Айлин Гоудж
Заместницата (25)

Глава 25

Като дете, Анджи обожаваше празниците. Боядисваше яйца за Великден със сестрите си и ги търсеше на следващата сутрин, след като зайчето Бъни ги беше скрило. Шиеха си сами костюмите за Деня на Вси светии, правеха си шапки от хартия и маски от кожа. Обичаше и Деня на благодарността с неговото изобилие, а в семейството им имаше и традиция, като седнат на масата, всеки от тях да казва за какво е благодарен през изтеклата година. В домакинството на Д’Амато Коледата винаги се очакваше с най-голямо нетърпение. Започваше още през уикенда след Деня на благодарността с пътуване до фермата на Дарт в Саутхолд, за да изберат съвършеното дърво — бор или ела. Работата на бащата на Анджи беше да осигури празничните светлини, което той вършеше, като си мърмореше под носа. Майката на Анджи нанизваше пуканки на конец и украсяваше къщата с тях. Всички заедно украсяваха елхата. На Розмари, като най-голямата, се падаше честта да закрепи ангела на върха, а Франсин наблюдаваше останалите, които се стараеха да подредят украшенията възможно най-красиво. Анджи печеше сладки и курабийки, част от които после обвиваха в целофан и закачаха на елхата. В оставащото време се споделяха тайни, чуваше се шумолене на хартия зад затворени врати, от стереоуредбата се носеше празнична музика, а по пощата пристигаха загадъчни пакети. После Коледа най-после идваше и сутринта всички с радост получаваха подаръците си.

Сега вече бяха пораснали, сестрите на Анджи имаха свои семейства и Коледа не беше чак такова събитие. Анджи обикновено прекарваше сутринта у Франсин, а по-късно обикаляше къщите на сестрите си, преди всички да се съберат за коледното угощение в дома на Лу и Лорета. Анджи намираше празненството за вълнуващо и радостно, макар и малко уморително, но тази година не можеше да вложи сърце в празника. Мислеше непрекъснато за Едуард. Представяше си, че се е събрал със съпругата си, и виждаше как всички те отварят подаръците си в коледната утрин. Питаше се дали той не съжалява за нещо. И защо да съжалява? Той имаше всичко. Докато тя…

Тогава тя срещна един човек на подготовката за вечерята, която трябваше да се състои в дома на родителите на младоженеца на „Парк авеню“. Щеше да е в тесен кръг — само дузина гости. Един от тях бе мъж на възрастта на Анджи. Забеляза първо високия му ръст, а после бе привлечена от очарованието му. Беше строен, с ниско подстригана тъмна коса и лешникови очи с дълги и плътни мигли, на които всяко момиче би завидяло. Той също я забеляза и не я изпускаше от очи, докато тя носеше чинии от кухнята и обратно. След края на вечерята отиде да я потърси в кухнята.

— Дейвид Блум — представи се. — Искам да ви уверя, че храната беше превъзходна. Най-хубавият борш, който съм ял. Точно както баба го приготвяше.

Анджи се засмя.

— Научила съм доста от старите домакини. Те винаги разполагат с най-хубавите рецепти.

Поговориха още няколко минути, после Дейвид каза:

— Защо не ми дадеш визитната си картичка? Може да имам работа за теб. Не веднага, но… — Изражението му стана тъжно и понеже тя го гледаше, продължи: — Баща ми умира. Планирал е изцяло погребението си. Единствено не се е погрижил за храната. Търси човек, който няма да обиди паметта му с лоша храна.

Анджи не изрази съчувствие. Тонът му й подсказа, че е получила достатъчно високо признание за готварските си умения. Каза само:

— Баща ти ми се струва симпатичен.

Дейвид я гледаше с очите си, обрамчени от дълги мигли. Но и той каза само:

— Благодаря.

— За какво? Още нищо не съм направила.

— Последният човек от твоя бранш, с когото татко разговаря, така се разчувства, че се наложи той да я успокоява.

— Не особено професионално — съгласи се Анджи. — Но такова е естеството на работата ни: намесваме се в най-важните моменти от живота на хората, така че невинаги е лесно да се дистанцираме. Признавам, проляла съм една-две сълзи на сватби.

Дейвид я запита дали има свободно време следващата седмица да се срещне с него и баща му. Графикът й беше запълнен, но тя отговори:

— Какво ще кажеш за вторник? В два? — Щеше да намери начин да го вмести, дори това да означаваше да стане час по-рано. Как би могла да откаже на толкова привлекателен мъж?

Анджи и старецът веднага си допаднаха. Мендел Блум изглеждаше много по-стар за седемдесет и осемте си години, което се дължеше на разклатеното му здраве — имаше сърдечно заболяване — но умът му беше остър. Тя беше впечатлена да узнае, че навремето е бил известен цигулар и е свирил във филхармонията на Ню Йорк цели трийсет и няколко години, докато не се разболял. Беше също така доста начетен. Тримата — Анджи, Мендел и Дейвид — разговаряха, докато отпиваха от чая си и слушаха Петата симфония на Бетховен. Разговаряха за менюто едва на второто посещение на Анджи.

След това Дейвид я заведе в бара на ъгъла. Над бутилка „Пино Грис“ той й разказа повече за баща си. Анджи научи, че Мендел дошъл в страната съвсем млад през Втората световна война, точно преди немците да започнат да преследват евреите. Когато войната свършила, открил, че повечето членове на семейството му са загинали в концентрационните лагери. Преживяването било тежко, но го накарало още повече да цени произхода си. Трите му деца — Дейвид имаше две сестри — посещавали еврейско училище.

