Реймънд Фийст
Пред вратите на мрака (2)

1.
Пожертвование

Нощта бе изпълнена с крясъци.

Опожарените хълмове димяха, из въздуха се носеше мирис на изгоряло. Стотици облечени в роби фигури си проправяха бавно път между каменните отломки към голямото празно място под останките от крепостната порта. Мъж с могъщо телосложение стоеше мълчаливо върху купчината камъни и гледаше надолу към своите последователи.

Друга фигура се спотайваше в сенките. Джеймс Джеймисън Трепалото, изпълнен с трескавото желание да е, където и да било другаде, но не и тук, пое бавно дъх, за да се успокои. В дворовете на трите най-многолюдни народа в този регион беше известен като дребен благородник от Островното кралство, мъж, наследил, а не спечелил своя сан, бидейки внук на Риланонския херцог.

За останалите бе Джим Трепалото, предприемач, въвлечен в дребни престъпни сделки в град Крондор, а за малцина Праведника, главатар на Гилдията на крадците — Шегаджиите. Но още по-малко бяха тези, на които бе известно, че Джеймс Джеймисън е всъщност началник на разузнавателната служба на Островното кралство и докладва директно на дядо си.

За своите четирийсет и нещо години Джим бе виждал немалко странни и ужасни неща — опит, който идваше от различните му постове. Понякога се страхуваше, че е станал безсърдечен копелдак, като онези, които бе премахвал в името на Короната или на Конклава на сенките, с който също често работеше. Ала дори изпълненият му с насилие и интриги живот не можеше да го подготви за това, на което бе свидетел сега.

Огромен огън ограждаше овално пространство с четири кола, за които бяха завързани отредени за принасяне в жертва нещастници. Не бяха първите — преди тях живота си вече бяха изгубили десетки, но това, което караше сърцето на Джим да се свива, бе начинът, по който приемаха жертвоприношението си — изглеждаха така, сякаш нямат търпение да бъдат погълнати от тази болезнена, пламтяща смърт.

По краищата на площадката се бяха струпали още бъдещи жертви, завързани с въжета. Малко преди това Джим бе видял как сами нахлузват примките на вратовете си и скачат от стълбичките, за да увиснат на въжетата в предсмъртна агония. Звукът от строшаването на вратовете им се чуваше като пукот, ала имаше и такива, които се задушаваха и умираха бавно, като ритаха още дълго. За съвсем кратко Джим бе видял много повече обесвания, отколкото през целия си живот в Крондор, при това онези бяха престъпници, които си бяха получили заслуженото. А тук бе свидетел на смразяващата кръвта картина на доброволно саможертване. Виковете утихнаха, когато поредните мазохисти изгубиха съзнание и умряха.

Ала за ужас на Джим това не бе краят. Мястото им при коловете веднага заеха нови жертви, стъпваха върху обгорените тела на предишните. Някои потръпваха, докато заострените колове се забиваха в телата им и изцеждаха от тях кръв и фекалии. Други се предаваха на смъртта с единично потрепване и оставаха да висят неподвижно.

Гледка, напълно лишена от всякакъв здрав разум. Джим насочи вниманието си към мъжа, изправен върху купчината камъни, вдигнал ръце в жест, изразяващ топло приветствие. Дори само изражението му го подтикваше да се обърне и да хукне презглава, накъдето му видят очите. Никога не бе виждал този човек, но описанието му съвпадаше с това на Пъг от Острова на чародея и на Укротителя на демони Амиранта: мъжът върху камъните беше Беласко, един от най-опасните хора на този свят и със сигурност един от най-безумните.

С едно махване на ръката изправилият се на купчината камъни магьосник сътвори мираж, блестящо изображение, което увисна над него и накара тълпата да ахне от страхопочитание.

Това беше Дахун и от наученото през последните шест месеца Джим знаеше, че неговите верни слуги са почти готови с конструирането на портала, през който да се появи тук.

