Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
44 Charles Street, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Даниел Стрийт. Чарлс Стрийт 44

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

Редактор: Валя Иванова

ISBN: 978-954-655-375-1

История

  1. — Добавяне

19.

През следващите няколко седмици Франческа и Крис мислеха единствено за прекрасния уикенд във Вермонт. Марая, очарована, че са използвали къщурката й, им предложи да отидат отново там, когато поискат.

Възнамеряваха да се въздържат и да пазят поведение, докато пак заминат някъде, но още на следващия ден разбраха, че и на двамата им е невъзможно. Изчакаха Иън да заспи и Крис се прокрадна горе, за да е с нея. Заключиха вратата и се любиха така страстно, както и във Вермонт. После той слезе при Иън.

Една нощ, когато си тръгваше, Крис се оплака. Не искаше да става, да се връща долу и да прекарва остатъка от нощта без нея; ала нямаха друг избор.

— Не можеш да се нанесеш тук и да го оставиш долу сам — изтъкна тя очевидното. — Никак няма да му е приятно.

— Знам, но много ми липсваш, когато съм долу. Прекалено си далеч.

Радваше се, че се чувства така; тя изпитваше същото.

Една сутрин се успаха и Иън почти ги залови. Звънна на Марая по мобилния и я помоли да примами Иън в кухнята. След няколко минути Крис влезе с вестника и обясни, че е бил навън да го вземе. Иън не заподозря, че е бил горе, в леглото е Франческа, но без помощта на Марая щеше да бъде заловен.

Понякога, след като се любеха, двамата се къпеха заедно в огромната й вана и си говореха. В повечето случаи после отново се озоваваха в леглото. Бяха златни дни. Изкараха един ноември, който нямаше да забравят. Всички в къщата се вълнуваха за Деня на благодарността.

Талия сподели с Франческа, че ще празнува с приятели в Сан Франциско. Искали да я запознаят с някакъв мъж, а той притежавал огромна яхта. Баща й и Ейвъри щяха да отидат в Сън Вали, за да прекарат със стари приятели. Семейството на Крис се събираше в Мартас Винярд както винаги, но тази година той искаше да остане с нея в Ню Йорк. Шарл–Едуар и Марая предложиха да сготвят традиционната пуйка и Крис и Франческа охотно се съгласиха. Франческа нямаше къде да отиде, а на Крис не му се ходеше никъде. Желаеше да отпразнува Деня на благодарността с нея и Иън. Къщата на Чарлс Стрийт сега беше техен дом.

Вечерята, приготвена от Шарл-Едуар и Марая, се оказа истинско пиршество. Имаше всевъзможни зеленчуци и гарнитури, а пуйката изглеждаше като извадена от снимка в списание. Към традиционните блюда бяха добавени и няколко френски: сос от боровинки, пюре от кестени, картофено пюре, курабийки, грах, моркови, спанак и аспержи с ненадминатия холандски сос на Марая. Това определено бе най-хубавият Ден на благодарността, който американците от групата бяха прекарвали. Почти не можеха да се движат, когато приключиха. Шарл-Едуар и Крис излязоха в градината, за да изпушат пурите си и да изпият любимия си коняк. Французинът определено ги бе запознал с някои от най-изисканите неща в живота. Крис обожаваше кубинските пури, но никога не пушеше в къщата, а само по една след обилна вечеря като тази.

Марая и Франческа раздигнаха в кухнята, а Иън заспа в стаята на Марая, докато гледаше телевизия. Крис запали Шарл-Едуар по американски футбол. Всички се чувстваха уютно във взаимната си компания. Вече не бяха четирима непознати, както в началото, а две двойки и едно дете; солидни хора, които се обичаха. За Франческа този Ден на благодарността бе пълен с неща, за които да е благодарна. Независимо от трагедията с Айлийн в края на лятото, беше изтекла една хубава година. Затова не беше подготвена за съобщението на Марая и Шарл-Едуар след края на мача. Марая го погледна колебливо, а той кимна.

— Връщаме се във Франция — обяви тя със сълзи в очите.

— За Коледа ли? — попита Франческа.

Марая поклати глава:

— За шест месеца, а може и за година. Шарл-Едуар има работа. Иска да затвори ресторанта и да отвори друг. Трябва да уреди всички подробности около имуществото, което оставя на жена си. Нужно ни е и още време в Прованс, за да завършим книгата. Вече наехме къща там. Надявам се да ни дойдете на гости.

