Айлин Гоудж
Заместницата (6)

Глава 6

Анджи д’Амико бе израснала с убеждението, че е уникална само в едно отношение — не притежаваше нито един от талантите на по-големите си сестри. Не бе музикално надарена като Розмари, нито бе атлетична като Сюзън. Не притежаваше красотата на Джулия (което можеше да се сметне за талант, като се имаше предвид как Джулия се грижеше за външния си вид като за оранжерийно цвете), нито интелигентността на Франсин, която бе спечелила пълна стипендия за Северозападния. Анджи можеше единствено да готви.

— Анджи, направи ми услуга и започни да приготвяш вечерята — казваше майка й всеки път, когато имаше други грижи или когато трябваше да прибере някоя от сестрите й след училищни занимания. И Анджи белеше картофи или вареше макарони, режеше зеленчуци и тъй като майка й винаги закъсняваше, обикновено приготвяше изцяло вечерята. С течение на времето, семейството й започна да очаква това от нея.

— Анджи! Кога ще е готова вечерята? Гаджето ми ще бъде тук всяка минута! — питаше високо Джулия, за да надвика шума от сешоара.

— Анджи, ще приготвиш ли малко повече храна тази вечер? Ще дойдат някои от съотборниците ми — молеше я Сюзън, докато прекосяваше кухнята на път за тренировка по футбол.

— Господи, Анджи, не риба отново! Ще мирише из цялата къща — оплакваше се Розмари, докато свиреше на пианото.

— Ако само се стараеше толкова с домашните си задачи — казваше Франсин и клатеше глава.

Ако бащата на Анджи не се оплакваше или не я молеше за нещо специално, то беше само защото едва ли забелязваше какво има в чинията си, стига да беше топло и в големи количества. Единствено майка й бе благодарна.

— Моята малка готвачка. Какво щях да правя без теб? — казваше тя и целуваше Анджи по бузата.

Анджи нямаше нищо против. Харесваше й да готви. С времето започна да изпълнява и по-сложните рецепти от готварските книги — агнешки хапки със сметана, пиле по ориенталски, раци. Научи се да приготвя перфектно ориза всеки път, да не загаря яденето, а бисквитите й бяха така бухнали и хрупкави като тези от картинките. Използваше пресни подправки вместо изсушени. Десертите й бяха импровизирани — сладки, пайове и торти, покрити с маслен крем и сметана. В последната година от гимназията, когато приятелите й решаваха в кой колеж да постъпят, Анджи мечтаеше за училище по готварство.

Не след дълго тя усвои техники като mire poix и brunoise и се научи как правилно да задушава, сотира и приготвя сосове. След като завърши кулинарния институт, започна работа и през следващите десет години напредна от готвач на сосове до редовен готвач и после до главен готвач в различни ресторанти в Манхатън. И през цялото време мечтаеше как някой ден ще отвори собствен ресторант. Но без финансова подкрепа мечтата си остана просто мечта. И така, на трийсет, тя се захвана с кетъринг. Оттогава бяха минали осем години и тя нито веднъж не бе съжалила за решението си. Работеше дълги часове и често бе по-заета, отколкото й харесваше, но поне сама си беше шеф и имаше свободата да създава собствени блюда, вместо да изпълнява тези на другите.

Един от най-редовните й клиенти бе агенцията „Харт“. Тя осигуряваше храната за месечните им срещи през последните три години. И, повече или по-малко, участваше в тях, след като нейна приятелка я заведе веднъж там като гост. Анджи веднага бе харесала привлекателната и представителна жена, която бе домакин на събитията. След като Камил, научила с какво се занимава, я бе запитала какво мисли за поднесената онази вечер храна, Анджи не се посвени да каже мнението си и да й връчи визитната си картичка.

Камил й хвърли поглед.

— „Кейтърд афеър“. Харесва ми. И веднага мога да кажа, че храната ви ще е идеална за тази тук тълпа.

Анджи бе доволна от показания интерес и също така заинтригувана от възможностите.

— А откриват ли онова, което търсят? — запита и огледа привлекателните, с добро финансово състояние самотници, които бяха на нейната възраст или малко по-възрастни, заети във весели разговори.

— Повечето, да. Ако знаят какво търсят — отговори Камил.

— А ако просто нямаш късмет в любовта? — По онова време Анджи беше зарязана от Тери, готвача на сосове в „Лангустин“, последния ресторант, в който бе работила. Преди него бе имало цяла редица разочарования: Бен, месарят, който лесно можеше да извие врата на теле, но не умееше да общува; красивият Дарий, който се оказа бисексуален (беше го заловила в леглото с друг мъж); Дани Озбърн, темпераментният готвач, който бе разбил сърцето й, когато бе приела работа в ресторант в Лос Анджелис, и който я бе уведомил за решението си по електронната поща. В това число дори не влизаха момчетата, с които бе излизала в гимназията.