— Иска ми се да мога да кажа, че все още съм предан на вярата. Но истината е, че ходя в синагогата само на празник — довери й Дейвид. — Татко не знае, така че не казвай нищо пред него. — Анджи го увери, че ще запази тайната му, а той сниши глас и добави: — О, и помниш ли малките раци, които сервира на репетицията на вечерята? По-добре да не споменаваш и за тях.

— Баща ти яде само храна, приготвена по еврейските религиозни изисквания? — Това бе изненада за Анджи. Доколкото тя знаеше, само евреите от ортодоксалната вяра спазваха този обичай, а те биха наели за кетъринга само човек от своята вяра.

— Не, ние не сме толкова консервативни — каза той. — Не ядем само свинско и ракообразни.

— Но не и ти?

Дейвид направи гримаса, която изразяваше горчивина.

— Не исках да съм различен от останалите деца, затова ядях, каквото ядяха и те. Докато завърша училище, вече имах установени навици. Не мога да си представя живота без омари.

— И пазиш това в тайна от баща си през цялото време?

— Не можах да го споделя с него. Някак си така и не намерих подходящия момент…

— Предполагам, че той има по-големи грижи от предпочитанието на сина си към омарите — каза тя. — Но ако искаш да се успокоиш, трябва да му кажеш.

— Права си. На фона на големите неща, това малко прегрешение не може да е от съществено значение. — Дейвид й се усмихна над ръба на чашата и я поднесе към устните си. Седеше протегнал дългите си крака пред себе си. Беше облечен в дънки и пуловер, който очертаваше мускулите на ръцете му. Тя реши, че тези дрехи му отиват повече от костюм и вратовръзка. — А ти? Имаш ли тъмни и дълбоки тайни, за които родителите ти не трябва да разбират?

— Не, за съжаление. Аз съм отворена книга. — В главата й се промъкнаха мисли за Едуард, но тя побърза да ги прогони. — Макар че в гимназията съм правила неща, за които не биваше да знаят.

В очите му блеснаха весели пламъчета.

— А, значи си едно от онези момичета?

— Едва ли. Ти си бил в еврейско училище, а аз изучавах катехизиса. Всичките действия на католика в събота вечер трябва да са подвластни на изповеданието в неделя. Просто глупави тийнейджърски прояви — алкохол и партита и прибиране след вечерния час. Бях добро момиче. Пазех се за брака. За щастие, това старомодно мислене бе отхвърлено по-късно, защото, ако не беше, сега щеше да разговаряш с девица.

Дейвид се засмя и напълни отново чашата й.

— Никога ли не си мислила да се омъжиш?

Анджи сви рамене и загледа раничката на пръста си, който бе порязала леко, докато режеше лука.

— Всъщност не. — Мисълта за Едуард отново се прокрадна и тя отново я прогони. И този път мислено заключи два пъти вратата. — Винаги съм искала само да готвя.

— Е, постигнала си успех в това отношение. — Дейвид се наведе и постави длан върху нейната, но после не я отдръпна. Палецът му започна да гали леко кокалчетата й. Усети трепет, който тя предпочете да отдаде на нестабилните си напоследък нерви. — Между другото — каза той, — в случай, че не си забелязала, баща ми е очарован от теб. Днес ми каза, че ако аз не те поканя да излезем, той ще го направи.

Намекът беше ясен. Анджи беше поласкана. Но се питаше дали е готова за това. Намираше го привлекателен, но все още се възстановяваше от последната си връзка. Искаше ли да премине през същото с някого другиго? От друга страна, с Дейвид не изпитваше същото, което изпитваше с Едуард — това беше просто леко сътресение, сравнено с мощно земетресение. Което може би беше добре. Поне щеше да е в безопасност.

— Няма нищо против, че не съм еврейка?

— Молещите не могат да избират — отговори той с горчива усмивка. Също като нея, Дейвид бе единственият в семейството, който не бе женен.

— Господи, наистина знаеш как да накараш едно момиче да се чувства специално. — Беше изумена. — И баща ти няма нищо против да излизаш с мен?

Той се засмя и заговори по-сериозно:

— Бившата ми годеница бе еврейка, беше израснала в Кибуц и говореше иврит, но татко не я харесваше.

Разказа й за бившата си годеница. Казвала се Мириам. Двамата с Дейвид живели заедно пет години, преди да се сгодят. Планирали сватбата, когато на Мириам й предложили мечтаната работа. Проблемът бил в това, че мястото било в Чикаго, а Дейвид не искал да се премести. Развалили годежа и тя се преместила в Чикаго сама. Той тъгувал известно време, но впоследствие разбрал, че решението е било правилно.

— Ако я обичах достатъчно, щях да се преместя — каза. — Фактът, че не пожелах, сигурно означаваше нещо.

— Имало ли е друга оттогава? — запита Анджи с нехаен тон. Не искаше да изглежда, сякаш проявява голям интерес.

— Нищо сериозно. Но когато разбрах, че баща ми умира, това бе като звън на будилник. Родителите ми бяха женени над петдесет години. Мама вече я няма, но татко все още пази спомените. Искам, когато се обърна назад някой ден, да знам, че животът ми не е бил напразен. Бих искал да имам деца. Мисля, че ще бъда добър баща.

Нервността на Анджи прерасна в паника. Дейвид изразяваше ясно намеренията си. Искаше сериозна връзка. Но щеше ли да бъде честно да го подведе, ако не може да му отдаде цялото си сърце, а само части от разбитото? Издърпа ръката си и се изкашля, покрила устата си с длан, за да изглежда жестът й ясен.

