Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Replacement Wife, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Силвия Желева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Айлин Гоудж. Заместницата
ИК „Калпазанов“, София, 2013
Американска. Първо издание
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Никола Христов
История
- — Добавяне
Глава 3
Когато дойдеше времето, Едуард искаше на надгробния му камък да пише, че не е бил добър лекар, а добър баща и съпруг. Или поне, че се е опитал да бъде — но сега това бе по-скоро цел, отколкото твърдение. Докато Камил се бореше с рака, бе разбрал колко неспособен бе да ръководи домакинството и да се грижи за двете си деца. Не беше сигурен как е станало, но онова, което някога бе споделена отговорност, се бе превърнало предимно в отговорност на Камил. Той щеше да бъде като героя от филма, който бе принуден да пилотира самолета след смъртта на пилота. По време на боледуването й някак си бе успял да задържи самолета. А сега му съобщиха, че той ще се разбие.
Седеше на леглото, премигваше бързо, за да прогони сълзите, а в гърлото му бе заседнала буца.
— Ще потърсим и второ мнение — каза и се удиви колко спокоен бе гласът му. — Още утре сутринта ще се обадя на Джийн. — Джийн Кечъм, главен онколог в „Слоун Кетъринг“, му бе стара приятелка от училище. Хвана Камил за раменете и я принуди да срещне погледа му. Тя изглеждаше смъртно бледа. Господи. — А дори да е това, което мислим, има възможности. Не е безнадеждно.
— Не, не е — съгласи се тя. — Но шансовете не са на моя страна.
— Можеш да победиш. Вече го направи веднъж.
— Тогава беше различно. — Той поклати отрицателно глава, а тя продължи, повишавайки тон: — Едуард, туморът се е разраснал. — Тя още виждаше картината — ярки точици, разпръснати като сигнални светлини по тъмна магистрала.
Той продължаваше да клати глава.
— Не е безнадеждно — повтори. — И Реджина не е казала това, нали?
— Не, но вие, лекарите, никога не го правите. — Усмихна се мрачно. — Поне беше честна — каза ми, че имам най-много три процента шанс. И то ако отново се подложа на присаждане на клетки. — Камил потрепери видимо. — В противен случай, имам може би от шест до девет месеца.
Примирената нотка в гласа й го преряза като ток.
— Нямаш право да откажеш лечение — каза твърдо.
Тя хвана ръката му и я стисна. Очите й бяха тъжни.
— Едуард, не съм сигурна, че мога отново да се подложа на това. — Тъгата в очите й отговаряше на тази в гласа й. Но той знаеше, че тя е борец. Вярваше, че духът й ще се върне, след като преживее шока от диагнозата. — Искам да прекарам у дома времето, което ми остава, а не в болнично легло, закачена за разни апарати. Не искам децата да ме запомнят така.
— По-добре така, отколкото да решат, че си се предала — каза той по-строго, отколкото бе възнамерявал.
Тя трепна и цветът се отдръпна от лицето й. Знаеше, че мисли за майка си, и изпита чувство за вина. Новината бе най-лошата за нея, а той правеше нещата още по-трудни. Взе я в прегръдките си. Бе възвърнала по-голямата част от теглото, което бе изгубила през последната година, но все още бе прекалено слаба. Усещаше я как си поема дъх. Прошепна в косите й:
— Ще преминем през това. Както и преди.
— Преди имах шанс. — Тя се отдръпна и го погледна, а измъченото й изражение му причини болка.
На Едуард му се прииска да закрещи и да размаха юмрук към небето. Но, вместо това, отговори спокойно:
— Шансовете не са така добри, да. Но непрекъснато се намират нови начини за лечение.
Тя се усмихна леко.
— Така каза и Реджина.
— Права е. Може и да имаме късмет. Човек никога не знае. — Но дори докато изричаше думите, знаеше, че шансовете не са добри. Бяха необходими години на лабораторни проби и тестове, докато се създаде ново лекарство. А дори процесът да бе достигнал до последната фаза, можеха да минат месеци или години, докато то бъдеше одобрено.
— Добре, че не си привърженик на хазарта, защото щяхме да бъдем разорени. — Тя поклати глава, а сълзите се затъркаляха по бузите й. — О, господи! Не мисля, че мога да го понеса — да се надявам, когато надеждата е толкова малка. Може би просто трябва да го приема.