— Вярвам, че сами създаваме късмета си. Особено в любовта. — Красивата жена вдигна чашата с вино към устните си и Анджи забеляза златната халка на пръста й. Очевидно знаеше какво говори от лична, както и от професионална гледна точка.

— Каква е тайната? — запита Анджи с нехаен тон, за да не видят в нея потенциален клиент.

— Няма тайна — каза Камил. — Обикновено става въпрос да си отворен за възможностите. Понякога при мен идват хора с толкова дълъг списък с изисквания, че никой не би могъл да ги удовлетвори. А веднъж една жена ми каза, че избраният от мен мъж би бил идеалният за нея само ако няма мустаци.

— А ти какво отговори?

— Казах й или да го приеме с мустаци, или да го помоли да ги обръсне.

Анджи се засмя.

— Не подбираш думите си, а?

— За това ми плащат. Казвам им онова, което приятелите им няма да им кажат.

— А какво, ако човек не знае какво търси?

— Повярвай ми, ще разбереш, ако не преставаш да опитваш.

Камил отиде да се погрижи за другите си гости, а Анджи остана да се чуди дали ще намери сродната си душа и дали ще я познае, когато я срещне. И заключи, че макар точният човек да бе някъде наблизо за повечето от търсещите, ако не и за всички (беше виждала достатъчно срещи през последните три години, за да бъде убедена в това), тя вероятно нямаше да намери подходящия съпруг. Не беше открила човек, когото да обича достатъчно, че да се обвърже, а на трийсет и осем шансовете определено бяха малки. Освен това, бракът не беше всичко. Поне доколкото можеше да види. Всичките й сестри бяха омъжени и макар да нямаше да го признаят и след милион години, от случайните им забележки Анджи знаеше, че според тях пропускат нещо. Франсин, с трите си деца, последното от което още с памперси, и работата си на преподавател в средно училище, бе винаги уморена и раздразнителна; Розмари и съпругът й посещаваха редовно брачен консултант; Сюзън вършеше всичко с неуморима енергия и виждаше как мечтаната спортна кариера бяга пред очите й (напоследък стъпваше на игрището само когато тренираше отбора на сина си по футбол), а опитите на Джулия през последните десет години, през които имаше двама съпрузи, да забременее я бяха направили дори още по-грижовна към външността й (ако не можеше да има бебе, то, по дяволите, щеше да е най-сексапилната домакиня в квартала!); макар онова, което граничеше с мания, да бе смекчено от грижата за двете малки момиченца, които бе осиновила при втория си брак.

Родителите на Анджи бяха още един пример. Те вече не правеха секс, а майка й като че ли не се тревожеше особено от това. Анджи се чудеше дали и тя щеше да се чувства по същия начин, ако всяка нощ спи до един и същи мъж в продължение на четирийсет години. И ако, на всичкото отгоре, бе като баща й, който разтърсваше цялата къща с хъркането си и имаше повече косми на гърба си, отколкото на главата си. Дали тази продължителна и дълбока интимност не пораждаше ако не презрение (родителите й бяха предани един на друг), то поне по-малко задоволство? Ако бе така, би предпочела да остане сама.

Не, тя не съжаляваше за нищо. Имаше работата си, семейство, с което бе близка, и добри приятели. Искаше да има собствени деца, но бе решила, че това, както и съпруг, не й е дадено. Радваше се на племенниците си и на децата, които учеше да готвят в младежкия център „Бедфорд-Стайвесънт“, където преподаваше на доброволни начала — Раул, Хулио, Джърмейн, Трешон и Даарел, Тамика, Денис и Чандра. От какво повече имаше нужда?

На срещите на агенция „Харт“ се задоволяваше с ролята на мухата на стената. Докато подреждаше чиниите или обикаляше с подносите, можеше да наблюдава танца на ухажването от безопасно разстояние — жени, които получаваха вниманието на мъже, от които не се интересуваха, ако се съдеше по отегчените им изражения, и мъже, които тайно се съревноваваха, докато уж бъбреха нехайно. Забелязваше кои гости си тръгваха сами за домовете си в края на вечерта и кои бяха с партньор. Мълчаливо се радваше, когато двама души бяха заедно и очите им блестяха, а понякога трябваше да сдържи неодобрението си, когато дочуеше как някой мъж глупаво цитира дочута някъде забележка: „Никога няма да вкараш жена в леглото си по този начин!“.

Странно, но външността нямаше голямо значение. Разбира се, на всяка месечна среща се открояваше някоя красавица, но повечето не бяха красиви или дори привлекателни. Помощничката на Камил бе въплъщение на неписаното мото на агенцията: Не трябва да си принцеса, за да намериш принц. Дара не бе красива, но с комбинацията от стил, сексапил и дързост, можеше без никакви усилия да накара всеки мъж да яде от ръката й. От другата страна на везните бяха красавиците, които, след като предизвикваха първоначален интерес, догаряха като свещи, и красавците, които биваха подминавани заради мъжете с чар.

