Реймънд Фийст
Пред вратите на мрака (14)

13.
Истории от далечното минало

Пъг вдигна ръце.

Всички в стаята замълчаха и той каза:

— Има три въпроса, които е належащо да обсъдим. Това, което ни разказаха братята елфи, е много важно и заслужава по-нататъшно разследване. — Той кимна към двамата таредели. — Освен това подкрепя наскорошните ни наблюдения за промяна в поведението на Демонския легион.

— Книгата, която е намерил Амиранта — продължи той и посочи дебелия том пред себе си, — все още се изучава и може да ни даде интересни прозрения относно фундаменталната природа и движещите мотиви на нашите противници. Но това, което е най-важно и което изисква незабавно действие, е информацията, донесена от лорд Джеймс и Сандрина. — Кимна към Джим, който бе застанал в най-далечния ъгъл, и после към младата жена с доспехи, която седеше в другия край до Магнус.

— Тази постройка в Кеш, в Долината на изгубените, е нещо, което смятам да проуча лично. Предназначението й трябва да бъде разкрито възможно най-бързо. Кеандар, джуджето, което дойде тук със Сандрина, успя да ни помогне да разберем само малко от това, което става там. Той е ловец, пастир и воин и е бил назначен за часовой, отговарящ за определен участък. Неговите сънародници — ковачи, строители и миньори — са били отведени вътре, за да помагат на нашествениците при строежа на това грандиозно устройство.

Глас от ъгъла го прекъсна:

— Това е клопка.

Всички се обърнаха към лорд Джеймс, който пристъпи в осветения кръг.

— Твърде лесно се натъкнахме на онова масово клане — каза той високо. — Колкото повече мисля за това, толкова по-сигурен съм, че не ги е било грижа дали някой ги наблюдава — нещо повече, дори са искали да ги видят.

Докато го гледаше как пристъпва, Сандрина си помисли, че май тъкмо той бе агентът на Кралството, преоблечен като жител на пустинята Джалпур, който й бе предал съобщението за Крийган. Имаше нещо в него, което я караше да застане нащрек, но не можеше да определи какво точно. Вероятността да са се срещали бе малка — тя нямаше почти никакви контакти с благородници и ако го беше видяла някъде, сигурно щеше да го запомни.

— Ако се съди по доклада на Сандрина, строежът е под строга охрана — отбеляза Пъг.

Щом чу да споменават името й, тя заговори:

— Лорд Джеймс може да е прав. Не бях особено затруднена да се приближа до строежа и само умората и невниманието ми позволиха на Кеандар да ме издебне. Ако не носеше магичния амулет, държащ го под техен контрол, щях да го убия, макар да е опитен боец, но тъй като те не се грижат за пленниците си, нито ги хранят, успях да го надвия. Пъг, това, което се строи там, е с гигантски мащаби и не ми прилича само на клопка.

Гуламендис бе този, който взе думата след нея.

— Не зная дали е клопка, или не, но със сигурност е нещо, което нито Амиранта, нито аз бихме могли да обясним, основавайки се на познанията си за поведението на демоните. Твърде бавно се развива всичко. Странното устройство, което ни описва Сандрина, е в строеж поне от година, вероятно две, като се имат предвид кулите и броят на привлечените работници. Нашите геоманти биха могли да го завършат за една пета от това време, но ти не си видяла никакви геоманти на строежа, нали?

— Не видях — отвърна Сандрина. — Три от четирите кули са завършени, четвъртата е издигната наполовина. Мъкнеха камъните на огромни дървени платформи. Работниците изглеждаха на ръба на изтощението.

— Джим — каза Пъг, — разбирам стремежа ти към предпазливост и мога да кажа, че от познанията ми за демоните инстинктите ми клонят към същото поведение, но тъй като на онзи строеж несъмнено се разпореждат демони, мисля, че трябва да идем там и да сложим край на ставащото.

— Мога ли да предложа поне една последна разузнавателна експедиция, преди да организирате атаката? Бих могъл да се погрижа в Кешийския двор да не обърнат внимание на армия от десет хиляди наемници, но ще е от полза за каузата ни, ако не ги изтребим до крак, след което ще трябва да докладваме в Кеш, че е в ход вътрешно нашествие на тяхна суверенна територия и че към тях са се насочили демони.