— Да, виждам те как тайно поставяш омари в кутиите със закуската на децата — каза тя и двамата се засмяха. Неудобният момент отмина. Тя се отпусна, осъзнала, че той няма да настоява прекалено. Щеше да я изчака да реши. Ако въобще решеше.

„Какво чакаш?“, шепнеше гласче в главата й и то подозрително приличаше на гласа на майка й. Повечето жени щяха да сметнат Дейвид за изгодна партия. И, както майка й непрекъснато й напомняше, тя не ставаше по-млада. Също така, харесваше Дейвид. И можеше да се научи да го обича с времето.

Следващия уикенд той я заведе на концерт в „Карнеги Хол“ и на парти — в къщата на свой приятел — на по-следващия. Обядваха или вечеряха заедно поне веднъж в седмицата. Анджи ходеше да види баща му при всяка възможност. Мендел губеше сили с всеки ден. Само очите му бяха запазили остротата си. Разказваше й истории за великите музиканти и композитори, които познаваше — Айзък Стърн, Валдимир Хоровиц, Шостакович — и за това, какъв е бил Гринуич Вилидж по негово време, когато там се събирали млади художници и музиканти. Анджи винаги му носеше нещо за хапване, с което да изкуши апетита му.

— Ти си истински майстор виртуоз в готвенето — каза й веднъж той, след като си изяде супата.

Тя се усмихна.

— Благодаря.

Януари се изниза и навлязоха във февруари, после дойде и март. Беше изминала почти година, откакто видя Едуард за първи път. И четири месеца, откакто последно бе чула нещо за него. Той вече не беше част от живота й. Защо тогава не пренесеше връзката си с Дейвид на следващото ниво? Защо продължаваше да има съмнения? Дейвид беше идеален в много отношения. Проявяваше внимание, без да задушава. Беше чувствителен към желанията и нуждите й. Смееше се на шегите й, а в леглото обичаше всеки сантиметър от тялото й. „Как е възможно да не го харесваш?“ Думите отекваха в главата й всеки път, когато се чуваха по телефона или вдигнеше поглед към усмихнатото му лице. И тя го харесваше. Много. Само не беше сигурна дали това е любов. Подозираше, че Дейвид се въздържа да говори за любов само защото усещаше, че тя не е готова.

Понякога намекваше, друг път питаше направо кога ще го запознае със семейството си. Тя избягваше да отговори или обръщаше всичко на шега.

Накрая извиненията й свършиха. Заведе го в дома на родителите си, за да се запознаят. Както можеше да се предскаже, майката на Анджи преливаше от радост. Докато вечеряха, тя мислено подреждаше гостите край масата за сватбения прием — Анджи виждаше вълнението, изписано на лицето й. Баща й беше спечелен от факта, че Дейвид, който бе завършил „Принстън“, предпочиташе да пие бира от бутилката, вместо от чаша. Харесваше му също и професията на Дейвид, защото ненавиждаше хората, които работеха в областта на финансите и рекламата. Франсин, която си намери извинение да се отбие, го обяви за „очарователен“. Изглежда, Анджи бе единствената, която имаше съмнения.

Следващата събота той я заведе на обяд в „Мареа“. Току-що беше сключил сделка с японски бизнесмен за местенце в Сохо и искаше да празнува в скъп ресторант. Бяха стигнали до десерта, когато заговориха за новобрачната двойка Джеф и Бренда.

— Винаги сме мислили, че Джеф ще е последният, който ще се обвърже — каза Дейвид, докато отхапваха от наполеоните. Двамата с Джеф се познаваха още от гимназията, а сега работеха в агенцията по недвижими имоти „Джоунс Ланг Ла Сале“.

— Шегувахме се, че по-скоро ще дари бъбрек, отколкото да сключи брак. И сега аз оставам последен. Макар, надявам се, не за дълго. — Извади кутийка за бижута от джоба си, отвори я и тя видя вътре пръстен с диамант. — Беше на майка ми. Татко пожела да го взема. И тъй като знам, че нищо няма да го направи по-щастлив от това да го види на пръста ти… — прочисти гърлото си и каза, вече по-официално: — Анджи, ще се омъжиш ли за мен?

Анджи едва не се задави. Гледаше шокирана пръстена. Накрая успя да каже с леко заекване:

— Дейвид, аз… не знам какво да кажа. Толкова е неочаквано.

— Знам — каза той. — Но не мога да отлагам дълго. Това ще означава много за татко. Защо да не му подарим малко щастие? — Взе ръката й в своята и погледна дълбоко в очите й. — Луд съм по теб, Анджи. Знам, че вероятно изглежда прибързано, но човек просто знае кога нещо е правилно. И никога в живота си не съм бил по-сигурен. — Извади пръстена от кутийката и й го подаде. — Не искаш ли поне да го пробваш?

Беше най-красивият пръстен, който Анджи бе виждала. Мислено си представи как върви по пътеката в църквата с пръстена на ръката, как Мендел Блум я гледа с усмивка, как двамата с Дейвид си разменят клетви пред олтара, и преди още да се е осъзнала, протегна ръка. Дейвид сложи пръстена на пръста й.

— Изглежда красиво на ръката ти. Знаех, че ще бъде така — каза и целуна дланта й. Тя почувства обич към него и вероятно поне част от вълнението, което сестрите й трябва да са изпитали при сгодяването си.

— Прекрасен е. — Тя завъртя ръката си наляво-надясно, диамантът улови светлината и заблестя. — И ми приляга идеално, мога да добавя.

— Взех назаем един от пръстените ти, за да дам мерките за този — каза той.