Нямаше установени правила, както бе научила Анджи.

Човек трябваше просто да излезе от черупката си и да се надява на най-доброто. Камил беше добра в работата си — човек можеше да го види само докато я наблюдаваше как разговаря с хората — но най-често ставаше въпрос да си на точното място, в точното време. Където беше и Анджи в първия петък на месец май, когато видя висок и неустоимо привлекателен мъж, който веднага я накара да забрави за болката в краката и тежкия поднос, който носеше.

Стоеше сам до бюфета, отпиваше от питието си и се опитваше да не се набива в очи. „Няма никакъв шанс“, помисли си тя. С тъмните си очи, чупливата черна коса, посребрена на слепоочията, мургавата кожа и красивото лице имаше толкова шанс да се смеси с тълпата, колкото тропическа риба да не изпъква сред обикновените. Веднага забеляза, че е нов. Не беше го виждала преди, а такова лице не се забравяше.

Анджи нямаше навик да започва разговор с гостите на месечните сбирки, но докато оставяше подноса, запита непознатия:

— За първи път ли ви е?

Той се обърна към нея и се усмихна глупаво.

— Толкова ли е очевидно?

— Имам тренирано око — каза тя, като сниши глас и докосна с пръст крайчеца на окото си.

Той се засмя.

— Очевидно това не е единственият ти талант — каза той и посочи огромното количество храна, което тя и персоналът й се канеха да поднесат. — Сигурен съм, че има и превъзходен вкус, освен превъзходен вид.

Комплиментът му стопли Анджи.

— Не мисля, че ще бъдеш разочарован — каза, уверена в способностите си в единствената област, в която бляскавите жени не можеха да й съперничат. — Между другото, препоръчвам патладжаните involatini. Това е най-доброто ми блюдо.

Той се усмихна с толкова лъчезарна усмивка, че тя премина през нея като топъл нож през масло. От толкова близо забеляза, че очите му са по-скоро кехлибарени, отколкото кафяви, че веждите му са тъмни и гъсти и в момента са извити нагоре. С благородното чело, силната брадичка и чувствената уста изглеждаше… като истински принц. Нямаше други думи, с които да го опише.

— Ти трябва да си Анджи. — Подаде ръка и стисна здраво нейната. — Едуард-Константин. Радвам се да се запознаем. Съпругата ми ми е разказвала много за теб.

Съпругата му? Анджи усети как сърцето й се свива, макар да подозираше, че няма шансове с него, дори да беше свободен.

— Женен си? — каза весело и безгрижно. Преди да е успял да отговори, тя продължи: — Извини ме, че го казвам, но мисля, че си сбъркал мястото.

Усмивката му стана по-широка.

— Аз съм съпругът на Камил — обясни.

— О! — Да, в това имаше смисъл. Естествено бе Камил да е омъжена за такъв красавец. Анджи се усмихна лъчезарно. — Е, аз също съм чувала много за теб. — Не беше съвсем вярно — двете с Камил общуваха главно чрез електронна поща, а на месечните срещи обикновено бяха прекалено заети, за да говорят — но все пак знаеше достатъчно. — Лекар си, нали?

Той кимна, а тя си помисли: „Мама много ще се зарадва“. Последната и най-голяма надежда на Лорета д’Амико бе да доживее да види най-малката си дъщеря да върви по пътеката в църквата. Ако Анджи се омъжеше за лекар, майка й щеше да помисли, че е умряла и е отишла в рая. „Защо не срещнеш някой мил и прекрасен човек?“, все казваше тя. Имаше предвид мъж, който носи костюм и вратовръзка, а не бяла готварска престилка, и който не бе покрит с белези от порязвания, изгаряния и с татуировки.

Едуард се наведе напред и й довери:

— Не казвай на никого, но съм тук по принуда. — Погледът му се стрелна към съпругата му, която носеше червена рокля с презрамки и бъбреше с една от гостенките — висока брюнетка, която приличаше на модел. Изражението му веднага стана мрачно, сякаш облак бе преминал през него. — Не обичам партитата.

Това обясняваше защо не го бе виждала преди, но не и защо се бе съгласил да дойде на тази среща.

— Аз също не ги обичам много — каза. — Напомнят ми за времето, когато бях на двайсет и ходех просто за да пия алкохол.

— За човек, който не обича партитата, сигурно присъстваш на много такива — отбеляза той.

— Да, но е различно, когато са част от работата ти. Поне не се събуждаш на другата сутрин с махмурлук. Краката ме болят, но не се оплаквам. Макар че — добави горчиво, оглеждайки тълпата, която се трупаше край бюфета, — ако си търсех съпруг, щях да се чувствам като дете пред витрината на сладкарница.