Гледаше Франческа и Крис със сълзи в очите. Не й се заминаваше, но и не искаше да остане тук без Шарл-Едуар.

— А ти да не смяташ да продадеш къщата във Вермонт? — попита изплашено Франческа.

— Не — поклати глава Марая. — Използвайте я, когато искате. Шарл-Едуар обеща да прекараме там един месец следващото лято. Едва ли ще се върнем преди това.

Неговият истински живот беше във Франция. Прекара последните четири месеца в Щатите с Марая, но трябваше да се връща. Там го чакаха работа и бизнес, който или да ръководи, или да продаде. Нещата не вървяха гладко без него. Време беше да се върне и да вземе някои решения.

Нито Франческа, нито Крис си представяха къщата без тях; а и Иън щеше да се натъжи. Тя му бе като баба и то с много по-осезателно всекидневно присъствие от родните му баби. Той беше внучето, което Марая никога нямаше да има, особено след като и Шарл-Едуар нямаше деца.

— Искам двамата да обещаете, че ще идвате. Сега сме семейство — настоя тя и ги прегърна.

И те имаха същото чувство.

После се качиха във всекидневната на Франческа да обсъдят плановете си. Крис отнесе Иън в леглото му, без да го събуди, и слезе долу да запали камината. Франческа и Марая разговаряха оживено. Франческа попита дали ще се женят.

— Засега не — усмихна се Марая. — Но Шарл-Едуар се държи изключително добре. Впечатлена съм.

Всички бяха впечатлени. Той продължаваше да е французин до мозъка на костите си, но очите му бяха спрели да шарят. Виждаше единствено Марая. Тя му имаше пълно доверие, а той я уверяваше, че ще го оправдае. Никога не бе казвал подобно нещо на съпругата си. Беше честен, макар и неверен до този момент. Винаги бе признавал връзките си, когато го питаха. Не беше лъгал Ариел, нито щеше да лъже Марая.

Марая обясни, че са взели решението да се върнат във Франция, през последните няколко седмици. Трудно се съгласила, но така било най-правилно за тях двамата, защото им предстоеше изцяло нов живот.

— Кога тръгвате? — попита Франческа със затаен дъх.

— След месец. Шарл-Едуар иска да е в Париж за Коледа. Вероятно ще тръгнем на двайсет и трети декември.

Франческа осъзнаваше, че те ще се откажат от стаята на Чарлс Стрийт. Не им трябваше квартира в Ню Йорк, ако ще живеят в Париж. Щяха да отсядат при нея винаги, когато дойдат, но защо да плащат наем? Отново щеше да се изправи пред финансово предизвикателство, но този път не й мина през ума да продава къщата. Тя, Крис и Иън се чувстваха щастливи в нея. Трябваше да намери начин нещата да потръгнат, но не искаше да взема нови наематели. Никога нямаше да попадне на човек като Марая и не й се рискуваше с втора Айлийн. Беше прекалено травмиращо.

— Надявам се да отсядате тук, когато сте в Ню Йорк — промълви Франческа.

— Непременно — прегърна я Марая. — А вие имате дом при нас в Париж. По всяко време може да ни пращате Иън на гости — увери тя Крис. — За нас ще е чудесно, а за него — вълнуващо.

— Ще живеете ли отново в Щатите, ако се ожените? — попита Франческа.

— Не знаем. Зависи какво ще предприеме Шарл-Едуар, като реорганизира бизнеса си.

Налагаше се да направи някои промени, след като остави половината си имущество на бившата си съпруга. Разводът беше скъпо удоволствие, но той не се оплакваше дори пред Марая.

Съобщението им водеше до голяма промяна и беше сладко-горчиво за всички. Губеха скъпи приятели; или поне нямаше да ги виждат всекидневно. Шарл-Едуар вече представляваше част от новосформираното им семейство.

Иън се разплака, когато на следващата сутрин му съобщиха новината. На Франческа й идеше да го последва. Чувстваше се депресирана, откакто Марая сподели с нея плановете си. На Иън никак не му се искаше те да си тръгнат. Марая го успокояваше, че ще им дойде на гости в Париж, ще види Айфеловата кула и Триумфалната арка и ще се вози с корабче по Сена.

— Не знам френски — възрази той печално.

— Много хора в Париж говорят английски — увери го тя. — Шарл-Едуар и аз ще ти помагаме. Ще се грижим за теб и искаме баща ти и Франческа също да дойдат.

Момчето кимна, но не особено ентусиазирано. Отиваха прекалено далеч. Иън ги обичаше, както и те него.