— В такъв случай най-добре да се постараем това да не става — заяви Пъг. — Двамата с Магнус ще идем да огледаме това място. — Той погледна Амиранта и Гуламендис. — Мисля, че ще е добре, ако ни придружите и вие.

— Разбира се — отвърна Амиранта, без да се замисли. Гуламендис също кимна.

— Трябва да пратим вест и на лорд-регента — заяви Ларомендис. Не изглеждаше особено щастлив от идеята и Пъг реши да го разпита по-подробно за това, когато останат насаме.

— Тръгваме още днес след вечеря — обяви Пъг. — Сандрина, ще бъдеш ли така добра да се включиш в малката ни група?

Амиранта едва успя да скрие изненадата си, но не каза нищо.

— Разбира се. Ако има някакъв начин да разбера какво е станало с Джалиел, той ще е там.

— И така, най-важното сега е да продължим с разследването си — каза Пъг на всички. — Нека всеки от вас се върне към задълженията си, но бъдете в готовност. — Повика с жест един млад магьосник и му прошепна: — Прати вест на лорд Каспар и го помоли да се присъедини към нас. Кажи му, че ще го върнем в двореца, преди някой да е забелязал отсъствието му. Благодаря ти. — Магьосникът кимна и излезе.

— Да се захващаме за работа. Ще ви пратим доклад веднага щом приключим с мисията си.

С това срещата приключи и Сандрина се надигна, за да се отдалечи максимално бързо от Амиранта. Освен това беше заинтригувана от благородника от Кралството, който се бе притаил в ъгъла на помещението, и реши, че това е достатъчно оправдание да избегне компанията на чародея. И без това нямаше как да не разговаря с Амиранта по въпроси, свързани с демоните и техните тайни, и най-вече за това как да бъдат изтребвани най-ефикасно.

Тя застигна Джим при вратата и го спря.

— Извинете, сър. Не сме ли се срещали и преди?

— На Дърбинското пристанище — отвърна той с усмивка. — Аз бях агентът, който ви предаде пакета.

— Ах, да — рече тя. — Тогава бързах по други важни дела. Не можах да видя добре лицето ви, само очите… — Тя примижа. — Има нещо в очите ви, което…

— Е, май сега е моментът да ви се представя. Аз съм Джеймс, придворен барон от Крондор, съветник на принца, служител на негово величество краля и — той сниши глас — член на Конклава на сенките.

Тя се огледа.

— Изглежда, и аз също.

— Дочух, че Крийган отпътувал да поеме поста Велик майстор на вашия орден. — Той я покани с жест да вървят заедно. Помещението се намираше в подножието на крепостта и той я поведе към голямата зала на горния етаж. Тук масите вече бяха подредени за трийсетте члена на Конклава и в камината гореше огън. — Да се поразходим навън — предложи той.

— Малко свеж въздух ще ми дойде добре — съгласи се тя.

Излязоха пред централния корпус на крепостта. Дворът беше почти пуст. С каквото и да се занимаваше, Конклавът винаги полагаше усилия действията му да останат прикрити, в случай че някой ги държи под наблюдение.

— Вие двамата с Амиранта? — Той я погледна в очите. — Да няма нещо между вас?

— Лично е.

Джим въздъхна и отмести поглед.

— Смятах да проведа този разговор с вас още сутринта — вече го обсъдих с Крийган и Пъг. Но моментът сега е не по-малко подходящ от всеки друг.

Тя погледна профила му, очертан върху звездното небе, и по някаква неясна причина ръката й сама се премести върху дръжката на боздугана. Изведнъж неговата ръка се стрелна и я хвана за китката, той натисна с палец нерва и за миг пръстите й бяха парализирани. Тя се извъртя инстинктивно, но вече беше късно. Дясната й ръка бе твърде отмаляла, за да извади оръжието.

— Защо направихте това? — попита тя и се отдръпна.

— Заради обучението ви — рече той. — Не исках да ви дам възможност да ми размажете мозъка, преди да успея да ви обясня някои неща.

— Като например?

— Да започнем с първия проблем между нас, макар че той е най-маловажен. Сигурно се опитвате да си спомните къде сме се срещали, или греша?

— Така е — отвърна тя, все още нащрек. Парализираните й пръсти постепенно възстановяваха чувствителността си и тя извади боздугана, за да го премести от едната ръка в другата.

— Аз бях този, който ви продаде на кешийците.

Очите й се разшириха.

— Ти си Джими Бързия!