— Значи на правилното място, но с неправилната професия? — подкачи я той.

— Нещо такова. Само че, както казах, не си търся съпруг. — Той повдигна вежда, а тя продължи да обяснява: — Имам четири сестри и всичките са омъжени, но не всичките щастливо. По-скоро ще умрат, отколкото да го признаят — толкова много обичат да ме гледат надменно — но ако трябва отново да се омъжат… — Сви рамене. — Просто избягвам грешките, които те не искат да са допускали.

— Не всеки брак е нещастен.

— Така е, но риск винаги има. Никога не се знае на какъв човек ще попаднеш.

— Не е, като да спечелиш от лотарията. Трябва да полагаш усилия.

— Доколкото мога да видя, на някои хора им се налага да поработят наистина упорито. — Анджи долови потиснати чувства в погледа му и побърза да каже: — Но, хей, какво знам аз? — Обърна се и погледна през прозореца. Наетият най-горен етаж в сградата на бивша фабрика в Западен Челси имаше прозорци от пода до тавана на двете стени. От мястото си тя виждаше пейзажа от другата страна на река Хъдсън чак до Ню Джърси. По-близо до брега, отразената светлина от сградите разкриваше останките на стария кей, подаващи се от водата като развалени зъби. — Нали знаеш поговорката: „Винаги шаферка, никога булка“. Това съм аз. Не защото никога не съм хващала букета, но защото предпочитам да остана сама, отколкото да имам нещастен брак.

— А никога ли не си искала да имаш деца? — запита той.

Анджи отново го погледна. Едуард се усмихваше и от усмивката му коленете й омекваха. Недоверието, което я предпазваше да се направи на глупачка с привлекателните мъже — и особено с женените — се бе стопило.

— Разбира се, че съм искала. Но имам племенници. Малки зверчета, всичките до едно — добави тя и се засмя с обич. — Тортите за рождените им дни ми създават много работа. Налага се да приготвям всички тестени изделия предпочитани от семейството ми — обясни със смях, като видя въпросителния му поглед.

— Не мога да си представя живота без деца. — Изражението му омекна, докато й разказваше за сина и дъщеря си. — Кира е на четиринайсет, а Зак е типичното деветгодишно момче с ожулени лакти и колене. Могат да бъдат и много досадни понякога, но по-често се питам как е възможно да имам такъв късмет.

— Имаш късмет и с удивителната си съпруга — напомни му тя.

— Да. — Погледът му се стрелна към Камил. Тя блестеше в червената рокля и с кестенявите си къдрици на фона на светлата й, почти прозрачна кожа. Всеки мъж би се гордял да нарече такава жена своя съпруга. И все пак, странно, изражението на съпруга й беше тъжно.

— Хей, добре ли си? — Анджи го докосна по лакътя.

Той премигна и срещна погледа й, а усмивката се върна на устните му.

— Какво? Да, добре съм. Просто се замислих за нещо. — Не каза нищо повече.

Анджи изпита странна необходимост да го утеши. Което би било доста неловко, тъй като едва се бяха срещнали. Можеше да я помисли за безочлива или да реши, че го сваля. И затова постъпи така, както в такава ситуация би постъпило всяко уважаващо себе си момиче.

— Защо да не ти донеса чиния храна? — предложи. — Изглеждаш така, сякаш хапването ще ти се отрази добре.

 

 

Още с влизането си тук Едуард бе разбрал, че е направил грешка. Вместо нежната музика, която се носеше от тонколоните, той чуваше как оркестърът свири оглушително, докато „Титаник“ потъва. Стомахът му се сви при мисълта за предстоящата вечер на приказки с гостите, които, както подозираше, бяха само прелюдията към истинската работа, с която Камил щеше да се захване. Докато го запознаваше с клиентите си, той правеше усилия да бъде мил, а в същото време искаше да се измъкне възможно най-бързо. Но се беше съгласил да дойде, а беше човек, който държи на думата си, така че продължи стоически да понася всичко.

Една жена привлече вниманието му — изумително привлекателна брюнетка в ушит по поръчка черен делови костюм, който бе в пълен контраст с вечерните тоалети на останалите жени. Беше висока поне метър и осемдесет, но не се притесняваше от височината си, ако се съдеше по десетсантиметровите токчета, които бе обула. Извисяваше се над плешивия мъж, с когото разговаряше. Мъжът изглеждаше смачкан и бе ясно защо. Тя бе истинска красавица с тънката си фигура и екзотичната си външност — високи скули и зелени като смарагди очи, които изпъкваха на златистата й кожа. Предположи, че е отчасти азиатка. Изглеждаше му позната. Дали не я бе виждал някъде? Може би в някое списание или на рекламен плакат.