В неделя Крис завари Франческа в кабинета, надвесена над неплатените сметки. Напомняше й за дните, когато се опитваше да спаси и къщата, и бизнеса си, а се опасяваше, че ще загуби и двете. Напускането на Марая щеше да намали приходите й драстично. Отново се бореше с цифрите, а те не изглеждаха никак обнадеждаващо. Така и не даде повече под наем стаята на Айлийн, а и не възнамеряваше да го прави. Най-горният етаж беше затворен от август и Франческа щеше да го остави така. Спомените от помещенията бяха прекалено зловещи и от уважение към Айлийн не искаше никой да се нанася там. Стаите бяха чисти, празни и заключени. Самата тя не бе стъпвала в тях след убийството. Брад още не бе изправен пред съда и едва ли щеше да стане в близките месеци. Полицията я държеше в течение. Често мислеше да звънне на майката на Айлийн, но така и не го направи. Имаше чувството, че няма да се зарадва на обаждането й. Възнамеряваше да им прати картичка за Коледа, а след смъртта на Айлийн й написа съболезнователно писмо, в което споделяше какво чудесно момиче е била. Така и не получи отговор. Вероятно просто не знаеха какво да кажат или как да постъпят.

Крис забеляза загриженото й изражение, докато преглеждаше сметките.

— Лоши новини ли? — осведоми се той.

— Донякъде. Не знам защо, но през ноември имахме слаб месец в галерията. Почти нищо не продадохме. Виж — октомври беше страхотен, а септември — доста добър. Всеки път, когато реша, че си стъпвам на краката, нещо се проваля. Не ми харесва. Още плащам на водопроводчика поправката на големия теч. — Две хиляди долара бяха солидна сума за нея. Майсторът се съгласи да му я плати на два пъти, което я улесняваше, но все още не се бе издължила изцяло. — Напускането на Марая е удар в няколко отношения — призна тя тъжно. — Много ще ми липсва. — Вече й бе нещо като майка и приятелка и бе ненадмината и в двете. На Франческа, както и на всички останали, им бе приятно да си бъбри с нея всеки ден. — Не ми се ще да давам стаята на Айлийн отново под наем. Просто не мога. Пък и кой ли би я взел? След случилото се никой няма да иска да живее там. Освен това не желая отново да приютявам непознати. Прекалено рисковано е. — Накрая бе решила, че поне този път майка й имаше право: криеха се опасности.

— С мен случи — шеговито й напомни той.

Тя се усмихна. Наистина беше много щастлива с него.

— Така е.

Но фактът, че губи две трети от приходите си от къщата без Марая и Айлийн, оставаше. Представляваше сериозно изпитание за нея и отново я поставяше в затруднено положение. Но договорът на Марая и без това бе към края си; на Крис — също.

— Как се справяше, когато Тод живееше тук? — полюбопитства той.

Никога не я бе питал за това.

— Всеки плащаше половината от ипотеката. Беше трудно, но успявах и се получаваше. Не мога да я поема сама.

— Ами да я разделя с теб и да не вземаш нови наематели. Тримата ще сме като семейство.

— Изход е — отвърна тя замислено, — но не е справедливо за теб. Обитаваш само две стаи.

Той се засмя.

— Мислех да се нанеса горе при теб, ако ти допада идеята. Иън ще остане в моята стая. Редно е дори да поема две трети от разходите, защото ние сме двама, а ти — една.

Беше щедър и искаше да облекчи положението й. Освен това можеше да си го позволи. Живееше скромно и не се изхвърляше в нищо. Бизнесът му с графичния дизайн вървеше добре, а тя подозираше, че разполага и със семейни пари, като се имаше предвид кои са родителите му. Беше непретенциозен, но не се налагаше да се бори като нея. Тя се намираше в затруднено положение, а не искаше да продава последната картина на баща си. Още тъгуваше, че е продала предишните.

— Според мен е правилно да делим на половина — отбеляза Франческа предпазливо, изпълнена с благодарност за помощта му. — Ще превърнем твоите помещения в детска стая за Иън, ще използваме всекидневната долу, ще спим в моята спалня, а тази на Марая ще превърнем в твой кабинет. Ще стане хубав офис. — Беше слънчева и с изглед към градината. — Ще можеш да пушиш кубинските си пури там — добави тя шеговито.

Звучеше логично и щеше да е практично.

— Идеята ми допада. Не искам да вземаш нови наематели — заяви Крис простичко. — И аз смятам, че е прекалено рисковано.