— Джими Ръчицата, Джим Трепалото — да.

Виждаше ясно какво усилие й коства да се овладее. Тя пъхна бавно боздугана в пояса си.

— По-късно ще те убия, ако се налага — рече тихо, почти като предупредително съскане. — Но защо? Не ми казвай, че това е бил някакъв велик план, замислен от теб и Крийган. Аз бях проститутка.

— Крийган няма нищо общо с това. Той дори не знаеше за теб. Нито е свързано по някакъв начин с Конклава. Исках да те вкарам в леглото на онзи търговец, смятахме да се свържем с теб след месец и да ти предложим свобода, ако поработиш известно време за нас.

— Свобода… — Тя се замисли над думите му. — Искал си да го шпионирам!

— Именно. Той беше свързан с членове на Кейшиското разузнаване, но освен това си имаше вземане-даване и с кешийския престъпен свят. Този човек бе колкото търговец, толкова и контрабандист. — Джим сложи дясната си ръка на гърдите. — Между другото аз съм и Праведника от Крондор и това щеше да е начин да се преборя с конкуренцията. Ала съдбата пожела друго и вместо да стигнеш в Кеш, ти постъпи в ордена Щит на слабите, а аз трябваше да намеря други начини да осъществя целите си. — Погледна я с присвити очи. Лицето й все още бе пребледняло от шока. — Нали разбираш какво означава това?

— Праведникът… — Тя неволно посегна към боздугана. — Това означава, че ако не се съглася с теб, няма да напусна жива този остров.

Той се захили.

— Крийган каза, че Богинята имала по-добри планове за теб, а аз не бих искал да влизам в спор с нея. Прекалено си умна, за да се въргаляш в леглото на някой кешийски господар или да заживуркаш някъде със златото, което ти е дал. Не, Сандрина, ти си създадена за по-велики дела.

Извади от пояса си сгънат пергамент и й го подаде.

Тя го взе и видя върху него восъчния печат на своя орден. Разчупи го и разви свитъка. Прочете го веднъж, сетне още веднъж и едва тогава произнесе тихо:

— Не може да го казва сериозно, нали?

Джим едва не се разсмя, като чу забележката й.

— Предсказа точните ти думи. Сандрина, той те познава добре. Или може би трябва да кажа: майко-епископ Сандрина.

— Аз да управлявам Ордена на запад?

— Ти вече го правиш. Както вече без съмнение си разбрала, Конклавът не разполага с много агенти в различните храмове. В няколко от тях дори нямаме нито един: Сунг, Асталон и Лимс-Крагма се оказаха най-трудните. Предполагам, че е заради абсолютистичната им вяра. По правило съм прагматичен човек, но дори аз понякога се чувствам разделен между лоялността ми към Кралството и Конклава.

— Тогава защо този компромис? — попита тя.

— Защото макар да обичам родината си, Пъг се опитва да спаси света. Би било трудно да се боря за интересите на Кралството, когато цялата планета е изправена пред опасността да бъде завладяна от демоните.

Тя си пое дълбоко дъх и попита:

— Ами ако откажа да приема поста майка-епископ?

— Е, изказването ти, че няма да си тръгнеш жива оттук, бе малко пресилено. Но вместо това ще се събудиш на някой бряг близо до Ландсенд с пресни спомени за това как лодката ти се е преобърнала в бурни води и така и не си стигнала Острова на чародея. Ще решиш, че вместо да се опитваш отново, трябва да се върнеш в Крондор и да потърсиш помощ там. След това ще продължиш кариерата си на Непреклонен рицар, докато чакаш Крийган да прати нов епископ, който да поеме нещата на запад и така… — Той сви рамене. — Крийган ще си намери друг човек.

— Друг?

— Ти не си единственото талантливо попълнение на Ордена, Сандрина. Просто се озова на правилното място в правилното време и наистина те бива за това. Амиранта е готов да възпява уменията ти да пращаш демоните обратно там, откъдето се взимат. — Огледа я с присвити очи, сякаш я преценяваше. — Винаги си била една от най-изумителните жени, които съм срещал, това бе и причината да струваш най-скъпо в онзи бордей. Успя да съхраниш красотата си въпреки суровото обучение и натрупаните мускули, но ще ти кажа истината: Амиранта вижда в теб много повече, отколкото обикновените мъже.

Лицето й помръкна.

— И избра доста жалък начин да ми го покаже.