Тя улови втренчения му поглед и го изгледа над плешивата глава на почитателя си. Очите й сякаш казваха: „Не се отдалечавай. Ще дойда при теб веднага, щом се освободя от този тук“. Едуард осъзна, за свое огорчение, че е създал погрешно впечатление. Това му напомни за истинската причина, поради която беше тук. Е, поне според Камил, защото красавицата вероятно бе избраницата на Камил за неговата следваща съпруга. Отново съжали, че е дошъл. „Какво съм си мислил, по дяволите?“

Жените, които срещна тази вечер, бяха красиви, но той не се интересуваше от нито една от тях. За него те бяха като картини в музей, на които се възхищаваш, но не притежаваш. Нито пък желаеш. Имаше очи единствено за съпругата си. Жената в черния делови костюм се раздели с плешивия си почитател и тръгна към Едуард, но отклони за малко поглед и той се възползва от възможността да се смеси с тълпата.

 

 

Кат Фишър почти бе решила да пропусне срещата. Късна новина я бе задържала до края на смяната й и не бе имала време да отиде до дома си и да се преоблече. Щеше да се откаже, ако не бе толкова ядосана на Натали, секретарката.

Тя размахваше пръстена си с евтин индустриален диамант из новинарската стая и разказваше историята как годеникът й го скрил в плика с китайска храна. Кат едва се сдържа да не отвори уста от изненада.

Нямаше нищо против момичето — Натали бе приятна и мила. Но защо тя? Не беше красива, нито дори особено интересна. Как беше успяла да се сгоди, докато Кат, заради която коленете на мъжете се огъваха още щом влязат в стаята, беше все още без съпруг? Дали защото тя не желаеше да се задоми и да се установи на едно място? Или имаше нещо погрешно в нея, някакъв скрит недостатък…

Иронията бе в това, че едва напоследък бе поискала да се омъжи. Женитбата означаваше да се установиш на едно място, а не можеше да си го позволи в ранните години на кариерата си. Беше прекалено заета да се катери по стълбицата, което означаваше да работиш дълго и упорито. Беше започнала в Сакраменто — шест месеца като младши редактор за една от местните новинарски агенции. След това бе прекарала две години в Абилен, където постигна първия си голям успех, след което се премести в Бъфало, после — в Маями и накрая — в „WSB“ в Атланта. Едва когато стигна до върха като репортер номер едно в „WABC“ в Ню Йорк сити, спря, за да си поеме дъх и да се концентрира върху личния си живот. Само за да открие, че няма такъв и че животът не спира, докато ти правиш кариера. На трийсет и девет, предизвикваше все същия силен интерес у мъжете, но те бяха или вече женени и търсеха нещо за забавление, или пък бяха така обременени, че не желаеше да поддържа връзка с тях.

Стресна се, когато преди три години лекарката й я бе предупредила:

— На твоята възраст имаш по-малко от петдесет процента шанс да забременееш. — Доктор Бергман бе пределно откровена. — Като станеш на четирийсет, шансовете ще бъдат дори още по-малки. Съжалявам — беше добавила, като бе видяла ужаса и тъгата, изписани по лицето на Кат. — Но фактите са такива. По-добре да знаеш сега, отколкото да съжаляваш по-късно.

— Но това със сигурност не се отнася за мен — възрази Кат. — Погледни ме! Работя като луда и мога да пробягам маратон, за бога! Познавам жени, които са наполовина на моята възраст, а не могат да стигнат дори до петата миля.

— Това не е надбягване, Кат — каза тихо лекарката. — Външността невинаги отразява действителното състояние на организма.

— Искаш да кажеш, че вече излизам от детеродна възраст? — Кат, която почти никога не плачеше — гледаше на плача като на проява на слабост — откри, че е на ръба да избухне в сълзи.

Доктор Бергман кимна.

— Това е само един начин да се погледне на въпроса. Не го казвам, за да те тревожа, но ако искаш деца, не можеш да отлагаш.

— Но аз дори нямам съпруг!

— Това може да почака. Биологичният ти часовник не може.

Доктор Бергман я потупа успокоително по ръката. Кат обаче не можеше да бъде утешена. Как би могла да се отпусне, когато бе заплашена да остане без деца — нещо, за което почти не бе мислила през годините, освен когато дойдеше месечният й цикъл.

В същия онзи ден трябваше да обядва с жена, която бе срещнала във връзка с материала, който готвеше за жени, изпълнителни директори на водещи компании. По време на обяда Сюзън Лонгмайер спомена, че е срещнала съпруга си чрез агенция за запознанства, и Кат бе изумена. Сюзън бе красавица и умна, имаше магистърска степен от „Харвард“. Защо, за бога, трябваше да плаща на някого, за да й намери съпруг?

— Трябва да й се обадиш. — Кат се пошегува, че трябва да опита, тъй като късметът й не иска да проработи, и Сюзън постави визитна картичка в ръката й. — Няма да ти навреди.