Дахун бе висок двайсет стъпки и с приблизително човешки очертания, но освен това имаше дълга опашка като на гущер, която почваше от средата на гърба му. Гърдите му бяха огромни, коремът му набразден от яки мускули, които помръдваха под червеникавата кожа, простираща се от черните му крака до аленеещите гърди. Лицето му бе човешко, с издадена долна челюст и огромни уши — приличаха на ушите на прилеп. Очите му изпъкваха от черните очници. Дълги пипаловидни коси се поклащаха от хуманоидния череп, увиснали до раменете. Над веждите му имаше златен обръч с инкрустиран черен камък, който пулсираше с пурпурна светлина. Пръстите на лявата му ръка завършваха с дълги криви черни нокти и се свиваха и разпускаха трескаво, сякаш нямаха търпение да се вкопчат в нечий гръклян. В дясната държеше пламтящ меч. На пояса му бе пристегната кожена пола, широки ремъци се кръстосваха през гърдите му, с тежка златна емблема в центъра.

Джим никога нямаше да забрави това чудовище. Огледа се и видя безизразните, унесени лица на хората. Нямаше съмнение, че са били упоени в подготовка за този ритуал, и той се опита да имитира неуверената им походка.

Овладя надигащото се в стомаха му гадене и тръгна с тълпата, която крачеше право към чудовището. И той като всички носеше тежка черна роба с качулка, която скриваше лицето му. Доскорошният притежател на същата тази роба лежеше на дъното на едно дере на четвърт миля оттук.

Джим тътрузеше крака, крачеше по-бавно от хората наоколо и се озърташе за възможност да се измъкне незабелязано. Държеше ръцете си прибрани в дългите ръкави — едната стиснала кинжал, чието острие бе потопено в бързодействаща отрова, предизвикваща парализа за по-малко от минута, а в другата държеше устройство, конструирано специално за него от един майстор в Крондор: топка, която щеше да му осигури повече от достатъчно време да се измъкне. Тя можеше да обезвреди противниците около него за няколко минути — или поне такова бе въздействието й върху хората. Не беше сигурен, че всички около него спадат към тази категория.

Преглътна с мъка и спря, наложи си с усилие на волята да вдигне очи към образа на чудовището.

Беласко отново разпери ръце. За Джим нямаше никакво съмнение, че магьосникът е луд като бръмбар, затворен в барабан. Демонът над него бе най-ужасяващата гледка, която Джим бе виждал, ала магьосникът се смееше като щастливо дете и подвикваше нещо на своите верноподаници. Джим обаче не бе достатъчно близо, за да чуе думите.

Измести се към дясната част на шествието и продължи бавно напред — хората — близо пет хиляди — се приближаваха към центъра на бившата крепост. Леко напрежение в тила накара Джим да погледне кой стои зад него. Това бе усет, шесто сетиво, наследено от прапрадядо му, нещо, което в семейството му наричаха „тревожната цицина“. И точно сега сърбежът рязко се бе усилил.

Точно както предполагаше, покрай каменните отломки около откритото място крачеха още фигури. Разгорелите се огньове пречеха да се види какво има зад тях, но Джим бе открил, че ако не гледа право в пламъците, а встрани, може да различи какво се крие отзад.

Името на тази древна кешийска крепост бе останало забравено в миналото. Високите й стени и кули бяха рухнали почти до основи и само подземният вход, на стотина крачки по-нататък, все още водеше към нейните тунели и кухини. Джим нямаше никакво намерение да навлиза в този лабиринт. В дните на прапрадядо му той бе известен с името Гробницата на обезверените. Според легендата цял един легион бил оставен да издъхне тук — легионът, охранявал входа към така наречената Долина на изгубените.

Джим се огледа. Вдясно от него между камъните имаше пролука, през която би могъл доста бързо да стигне пътеката на север — изоставен път на кервани, завършващ в кешийското пристанище Дърбин. В подножието на тези хълмове чакаха шестима от най-опасните главорези, които бе успял да намери. Петима от тях работеха с него още от Дърбин, шестият се казваше Амед Дабу Асам и беше най-довереният му агент в пустинния район Джалпур. На него бе възложил задачата да отнесе вестта за случващото се тук в Крондор, ако той не се върне до зори.