— Сребърният, който мислех, че съм изгубила? — Изгледа го с присвити очи. — Ах, ти, дяволе. Как да се доверя на човек, който ми краде вещите посред нощ?

— Всъщност извърших го посред бял ден. Ти беше под душа. — Дейвид се усмихна широко. — Не се тревожи, ще си го получиш обратно. Освен, разбира се, ако няма сантиментална стойност за теб. — Погледът му казваше: „Освен ако не е подарък от предишния ти приятел“. — В такъв случай, ще го намериш на дъното на реката.

— Копеле! — каза тя със смях.

— Трябва ли да приема това за „да“? — Гледаше я с очакване.

Тя го гледаше право в очите. Не се съмняваше, че от него ще излезе добър съпруг, но дали тя беше готова да му бъде съпруга? Върна пръстена в гнездото му от сатен и каза:

— Съжалявам, Дейвид, но не мога да ти дам отговор веднага. Не ме разбирай погрешно, защото съм дълбоко привързана към теб и знаеш, че бих искала да зарадвам баща ти. Но ще ми е необходимо още малко време.

Лицето му помръкна. Беше съкрушен, но се съвзе и каза смело:

— Надявах се на нещо по-определено, но разбирам. Знам, че прибързвам. — Усмихна се криво. — Ирония, нали? Първо чакам да навърша четирийсет, а после започвам да бързам. Ще ми е от помощ, ако знам нещо повече от едно неопределено „може би“.

— Няма ли да е достатъчно засега? — Анджи се наведе през масата и го целуна. Когато се отдръпнаха един от друг, гостите в ресторанта гледаха втренчено Дейвид и се усмихваха. През главата й отново мина мисълта за Едуард. Но този път болката бе победена от чувството за триумф. „Мислеше, че държиш всички карти, но в тази игра са винаги двама.“ Последва чувство за вина. Чувстваше се подла и незряла. А и какво говореше това за чувствата й към Дейвид? Все още не можеше да нарече любов онова, което изпитваше към него, но може би то беше дори нещо по-добро — почвата, в която щяха да покълнат семената на трайната връзка. Усмихна му се.

 

 

Дейвид се обади рано на следващата сутрин с тъжната новина, че баща му е починал мирно в съня си през нощта.

Говореше спокойно, но мъката му се долавяше. Анджи преглътна сълзите си, поднесе съболезнованията си и запита дали може да направи нещо. Дейвид й благодари, но отказа помощта й, тъй като всичко по погребението било уредено. Каза, че според еврейските традиции, щяло да се състои след два дни. Помоли я само да придружи него и двете му сестри, които щели да долетят от Калифорния, до синагогата на другата вечер.

— Знам, че татко щеше да пожелае да си с мен — каза.

Анджи трябваше да приготви и поднесе помена след службата в апартамента на сестрата на Мендел. Успя да се измъкне за малко и да отиде до синагогата навреме, за да чуе последните молитви. Беше вложила всичките си умения, за да бъде почетена паметта на Мендел Блум подобаващо. Накара Пат и Клео да проверят състоянието на ленените кърпи, на чашите и приборите — не искаше по тях да има пукнатини или петна, а Стилянос трябваше да се погрижи за виното.

Не след дълго хората започнаха да идват — приятели и роднини на Мендел, включително няколко братовчеди от Израел и племенник и племенница от Франция. Апартаментът бе достатъчно голям в него да се проведе и турнир по хокей, но скоро стана тесен. Анджи успяваше от време на време да зърне Дейвид, докато носеше чиниите и се грижеше всеки да има питие. Той беше сериозен и имаше достолепен вид в тъмносиния си костюм и вратовръзка. Изпълняваше задълженията си на домакин, а до него бяха сестрите му, Рут и Софи.

Анджи хареса сестрите му. И двете бяха високи като него, със същите чаровни усмивки, но приликите свършваха дотук. Рут бе професор и съвсем обикновена на вид жена. Тя подчертаваше тази своя обикновеност така, както жените като Джулия подчертаваха красотата си. Софи бе професионален фотограф и бе по-хубава и по-пълна. Нито една от двете не запита какво прави в синагогата Анджи, която за тях бе непозната. Беше с брат им и те я прегърнаха като сестра, което само накара Анджи да се чувства по-виновна, че кара чудесен човек като Дейвид да чака решението й.

Измина час или повече, преди Дейвид да успее да се доближи до нея. Тя беше в кухнята. Той я прегърна и целуна бързо.

— Удивителна си — каза. — Всичко е съвършено. Нямам думи, с които да ти благодаря.

— Не са ми необходими благодарности, но ги приемам — каза тя и добави, вече по-сериозно: — Просто ми се искаше да имах малко повече време да опозная баща ти. — Прочисти гърлото си, което се беше свило от мъка.

Откъм трапезарията и салона долиташе шумът от приглушени разговори. Събралите се разказваха предимно истории за стареца, за пътуването на Мендел до Йерусалим с оркестъра на филхармонията, за добрите дела, които бе извършил през живота си, и за музикантите, на които бил помогнал. Един от тях, Рубен Диас, вече известен цигулар, изсвири мелодията, която бе написал в чест на Мендел.

— Той също те смяташе за специална. — Погледът на Дейвид обхождаше лицето й, тя виждаше въпроса в очите му. Трябваше да му даде отговор, но не бяха имали време да останат насаме след онази вечер в ресторанта. А и като че ли нямаше да имат в близките дни.

— Мисля, че това имаше по-скоро нещо общо с приготвяната от мен храна, отколкото с личността ми — каза.

Дейвид се усмихна и взе лицето й в дланите си. Гласът му бе дрезгав, тъй като цял ден бе говорил — бе приемал съчувствия, бе утешавал другите.