Кат едва се сдържа да не сбърчи отвратено нос: с какво това е по-различно от Match.com? За нея, да търсиш съпруг по Интернет, бе последната проява на депресията.

— Знам какво си мислиш. — Сюзън се усмихна, прочела мислите на Кат. — Но не става въпрос за отчаяние, а да се стесни кръгът. Не е срамно да ползваш услугите на агенция, нали? Все едно да ходиш на делови срещи, но с цел да се намери идеалният съпруг.

— Не искам да звуча надменно, но има много мъже, които горят от желание да излязат с мен — отговори Кат с откровеност, каквато би могла да прояви само пред друга, също толкова красива и желана, жена.

— Моята първа реакция беше като твоята — каза Сюзън. — Мислех, че агенциите са само за хора, които не могат сами да си определят среща с противоположния пол. Но, господи, грешах. — Извади телефона си и показа на Кат снимката на съпруга си, висок метър и осемдесет и шест русокос красавец, със сини очи и тяло, за което сякаш специално бяха ушити тесните дънки, които носеше. Беше кардиолог, участвал в младостта си в олимпийския отбор по ски. В свободното си време, когато двамата със Сюзън не караха ски в Гщаад и не се гмуркаха до Големия коралов риф, той предлагаше доброволно услугите си на „Лекари без граници“.

Кат позвъни в агенция „Харт“ веднага, щом се прибра. Срещна се с Камил няколко дни по-късно и само след няколкоминутен разговор със стилната и енергична делова жена беше готова да подпише. Първият мъж, с когото Камил я срещна, бе четирийсет и две годишен аналитик на име Даниъл Сайдс: привлекателен, с гъста коса и силен интелект. Кат бе леко впечатлена, когато по време на вечеря той спомена, че е член на „Менса“. Но при третото споменаване на „Менса“ се отегчи и се отказа. После дойде ред на Кенет, архитекта, който живееше в къща мечта, която някога бе делил със своята съпруга мечта. Едва когато Кат го заведе на гости при приятелката си Гретхен, която имаше тригодишно дете, което невинаги използваше гърне, и то се напишка върху панталоните на Кенет, тя узна, че той не е готов да създаде семейство и не е така нетърпелив да има деца, както да си намери съпруга. Стивън Реслър бе най-голямото разочарование. Четирийсет и две годишният финансист изглеждаше обещаващ, когато дойде да я вземе за първата им среща. Вечерта бе доста напреднала, когато той започна да говори за бившата си съпруга, към която очевидно още изпитваше чувства, и нейният интерес се изпари. След като той плати сметката, тя му благодари за прекрасната вечер и се втурна към дома си.

И ето я сега отново тук. По-рано вечерта се бе сблъскала с Даниъл Сайдс, който си бе пуснал козя брадичка, но бе надут и самодоволен както винаги. Изпита облекчение, когато се разделиха след обичайната размяна на любезности. Той очевидно не хранеше лоши чувства. Това като че ли определи тона на вечерта. Тя обикаляше и разговаряше с различни мъже, но искри не прелитаха. Не изглеждаше възможно най-добре и го знаеше. Не й помагаше това, че бе в костюма, с който ходеше на работа — по-подходящ за стъпалата пред съдебната палата, отколкото за парти. Единственият интерес, който предизвика, бе този на плешивия брокер, който буквално се залепи за нея. Едва когато събираше кураж да го отпрати, видя привлекателния мъж, който заслужаваше и втори поглед. И тя не само го гледаше, а дори ахна, защото го позна.

Това беше той. Мъжът, когото винаги си бе представяла до себе си в своя сватбен ден. Висок и толкова красив, че дъхът й буквално спираше, с ниско подстригана тъмна къдрава коса и очите на Джордж Клуни, които в момента бяха приковани в нея. По гърба й полазиха тръпки на приятно предчувствие. Запита се каква ли е историята му. Разведен? Вдовец? Или, като нея, заклет ерген, поддал се на романтичната надежда? Каквото и да беше, умираше да се срещне с него.

За нещастие, докато се отърве от плешивия брокер, той бе изчезнал някъде. По дяволите! Можеше само да се надява, че не е вече с друга жена. Обходи тълпата с поглед и накрая го видя до бюфета. Тръгна нататък и се сблъска с Камил. Кат не изгуби нито секунда, а веднага го посочи.

— Кой е той? — запита.

— Имаш предвид Едуард? — Камил погледна в указаната от Кат посока. — О, страхувам се, че е…

— Не ми казвай — изстена Кат, с което не й даде да довърши. — Зает е. По дяволите, такъв ми е късметът.

Камил се усмихна.

— Ако това е някаква утеха, не е на пазара от доста време. Току-що отпразнувахме двайсетата си годишнина.

Кат отново ахна, но този път от разочарование.

— Той е твоят съпруг? — Побърза да скрие разочарованието си, макар да бе закъсняла с двайсет години. — Е, изглежда, че умееш да избираш.