Вляво имаше друго открито пространство, но отвъд него следваше пропаст с назъбени скали. Само боговете знаеха какво може да дебне в долината под тях и Джим не се съмняваше, че ще бяга надясно.

Огледа се отново, като същевременно се опитваше да имитира унесените движения на хората около себе си. Надяваше се, че озъртането му не е привлякло вниманието на лъконосците. Предусещаше, че скоро ще се случат други неща, още по-неприятни.

Близо половин година Джим се опитваше да открие леговището на Слугите на Дахун, група престъпници, известни сред местните като Черните кепета. Беше решил да проучи и тази крепост, за която знаеше от разказите за преживелиците на прапрадядо му.

Крепостта, някога седалище на култ на фанатични убийци, наричани Нощните ястреби, се смяташе за изоставена повече от столетие. Очевидно някой беше решил, че тъй като никой не минава насам, мястото е подходящо за събиране.

Беше достатъчно близо до Крондор и до имперския град Дърбин, за да позволи на убийците бързо придвижване, и достатъчно отдалечена, за да се опасяват от случайно разкриване. Джим едва не изгуби на два пъти живота си, докато се добираше дотук, а сега отброяваше последните секунди от относителната си свобода, преди да бъде изложен на още по-страховита опасност.

Спомни си разказа за един свой предшественик, който също се сблъскал на това място с култ на убийци и не можел да разчита на почти никаква помощ. Джим би предпочел крепост, пълна с кръвожадни убийци, вместо тази тълпа религиозни фанатици. Убийците може да ти видят сметката, но поне ще стане бързо, докато тези безумци навярно щяха да го изпекат на бавен огън и да го изядат.

Най-сетне успя да различи думите на Беласко.

— Дойдохме тук, за да дадем кръвта и живота си на нашите господари!

Тълпата отвърна напевно като един:

— Велик е Дахун!

Джим инстинктивно отстъпи назад и се огледа първо надясно, сетне наляво. Приклекналите край камъните фигури бяха на стрелци. Той започна да се промъква към близката купчина камъни, която бе на двайсетина крачки вдясно.

С две бързи стъпки Джим стигна до дълбоката сянка под една надвиснала скала. Трябваше да приклекне, което затрудни свалянето на робата, но след секунди бе почти невидим в сумрака. Пресегна се назад и нахлузи на главата си качулката, която се спусна почти до очите му. Дрехите, които носеше отдолу, бяха почти черни. Той сграбчи кинжала и зачака.

— Ликувайте! — провикна се Беласко. — Знайте, че вашата саможертва ви сближава с господарите ви!

Докато говореше, лъконосците при камъните се надигнаха и започнаха да обстрелват поклонниците. Повечето не реагираха, когато човекът до тях падаше. Но най-зловещото от всичко според Джим бе мълчанието им. Сподавено изпъшкване или тупване на тяло бе всичко, което се чуваше. Никой не викаше, нито се превиваше. Вятърът вдигна прахоляк, но Джим все пак различаваше лицата им — на нито едно от тях не се четеше страх.

Реши, че е видял достатъчно. Промъкна се под скалата, заобиколи я и се озова зад един надзъртащ отгоре лъконосец. Имаше десетина стъпки открито пространство, които трябваше да прекоси до следващото скривалище. Джим не се поколеба и за миг. Очите на поклонниците бяха втренчени в Беласко, но Джим знаеше, че скоро всички те ще са мъртви и лъконосците ще започнат да се оглеждат за оцелели. По това време той вече трябваше да е колкото се може по-далече.

Стигна до ново тъмно място и се огледа. Увери се, че наоколо няма никого, затича и се шмугна между две канари, бележещи началото на пътека, която щеше да го отведе по-долу на стария път за Дърбин. Докато тичаше по нанадолнището, чуваше единствено свистенето на пустинния вятър.