— А. — Джим кимна едва забележимо. — Сега разбирам: той вижда повече, отколкото признава пред себе си. Добре, това е между теб и Амиранта. Сега — приемаш ли новото назначение, или не?

Тя погледна свитъка.

— Разбира се, че го приемам. Ако не го направя, никога няма да мога да потърся Джалиел.

И без да каже нищо повече, се обърна и се прибра в крепостта. Джим остана отвън, наслаждавайки се на хладния бриз. Даваше си сметка, че това е един от последните му спокойни моменти за много време напред.

Пое дълбоко дъх и разтърси глава, за да се отърве от досадните мисли, после неволно се засмя на мисълта колко добре познава Крийган своето протеже.

 

 

— Защо не можете вие да идете? — попита Пъг.

— Двамата с брат ми не се радваме на особено благоразположение сред своите сънародници — призна Ларомендис и се облегна в креслото пред бюрото на Пъг. В другото кресло трябваше да седи брат му, но Гуламендис бе с Амиранта, изучаваха книгата с демоничните тайни. — За да го разбереш, трябва да познаваш малко по-добре нашата история.

— Знам някои неща — отвърна Пъг. — От Томас.

Ларомендис кимна.

— Да, спомените му от валхеру, Властелините на дракони… — На лицето на елфа се изписа угрижено изражение. — Има много неща, които все още не мога да разбера, и това чудо е едно от тях, но той помни само каквото е видяло едно същество. Само една гледна точка.

Пъг му кимна да продължи.

— Ще ти спестя дългата история на нашите борби и ще кажа само, че в апогея на развитието си таределите са били много по-величави от което и да било племе елфи на Мидкемия. Пъг, ние сме властвали над десетки светове. Но тази промяна в нас е дошла с определена цена — арогантността. Малцина мои сънародници биха го признали, но след като прекарах известно време в скитане из този свят… — Той си пое дъх и поклати глава. — Преди да се върна на Андкардия с вестта, че съм открил Мидкемия, се наложи да убия един клирик от вашата раса. Залових го и след като измъкнах информацията, която ми бе нужна, го премахнах, за да не знае никой, че съм идвал тук. Пътници, които случайно наближават Е’бар, също биват убити. Зная, че лорд-регентът е наредил да се извършват набези срещу ферми и села в Свободните градове и това да става така, че вината да се стовари върху нашите братовчеди моределите.

— Много обезпокоителни новини — рече Пъг. — Защо ми ги казваш, след като знаеш, че така само ще настроиш сънародниците ми срещу вас?

— Защото и сред моите сънародници има такива, които не одобряват подобен начин на действие. Преди да се родя всички магични дейности — тези, с които се занимават вашите свещеници, магьосници и делители — са били независими от органите на властта. Твоят приятел Томас е в брачен съюз с жена, която за нас е в пряка връзка с нашите корени, с елфите, които са отгледали и засадили свещените горички, наричани от моите сънародници Звездите. Но истинската власт за моите сънародници винаги е била в ръцете на Регентския събор и Кръга на светлината. Когато моите предци за пръв път се срещнали с демоните, Регентският събор създал закон, според който всички членове на Кръга на светлината трябва да се подчинят на властта му или ще бъдат подложени на сурови наказания, като затвор или смърт, като второто е било много по-често.

— Каква е причината за това?

— Власт. В най-чистия й вид. По правило регентът няма право да приема титлата крал, вероятно защото сред таределите винаги е витаела слабата надежда някой ден да се върнат тук и да заживеят на този свят. — Ларомендис въздъхна и поклати глава със съжаление. — Не очаквахме този свят да е такъв. Представяхме си го в руини, или може би в много по-първично състояние, под властта на други елфи, които се смятат за негови законни господари. Дори смятахме, че не е изключено да срещнем тук валхеру, и бяхме готови да воюваме с тях за нашата свобода. В края на краищата ние сме претърпели сериозно развитие. Пъг, виждал си елфите от вашия свят и знаеш, че ние сме по-едри, по-силни и по-бързи от тях — и много по-безскрупулни. Нашите магьоснически умения са по-напредничави от тези на Тъкачите на заклинания от Елвандар. Накратко, регентът не желае съюзници, той иска поданици. И едва ли ще се вслуша в моето мнение по въпроса.

— Ти си член на Кръга?