В речника на Едуард „не мога“ не съществуваше. А и не очакваше да го чуе от устата на съпругата си. За Камил пословичната чаша винаги бе 7/8 пълна. Тази бе една от причините да се влюби в нея. В главата му изплува спомен от времето, когато бяха само сгодени. Бяха излезли да хапнат една вечер и той се бе извинил, че не може да си позволи да я заведе на някое по-изискано място от заведението на ъгъла. А тя се бе усмихнала и бе казала: „Ще бъда част от твоето бъдеще. Повярвай, това е много по-добре от говеждо «Уелингтън» и бутилка вино“. Хвана го за ръка и двамата тръгнаха по тротоара пред жилището, което делеше със състудент, докато двамата с Камил не успееха да си купят дом.
— Няма да ти позволя да умреш — процеди той през зъби.
Тя го погали по бузата и каза със задавен глас:
— Мили мой, знам, че си готов да преместиш и небето, и земята, ако можеш. Затова те обичам толкова. Кой друг ще снима лалетата по „Парк авеню“, за да не ми липсва пролетта? — Устните й се извиха в лека усмивка при спомена за времето, когато се бореше за живота си в болницата, а той правеше всичко възможно да облекчи страданията й. — Но дори ти не можеш да сътвориш чудеса.
Обзе го отчаяние.
— Не можеш просто да се предадеш — настоя.
— О, Едуард! — Избърса една сълза. — Може и да нямам избор.
През главата му преминаха хиляди аргументи — като бурята, която набираше сили отвън, — но не ги изказа на глас. Тя изглеждаше изтощена. „Здравият разум ще се върне, като се наспи добре“, помисли си с надежда.
— Ще говорим утре — каза. — Всичко изглежда по-розово на сутринта.
— Ела до мен. — Тя се отмести, за да му направи място.
Едуард легна до нея все още с костюма и вратовръзката.
Колко нощи бяха лежали така, бяха обсъждали събитията от деня или бяха облекчавали гнева и разочарованието си! Обикновено ставаше въпрос за ежедневни неща — хленчещ пациент или недоволен клиент, или лошото поведение на някое от децата — оплаквания, които би предпочел да има сега. Но можеше само да гледа втренчено тавана и да поема едва-едва дъх, за да не напомня нито на нея, нито на себе си за проклетото си цветущо здраве.
— Кира се е влюбила в едно момче от класа си — каза тя. В гласа й се долавяше нотка на замечтаност. — Казва се Ян. — Произнесе подчертано първата буква. — От Норвегия е.
— Висок, русокос и зашеметяващ, без съмнение. — Запита се защо едва сега научава това. Откога малките момичета се влюбват? Нима не беше вчера, когато си играеше с кукли?
— Нямам представа как изглежда. Още не съм го виждала.
— А ще излезе ли нещо от това, как мислиш?
— Трудно е да се каже. Според нея, той дори не знае за съществуването й.
— Добре. Нека остане така. — Едуард смяташе, че е широко скроен. Но това бе, преди малкото му момиченце да порасне и да разцъфне в четиринайсетгодишна красавица, която привличаше погледите.
— О, не знам — каза Камил. — Мислех, че трябва да го покани на гости.
Едуард смръщи объркано вежди.
— Пропускам ли нещо? Нали току-що каза, че не знае за съществуването й?
— Още една причина. Единственото, което й пречи, е срамежливостта.
— Неговата или нейната?
— И на двамата, ако предположенията ми са верни.
— Нашата дъщеря — каза той — е всичко друго, но не и срамежлива. — Кира ясно и високо изразяваше мненията си.
— У дома — не. Но в училище? С момчетата? Не си ли спомняш какъв си бил на нейната възраст?
— Разбира се. И щях да умра от притеснение, ако родителите ми поканеха на гости някое момиче.
— Не съм казала, че ние трябва да го поканим.
— А не е ли същото?
— Само предложих.
— Искаш ли съвета ми? Стой настрани от това.
Камил се обърна на една страна и двамата се озоваха лице в лице.
— И да я оставим просто да се измъчва?
— Но тя не се измъчва. Доколкото мога да видя, справя се добре. — Добави, вече по-весело: — Освен това, знам от опит, че не е добре да се бъркаш в любовните дела на тийнейджърите.
— И чий опит може да е това?
— Твоят. Тези бяха точните ти думи, когато предложих тя да покани Сет Конуей на танц.
— Това е различно — каза Камил. — Сет е по-голям от нея, а Ян е на нейната възраст.
Той се усмихна.
— Говориш като опитна в сватосването.
— Да. И съм много добра при това. — Мълча около минута и изучава лицето му. Когато отново заговори, гласът й бе тих и треперещ. — Едуард, трябва да те помоля за нещо.