И изведнъж се блъсна в някакъв мъж с черна роба. Паднаха, затъркаляха се и Джим вече бе посегнал към ножа, когато позна човека под себе си.

— Амед!

— Мир, приятелю — отвърна кешийският агент и се изправи.

— Какво правиш тук?

— Ами, ти се забави и реших да те проследя и да проверя дали не се нуждаеш от помощ.

Джим погледна нагоре и рече:

— Трябва час по-скоро да се махнем оттук. Конете?

— Малко по-надолу са — отвърна агентът.

Джим кимна и го последва. Беше настоял да приближат древната крепост пешком, защото на коне щяха да ги забележат отдалече. Внезапно му се стори, че зад тях има някой, и дръпна Амед да приклекне. Посочи нагоре и кимна.

Амед също отвърна с кимване. Двамата имаха богат опит в поставянето на засади и знаеха инстинктивно какво трябва да правят. Джим щеше да се върне назад по пътеката, докато спътникът му опише полукръг през горичката и се появи в гръб на този, който ги следва. Джим почака малко, за да даде време на Амед да заеме позиция, и пое нагоре.

Когато стигна билото обаче откри само Амед — беше коленичил до пътеката и я оглеждаше на лунната светлина.

— Не съм сигурен — каза кешийският шпионин, — но който и да те следваше, свърна назад веднага щом ти тръгна нагоре. Ще го проследим ли?

— Не — отвърна Джим. — Трябва да докладвам какво съм открил колкото се може по-скоро.

— Магия?

Джим се усмихна.

— Ще ми се. Но тези машинки вече трябва да се използват само при крайна нужда. Някои от по-старите престанаха да работят. Пъг се опитва да намери начин да ги зареди, но изглежда, че ни липсват доста познания за цуранското магьосническо изкуство.

Амед сви рамене.

— Не зная много за цураните. Малцина от тях са стигали толкова на юг. Но имам голямо желание да посетя Ламът.

— Най-обикновен град — отвърна Джим. — Да тръгваме.

 

 

Докато вървяха към мястото, където бяха оставили конете, един мъж, скрит в сенките, ги следеше с поглед. Изчака да се отдалечат достатъчно, после се обърна и затича нагоре в нощта.

Беласко го чакаше.

— Господарю, стана точно както предположихте — докладва мъжът.

Магьосникът се усмихна, но в изражението му нямаше нищо радостно.

— Добре. Нека Джим Трепалото се върне в Крондор с разказ за кръвопролития и тъмна магия.

— Не разбирам.

— Не съм и очаквал да разбереш — рече Беласко и огледа безбройните трупове наоколо. — Понякога трябва да направиш малка демонстрация, за да покажеш на противника си на какво си способен.

— Наистина не ви разбирам, господарю. Какви са заповедите ви за мен?

— Брей, какъв ентусиазъм. — Беласко изгледа наемника с присвити очи. — Не съм сигурен, че ми се нрави.

— Правя каквото ми наредите — рече мъжът и сведе глава.

— Откъде си? Имаш странен говор.

Наемникът се усмихна широко и се видяха два реда изпилени зъби.

— От Шаскахан, господарю.

— А! — възкликна Беласко и лицето му грейна. — Островът на канибалите! Чудесно! Та, както казвах… Понякога е добре да внушиш на противника, че е на крачка пред теб. Друг път не. Е, в този случай искам да привлека вниманието им върху кръвопролитието и тъмната магия, та да си мислят за мен като за безумен некромант като брат ми.

— Това в служба на Дахун ли е, господарю?

— Разбира се — отвърна Беласко, обиден от въпроса. — Но не по начина, по който си мислиш. Доведете конете — провикна се към другите. — Потегляме на юг!

Останалите наемници се размърдаха. От всички убийци, които държеше за помощници, тези бяха най-дисциплинирани и лоялни. Фанатиците имаха своето преимущество, но бяха прекалено готови да умрат за своя „бог“, а за момента Беласко се нуждаеше от сподвижници, които да убиват, вместо да умират.