Камил я потупа по ръката.

— Той не е единственият. Просто бъди търпелива. Поне още малко.

— О, имам време — отговори саркастично Кат с мисълта за бързо намаляващите й яйцеклетки. — Макар че с каквато скорост се развиват нещата, май ще платя сватбата си от първата си пенсия.

Усмивката на Камил угасна за миг и Кат забеляза колко е уморена. Изглеждаше още и тъжна, което я изненада. На Кат не й бе хрумвало, че и тя може да има проблеми. Но преди мислите й да продължат в тази посока, Камил отново стана весела.

— Имай ми доверие. Отдавна съм в бизнеса, а още никой не си е поискал парите обратно.

Камил отиде да обърне внимание и на другите гости, а Кат забеляза тъгата в очите й едва в последния момент. Можеше само да се чуди защо. Дали нямаше общо с великолепния й съпруг?

 

 

Анджи подреди чиниите на подноса и направи знак на Едуард. Благодарен да избегне голямата тълпа, той я последва първо в коридора, а после и в кухнята, която бе пълна с картонени кутии, храна и чинии. Трябваше да отместят някакви кутии, за да могат да седнат. И така, докато тя се суетеше наоколо, а сервитьорите влизаха и излизаха, той се нахрани. Напоследък нямаше много апетит, но всичко имаше превъзходен вкус и изведнъж се оказа много гладен. Когато накрая се засити, възкликна:

— Мили боже! Къде се научи да готвиш така?

Анджи се усмихна така лъчезарно, сякаш й бе направил най-големия комплимент на света.

— В кулинарно училище, както обикновено. Помогнаха и виковете на главните готвачи в ресторантите, където съм работила. Има ефект, повярвай ми, когато огромен татуиран мъжага размахва нож под носа ти. — И тя показа с палец и показалец на какво разстояние от лицето й е бил размахван ножът.

Загледа я как поръсва със сирене поредната порция патладжан involatini. Не беше бляскава като много от жените, с които се бе срещнал тази вечер. Не беше гримирана, ако се изключеше червилото, а единственото й бижу бяха златните обеци топчета. Лъскавата й кестенява коса бе прибрана в конска опашка. Беше облечена в обикновена памучна бяла блуза, черни панталони и зелени обувки с равна подметка. Но може би я намираше привлекателна точно защото тя не искаше да впечатлява. Забеляза луничките по носа и бузите й, които й придаваха младежки вид въпреки фините бръчици в ъгълчетата на очите: най-красивото нещо у нея — огромни и тъмни, обрамчени с гъсти мигли, очи на италианска кинозвезда. Но усмивката й му подейства най-силно — усмивка, която го караше да изпитва надежда без никаква причина и беше като светъл лъч в тъмна стая.

— А ти противопостави ли им се някога? — запита той.

— Не, по дяволите. Известна съм с безразсъдството си, но не съм самоубийца.

— Първата ми година на лекар-стажант бе същата — спомни си той. — Или се закаляваш, или те сдъвкват.

— Или придобиваш добри умения с ножа — каза тя. — Хирург ли си?

— Не. Защо?

— Имаш ръце на хирург.

Едуард сведе поглед към ръцете си, поставени свободно върху масата, и сякаш видя ръцете на дядо си. Бащата на баща му бе дърводелец. Като момче, Едуард обичаше да го гледа как работи, как сръчните му загорели ръце милват дървото, докато го обработват с инструментите.

— Мислех дали да не стана хирург — каза. — Но това щеше да означава още четири години в университета. Човек трябва да дръпне чертата някъде, в противен случай никога няма да види семейството си.

„Не че ги виждам достатъчно и сега“, помисли си. Една от сервитьорките, грациозна жена с мургава кожа и зелени очи, с коса, сплетена на малки плитчици, прибрани в кок на тила, надникна и се забави достатъчно, че Анджи да я представи.

— Едуард, това е Клео. Ако искаш да знаеш тайната за успеха ми, гледай нея. — Клео се усмихна лъчезарно, поздрави и излезе с подноса, подреден от Анджи.

— И така, какъв лекар си? — Анджи отново посвети вниманието си на Едуард.

— Уши, нос, гърло. Основно. — Беше отоларинголог, но повечето хора не знаеха значението на думата, затова той рядко я използваше.

Тя сложи кафе в кафе машината.

— Е, сега знам на кого да се обадя, когато ме заболи ухо. Макар да не помня кога за последен път ходих на лекар. Не знам дали съм по природа здрава, или е така, защото не мога да си позволя да боледувам.

Едуард изпита мъка, защото се сети за Камил.

— Бъди благодарна — каза.

Тя вероятно бе доловила тъжната нотка в гласа му, защото го погледна така настойчиво с тъмните си очи, че той изпита лека тревога.

