Даниел Стийл
Чарлс стрийт 44 (2)

2.

На следващата сутрин се обади на Ейвъри. Оказа се по-лесно, отколкото си представяше. Поговори с нея и се почувства по-добре. Няколко минути коментираха и се смяха на най-новите антики, придобити от баща й. В много отношения той приличаше на чаровен юноша, което се харесваше на Ейвъри, а Франческа се бе научила да му прощава недостатъците. След непринудения разговор Франческа мина на темата и й каза какво става. Със свито гърло й призна за раздялата с Тод и за дилемата си с къщата и галерията; сподели колко всъщност е разстроена.

— Съжалявам, че се е стигнало дотам — прекъсна я Ейвъри съчувствено. — Допусках нещо подобно. Не виждахме често Тод през последните месеци.

Всъщност не го бяха виждали по-отдавна. През лятото Франческа им гостува сама няколко пъти във вилата в Кънектикът. Намираше някакво оправдание за отсъствието на Тод, но Ейвъри долавяше, че нещата са по-сериозни. И Хенри се бе досетил, но не искаше да обременява дъщеря си с въпроси, защото тя предпочиташе да премълчава.

— Ще ни каже, когато е готова — бе казал на Ейвъри и тя се бе съгласила с него.

Затова новината не я изненада особено.

— Съжалявам за галерията и бизнеса. Губиш ли пари? — попита тя.

Чудеше се дали ще се наложи Франческа да я продаде.

— Не бих казала. Но няма и печалба. Сега я разработвам. Не вярвам някой да иска да я купи в това състояние. Според Тод, за да има печалба до две-три години, трябва да вдигна цените, и както твърди той, ако се занимавам с изгряващи художници, никога няма да направя истински пари. Но повярвай — нямам желание да продавам известни художници. Това е различно. Отворих галерията със съвсем различна идея.

Идеалистичното й отношение към изкуството предизвикваше недоволството на Тод. Той настояваше да са по-комерсиални, за да увеличат приходите, ала Франческа не бе готова на такъв компромис. Сега обаче си даваше сметка, че може да се наложи да го направи, макар да й бе страшно неприятно. Обичаше сериозните художници. Тъкмо се бе сдобила с нов изключително талантлив японски художник. Независимо от блестящите отзиви за първата му изложба тя продаваше произведенията му на безценица, защото не можеше да иска повече за все още неизвестно име. Проявяваше изключителна етичност по отношение на онова, което продава и как го продава.

— Може да се наложи да направиш известни компромиси с идеалите си и да продадеш някои произведения и на художници, които вече са по-направили име — отсече Ейвъри делово. От бащата на Франческа бе научила много неща за изкуството и добре се оправяше с деловата страна на въпроса. Но неговото изкуство беше на съвършено различно ниво и благодарение на Ейвъри, сега се продаваше срещу огромни суми. — Дай да поговорим първо за къщата. Имаш ли какво да продадеш, за да събереш пари да откупиш дела на Тод? — попита тя.

Нямаше и до това се свеждаше целият проблем.

— Нямам. Вложих всичко налично в къщата. Едва събирам парите за месечните вноски. Но измислих как да се справя. Ще пусна квартиранти. С трима ще изплувам и ще разреша поне този проблем.

— Не си представям как ще живееш с непознати — реагира Ейвъри съвсем искрено. Знаеше, че доведената й дъщеря е доста затворен човек и като единствено дете винаги бе живяла малко самотно. Наемът от квартиранти определено щеше да й помогне, но и казваше колко е решена да задържи къщата, защото щеше да е голяма саможертва от нейна страна. — Е, предполагам, че ще решиш проблема с месечните вноски, ако можеш да ги изтърпиш. Но как ще се справиш със сумата, която дължиш на Тод, за да задържиш къщата? — Ейвъри говореше предпазливо, ала изведнъж й хрумна нещо. — Какво ще кажеш за шестте картини от баща си? Това са едни от най-хубавите му ранни творби. На разпродажба биха донесли много пари. Ще покрият цялото ти задължение към Тод според мен, стига да си готова да ги продадеш. Ще звънна в основната му галерия в града. Там изгарят от желание да се сдобият с някои от ранните му неща. За тях винаги има огромен пазар.