— Предполагам — рече той, — че Джим Трепалото и господарите му ще сметнат за необходимо да изследват Долината на изгубените. А когато дойдат, ще им подготвим ново забавление.

Забърза към мястото, където наемниците бяха приготвили коня му, метна се на седлото и се огледа, за да се увери, че всичко е така, както искаше да изглежда. Огньовете щяха да горят още много часове, пепелищата щяха да димят няколко дни. Пушеците и миризмата на смърт щяха да витаят над платото повече от седмица, но накрая горещите пустинни ветрове и дребните хищници щяха да превърнат останките в прах и оглозгани изсъхнали кости.

Беласко даде знак на мъжете да го следват към Долината на изгубените.

 

 

Сандрина, Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите, чакаше при доковете. Бяха й наредили да се срещне тук с един благородник от Кралството. Нямаше представа кой е, но я увериха, че той ще я познае. Не знаеше дали са се срещали преди, или са му дали описанието й — в края на краищата в Ордена нямаше много високи руси жени.

Приближиха се двама мъже, покрити с прахоляк от дълъг път. Лицата им бяха скрити зад кърпите, които бяха вързали върху устите и носовете си — нещо съвсем естествено за пътници, идещи от Джалпур. Въпреки нетърпимата горещина Сандрина стоеше неподвижно, облечена с тежката си броня, пристегнала щита на гърба си и наместила меча така, че да й е подръка.

По-високият от двамата застана пред нея и й подаде навит на руло пергамент.

— За Крийган — рече лаконично, обърна се и се отдалечи към края на пристанището, където го очакваше един крондорски търговски кораб.

Тя се зачуди кой ли е този загадъчен благородник, но после реши, че това едва ли й влиза в задълженията. Отец-епископ Крийган я бе осведомил точно толкова, колкото бе необходимо за успешното изпълнение на задачата. Очевидно в този случай всичко, което трябваше да знае, бе, че документът трябва да стигне при него възможно по-скоро.

Тя тръгна към конюшнята, където бе оставила коня си. Щом непознатият благородник бе предал посланието на нея, значи корабът му щеше да отплава в друга посока.

Пътьом се отби на пазара. Трябваха й провизии за седмица, както и мехове с вода, тъй като Дърбин бе на три дни езда от първия оазис, а оттам до Ландсенд, малкото градче от Кралството, още четири.

Купи сушено месо и плодове, както и зоб за коня. Това щеше да е храната им през следващата седмица.

Любопитството й за самоличността на загадъчния благородник бе започнало да отслабва.

 

 

Джим стоеше на палубата на „Кралско врабче“, куриерска шхуна, преустроена да наподобява малък крайбрежен търговски кораб и преименувана на „Бетина“ специално за това пътуване. За екипаж бяха подбрали най-добрите моряци, които бе успял да отмъкне от флота на адмирал Толберт, всеки от тях обучаван лично от него в един или друг момент. Четирийсет и пет от най-твърдите, най-решителни и най-опасни бойци, които кръстосваха Горчиво море — Джим неведнъж се бе убеждавал в уменията им.

Беше обмислил внимателно срещата си със Сандрина. Облечен като придворен благородник щеше да е неузнаваем за нея, дваж повече — покрит с прахоляк и с тридневна брада. Така нямаше почти никакъв шанс да го разпознае като Шегаджията, продал я в робство преди много години. За всеки случай бе скрил лицето си с кърпа — така бе съвсем сигурен, че няма никаква опасност да го посече, преди той да успее да обясни ролята си в онзи тежък период от нейния живот, който тя най-вероятно се опитваше да забрави.

Даваше си сметка, че за успешното изпълнение на задачите голямо значение имат и хората, които бяха с него и които бяха верни на Короната. Също като Амед, членовете на екипажа бяха сред малцината на този свят, на които би поверил живота си и които биха го последвали дори в ада. Като се имаше предвид това, което бе видял през изминалата седмица, вероятно крайната им цел не бе много по-различна.