— Разбира се. Каквото кажеш — отговори той без колебание, но по гръбнака му полазиха студени тръпки.
— Обещай ми, че ще се ожениш отново, когато мен ме няма.
Това бе последното, за което му се искаше да мисли. Никога не бе поглеждал друга жена, дори и през месеците, когато Камил бе толкова болна и нямаха сексуален живот. Не можеше да си представи да лежи по този начин до друга жена. Да я държи в прегръдките си. Да я люби.
— Няма да водим този разговор. — Говореше с тон, който не търпеше възражения. — Ти си моя съпруга. Единствената, която искам. И никъде няма да ходиш. Това е всичко по темата.
— Но ако…
Той постави пръст на устните й.
— Мълчи. И бездруго е достатъчно трудно.
Погледът на Камил не се отдели от него. Очите й бяха сини като небето в лъскавите брошури, които бяха в джоба на палтото му. Спомни си, че при първата им среща бе помислил: „Бих могъл да прекарам остатъка от живота си, взирайки се в тези очи“. Не му бе хрумвало, че може да я надживее. Това бе толкова немислимо тогава, колкото бе и сега.
Срещнаха се в дъждовна нощ през септември на 1989. Джордж Буш-старши беше в кабинета си, а войната в Средния изток се разгаряше. Тя, както и новината за клането в „Тиенанмън“, бяха накарали активистите да се надигнат, да размахат плакатите и да изразят протеста си, макар Едуард да бе прекалено погълнат от учението си, та да обърне особено внимание на това. Изучаваше науки, чиито имена му бе трудно да произнесе като момче, когато мечтаеше да стане лекар — невробиология, молекулярна диагностика, патогенеза, обща вирусология. Понякога заспиваше нощем над учебниците и се събуждаше часове по-късно с глава върху отворената страница, отпечатала се на бузата му. Един от съквартирантите му, Дарил Хорнкуист, след като няколко пъти го бе заварил в такова състояние, бе започнал да го подтиква да излиза по-често и да си намери и други занимания, преди напрежението да е съсипало здравето му.
— Вече изгубих един съквартирант, когото затвориха в психиатрична клиника — бе казал Дарил.
Говореше за Луис Карлински, който бе отпаднал предния семестър. Едуард, след като размисли, реши, че Дарил е прав и започна да помага в кризисния център в Ийст Вилидж, където трябваше да отговаря на горещата линия на самоубийците във вторник и четвъртък вечер между осем часа и полунощ.
Валеше проливен дъжд в нощта, в която се бе обадила Камил. Спомни си, че докато вървеше от студентското градче към станцията на метрото, мислеше, че в нощ като тази сигурно е два пъти по-лесно да извършиш самоубийство. Дъждът беше толкова проливен, че студентското градче бе наводнено, а поляната пред библиотеката се превърна в блато. Малкият чадър не можеше да го предпази и той бе прогизнал до кости, когато стигна до кризисния център. Едва бе седнал зад бюрото с голяма чаша кафе пред себе си и с учебника, който бе взел за всеки случай, когато едната лампичка светна. Вдигна и чу бездиханен глас. Момичето бе така разтревожено, че не можеше да разбере какво говори — нещо за скъсване и за гадже, което е истински задник.
— Поеми си въздух — каза той спокойно. — И ми кажи какъв е проблемът.
— Хапчета, мисля. Не съм сигурна.
— Не си сигурна, че си взела хапчета? — „Тази е новачка“, бе помислил.
— Не. Искам да кажа, да, сигурна съм.
— Но може да си взела. Това ли ми казваш? — Говореше бавно и внимателно — за да е сигурен, че отсреща ще го чуят и разберат. Човек никога не знаеше какво да очаква от тези хора.
— Не! Аз не съм вземала никакви хапчета! — извика тя.
Той смръщи объркано вежди.
— Не съм сигурен, че разбирам. Кой, тогава?
— Никой. Все още. Доколкото знам.
— Така, никакви хапчета… добре. — Издиша. — Да започнем отначало. Депресирана ли си напоследък?
— Не аз! Съквартирантката ми. Страхувам се, че може да се нарани. — И продължи на един дъх: — Не е на себе си, откакто онзи задник скъса с нея. Извинете ме, но е точно такъв, и то меко казано. И ето, днес намерих това шишенце с хапчета в шкафчето й и нямам никаква представа защо са му болкоуспокоителни на някого, който няма никакви проблеми. — Най-после си пое дъх и каза малко по-спокойно: — Не знаех на кого да се обадя.