Думите на Ейвъри смутиха Франческа. Само мисълта за това я накара да се почувства гузна. Никога не бе мислила да продава картини на баща си. Но и никога не е била толкова притисната финансово.

— Как мислиш, че ще се почувства той? — попита тя притеснено.

Да, беше малко луд и безотговорен, но й беше баща и го обичаше, и дълбоко ценеше творчеството му. Обичаше шестте картини, които притежаваше.

— Очаквам да разбере — отвърна Ейвъри нежно. — Преди да се оженим все продаваше нещо, за да оцелее. По-добре от всеки друг знае какво е да си в подобно положение. Веднъж дори продаде една малка картина на Полак, за да даде на майка ти пари, които й дължеше. Постъпи, както намериш за добре.

Тя беше практична жена и именно затова Франческа предпочиташе да говори с нея вместо с родителите си.

— Дали ще се оправя, ако продам пет? Така ще задържа една. Татко ми ги е подарявал. Много ми е неловко да ги продавам, за да купя къща.

— Не виждам какви други варианти имаш.

— Нямам. — Не се бе сетила за картините, но не притежаваше абсолютно нищо друго, с което да плати на Тод. За миг си помисли дали да не продаде къщата вместо картините, но определено не й се искаше. — Защо не звъннеш на тази галерия да видим какво ще кажат? Ако дадат прилична цена, ще ги продам, предполагам. Но им предложи само пет. Искам да задържа поне една.

Изпитваше сантиментално отношение към картините. Съзнаваше, че прави огромна саможертва; поредната саможертва.

— Ще им звънна — увери я Ейвъри. — Разполагат със списък на колекционери на негови картини. Доста бързо ще ги вземат, освен ако не искаш да изчакаш и да ги продадеш на търг.

— Не мога да чакам — призна Франческа. — Тод от месеци настоява да продадем къщата, а обещах да му платя или да се реша на продажба до края на годината. Разполагам само с два месеца. Нямам време да чакам търг.

— Ще видим какво ще кажат от галерията. Ще им звънна веднага. — Имаше и още една идея, макар да се колебаеше относно мнението на съпруга си. Сподели я с Франческа. — Баща ти много се интересува от работата ти в галерията, откакто я отвори. Обича израстващите художници не по-малко от теб. Питам се дали би искала да ти стане партньор. Нещо като мълчалив партньор, не че баща ти мълчи за каквото и да било. Но вероятно ще му е приятно да ти помага, докато галерията започне да носи печалба. От думите ти разбирам, че Тод не иска много за своя дял.

Да, той наистина постъпваше изключително справедливо. Претенциите му се ограничаваха само до първоначално вложената сума. Къщата бе друга история. През последните четири години направиха много подобрения. Но дори и по отношение на нея постъпваше справедливо. Разчиташе да я продадат изгодно, та със своя дял да си купи апартамент. Държа се изключително почтено, докато оглеждаха общите сметки. И за него раздялата бе огромно разочарование. Не очакваха да се случи, но сега и двамата бяха убедени, че нещата не вървят, и искаха да приключат въпроса възможно най-бързо. Франческа правеше всичко по силите си за това, въпреки очертаващите се пред нея проблеми.

— Никога не съм си представяла, че ще карам татко да инвестира в галерията — сподели тя, заинтригувана от идеята. — Дали ще го направи?

— Защо не? За него ще е вълнуващо, а и съм сигурна, че би искал да ти помогне. Не става въпрос за много пари. Защо не обядваш с него и не го попиташ?

Идеята й допадна. Имаше много по-голяма вероятност да й помогне той, а не майка й, която от самото начало не одобряваше нито къщата, нито галерията. Не проявяваше никакъв интерес към изкуството, макар сега и тя да притежаваше няколко от неговите най-ценни картини. Задържа ги повече от сантимент, а не заради стойността им, но се оказаха солиден капитал. Талия разполагаше поне с половин дузина от ранните му творби, които сега „вървяха“ на невероятно високи цени. Постоянно повтаряше, че никога няма да ги продаде. Франческа също не бе мислила, че ще продаде своите.

— Ще му звънна и ще го поканя на обяд утре — заяви Франческа. За пръв път от два месеца насам в гласа й се долавяше надежда. — Ти си вълшебница, Ейвъри, и гений. Татко извади страхотен късмет с теб.

— И аз с него. Той е добър човек, особено сега, когато не е колекционер на жени.