Шквалът, който ги връхлетя веднага щом напуснаха пристанището и поеха на североизток към Крондор, най-сетне се умори и ги остави на мира. Четири дни бурята заливаше палубата с огромни вълни и екипажът трябваше да търпи несгодите. Джим обаче не й обръщаше внимание, замислен за това, което го очакваше на острова.

Най-сетне в далечината изплуваха тъмните очертания на замък, щръкнал на скалите в крайбрежните води на Острова на чародея. Гледка, която го изпълни с неясна тревога, както бе и първия път, когато го бе видял. От опит знаеше, че тревогата се дължи на заклинание, магична бариера, поставена от Пъг, Черния магьосник, и че ще изчезне веднага щом доближат брега. Забеляза, че магичната зловеща синкава светлина в най-северната кула е изчезнала, заменена от по-меко жълтеникаво сияние, сякаш там бе запален слаб огън.

Капитан Джонсън нареди да свалят платната и да спуснат котва. Джим бе избрал семпло облекло — вълнена туника и панталони, широк колан със затъкнати в него меч и нож, високи ботуши и широкопола шапка.

Нямаше търпение да се срещне с Пъг и неговите съветници, особено с Укротителя на демони Амиранта, и се надяваше, че информацията, която носи, може да им е от полза. Защото имаше да залавя кешийски шпиони, да се справи с една особено опасна банда и да се върне към прекъснатия си придворен живот.

Скочи от лодката още преди тя да стигне до брега, без да обръща внимание на водата, която влизаше в ботушите му, и тръгна по пътеката към Вила Беата. Сега от вилата бяха останали само обгорени останки, спомен за зловещата атака на Беласко и неговите слуги. Павиран път вдясно отвеждаше при черния замък. Джим тръгна натам. Съжаляваше за импулсивния си скок, преди да стигнат брега — водата шляпаше неприятно в ботушите му.

Замъкът беше изграден по планове на Макрос, първия Черен магьосник, със стени от тъмен камък. Високият портал приличаше на зейнала паст на чудовище и внушаваше на влизащите мисълта, че ще бъдат погълнати. Пустият двор бе обрасъл с шубраци и покрит с прах, а широките порти зееха.

Джим знаеше, че решението на сегашните му обитатели да се преместят тук след атаката срещу къщата в долината е част от план, целящ да накара Беласко да повярва, че Черният магьосник и Конклавът на сенките са унижени и принудени да се скрият и да се спотайват страхливо в очакване на следващото нападение.

Истината обаче бе доста по-различна.

Докато влизаше в привидно изоставения замък, Джим се замисли за връзката си с обитателите му през последната година. Всъщност връзката между Конклава на сенките и семейство Джеймисън бе доста сложна от близо двайсет години насам. Прапрадядото на Джим, легендарният Джими Ръчицата, по-късно лорд Джеймс Крондорски, се бе оженил за доведената дъщеря на Пъг — Гамина. В известен смисъл те бяха далечни роднини, но с течение на времето във връзката им се бяха появили пукнатини.

Джим влезе в просторната зала, в единия край на която имаше огромна камина. В стари времена такъв замък щеше да е дом на стотина членове на благородни семейства, заедно с роднините им, и в студените нощи те щяха да се събират в тази зала. Джим спря за миг, за да се полюбува на вниманието към детайлите, проявено от Макрос — всеки незапознат с историята посетител би предположил, че замъкът е построен много векове преди действителното му завършване.

Докато се качваше по стълбището към единствената обитавана кула, се питаше как ли би оценил настоящото положение неговият прапрадядо. Доколкото можеше да съди по това, което му бяха разказвали за него, предположи, че би бил едновременно заинтригуван и ядосан.

По онова време Пъг бе обидил принца на Крондор, по-късно крал Патрик, като бе отхвърлил лоялността си към Островното кралство и бе предизвикал принца да отстои претенциите си към островното херцогство Звезден пристан в Долината на сънищата.