— Донякъде. С брат ми сме много по-млади от другите участници. Аз бях член не повече от десет години, а Гуламендис така и не влезе в Кръга — на Укротителите на демони не се гледа с добро око дори сред най-широко скроените ни сънародници.

— Амиранта трябва да търпи сходно отношение — рече Пъг. — Или, може би трябва да кажа, липса на правилна оценка.

— Той е първият човек, когото моят брат харесва — призна Ларомендис. — Това е доста забележително. Както вече казах, ние сме арогантен народ. — Въздъхна и продължи: — Пъг, не ме е грижа особено за твоята раса, но не се отнасям към вас с отвращение. Всъщност, ако трябва да съм откровен докрай, не съм привързан към никого, освен към моя брат. Може би това се дължи на ранните ни години и възпитанието ни, но се отнасяме по същия начин и към елфските раси на Мидкемия. Но да се върнем на първоначалната тема: смятам, че всеки, когото избереш за разговор с регента, ще срещне затруднения. — Той присви очи. — Единственият човек, който би могъл да го накара да се замисли над евентуално съюзничество, е лорд Томас.

— Защо? — попита заинтригувано Пъг.

— Регентът почита кралицата, но не я уважава. На еледелите се гледа като на примитивен, изостанал народ, който не е наследил изтънчеността на елдарите. Другите елдари, които не са тръгнали по пътя на таределите, също са източник на голяма доза недоверчивост. — Той поклати глава и Пъг разбра, че има предвид моределите, гламределите и останалите племена, които дори не си заслужава да бъдат обсъждани. — Ала регентът не може да се отърси напълно от нашето наследство. Той се страхува от лорд Томас. Вярно е, че ужасно иска да го измести и да се провъзгласи за крал на всички едели, но се бои от възможните последствия. Не е нужно да видиш Томас яхнал дракон, за да осъзнаеш, че когато си сложи бронята, той се превръща в истински валхеру. — Ларомендис бавно кимна. — Да, трябва да накараш лорд Томас да разговаря с регента и може би от това ще излезе нещо положително.

Пъг помълча малко, после каза:

— Благодаря ти, Ларомендис. Както за предложението, така и за откровеността ти. Странно, но малцина от твоите сънародници са ми се сторили такива, каквито ги описваш ти.

— Имам за теб още едно име — каза Ларомендис и се изправи, даваше си сметка, че разговорът им върви към приключване. — Тандареи, новоизбраният маг-учен. Той си дава сметка, че на този свят има и други могъщи същества и че е по-добре да ги направиш свои съюзници, отколкото да се опиташ да ги покориш. Ако бяхме милиони, боя се, че войната щеше да е започнала, но от нас останаха едва десетина хиляди, прибрали се у дома от звездите. Моментът е както тъжен, така и изпълнен с нови възможности. Тандареи, Пъг, запомни това име и ако се наложи да разговаряш с някого от Събора, гледай да е той.

Пъг кимна.

— Ще го запомня. Благодаря ти.

Ларомендис излезе, а Пъг въздъхна. Чакаше го доста работа, но едно бързо посещение в Елвандар май бе сред най-належащите задачи.

 

 

Амиранта бе изумен от проницателността и наблюдателността на елфа. Гуламендис бързо преосмисли всичко, което бяха открили в откраднатата книга, и направи заключения, които накараха Амиранта да се усъмни в собствената си интелигентност, като се имаше предвид за какви очевидни неща ставаше дума. Понякога елфът бе прекалено арогантен, но не пропускаше да изкаже уважение към постиженията на Амиранта и дори да го похвали в някои случаи за предвидливостта му. Амиранта би могъл да се подразни от надменното отношение на елфа или да го приеме такова, каквото е — избра втория подход, защото усещаше, че е готов да се държи по същия начин.

След като си разказаха всичко, което знаеха, Амиранта остави Гуламендис и излезе да се разходи. Имаше нужда да се разсее от напрегнатата работа и надвисналото усещане за опасност.

Ала свободата му бе краткотрайна и той го осъзна в мига, когато чу гласа на Сандрина:

— Амиранта! Трябва да ти кажа нещо.

Той се обърна и докато я гледаше как се приближава, се изненада от две неща: първо, как дъхът му секваше всеки път, щом я видеше, въпреки войнствения й изглед. Знаеше твърде добре как изглежда под тези дебели метални доспехи, туниката и панталона. Второто бе „нещото“, което държеше да му каже. Едва ли щеше да е приятно. Личеше си по изражението й.