Познаваше няколко от предишните му приятелки и дори харесваше някои; други обаче й се струваха малко луди. Самата тя бе несравнимо по-земна от всичките му предишни завоевания. Изпитваше известна слабост и към майката на Франческа. Ейвъри харесваше Талия заради нейната своеобразна екстравагантност и дори се забавляваше с нея. И все пак трябваше да признае, че е жалко подобие на майка, особено на дете така силно жадуващо да има майка като всички останали. Талия определено не се вписваше в тази роля. А и Хенри бе твърде ексцентричен и своенравен. И двамата не олицетворяваха традиционните родители, в резултат на което Франческа израсна доста затворена. Всячески се стремеше да не заприлича на тях, и определено го избегна. Приличаше много повече на Ейвъри, отколкото на биологичните си родители. Ейвъри си даваше сметка каква несъвместима двойка са били Хенри и Талия. Бяха съвършено различни по природа и се чудеше как така бракът им е просъществувал седем години. Единственото хубаво от него бе появата на дъщеря им, а Хенри и Талия продължаваха да са приятели. Талия, от своя страна, много харесваше Ейвъри. Всички я харесваха. Хората я уважаваха и на всички допадаше непринуденото й, дружелюбно, интелигентно поведение. Тя бе умен, стойностен, непретенциозен, земен човек. Всичко, което майката на Франческа не беше.

— Ти май ми разреши проблемите — въздъхна Франческа с облекчение.

— Не бих казала. Предстои да говоря с галериста на баща ти, а ти да обсъдиш с него въпроса за твоята галерия, но все пак сложихме добро начало, струва ми се — обобщи Ейвъри бодро.

Надяваше се нещата на Франческа да се подредят. Обичаше я и я смяташе за добър човек. Заслужаваше награда за усилената си работа. Неприятно щеше да е да загуби всичко заради раздялата с Тод.

— Знаех, че ще измислиш нещо — увери я Франческа. За пръв път от доста време звучеше щастлива. — Аз не виждах никакво решение.

— Прекалено вътре си в нещата — обясни Ейвъри простичко. — Понякога е по-лесно страничен човек да състави план. Да стискаме палци всичко да се уреди. Ще ти кажа как е протекъл разговорът с галериста на баща ти, след като говоря с него. Моментът е подходящ. Наближава Панаирът на изкуствата „Арт Базел“ в Маями и ако няма колекционери за ранните произведения на баща ти, то там ще има много ценители. Възможно е да получиш парите си до края на годината.

— Тод ще се зарадва — отбеляза Франческа тъжно, замисляйки се за него.

— И ти трябва да си щастлива, ако това ще ти помогне да задържиш къщата — напомни й Ейвъри.

Нямаха сключен брак, но пак трябваше да се споразумяват и да си поделят доста неща. Беше почти равносилно на развод.

— Ще бъда щастлива с къщата — потвърди Франческа. — Май е време да съобщя на родителите си за Тод. Честно казано, много ми е неприятно. Татко ще го приеме добре, но майка ще ми напомни седемстотин пъти, че ме е предупреждавала от самото начало. Според нея беше лудост да купуваме къщата и да започваме бизнеса, без да сме се оженили.

— Много хора постъпват така напоследък. Живеят заедно и правят общи инвестиции, но не сключват брак.

— Ще й го кажа — отвърна Франческа с кисела усмивка.

— Не те съветвам — прекъсна я Ейвъри и двете се разсмяха.

Талия имаше свое мнение по всички въпроси и бе невъзможно да я накараш да отстъпи от него.

— Ще звънна на татко да се уговорим за обяд и на майка, за да й съобщя за Тод. Чакам мнението на галериста.

— Ще ти се обадя веднага. Обещавам. Междувременно — горе главата. Всичко ще се оправи — увери я Ейвъри и след секунда и двете затвориха.

Беше редно такова нещо да чуе от собствената си майка, но това никога не се бе случвало. Талия се държеше по-скоро като далечна леля. Ейвъри й беше по-добра приятелка.