— Постъпила си правилно. — След като помисли малко, предложи: — Защо не ме свържеш със съквартирантката си? Може би ще успея да й помогна, ако разговарям с нея.
— Не! Ще ме убие, ако разбере, че съм се обадила на този номер. — Издаде звук, който бе нещо средно между стенание и кикот. — О, господи, не мога да повярвам, че току-що казах това. Сега ще помислиш, че е склонна и на убийство. Не е толкова лоша, кълна се. Просто е малко объркана.
— Е, постъпила си правилно. Има късмет с приятелка като теб. Как се казваш, между другото?
— Камил.
— Като във филма?
— Знаеш ли го? — Звучеше изненадана — като че ли човек на тяхната възраст не можеше да гледа класически филми. Не й каза, че на практика е израснал с тях. Всеки ден след училище сядаше на стария плюшен диван, докато баба Клара гладеше, и гледаха черно-белите филми от нейната младост — „Червен прах“, „Лейди Ева“, „Обществен враг“.
— Разбира се — каза. — Най-добрият филм на Грета Гарбо.
— Родителите ми са й били големи почитатели — обясни тя. — Очевидно не са сметнали за лош знак смъртта й в края на филма. — Отново се изкикоти. — Съжалявам, изглежда, че само за смърт мисля.
— Добре дошла в клуба. Прекарах сутринта в дисекция на труп.
— Което означава, че си или сериен убиец, или студент по медицина. Предполагам, че е второто.
— Трета година — каза той.
— Значи това не е работата ти? Не ти плащат, за да разубеждаваш хората да не се самоубиват?
— Не. Доброволец съм.
— Е, радвам се, че се свързах с теб. — Кратка пауза, сякаш се чудеше какво да прави, после продължи: — Можеш ли да ми кажеш името си? Или това е против правилата?
— Едуард — каза той и се облегна с усмивка назад, учебникът му бе забравен за момента, а кафето му изстиваше. — Едуард-Константин.
— Едуард, а? Не Ед или Еди?
— Не, просто Едуард. — Дори когато беше дете, не го наричаха с цялото му име. Беше кръстен на прадядо си, на когото казваха, че прилича. Когато бе по-млад, баба Клара често споменаваше приликата, но той я видя едва когато поотрасна и сравни образа си със студийния портрет, който висеше в претъпканата къща на родителите му в Милуоки.
— А, привърженик на традициите. Това ми харесва — каза тя. — Предполагам, че също така отваряш врата на дамите и им издърпваш стола. — Долови веселата нотка в гласа й и осъзна, че флиртува. Тя вероятно също го бе осъзнала, защото тонът й изведнъж се смени. — И така, хм, Едуард, какво трябва да направя? За Мелиса, моята съквартирантка. Трябва ли открито да й се противопоставя?
Той я инструктира според правилата на кризисния център.
— Да. Но ако тя отрича или отказва да получи помощ, трябва да разговаряш с някого за това. Със съветника от училището или с родителите й.
— А ако съм сгрешила?
— Искаш ли да рискуваш?
— Може да ме намрази.
— Ще се намразиш сама още повече, ако тя си навреди.
Камил въздъхна.
— Прав си.
Едуард, вече извън правилата на центъра, предложи:
— Виж, това не е съвсем по протокола, но ще ти дам домашния си телефон. За всеки случай. Ако възникне, хм, нужда…
— Благодаря ти. Много мило от твоя страна — каза тя. Той се стегна, изслушвайки любезностите й. Вероятно мислеше, че е някой смотаняк, копнеещ за среща. — Но ти не ме познаваш. Може да съм луда, която се обажда, само за да й обърнат внимание.
— Съмнявам се — каза той и усети как напрежението спадна.
— Вероятно трябва да се срещнем лично, за да си сигурен. На обществено място, разбира се. Човек никога не знае с лудите и дори с онези, които изглеждат безобидни. Помниш ли бездомника, нападнал с боксова ръкавица онази жена на улицата? Човек просто не може да бъде прекалено предпазлив в наше време.
— А откъде знаеш, че аз не съм някой лунатик? — каза той.
— Лесно. Ако беше, нямаше да водим този разговор. — Той се засмя, а тя продължи: — И така, Едуард, имаш ли свободно време между разрязването на трупове и разговорите с депресирани хора?
— Не много — призна той.