Джим знаеше, че в онези дни е имало и спор между Пъг и управляващите в Звезден пристан. Каквато и да бе причината, Пъг се бе оттеглил със семейството си на този остров. Тук бе положил основите на Конклава на сенките, тайна организация, която се бе превърнала във важен фактор в живота на Джим въпреки първоначалното му желание да няма нищо общо с нея.

Връзките между семейството на Джим и Конклава се бяха изопнали, когато дядото на Джим бил повикан в двора на краля и повишен в ранга херцог на Риланон.

С течение на времето, през периода на управлението на дядо му в столицата, между Конклава и кралството бяха възникнали противоречия. Джеймс Риланонски, също като дядо си, беше лоялен към Островното кралство.

Джим предполагаше, че за прапрадядо му нещата са били много по-прости. В онези далечни дни целите на магьосниците от Звезден пристан и на Кралството бяха били доста сходни. Зачуди се дали Джими Ръчицата би погледнал на сегашното положение по начина, по който гледаше той.

Бащата на Джим, Уилям Джеймисън, и чичо му Дашър бяха загинали в пограничната война с Кеш, когато Джим още бе момче, а другият му дядо, Дашел, нямаше наследници. И сега Джим Джеймисън беше единственият наследник на цялата фамилия.

Помъчи се да прогони спомените за измамата, до която бяха прибягнали неговите предци, за да го накарат да поеме контрол върху престъпните групи по бреговете на Горчиво море, както и да оглави кралската разузнавателна служба. С времето бе установил, че му се нрави да се занимава и с двете, но това не бе направило задачата да носи две дини под една мишница по-лека.

А ето че сега бе на път да се натовари с още по-голяма отговорност като действащ агент на Конклава. Докато отваряше двукрилата врата към всекидневната, се зачуди дали взима правилното решение.

Две жени седяха и плетяха, а трета слагаше дърва в камината, до която седяха трима мъже. Един от тях — млад магьосник — се обърна, позна го и се провикна:

— Джим Трепалото! Добре дошъл!

— Здравей, Джейсън — отвърна Джим и се огледа. — Къде са другите?

— Къде ли не — отвърна Джейсън и отметна дългата си черна коса назад. — Пъг прати повечето млади ученици у дома или в Звезден пристан. Останалите са настанени на безопасно място. Другите, които сме тук, душим за заплаха и предаваме съобщенията. За какво идваш?

— Трябва да говоря с Пъг — отвърна Джим, без да си прави труда да скрие нетърпението си. И извади една сфера от мътно жълтеникав метал. — Това не работи. Наложи се да взема бърз кораб от Дърбин, за да пристигна тук.

Магьосникът взе сферата и промърмори:

— Цуранска транспортна сфера… от няколко години не сме намирали нови. — Огледа я и продължи с тон, в който се долавяше съжаление: — Страхувам се, че майсторите, които ги правеха, са загинали на Келеуан. Малцината, които оцеляха… Приятелю, сферите, които ни останаха, са на по няколко десетки години.

Джим знаеше, че малкото оцелели цурански магьосници сега се борят редом със сънародниците си за спасяването на своя нов свят, или може би водят тихо съществуване в Ламът. Джейсън всъщност му намекваше, че ако Конклавът има достъп до нови сфери, с удоволствие ще му дадат една от тях.

— Да, прав си — каза Джим. Чувстваше се малко глупаво. — Мога ли да говоря с Пъг?

— Пъг не е тук — отвърна Джейсън.

— Къде е?

— Не знаем. Не сме го виждали от почти месец.

— В такъв случай искам да говоря с Магнус.

— Той също замина — каза Джейсън. — Ела, седни до огъня да си починеш. Има начин да им пратим вест, но ще отнеме известно време.

— Под известно време имаш предвид часове или дни? — попита Джим, докато си сваляше ръкавиците и се настаняваше до огъня.

Джейсън само сви рамене и Джим усети, че отново го изпълва чувството за безпомощност.