размери“, но „амплус“ може да се чете като „с особена важност“ и същевременно да значи „изобилен“. Така че, предполагам, ще искате да се консултирате с тази много голяма и много важна книга, посветена на демоните, написана преди четиристотин години от некромант.

— И дали тази книга е тук? — попита Амиранта.

— Не — отвърна брат Виктор и на лицето му се изписа съжаление. — Ще ми се да я имахме. Би било невероятно.

— Но знаеш къде може да бъде намерена? — подхвърли Магнус.

Монахът кимна.

— Вярно е, че тя все още съществува.

— Вероятно в Имперската библиотека в Квег? — попита Магнус.

— Ако книгата е останала сред плячката, отнесена от легионерите, и ако не са я взели от библиотеката, когато кешийците са напуснали… — поде замислено Пъг и се почеса с пръст по брадичката. — Възможно е. Когато са се оттегляли на юг, са взели злато и скъпоценности, но книги и свитъци? Съмнявам се.

Брат Виктор се надигна.

— Време е да ви напускам, защото наближи часът за вечерната молитва. Предполагам, че можете сами да намерите обратния път? — Изражението му подсказваше, че се шегува.

— Можем — кимна Пъг. — Благодаря ти, приятелю.

— Аз ти благодаря за всичко, което ни даде. Малцина имат представа колко много сме ти задължени, Пъг. До нови срещи — завърши той и излезе.

— Имаме нов проблем, татко — обади се Магнус.

— Зная — отвърна Пъг. Обърна се към Джим и продължи: — Квег е единственият двор, където нямаме приятели.

Джим въздъхна; досещаше се какво ще последва.

— Мислех, че имате агенти, или поне приятели навсякъде.

— За нас Квег няма стратегическо значение. По време на нашествието на Изумрудената кралица фалшифицирахме определена информация и те си помислиха, че нападат чужд търговски флот, а вместо това се натъкнаха на нейната армада, половината кешийски имперски флот и кралската флотилия. Тъй като не искаха да нападат кораби на народи, с които са в мир, плячкосаха няколко съда, на които вместо съкровища имаше гневни войници. Оттогава не вярват особено на сведения, идещи от непроверени източници. До такава степен, че се противопоставят твърдо на всеки опит да се проникне в тяхното разузнаване.

— Зная — каза Джим. — Имам същия проблем.

— А Кеш? — попита Магнус. — Те нямат ли си някой полезен човек в Квеганския двор?

Джим отново поклати глава.

— Не, и това никак не им се нрави. Ако Квег нямаше толкова мощен флот, щеше отдавна да е погълнат от Империята или завладян от Кралството. На острова няма кой знае какво за завладяване, но ако за теб, Пъг, квеганците не са от стратегическо значение, контролът върху Квег би осигурил важно предимство за Кеш или Кралството.

— Тъкмо заради това никой от тях не позволява на другия да разшири влиянието си — отбеляза Магнус.

— Да се върнем на темата — рече Амиранта. — Ако нямаш човек, на когото да разчиташ, как предлагаш да потърсим интересуващата ни книга? — Той се усмихна сухо. — Или може би смяташ да се появим там и да започнем да ровим из библиотеката?

За миг Пъг придоби замислен вид, сетне рече:

— Хъм, това не е чак толкова лошо предложение.

— Какво? — Джим почти подскочи. — Мислех си, че ще ме помолиш да доплувам до брега, да се промъкна в библиотеката и да открадна книгата.

— Не — рече Пъг, изглеждаше леко развеселен от предложението. — Ще използваш влиянието си, за да накараш принца на Крондор да те прати там с трима съветници — тоест нас тримата. Научна делегация, търсеща сведения относно историята на Кралството — което ще погъделичка суетата на Квег, особено след като им обясниш, че по този начин величавото им минало завинаги ще залегне във вашите хроники. След това ще помолиш тримата учени да се поровят няколко дни в томовете на Имперската библиотека.

На лицето на Джим се смени цяла гама от чувства — съмнение, съгласие, дори радост.

— Да погъделичкаме суетата им!

— Именно — потвърди Пъг. — После, ако установим, че книгата е при тях, ти ще се промъкнеш в библиотеката и ще я откраднеш.

Джим завъртя очи.

— Не може ли просто да я прочетем, докато сме там?

— Не — отвърна Амиранта. — Ще трябва да я изучим внимателно, а това отнема седмици. Написана е на някакъв древен вариант на кешийския и ще се наложи да потърсим някой книжник, който го познава.

— Ами ако квеганците се заинтересуват защо се занимаваме с някакъв старинен текст за демони, когато би трябвало да се интересуваме от тяхната история? — попита Магнус.

— Може би ще е добре — рече Амиранта, — ако успееш да убедиш Звездния елф да позволи на техния Укротител на демони да ни посети, след като сложим ръка на книгата. — Поклати глава, сякаш му беше неприятно да го признава, и продължи: — Той знае доста неща, които аз не знам. Разкрих му няколко трика, докато бяхме на острова, но мисля, че ще работим по-бързо, ако Гуламендис е с нас.

Пъг погледна Магнус.

— Някакви сведения от таределите?

Магнус поклати глава.

— Само чрез Томас. Той и кралицата все още поддържат връзка с лорд-регента, но знаеш, че елфите не са същества, склонни да прибързват.

— Да, добре ми е известно — потвърди Пъг. — Нека първо да видим дали ще успеем да вземем книгата. — Обърна се към Джим. — Ще се справиш ли?

— Разбира се, че ще се справя. Нашият принц не се интересува особено от политиката. Предпочита да ходи на лов, да пие, да гони момите и оставя на мен да го убеждавам, че всичко е наред. След това праща успокоителни доклади на краля, че на запад няма проблеми. Ще накарам моя писар да състави писмото до императора на Квег и… принцът ще го подпише. Ако вярвате, че това ще ни помогне, мога дори да използвам кралския печат от някой от документите, пристигнали от краля.

— Фалшификат? — попита Пъг с нескрито уважение. — Нямат ли предел мошеническите ти умения?

— Имам си някои ограничения — рече Джим с привидна скромност. — Ще ми трябват една-две седмици, така че колкото по-рано започнем, толкова по-бързо ще е свършена работата.

— Добре — рече Пъг. — Магнус, ако обичаш, върни ни на острова, а Джим откарай в Крондор.

Докато се готвеха за прехвърляне на Острова на чародея, Амиранта подхвърли:

— Чудя се как ли се справят онзи елф, дето си пада по демони, и брат му.