— Знаеш ли какво щеше да каже баща ми? „Ти си по-прекрасна от храната, която приготвяш.“ Какво ще кажеш да излезем и да пием по питие, след като свършим тук? Само ти и аз. — Не беше от хората, които ще чакат възможността да им се предостави сама. Тя подозираше, че нямаше да чака дълго и отговора й.

Повече от всичко Анджи искаше да си отиде у дома, да вдигне краката си нависоко и да си почине, но не можеше да му откаже. Усмихна се.

— Както кажеш, командире — каза весело. И дори не помисли за Едуард.

 

 

По-късно в онзи ден самолетът на Едуард кацна на летище „Джон Кенеди“ и той бе посрещнат от сивото и мрачно небе. Бе летял до Бостън, за да изнесе лекция в медицинския факултет на „Харвард“, но лошото време бе забавило обратния полет.

Беше дори в още по-лошо настроение, когато излезе от летището. Отпусна се с благодарност на задната седалка на таксито. Това едва ли не компенсираше факта, че щеше да се прибере в празен апартамент. Гледаше през прозореца на колата, без да вижда нищо.

Мислеше за Анджи. Цял ден спомените за нея не излизаха от ума му. Бяха започнали да го засипват, докато беше на подиума и изнасяше лекцията. Сред присъстващите имаше дребна и тъмнокоса жена, която на пръв поглед му беше заприличала на Анджи. Естествено, не беше тя, но спомените започнаха да прииждат. Обърка се и трябваше да спре да говори и да прегледа бележките си. Сърцето му биеше силно.

Не за първи път си спомняше мъчително за нея. Миналото като че ли го дебнеше. Вършеше работата си, а то го връхлиташе ей така, от нищото. Представяше си Анджи гола или в кухнята, зачервена, да приготвя някое от вълшебните си ястия. Или на пазара, чудеща се коя връзка репички да купи, сякаш това бе най-важното решение на света. В такива моменти сърцето му буквално замираше и той си казваше: „Ти си проклет глупак. Губиш ценно време в опити да поправиш нещо, което не може да бъде поправено. И ето, че нямаш нищо“.

Вече нямаше съмнение. След седмиците терапия, когато тъпчеха на едно място, двамата с Камил най-после се бяха отказали. Тя подаде молба за развод два дни след като се върна от сватбата на баща си, докато децата все още бяха във Флорида с Лари и Лилиън — тъжният край на битката, от която нито един от двамата не бе излязъл победител. Уикендът на сватбата бе последната сламка, преобърнала колата. Едуард бе пристигнал в дома на тъста си ден след Камил и децата и бе открил, че двамата с нея трябва да делят стаята за гости. Изглеждаше, че тя не е казала на баща си, че са разделени. Извинението й беше, че не иска да помрачава сватбата им, но Едуард знаеше каква е истинската причина — тя просто бе отлагала, докато не бе станало прекалено късно, както постъпваше винаги, когато ставаше въпрос за баща й. Спориха дълго и тихо зад затворената врата на гостната, после прекараха ужасна нощ, гръб до гръб, всеки в своята половина от леглото. На следващата сутрин се беше събудил със схванат врат и тежко чувство в стомаха, разбрал, че всичко е свършило. Камил също го беше разбрала — видя го в очите й.

Докато още всички спяха, те излязоха навън да го обсъдят над чашите сутрешно кафе.

— Не искам да ставам досадна — каза тя, — но мога да понеса всичко, освен това.

— Няма причина да ставаш досадна — каза той.

— Говориш така сега, но веднъж щом адвокатите се заемат…

— Всичко зависи от нас, не от адвокатите. — Седяха във вътрешния двор, който бе обграден от каменна стена, по която се виеха бугенвилии. Едуард протегна ръка през разстоянието, делящо двата стола, и взе ръката й. — Стигнахме толкова далеч, без да се отдалечим един от друг. Не мислиш ли, че можем да изминем и останалата част от пътя?

Тя гледаше в далечината, без да вижда нищо. Слънцето изгряваше. Духаше лек ветрец и носеше аромата на гардении. Поредният красив ден в слънчевия Форт Лодърдейл. Скоро щяха да станат и останалите. Лари щеше да потърси него и Къртис, за да играят голф. Камил и Холи, Лилиън и дъщерите й щяха да се заемат с приготовленията на сватбената гощавка. Техните деца и внуците на Лилиън щяха да отидат при басейна. Но в този момент, докато гледаше изгрева на слънцето, той мислеше единствено за иронията на ситуацията — техният брак свършваше в тихата утрин с обещанието за ясно небе. Седяха в мълчание и размишляваха над това, докато отпиваха от кафето си, заобиколени от песните на птиците. Едуард мислеше за това, колко е нелепо бракът му да свърши в такава мирна обстановка, и то на сватбата на друга двойка. Вдигна поглед към Камил.

— Кога ще съобщим на децата?

— Когато се върнат — каза тя. — Не искам да разваля гостуването им.

Той кимна.

— А на Холи?

— Сигурна съм, че тя вече знае.

Едуард се надяваше Холи да не се чувства длъжна да вземе страна. Защото нямаше съмнение на чия щеше да застане. Кръвта вода не става. А и тя нямаше вече нужда от него, както някога. Той не играеше вече никаква роля в живота й. Сега тя имаше Къртис. И бебето. В този миг то се разплака и виковете му сякаш заглушиха всичко наоколо. Камил също го чу и се изправи с въздишка.

— Е, толкова по въпроса за почивка във вътрешния двор и четенето на сутрешния вестник. — Видя празната му чаша. — Още кафе?