— Да… — Тя изпусна въздишка на съчувствие. В следващите пет минути той научи, че Камил е първа година студентка в нюйоркския университет и че работи на половин работен ден през лятото в изследователска лаборатория. — Какво ще кажеш за закуска тогава? Можеш да отделиш час в неделя, нали? Ще видя дали Мелиса ще дойде с нас. Трябва да й се напомня, че не всички мъже са задници.
Той се засмя.
— Благодаря ти за доверието.
— Няма защо. Имам добро чувство за теб, Едуард-Константин.
Уредиха да се срещнат в „Барни Грийнграс“ в девет часа в неделя. Обеща да му се обади преди това, за да го информира за Мелиса. Той й пожела късмет.
— Надявам се, че всичко ще се развие добре.
— Аз също — каза тя. — Но няма да се откажеш от срещата, нали?
— Не бих си и помислил. — Едуард се усмихваше, когато затвори.
Тя му се обади в дома му на следващата вечер, за да му каже, че е разговаряла със съквартирантката си. Тревогата била фалшива, както се оказало — хапчетата й били предписани заради стара травма и Мелиса нямала никакво намерение да се самоубива. След това разговаряха за други неща. Когато най-накрая затвори, той бе изненадан да отбележи, че е изминал повече от час — време, през което нито веднъж не бе помислил за науките си и работите, които трябваше да предаде на другия ден.
В неделя сутринта в девет часа, точно на минутата, Едуард пристигна в „Барни Грийнграс“ в Апър Уест Сайд. Веднага щом влезе в старото като света заведение за хранене, погледът му се спря на момичето, седнало до прозореца и отговарящо на описанието на Камил. Стройно и със светла кожа, със сини очи и кестеняво-червеникава коса, облечено в червен пуловер и избелели дънки и с розово шалче около врата. Беше много по-красива, отколкото бе очаквал. Закова се на мястото си, замаян от красотата й и цветовете на залеза, в които бе облечена. Тя го видя и му махна, а усмивката й бе така заслепяваща, че той едва не се препъна, докато вървеше към масата.
Като наближи, видя, че отблизо е дори още по-красива. С фини кости, деликатни черти и, Господи, тези очи — най-сините на света. Видя също, че косата й не е просто един цвят, а притежава хиляди нюанси от ръждивочервено до златистожълто. Тя проблесна като пламък, когато момичето стана да го поздрави.
— По-висок си, отколкото очаквах — каза тя, след като си стиснаха ръцете.
Едуард бе изгубил дар слово. Когато най-после възвърна способността си да разсъждава, изтърси, без да мисли:
— Така ли? — Като че ли не бе очевидно, че с ръста си от метър и осемдесет и шест се извисява над нея.
— И също така много по-красив — продължи тя с искреност, от която той се изчерви. — Трябваше да ме предупредиш.
— Не мисля за себе си по този начин — отговори той предпазливо.
— Наистина? — Тя накриви глава на една страна и му се усмихна. — Момичетата не ти ли го повтарят непрекъснато?
— Единствените момичета, с които съм в контакт напоследък, няма да разпознаят живо тяло от труп — отговори той със смях. — Студентите по медицина са известни като пълна противоположност на романтиците.
— Разбирам. Е, това обяснява всичко. — Усмивката й стана кокетна, седнаха и тя обяви: — О, между другото, Мелиса няма да дойде при нас. В момента не ми говори.
— Така ли? — Едуард придоби подходящото сериозно изражение, за да не познае тя какво облекчение изпитва. — Мислех, че двете сте си изяснили нещата.
— Да, е, това бе преди онзи кучи син, гаджето й, да се появи с букет и някакво неправдоподобно извинение, а аз не й казах, че е безумие да го приеме обратно. — Сервитьорката, която изглеждаше доста възрастна и сякаш работеше тук от времето на администрацията на Никсън, им подаде менюто и отиде да сервира кафето. Камил я изчака да се отдалечи и сподели: — Ако не си забелязал, аз съм съвсем искрена.
— Забелязах — каза той и стисна устни, за да не се усмихне.
Над обилната закусва от бъркани яйца, пушена сьомга и безкрайни чашки кафе, Едуард й разказа за курсовете, които е записал в „Колумбия“, и за някои от предизвикателствата, които среща като студент по медицина трета година. Камил го запита какво го е накарало да избере медицината и той отговори:
— Вината е на баба ми всъщност. Макар че тя няма особена вяра в лекарите. — Камил го изгледа любопитно и той обясни: — Тя разчита на народните лекарства. — Ясно видя бурканчетата с непознати билки и корени, които заемаха всяка свободна повърхност от кухненския бюфет. На всяко от тях имаше изписан на ръка етикет. — Макар че накрая все пак се оказа, че не разполага с лекарство за онова, което причини смъртта й. — Гласът му се промени.