Франческа седна зад бюрото и остана замислена дълго време, преди отново да вземе телефона. След разговора с мащехата си се чувстваше по-добре. Ейвъри й помогна точно както Франческа се бе надявала. Винаги откликваше и имаше полезни, смислени идеи, които даваха резултат също както и при бащата на Франческа. Още от самото начало му бе направила силно впечатление и това чувство не го напускаше. Тя направи чудеса за него, а доказателството бе спокойният им живот. Ейвъри разполагаше и със собствени средства. Добре се справяше с кариерата си и правеше умни вложения. Идеята да разчита на друг, а не на себе си, би я разсмяла. Обичаше да подхвърля: „Не съм се трудила така усилено цял живот, за да съм зависима от мъж“. Оперираше с парите си, както намери за добре; винаги бе постъпвала така. Положението не се промени и след като се омъжи. От връзката им Хенри спечели много повече от нея. Във финансово отношение той се нуждаеше от Ейвъри, не тя от него, но емоционално бяха зависими един от друг. Според Франческа това бе напълно в реда на нещата. Мислеше, че по същия начин е и при тях с Тод, ала се бе излъгала. Сега разваляха всичко и нея я болеше; при това — много.

Франческа се обади на майка си. Талия почти не я попита как е и на дълго и широко започна да обяснява с какво се занимава, кой я дразни, колко ужасно се е справил вътрешният архитект, какви лоши вложения е направил брокерът й напоследък и колко всичко това я притеснява.

— А нямам съпруг да ме подкрепя — изхленчи тя.

— Не ти трябва съпруг — напомни й Франческа делово. — Дон те обезпечи завинаги.

През годините двата мола бяха станали десет, а тя имаше и други средства. Определено не беше сведена до просешка тояга, както се преструваше. Малкият й, но шикозен мезонет на Пето авеню го доказваше. Намираше се на удобно място с чудесен изглед към Сентрал парк.

— Не казвам, че не е. Но се притеснявам, защото нямам съпруг да ме защитава — отвърна тя, правейки се на безпомощна, каквато всъщност не беше.

Франческа не добави, че шестнайсет години след смъртта на последния си съпруг в Рим вече трябва да е свикнала. От него получи и титлата „графиня“, което й беше изключително приятно. Талия съжаляваше единствено, че не е бил принц, защото, както сподели с Франческа преди години, щеше да е още по-щастлива да е принцеса, но и графиня не беше лошо. Тя беше графиня Ди Сан Джовани.

Франческа реши да се престраши и да го изрече наведнъж.

— С Тод скъсахме — промълви тя тихо и зачака реакцията на майка си.

— Кога стана това?!

За разлика от Ейвъри и баща й майка й звучеше смаяна, все едно нищо не е подозирала.

— Нещата не вървят от месеци. Опитахме се да се справим, но не успяхме. Връща се да работи в адвокатска фирма и иска да му платя дяла от галерията и къщата.

— Можеш ли да си го позволиш? — попита майка й направо.

Нямаше съчувствие в тона й. Просто задаваше въпрос.

— Още не, но се надявам да намеря разрешение до края на годината.

Не спомена пред майка си, че го е обсъдила с Ейвъри и е потърсила съвета й. Не искаше да я засегне. Но съветите на Ейвъри бяха далеч по-ценни от тези на Талия, която разчиташе други хора да управляват парите й. Ейвъри сама вземаше важните решения.

— Казах ти да не купуваш къща и да не започваш бизнес с него. Това е лудост, ако не сте женени, и неизменно води до бъркотии. Той създава ли ти трудности?

Талия го харесваше; не приемаше единствено факта, че и двамата не желаят да сключат брак. В това отношение беше старомодна.

— Не, мамо. Държи се мило. Но си иска парите от къщата и малък дял от бизнеса.

— Ще се справиш ли?

— Вероятно. В противен случай ще се наложи да продам къщата и да затворя галерията. Правя всичко по силите си да не се стигне дотам.

— Много жалко, че се обвърза с него. Никога не съм одобрявала идеята.

Постоянно го повтаряше да не би дъщеря й да забрави.

— Да, знам, мамо, но и двамата мислехме, че градим нещо стабилно.

— Всички изпадаме в тази заблуда, докато нещата не се сринат. А когато се стигне дотам, е много по-добре да получаваш издръжка, а не да останеш само с разбито сърце.

Тя си знаеше само това и това бе единствената кариера, която някога бе имала.

— Издръжката не е работа, мамо. Или поне не такава, каквато аз искам. Надявам се да намеря начин да разреша въпроса.

Както обикновено приказките на майка й я дразнеха.