Едуард бе шокиран от спокойното й поведение. Как можеше да не изпитва болката, която разкъсваше него? После нещо привлече погледа му и той обърна глава. Слънчевата светлина падаше право върху лицето й и той видя сълзите в очите й. И тогава разбра — тя се придържаше към познатите фрази, за да не рухне.

Вероятно още от началото на отчуждаването между тях знаеха, че връзката им е обречена. Но трябваше да опитат — не само заради децата, а и защото бяха привързани един към друг. Това не се беше променило. Колкото и ядосан да беше, първата му реакция беше да я защити. Дори когато той бе източникът за болката й.

Но развод? Никога не беше предполагал, че ще бъде толкова трудно. Спомни си колко често с Камил разговаряха за двойки, които се развеждаха, двойки, които не познаваха щастието като тях. А сега и те бяха познали нещастието. Той спеше сам в огромно легло, а когато нощем се въртеше и мяташе, ясно усещаше липсата на топлина. Беше му още по-мъчно, защото знаеше, че е изгубил не само Камил, но и Анджи. Безброй пъти вземаше телефона и пишеше имейли, но нито се обаждаше, нито ги изпращаше. Какво би могъл да й каже? И дали тя ще иска да го чуе?

„Тя вече е продължила нататък. Животът не чака.“ Мисълта беше болезнена. Не съжаляваше, че е направил всичко, за да спаси брака си. В противен случай не би могъл да живее със себе си. Дори не гледаше на това като на провалил се опит — нищо не можеше да спаси брака му, беше го разбрал накрая. Но не можеше и да продължи с Анджи оттам, където бяха спрели.

Таксито наближи тунела Мидтаун, а той импулсивно се наведе напред.

— Шофьор? Промяна на посоката.

„Това е лудост“, каза гласче в главата му, когато даде на шофьора адреса на Анджи. Дори не знаеше дали си е у дома. И ако имаше късмет да я завари, дали щеше да го приеме? Замисли се дали първо да не позвъни, но знаеше, че обаждането би имало същия ефект. Нищо не може да замести разговора лице в лице, когато се каниш да кажеш на една жена колко много ти липсва и че би направил всичко, за да я върнеш. Дори тя да затръшне вратата в лицето ти.

След двайсет минути таксито спря пред сградата, в която живееше Анджи, а сърцето на Едуард блъскаше в гърдите. Гърлото му беше пресъхнало. Каза на шофьора да го чака, после затича нагоре по стъпалата и натисна звънеца на домофона. Не последва отговор. Изчака около минута, после в яда си натисна с длан цялата редица домофони. След миг чу прозорец да се отваря и мъжки глас да вика:

— Ако търсиш Анджи, тя не е тук.

Едуард разпозна съседа на Анджи, който го бе пуснал първия път. Художникът, който вечно искаше нещо назаем от нея. Едуард го бе виждал няколко пъти.

— Знаеш ли къде мога да я намеря? — Внимаваше напрежението да не личи в гласа му. Не искаше да звучи като бивш приятел, макар че вероятно изглеждаше точно като такъв в омачканото си сако и с рошавата коса.

Съседът сви рамене.

— Не знам. Каза нещо за някакво погребение.

— Погребение?

— Да, на някакъв богаташ. Само това знам.

Едуард му благодари и се върна при таксито. За щастие, бе запазил броя на „Таймс“, който бе купил на летището. Прегледа некролозите. Само трима от починалите бяха заслужили по цяла колона. Двете бяха жени, а третият — мъж, на име Мендел Блум, цигулар в нюйоркската филхармония. Едуард звънна на дадения телефонен номер на синагогата и приятен женски глас му продиктува домашния адрес.

След петнайсет минути таксито спря пред сградата на „Сатън плейс“, която гледаше към Ийст ривър. Портиерът, възрастен мъж с гъста бяла коса и зачервени бузи, хвърли поглед на костюма и вратовръзката на Едуард и каза:

— Двайсет и осми „В“, нали? Малко сте закъснели. Повечето от присъстващите вече си тръгнаха. — Поклати глава със съчувствие. — Тъжно ми е за мистър Блум. Много приятен човек. Бедната мисис Кауфман, наистина е съкрушена.

До този момент Едуард не се беше замислил за опечаленото семейство. Бе загрижен единствено да намери Анджи. Чувстваше, че трябва да действа бързо — сякаш тя напускаше страната утре и той не разполагаше с никакво време. Не знаеше защо, но имаше чувството, че ще е прекалено късно, ако изчака, а не можеше просто така да нахълта. Не искаше да покаже липса на уважение. Реши да звънне на Анджи и да я помоли да се срещне с него във фоайето на сградата. Не знаеше дали е още на приема, нито дали ще се съгласи да се срещне с него при дадените обстоятелства. Знаеше само, че трябва да я види. Нямаше да може да преживее още ден, без да я види. Струваше му се, че през последните месеци е бил обвит в гъста мъгла, която сега се бе вдигнала и той виждаше ясно пътя си. Извади телефона си от джоба и набра номера й.

 

 

— Имам само един въпрос — каза Дейвид. Стоеше на прага и гледаше Анджи и Тамика, които почистваха. На заден фон се чуваха гласовете на сестрите му, които изпращаха последните гости. — Как хапките се запазиха толкова хрупкави?

Тя издиша бавно, успокоена, че не й зададе онзи въпрос.

— Радвам се, че са ти харесали.

— Всичко ми хареса.