Камил мълча известно време.
— Съжалявам. Бяхте ли близки двамата?
— Много. — Видя, че тя чака той да продължи, но се колебаеше. Никога и на никого не бе разказвал историята как бе внесъл любимата си баба на ръце в болницата, когато бе само на тринайсет, а тя бе само кожа и кости. Споменът бе болезнен дори след всичките тези години. — Беше ми трудно да я гледам как страда накрая, но ще ти спестя мъчителните подробности. А и трябва да познаваш семейството ми, за да видиш смисъл във всичко това.
Тя го гледаше замислено и като че ли усещаше, че темата е болезнена, но само отбеляза:
— Е, не виждам как твоето семейство може да е по-странно от моето.
— Чак толкова лошо ли беше? — запита той и отпи от кафето си.
Тя сви рамене.
— Не съм умирала от глад, нито са ме били, ако това имаш предвид.
— Не се налага да е така, за да имаш нещастно детство.
— Майка ми умря, когато бях на четиринайсет. — Гласът й остана спокоен, но той видя тъгата в очите й. — А татко… Нека просто да кажем, че не беше често наоколо след това.
— Кой се грижеше за теб в негово отсъствие?
— Никой всъщност. Икономката ни живееше при нас, но работата й не беше да ни гледа. Бяхме само двете със сестра ми. — Говореше едва ли не весело, но той долови горчивата нотка.
— Имаш сестра? — запита.
Тя кимна.
— Холи. Тя е с три години по-малка. — Бутна чинията си встрани, като че ли изведнъж бе изгубила интерес към храната. — По онова време бе на единайсет и оттогава нататък аз се грижех за нея.
— Нямахте ли роднини, които можеха да помогнат?
— Единствено баба ни, но тя живееше в Калифорния и я виждахме само през лятото.
За Едуард това бе неразбираемо — две малки момичета, оставени да се грижат сами за себе си. Той бе единствено дете, но обществото, в което бе израснал, бе задружно. Бе заобиколен от възрастни. Всички, които познаваше, бяха свързани с него по някакъв начин, независимо дали по кръв или чрез брак, или просто защото бяха от същия район в Румъния като родителите му.
— Какво работеше баща ти? — запита и усети, че трябва да внимава.
— Той е вицепрезидент на „Пан Ам“. Преди това беше пилот. — Започна да рони кифличката си, а трохите остави разпилени в чинията си. — Никога не знаехме в коя часова зона е, рядко го виждахме. Като бях дете, броях дните до завръщането му, но вече не си правя труда. Какъв би бил смисълът? И бездруго не го виждам. Ако не беше Холи, въобще нямаше да се връщам у дома. Макар че тя също не е често там.
— Холи — удиви се той. — Не ми казвай. Кръстена е на…
— Актрисата Холи Голайтли. — Камил се усмихна широко. — Правилно се досети.
Едуард придърпа стола си, за да не бъде непрекъснато сбутван от прекалено голямата чанта на жената, която седеше до него; тясното пространство между тях изглеждаше заредено с йони.
— А тя прилича ли на истинската Холи? — запита той с, както се надяваше, нормален глас.
Камил изви очи към тавана, но той забеляза как изражението й омекна при споменаването на сестра й.
— Повярвай ми, тя дава ново съдържание на определението „свободен дух“.
— С други думи, не прилича на теб — закачи я той.
Камил го замери със салфетката си.
— Прехапи си езика. Грижата за съквартирантката ми не ме вкарва задължително в ролята на непоправимо отговорния тип. — Усмихна се леко. — Е, може би малко. Но аз поне съм откровена. А с Холи бе трудно да се справиш, когато беше дете. И все още е такава.
— Как така? — запита той и придърпа стола си още малко по-близо.
— Е, едва на седемнайсет е, но живее с приятеля си. — В гласа й се прокрадна нотка на неодобрение. — Неофициално, това е. Баща ми мисли, че е при най-добрата си приятелка, когато той не е в града. Не че някога я проверява. За него важи поговорката: „Далеч от очите, далеч от ума“.
— Уоу! — Едуард не знаеше какво да каже.