— Защо не продадеш къщата? И без това не можеш да я поддържаш без него. Нещо постоянно се разваля. — Тод й каза абсолютно същото: нямало да съумее да се справи сама. Възнамеряваше да докаже и на двамата, че грешат. — В състояние ли си поне да плащаш вноските по ипотеката? — попита майка й, но без да предложи помощ.

Франческа не се изненада. Дотук разговорът протичаше точно според очакванията й. Включително и: „Казах ти, че ще стане така“. Не, тук нямаше изненади; с майка й никога нямаше такива.

— Смятам да пусна квартиранти, за да си помагам при погасяване на вноските — обясни Франческа с напрегнат тон.

Майка й веднага реагира ужасена:

— Ти луда ли си?! Ще пуснеш непознати в дома си? Сериозно?

— Нямам друг избор, а искам да задържа къщата, мамо. Ще внимавам кого пускам, няма да слагам обяви по улиците и ще проверя старателно кандидатите.

— Ще се сдобиеш с убиец в дома си — отсече майка й мрачно.

— Надявам се да не се случи. Ще ми се да намеря свестни наематели.

— Според мен идеята ти е ужасна и ще съжаляваш.

— В такъв случай ще ми напомниш, че си ме предупреждавала — отвърна Франческа кисело.

Прекалено добре познаваше майка си. Талия винаги й напомняше и грешките, и предупрежденията.

— Искам отново да обмислиш всичко добре — настоя Талия.

— Не мога — отвърна честно Франческа. — Без Тод не съм в състояние да погасявам вноските по друг начин. Когато галерията излезе на печалба, ще се откажа от квартирантите, но в момента нямам друг избор. Налага се да го преглътна.

И не само това. Трябва да продаде и картините на баща си, за да плати на Тод. А ако баща й не пожелае да инвестира в галерията, рискува да я загуби. Безпокоеше се само при мисълта какво я чака.

— Намирам го за лудост. Няма да мога да спя нощем от тревоги кой още живее в къщата ти.

— С повече хора ще бъда в безопасност. С трима съквартиранти би трябвало да се справя.

— „Би трябвало“, но ако не стане? Щом подпишете договор, ще си вързана с тях за определен срок. Как ще ги изгониш, ако след време не ти харесат?

— Няма да мога, затова трябва да подбера подходящи — възрази Франческа практично.

След това бързо-бързо приключи разговора. Съобщи на майка си основното: късат с Тод, а тя се опитва да запази и къщата, и галерията. Нямаше нужда да знае повече. Майка й се държа точно според очакванията й: разкритикува я, без да й предложи каквато и да било помощ. Някои неща никога не се променят.

Разговорът с баща й премина по-лесно и по-бързо. Покани го на обяд на следващия ден и той прие. Възнамеряваше да му разкаже всичко тогава, а и той бе много по-непринуден от майка й. Уговориха се да се видят в „Ла Гулю“, любимия му ресторант. Намираше се близо до неговата галерия и той често се отбиваше там. Минаваше за една от знаменитостите, които посещаваха заведението. Остана доволен, че я чува.

— Всичко наред ли е? — попита я, преди да затворят.

Питаше се какво ли става. Тя рядко го канеше на обяд.

— Горе-долу. Ще говорим утре.

— Добре. Нямам търпение да те видя — увери я той.

По телефона продължаваше да звучи като младо момче, независимо от своите шейсет и пет години. А и имаше вид на много по-млад за възрастта си също като съпругата си. Франческа си помисли, че майка й изглежда доста по-състарена от Ейвъри, а отчаяното търсене на съпруг й придаваше тревожен вид. Баща й бе, от една страна, по-спокоен и непринуден, а от друга, имаше и Ейвъри до себе си, докато майка й от години не бе имала сериозна връзка. Според теорията на Франческа, Талия толкова много се стремеше да завърже връзка, че направо й личеше. Дъщерята се опитваше да избегне подобно поведение сега, когато след пет години се налагаше отново да се влее в света на онези, които ходят на срещи.

Изобщо не беше готова да излиза с други мъже и мисълта сериозно я депресираше. Никак не я блазнеше перспективата отново да ходи по срещи. Струваше й се ужасно. Предстоеше й да търси трима квартиранти, с които да дели къщата си, за да набави парите за ипотеката, а от друга страна, ако не желаеше да прекара остатъка от живота си сама, трябваше отново да излезе с мъж. Все пак голямото решение щеше да почака малко — Тод още не се бе изнесъл.