— И очевидно не си бил единствен — каза тя. — По едно време мислех, че храната ще свърши. — Добре, че беше приготвила по-големи количества от салатите с пиле и макарони. От опит знаеше, че хората ядат много на погребения.

— Всичко беше точно — каза Дейвид.

Тя сви рамене.

— Просто се радвам, че всичко мина добре. Получи се, както при рибата и хляба, които винаги са достатъчно.

— Това ми напомня — каза Дейвид, — че племенникът ми Етан скоро ще има бар мицва. На двайсет и четвърти следващия месец. Рут специално помоли за присъствието ти. Някакъв шанс да се измъкнеш?

— Не знам — каза Анджи. — Ще трябва да погледна графика си. — Чувстваше се виновна, че не му каза направо за решението си да не присъства повече на събития от живота на семейство Блум. Но сега не беше нито мястото, нито времето — трябваше да изчака да останат насаме. Чувстваше, че няма бъдеще с Дейвид. Беше мислила много — всъщност не беше мислила почти за нищо друго през последната седмица — и беше решила, че няма да е правилно да се омъжи за него. Може би щеше да се научи да го обича, да, но не го обичаше сега. И й предстоеше да изпълни трудното си решение да скъса с него точно когато бе погребал баща си. Но знаеше, че ще е по-лошо, ако протака нещата.

— … не е „Риц“, но има гледка към океана — чу го Анджи да казва. — Запазих двойна стая, просто за всеки случай. Можеше да отседнем у Рут, но там ще са те, четиримата, и леля Естер.

— Леля ти Естер няма ли деца? — запита, за да поддържа разговора.

— Не. Остана вдовица много млада и не се омъжи повторно. Каза, че няма да намери толкова добър човек като чичо Харви.

— Такава любов идва веднъж в живота. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да се е усетила. О, господи! Да каже това на Дейвид!

Той очевидно разбра думите й неправилно, защото й се усмихна лъчезарно. По дяволите! Нямаше ли да се научи да държи устата си затворена?

— Не бих могъл да съм по-съгласен с теб — каза.

Анджи не отговори. Отиде в килера да прибере сребърните прибори, които бе измила. Когато и последната лъжица бе прибрана в чекмеджето, Анджи се обърна с намерението да се върне в кухнята, но застана лице в лице с Дейвид. Той я взе в прегръдките си.

— Мислех да обявим годежа си, докато сме в Калифорния — прошепна с устни в косата й. Годежът очевидно бе истински желан от него и не му излизаше от ума. И защо не? Нима не го беше подвела да мисли, че отговорът й ще бъде утвърдителен? Беше с него в този мъчителен за семейството му период и на всичкото отгоре си беше позволила да говори за любовта. Какво трябваше да мисли той? — Ще бъде подходящият момент, защото цялото ми семейство ще бъде там.

Сърцето на Анджи се сви, но не можеше да му съобщи тук, докато екипът все още работи, а сестрите и леля му са в другата стая. Трябваше да изчака още малко. Затова само каза:

— Ще говорим по-късно, окей? — Той й се усмихна, сякаш бяха сключили сделка, и тя се почувства още по-зле.

Минути по-късно звънна мобилният й телефон.

 

 

Едуард я попиваше с очи. Чувстваше се така, сякаш седмици наред беше затворен в тъмна стая и сега вратата се бе отворила, за да пропусне въздуха и слънчевата светлина. Тя беше облечена в тъмносиня рокля и черна вълнена жилетка, носеше обувки с нисък ток и само наниз перли около врата — много по-консервативни дрехи от онези, в които бе свикнал да я вижда, но пак бе същата Анджи с конската опашка, луничките и негримираното лице. В момента лицето й беше маската на гнева.

— Много си смел — каза тихо. Стоеше и го гледаше с кръстосани на гърди ръце. Бяха в отдела със замразените храни на супермаркета на ъгъла, защото тя отказваше да каже и дума, докато бяха в сградата, където живееше Мендел Блум. Това бе най-близкото обществено място. И, както изглеждаше, то определяше тона на разговора. Студеният въздух, който подухваше откъм фризерите, бе също като погледа й. — Какво си мислиш, че правиш, като се появяваш така?

— Трябваше да те видя — каза той.

— Сега? На работа съм! Което щеше да ти е известно, ако си бе направил труда първо да се обадиш.

— Признавам, можех да избера по-подходящ момент — каза той.

— Без майтап?

Той усети как увереността му се стопява. Не беше помислил, да. Не беше я предупредил. Имаше право да бъде ядосана.

— Съжалявам, ако моментът е неудобен.

— Не би могъл да избереш по-неподходящо време. Семейството е опечалено.

— Да, знам. Съжалявам за загубата им.

— И така поднасяш уважението си? Като ме измъкваш насред приема? Кой знае какво си е помислил Дейв, семейството му, искам да кажа.

„Сигурно приличаме на женена двойка, която се кара“, помисли си Едуард. Анджи също забеляза една жена да ги гледа втренчено и сниши глас:

— Какво беше толкова важно, че не можеше да почака? — прошепна ядосано.

— С Камил се развеждаме — каза той и трепна. Не, не беше правилно да говори така. Трябваше да започне с това, колко много му липсва тя, да й каже, че беше мислил за нея всяка минута. А вместо това направи всичко да звучи така, сякаш ставаше въпрос за него и съпругата му.

На лицето й се изписа изненада. Очите й се разшириха, а устните й се полуотвориха. Бузите й поруменяха.

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Отчасти, да. Но… — изражението й го накара да замълчи. Как можеше да й каже какво му тежи на сърцето, като го гледаше така?