Така поне къщата отново ставаше нейна. Ако се разделят с Крис, ще мисли отново за квартиранти. Ако обаче сега той плаща половината, няма да се налага.

— Да, ще се получи — повтори Франческа, изпълнена с благодарност. — Точно започвах да се притеснявам.

Крис съжаляваше, че й е толкова трудно. Подозираше, че напускането на Марая ще я затрудни, но не си даваше сметка до каква степен. Франческа живееше оскъдно, и той искаше да й помогне. Щеше да дели изплащането на ипотеката, макар това да удвояваше наема му, но пък сега щеше да ползва цялата къща. И щяха да живеят като двойка с дете, а не като съквартиранти.

— Имам още някои идеи как да облекчиш положението си — увери я той. — Ще поговорим някога за това.

Тя кимна. Питаше се какви ли бяха те, но за момента това й стигаше — бе решил проблема й и му беше благодарна.

Докато приготвяха вечерята, Марая я запита дали ще се справи.

— Чувствам се ужасно, че те изоставям с такова кратко предизвестие, но Шарл-Едуар постави въпроса внезапно, а аз приех едва миналата седмица. Ще се справиш ли?

— Вече да — отвърна Франческа облекчено. — Крис ще ми помага.

— Така се и надявах. Какви са плановете ви нататък?

— Нямаме засега — усмихна й се Франческа. — Ще живеем тук, ще се молим всичко да е наред и ще видим какво ще се получи.

Марая се надяваше те да се оженят, както Франческа се надяваше на същото за нея. Шарл-Едуар настояваше да се оженят веднага, щом разводът му стане факт. Документите щяха да бъдат внесени в съда след няколко седмици, за да ги подпише съдията, и после той щеше да бъде свободен. Но Марая не бързаше; нито Франческа. Беше избягвала брака цял живот и не желаеше да променя мнението си сега, независимо колко много обичаше Крис.

— Не искам да приличам на майка си.

Многократно го бе повтаряла и на Марая, и на Крис.

— Напълно изключено е — увери я Марая. — Тя е съвършено различен тип жена от теб. Харесвам я, но ти просто не си от нейната лига. — Беше забелязала колко фриволна, разглезена, себична и повърхностна, макар и забавна, е Талия. Марая уважаваше и дълбоко обичаше Франческа, сякаш й бе дъщеря или племенничка. — Дори да се омъжиш десет пъти, пак няма да си като нея.

— Предпочитам да не рискувам. Все се питам дали ще си намери нова жертва. От години търси Номер шести. Човек би си помислил, че ще се измори и откаже, но — не. Ще иска да се омъжи и когато е на деветдесет.

И двете се разсмяха, но подозираха, че е така.

Същата вечер Франческа разговаряше с Крис за плановете за къщата. Питаше се кога да кажат на Иън.

— Дали ще се разстрои, ако се преместиш горе при мен? — тревожеше се тя.

Крис я целуна.

— Не се притеснявай. Ще бъде във възторг да има своя детска стая. Ще му купя голям телевизор, за да гледа филми. А и ние ще сме на съседния етаж.

И двамата се вълнуваха, че най-после щяха да делят обща спалня. Започваше нещо истинско, а не просто романтичка връзка.

Предстоеше им да обмислят и да говорят за много неща. Франческа му напомни, че следващата седмица заминават за Маями, за „Арт Базел“, един от най-престижните панаири на изкуствата в света, който отстъпваше единствено на панаира в Базел, Швейцария, през юни. Същия уикенд щеше да има още няколко панаира на изкуствата в Маями. Франческа нямаше търпение да ги посети, а Крис щеше да я придружи. Все още се чувстваше разстроена, че Марая заминава за Париж, при това — толкова скоро, но имаше какво да очакват от бъдещето. Съвместният им живот току-що започваше.

Той я покани в Бостън за Коледа, за да се запознае със семейството му, и тя прие. Иън много се зарадва, но перспективата я плашеше до смърт. Ами ако не я харесат или решат, че не е подходяща за него? В края на краищата бе дребна галеристка от Уест Вилидж, макар и дъщеря на известен художник. Неговото семейство изобилстваше с прочути личности.

— Ще те харесат, обещавам ти — увери я Крис.

Реши да отложи притесненията си за след Маями. С предстоящото напускане на Марая, разместването в къщата, Коледата със семейството му и панаира на изкуствата само след седмица, декември се очертаваше като доста натоварен месец.