На следващия ден обядът с баща й мина гладко. Тя вървя пеш от метрото и стигна пред „Ла Гулю“ точно когато баща й слезе от таксито. И както обикновено той изглеждаше впечатляващо. За да се предпази от вятъра, бе вдигнал яката на пепитеното си сако от туид, купено от Париж преди години; износената му шапка „Борсалино“, купена от Флоренция, в съчетание с ботуши и джинси, завършваха тоалета. Имаше набраздено, слабо лице и четвъртита брадичка с трапчинка, която я впечатляваше от дете. Побърза да постави ръка на раменете й и да я прегърне. Беше далеч по-сърдечен от майка й и изглеждаше очарован, че я вижда.

Оказа се по-лесно от очакваното да му каже за Тод, а той призна, че не е изненадан — винаги се чудел колко са различни. Франческа никога не се бе замисляла затова. Според нея всичко ги свързваше. Да, така беше в началото, но вече не.

— Той беше само турист в света на изкуството — отбеляза баща й.

Сервираха им обяда: за него лучена супа и зелен фасул. Именно с подобно меню поддържаше стройна и слаба високата си фигура. Изпадаше във възторг от здравословните храни, приготвяни от Ейвъри. Франческа обаче проявяваше небрежност по отношение на яденето, особено след раздялата с Тод. Обикновено я домързяваше да си сготви вечеря и видимо слабееше.

— Винаги съм смятал, че един ден ще се върне на Уолстрийт — сподели баща й и се захвана със супата.

Франческа си беше поръчала салата от раци.

— Странно. Никога не съм го мислила, но сега разбирам колко си прав — разсъждаваше тя. — Обяви, че му е омръзнало да е беден.

— Да, и на мен също, докато не ме спаси Ейвъри — прихна баща й.

После му разказа за желанието си да купи дяла на Тод от къщата и с гузен вид призна, че за целта ще се наложи да продаде картините му. Той го прие доста великодушно. Лесно беше да се разбере защо жените винаги са си падали по него. Непринуден и чаровен, той рядко критикуваше и винаги с готовност прощаваше. Мигом я накара да се почувства по-добре, и я увери, че ни най-малко не е разстроен. Докато сервираха кафето, събра смелост да го попита и за галерията. Той й се усмихна. Ейвъри му бе загатнала, че дъщеря му вероятно се нуждае от помощ, и го предупреди да се държи мило, но и без това щеше да го направи. Нямаше други деца и независимо колко безотговорен баща се бе оказал, по природа беше добър човек.

— Поласкан съм от поканата ти — обяви той простичко и отпи от кафето. — Не знам дали съм наясно как се ръководи галерия. Ти имаш много по-голям опит. С удоволствие ще ти стана мълчалив партньор засега.

Каза му колко пари й трябват, за да се разплати с Тод. Сумата, макар и неголяма, я затрудняваше.

— Когато галерията потръгне, винаги можеш да откупиш моя дял — увери я той. — Ще се разделим.

— Благодаря, татко — отвърна тя с искрено облекчение.

Докато се усмихваха един на друг, двамата много си приличаха. Беше му изключително благодарна за помощта и очите й се напълниха със сълзи. Току-що той й помогна да спаси галерията, за която бе работила така усилено в продължение на четири години.

След обяда й звънна Ейвъри и се разбра, че първата стъпка за спасяване на къщата е направена. Галеристът на баща й останал във възторг от картините, които се канеше да продаде. За три от тях вече имаше купувачи, а за другите две не се съмняваше, че ще намери пазар в Маями през декември. Парите от първите три щяха да задоволят Тод засега.

Баща й отиде да се види с галериста си, а на път към метрото за центъра Франческа изпита чувството, че й се е разминало качване на гилотината. Благодарение на баща си и на подарените от него картини, тъй много поскъпнали през годините, щеше да задържи галерията и любимата си къща. Събитията се развиваха в посока по-благоприятна и от най-смелите й мечти. На лицето й се появи широка усмивка. Нещата потръгнаха и раздялата с Тод вече не й се струваше толкова ужасна. Имаше надежда. Все още имаше бизнес, дом и много, много мил баща.