— Знаеш ли какво правеше, като беше по-млада? Промъкваше се на еврейски събирания по баровете. — Този на „Грийн“ бе само на няколко пресечки от сградата, както му обясни, а винаги имаше някой наблизо, отворен в събота. — Просто се промъкваше. Смяташе, че никой няма да забележи още едно дете. Мислех, че е странно, дето получава толкова много покани, тъй като не сме евреи. Но предполагам, че е имало много еврейски деца в класа й. И това оставаше безнаказано. Цяла година. Докато една от майките я разкри. Когато я запитах направо, тя просто сви рамене и каза: „Поне имаше какво да правя“. Ето, това е сестра ми.
Той се засмя.
— Изглежда, че ще се превърне в престъпник.
Камил въздъхна и прокара длани през косата си, която улови светлината и спря дъха му, а после се плъзна между пръстите й и се разпиля по гърба й.
— Шегуваш се — каза тя. — Но е факт. Бягане от училище, алкохол в крехка възраст, измъкване посред нощ, каквото и да се сетиш, Холи вече го е правила.
— Сигурен съм, че ще се поправи навреме. Още е млада.
— Предполагам — въздъхна Камил, подпря се на лакти и потънала в мислите си, зарея поглед в далечината. После изведнъж изправи гръб, погледна и каза някак гневно: — Чуй ме. На двайсет съм, а звуча като проклет родител. Цяло чудо е, че имам собствен живот покрай тревогите за Холи и съквартирантката ми.
— Не можеш да постъпиш по друг начин, защото си от отговорните хора — каза той.
И двамата се засмяха. Жената зад него — онази с чантата — се обърна и ги изгледа втренчено, което само накара Камил да се смее по-високо и да покрие устата си с длан, за да потисне кикота.
На Едуард се прииска да се наведе и да я целуне още там, на мига. Да оближе частиците сирене от ъгълчетата на устните й и да прокара език по тях. Шокира се от желанието си. Никога досега, към никое момиче, не бе изпитвал толкова силно физическо привличане.
Следващата събота използва оскъдните си спестявания, за да я заведе на вечеря в италиански ресторант във Вилидж. След това отидоха в нейната стая в нюйоркския университет. Съквартирантката й бе излязла с гаджето си, така че бяха сами. Прегърнаха се още преди да е успяла да включи осветлението. Целунаха се, после тя го хвана за ръката и го поведе към леглото си.
Легнаха един до друг, целуваха се и се докосваха, без да бързат и без дори да свалят дрехите си. Но тя се бавеше не от срамежливост. Каза му, че иска да се наслади на всяка секунда. Че те не правят просто любов, а спомени.
Едуард също не бързаше. Цяла седмица изгаряше от треска и си представяше точно това — Камил гола в прегръдките му. Искаше да се наслади на всеки момент. Беше имал и други момичета — три, за да бъдем по-точни — но на Камил нямаше нужда да казва как да използва устните и езика си, за да го възбужда все повече и повече. Бързо стана очевидно, макар и за негово изумление, че макар той да бе с няколко години по-голям от нея, тя бе по-опитната.
— Никога преди ли не си го правил? Сериозно? — запита го, когато той се поколеба в ласките си.
— Веднъж — призна той. — На нея не й хареса.
— Обещавам да ми хареса — измърка Камил и го придърпа върху себе си.
Докато я водеше към върха, той слушаше стоновете й на удоволствие и си мислеше, че на света няма по-сладък звук. След това затърси в джоба на дънките си презерватива, който винаги носеше със себе си. Този момент бе страшно неловък, а сякаш за да влошат още повече нещата, пръстите му не бяха особено сръчни. Чувстваше се като тромав тийнейджър. Камил отново взе нещата в ръцете си — отвори бързо и лесно презерватива. Когато най-после влезе в нея, едва се сдържа. Но тя бе също толкова нетърпелива и двамата споделиха мига на удоволствието.
— Това — прошепна тя — беше удивително. — Измъкна се изпод него, обърна се на една страна и се подпря на лакът. Усмихна му се в мрака, лицето й — само на сантиметри от неговото.
— По-добре ли бе от другите ти любовници? — не можа да се сдържи той.
— Да. Но за да сме сто процента сигурни, мисля, че трябва отново да го направим — каза тя с присмехулно сериозен тон. Притисна се в него и започнаха отново да се целуват. Не смяташе, че е възможно, но ето, че много скоро тялото му отговори на ласките й.
Тя се качи върху него и двамата се залюляха в древния ритъм. Тя му се отдаваше без задръжки, отметнала глава назад, а ярката й коса се бе разпиляла по раменете и гърба й. Удоволствието нарастваше с всяко движение и той усети как контролът му се изплъзва. Когато най-после притихнаха, тръпнещи, телата им бяха облени в пот, а той се чувстваше така, сякаш бе пристигнал на място, за което не подозираше, че съществува.