— Виж — каза тя накрая, — не ме познаваш, така че не е моя работа, но виждам, че си… напрегнат. Мога ли да направя още нещо за теб? Мисля, че имаше бренди някъде тук.

Той се запита дали наистина е толкова очевидно, или тя бе по-проницателна от другите. Беше обезоръжен от искреността й и истинската й загриженост.

— Не бих отказал чашка бренди — каза.

Тя го дари със заразителната си усмивка, после извади бутилка и две чаши и наля по пръст бренди във всяка. Подаде му едната и се чукнаха.

— Наздраве! — каза тя.

Той отпи няколко глътки. Усети, че по тялото му се разлива топлина, а напрежението в мускулите му се стопи.

— Благодаря — каза. — Вече се чувствам по-добре.

— Това лекарство е добре известно на италианците — каза тя, стана и се подпря на барплота. — Нямам нищо против лекарите, но храната и виното обикновено са най-доброто лекарство за всички болести. И така, Едуард — запита, след като пресуши чашата си, — разговаря ли ти се? Отново казвам, че не е моя работа, така че се чувствай свободен да откажеш.

— Заради Камил е — довери й той за своя изненада. Брендито му беше развързало езика. Или може би това имаше нещо по-общо с присъствието на Анджи, което бе като слънчев лъч в студен зимен ден. — Не знам дали ти е казала, но тя има здравословни проблеми.

Усмивката на Анджи се стопи, заменена от истинска загриженост.

— Съжалявам да го чуя. Нищо не ми е казала. За трите години, в които се познаваме, не съм я чула нито веднъж да се оплаква. Дори когато имаше рак. — Направи пауза и ахна. — О, мили боже! Това ли е? Не е излекувана? — Той кимна мрачно, а нейното лице се сгърчи от мъка. — Когато запитах какво се е случило, реших, че може би си имал отвратителен ден в работата си. Не съм си и представяла… — Гласът й заглъхна, а лицето й почервеня. — Не исках да засегна толкова болезнена тема.

— Всъщност за мен е облекчение, че мога да поговоря с някого — каза той. — Не сме казали на много хора.

Тя колебливо запита:

— Каква е прогнозата?

— Не е добра.

— Господи, толкова съжалявам. — В очите на Анджи блестяха сълзи.

— Не е като смъртна присъда — побърза да добави той, за да окуражи по-скоро себе си, отколкото нея. — Все още не сме изчерпали всички възможности. — Не беше се отказал от надеждата, че съпругата му ще се вразуми, макар всеки изгубен ден да намаляваше шансовете й да се излекува.

— Сигурно е трудно.

— Така е — съгласи се тихо той. — По-трудно е за нея, отколкото за мен.

— Тя как го приема?

— Проявява удивително самообладание.

— Тя е забележителна — каза Анджи. — Честно, не знам как го прави. На нейно място, щях да бъда изгубена. Когато съм под напрежение, аз готвя. Веднъж сготвих такова количество храна, че трябваше да поканя всички от сградата, където живея. И то само защото глупавата ми сестра реши да си направи лифтинг на лицето и едва не умря на операционната маса.

— Добре ли е сега?

— Добре е — каза Анджи и махна с ръка. — Джулия казва, че преживяването я е излекувало от всякакви желания за пластична хирургия, но ще повярвам, когато го каже и на шейсет. Макар да се надявам, че е искрена в твърдението си, защото не искам да преживее отново същото. Един съвет — никога не приготвяй сос „Маринара“, когато си разтревожен. Гледката не е приятна, повярвай ми.

— Е, но поне имаш с какво да отвлечеш мислите си. — А какво му оставаше на него, освен горчивината?

Тя постави длан върху неговата и нежно каза:

— Вие сте двама и това е много важно.

При това напомняне, той скочи на крака.

— Трябва да се върна при Камил. Сигурно се чуди какво ме е задържало. — Но откри, че не му се тръгва. Присъствието на Анджи го успокояваше. Бяха се срещнали току-що, но му се струваше, че я е познавал през целия си живот.

— Благодаря. Беше много мила — каза и пое дланта й, която бе малка, но силна като самата Анджи.

— За мен бе удоволствие. — Тя извади визитна картичка от джоба си и му я подаде. — Виж, ако някога имаш нужда от нещо, не се колебай да се обадиш. Работя по всяко време и можеш да се свържеш с мен дори когато всички останали спят. — Усмихна се невесело. — Понякога разговорите помагат.

Едуард бе свикнал жените да му дават телефонните си номера. Според Камил съпругът й не забелязваше проявата на интерес, но в действителност той само се преструваше, защото се смущаваше. Сега обаче не ставаше въпрос за това. Анджи се държеше толкова естествено. Но още докато прибираше картичката в портмонето си, знаеше, че няма да й се обади. Съпругата му можеше да получи погрешно впечатление.

Усмихна се мрачно на иронията и се върна на партито.