— Разбира се, Сандрина — рече въпреки колебанията си. — Кажи?

Тя спря, погледна го внимателно, сякаш за да прецени какво мисли, после неочаквано изтърси:

— Произведоха ме в майка-епископ на Ордена на запад.

Той се усмихна.

— Честито. Не се и съмнявам, че заслужаваш напълно новия си пост, на който ще покажеш всичко, на което си способна.

Тя премигна. Очевидно не беше очаквала похвала точно от него. А после изведнъж замахна, зашлеви го с опакото на ръката си и го повали на земята.

Амиранта остана да лежи зашеметен, хванал зачервената си буза. Накрая каза:

— Бих искал да престанеш да ме удряш.

Очите й блеснаха ядно.

— Радвай се, че все още има нужда от теб, инак нищо не би ме удържало да ти видя сметката! — Обърна се и се отдалечи гневно към крепостта.

Точно тогава на вратата се показа Брандос. Погледна я учудено, сетне извърна очи към седящия на земята Амиранта и на лицето му блесна широка усмивка. Той приближи стария си приятел, протегна му ръка и му помогна да се изправи.

— Най-добре направи нещо, за да помогнеш на бедното момиче да преодолее мъката по теб, инак накрая ще те убие.

— Някакви предложения? — попита Амиранта, докато си наместваше челюстта.

— Или я убий пръв, или се ожени за нея — за друго не се сещам.

— Да се оженя? Тя по-скоро би се омъжила за демон. Да не говорим, че току-що са я повишили в майка-епископ.

— Нищо чудно, че е толкова свадлива — отбеляза Брандос.

— Е, май предложението за женитба отпада. Освен ако не те привлича животът в храма?

Амиранта го изгледа с поглед, който би накарал да повехнат цветя.

— Искаш ли нещо?

— Да. Пъг ме прати да те повикам. Изглежда, Гуламендис е открил нещо в книгата, която откраднахте… заехте от Квег.

Амиранта прогони обидата си и объркването от поведението на Сандрина и последва приятеля си. Брандос го отведе при входа на кулата и каза:

— Кажи ми после, ако има нещо интересно.

— Напоследък скуката сякаш напълно напусна нашия живот — промърмори Амиранта, докато вземаше по две стъпала наведнъж.

Стигна кабинета на Пъг, почука и чу отвътре гласа му:

— Влизай.

Амиранта пристъпи вътре и завари Пъг в компанията на седналия срещу него Гуламендис.

— Викал си ме?

— Да — кимна Пъг. — Гуламендис успя да преведе няколко от пасажите, които са те затруднили, и ако е прав, положението е съвсем различно от това, което предполагахме.

— Наистина? — повдигна вежди чародеят и седна в празното кресло до елфа.

— Да — потвърди Пъг. — Ще оставя на него да обясни как е стигнал до тези заключения, но накратко, изглежда, че нещата в демонското царство не са такива, каквито си ги представяхме.

— Не стигнахме ли до извода, че Беласко се опитва да поквари нашите демони, когато беше нападната Вила Беата?

При споменаването на неговия дом, където бе загинала жена му, Пъг видимо се напрегна.

— Съжалявам — добави тихо Амиранта. — Не исках да проявявам неуважение. Какво се е променило сега?

Този път заговори Гуламендис:

— Амиранта, бих предпочел да обсъдим всичко това подробно, но освен ако не греша, двамата с брат ми бяхме свидетели на ужасно кръвопролитна гражданска война в демонското царство.

— Гражданска война?

— Знаем, че Маарг е мъртъв, но някой поддържа внушението, че още е жив и продължава да командва. Само дето не е така. Пъг е сигурен, че останките му са на света Шила, а демонският крал, който ние видяхме на Телесан, беше илюзия. Дори душата му да се е върнала в демонското царство, ще е нужно време, за да си възвърне изгубените позиции, ако въобще някога успее. От всичко това ние се изправяме пред два въпроса: кой се представя за Маарг и с каква цел?

— Три въпроса — поправи го Амиранта. — С кого се бият?

— Четири — добави Пъг. — Каква връзка има всичко това с Мидкемия?

Тримата се облегнаха назад, замислени над факта, че на всеки въпрос, чийто отговор бяха намерили, откакто Демонското царство бе започнало да заплашва Мидкемия, се бяха родили по два нови.