Беше съблякла якето си, когато влязоха в супермаркета, а сега го облече. Очевидно се готвеше да си тръгне. Завладя го паника. Не можеше да й позволи да си отиде! Едва се сдържа да не я сграбчи за ръката. Не можеше да я принуди да го изслуша. Нежно сложи длан върху нейната. Тя я отдръпна, сякаш я беше ударил. Гледаше го гневно, с присвити очи.

— Виж, съжалявам, че нещата не са се получили за теб — каза. — Но аз продължих да живея.

— Позволи ми поне да ти обясня. — Едуард направи крачка към нея, но тя бързо се отдалечи. И се удари във фризера. Спря. Поне не избяга.

— Знам какво си мислиш — продължи тя. — Аз съм била резервният план, нали? И трябва да се върна в живота ти, когато щракнеш с пръсти. След като месеци наред не си ми казал нито дума! Трябваше случайно да науча — от чужд човек на парти — че със съпругата ти сте разделени. Знаеш ли как се почувствах? — Трепереше от гняв. Друга жена ги изгледа втренчено. Беше очевидно, че не спорят какво да купят. — Да не съм кукла, която сваляш от рафта, за да си поиграеш всеки път, когато ти е скучно?

— Никога не съм мислил така за теб — каза той. Очите му я умоляваха.

— Очевидно е, че въобще не си мислил за мен. Иначе щеше да се обадиш.

— Не можех — каза той нещастно. — Знаех, че ако се обадя, няма да спра дотам.

— Разбирам. — Очите й мятаха мълнии. — Пак си мислил само за себе си.

— По онова време с Камил посещавахме брачен консултант. — Изпита болка при споменаването на съпругата си. Беше като болката от вече ампутиран крайник, а после внезапно изчезна. Винаги щеше да обича Камил, но не беше влюбен в нея. Жената, която държеше биещото му сърце в ръцете си, стоеше пред него. — Трябваше да опитам, за да бъда честен спрямо нея.

— А не трябваше ли да бъдеш честен и с мен? Господи! Можеше да ми изпратиш поне имейл!

— Права си. Трябваше. Съжалявам. — Студеният въздух проникваше под палтото му. Чувстваше се измръзнал до кости. — Ще ти се реванширам, обещавам, ако ми дадеш възможност.

— Прекалено е късно за това. Виждам се с някого. — Вдигна предизвикателно брадичка.

Не трябваше да бъде шокиран. Анджи го беше казала най-добре — тя не беше кукла, която някой можеше да сваля, а после да слага обратно върху рафта. Защо да не се вижда с някого? Но все пак изпита болка като от силен удар.

— Сериозно ли е? — запита, изненадан колко спокойно прозвуча гласът му.

— Той ме помоли да се омъжа за него.

Едуард премигна и вътре в него сякаш се отвори черна дупка.

— И си му дала отговор?

— Още не. — Гласът й омекна малко.

Времето спря. Усещаше как пулсът му бие тежко в основата на гърлото. Всичко му се струваше някак уголемено и с по-силно въздействие — флуоресцентната светлина над главите им, музиката, рафтовете с пакетирана храна, редиците фризери. Накрая успя да каже:

— Ако го обичаш истински, няма да застана на пътя ти. Обещавам да си отида и да не те безпокоя повече. — „Дори това да ме убие.“ — Но ако имаш някакви чувства към мен, за бога, не се омъжвай за него. Не прави нещо, за което можеш да съжаляваш.

Тя го гледаше втренчено, като че ли неразбрала какво й казва. Изражението й бе омекнало. Запита:

— А какво ще стане, ако му откажа?

Погледът на Едуард не се откъсваше от нейния. Този беше единственият му шанс и не можеше да го пропусне. Този път нямаше да се откаже от чувствата си.

— Обичам те, Анджи. — Не си направи труд да сниши глас. И какво, ако оголеше душата си? Ако се направеше на глупак на публично място? Беше открил, че има и по-лоши неща. — Липсваше ми всяка секунда, когато бях далеч от теб. Така отчаяно исках да те видя… да те прегърна, че сякаш не ми стигаше въздух. — С крайчеца на окото си видя стоящата наблизо жена вече открито да ги гледа, но пет пари не даваше. — Моля те, Анджи. Дай ми втори шанс. Само за това те моля. Ще направя всичко по силите си да не съжаляваш.

Анджи го гледаше, без да премигва. За част от секундата беше сигурен, че ще го отхвърли. После тя направи рязко крачка напред — сякаш беше принудена против волята си — и със сподавен вик се хвърли в прегръдките му. Той я прегърна здраво.

— Не се обръщай — каза тя. — Всички ни зяпат, сякаш сме герои от филм.

— Да им направим спектакъл, тогава. — Освободи косата й от конската опашка, зарови пръсти в нея и я целуна. Целуна я така, сякаш тази целувка щеше да бъде първата и последната.

Когато се разделиха, чуха ръкопляскания. Дори възрастната жена, която преди това ги беше гледала втренчено, се усмихваше.

Върнаха се до сградата, като се държаха за ръце. Последната светлина на небето се беше стопила и сенките се сгъстяваха. Пролетта беше близо, но времето си правеше шеги — беше ту топло, ту студено. Въздухът, който издишваха, образуваше пара в студа, но Едуард дори не го забелязваше. Само преди минути трепереше, а сега му бе горещо, сякаш се разхождаше по плажа под силните слънчеви лъчи.

— От какво е починал този мистър Блум? — запита.

Анджи наклони глава и му се усмихна. Лицето й сияеше на светлината на уличната лампа, под която минаваха.

— Не задаваш правилния въпрос — каза. — Трябваше да питаш как е живял.