Сега, след всичките тези години, гледаше съпругата си, която лежеше неподвижна и бледа до него. Паниката се надигна в гърлото му. „Ами ако я изгубя?“ Беше, като да се опитва да си представи света без слънцето или луната. Ако беше вярващ, щеше да се разгневи на бога. Защо тя? С какво бе заслужил това? Нима тя не беше страдала достатъчно? А сякаш за да влоши нещата, тя вече планираше бъдеще, което не включваше и нея. Господи! Като че ли нямаха достатъчно проблеми, с които да се справят.
— Не искам никого, освен теб — каза той.
Тя го изгледа тъжно.
— Знам. Но е възможно да не бъда тук… след време.
Той усети как гърдите му се стягат.
— Не го казвай.
— Това ми харесва толкова, колкото и на теб — продължи тя с треперещ глас. — Но трябва да признаем, че по всяка вероятност ти ще ме надживееш. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че няма да се изправиш срещу бъдещето сам.
— Няма да бъда сам. Имам децата.
— Аз също мисля за тях. Знам какво е да изгубиш майка си.
— Те все пак ще имат мен — каза задавено.
— Да, но ще имаш нужда от помощ, за да се грижиш за тях. — Знаеше, че се изразява възможно най-деликатно. Но намекът увисна във въздуха — вече се бе оказал неспособен да се справи.
— Никой няма да може да те замести — настоя той. Защо въобще обсъждаха това?
— Знам — каза тя и изтри сълзата, която се стичаше по бузата й. — Чувствах се по същия начин, когато умря мама. Но знаеш ли какво? За мен и Холи щеше да е по-добре, ако татко се бе оженил отново.
— Аз не съм като баща ти — каза той, макар да подозираше, че с тъста си имаха много по-общи неща, отколкото му се искаше да признае.
— Говорим за нашите деца. — Постави длан на бузата му. — Нима аз нямам също думата?
Той поклати глава.
— Не мога нищо да обещая.
— Дори това да е предсмъртното ми желание? — Тя винаги казваше това на шега, когато спореха за нещо, но да го чуе сега, бе мъчително като пробождане в гърдите. Трепна от болката.
— Ти не умираш — каза. „Няма да ти позволя.“
Сълзите се търкаляха по-бързо сега, спускаха се по бузата й и капеха от брадичката й; тя вече не си правеше труд да ги бърше.
— О, Едуард, не виждаш ли? Искам само да бъдеш щастлив.
— Как бих могъл да бъда щастлив без теб? — Устните му се изкривиха и сълзите бликнаха от очите му. Задиша бавно, за да възвърне спокойствието си.
— Сега се чувстваш така, но няма да е същото след време. Знам. Виждам го всеки ден. Спомняш ли си Мани Хоровиц? — Това бе неин бивш клиент, на чиято сватба бяха присъствали преди няколко години. Първата съпруга на Мани бе умряла малко преди да се навършат петдесет години от брака им и след дългия период на траур Камил го бе запознала с жената, която бе станала негова втора съпруга. — Той мислеше, че никога повече не би могъл да обича. Искаше само другар в живота. После срещна Корин.
— Нямам нужда от някоя случайна жена, която да ми прави компания в преклонна възраст — изръмжа той.
— Не беше така с Мани — каза тя. — Той отново се влюби. Така че, виждаш ли, възможно е.
Щом всичко бе възможно, това не се ли отнасяше и до шансовете й да оздравее?
— Няма да се откажа от теб все още — каза той и избърса сълзите й с крайчеца на чаршафа.
— О, Едуард! — Той бе толкова тъжен, че сърцето й се късаше.
Той я взе в прегръдките си.
— Обичам те — прошепна с дрезгав глас.
— Знам — промълви тя в отговор. — Затова е толкова трудно.
— Не мога нищо да обещая.
— Добре, без обещания. Просто не затваряй ума си за надеждата.
Едуард се замисли за миговете, когато се притискаха един в друг така, давайки си утеха, и често стигаха до интимност. Но болестта им бе отнела и това. Изпитанията през последната година го бяха научили, че любовта и желанието не са неразривно свързани — едното не включваше непременно и другото. Любовта му към Камил бе по-различна отпреди — сега изпитваше по-скоро желание да я защити, отколкото страст — но не бе по-малко силна. Ако това означаваше да й угажда, докато не възвърне предишния си оптимизъм, нямаше нищо лошо.
— Ще опитам — въздъхна той.