Айлин Гоудж
Заместницата (18)

Глава 18

Онази вечер Едуард се прибра и завари Камил във ваната. Минаваше десет часът. Само погледна децата, които вече спяха. В жилището цареше тишина, ако се изключеше тихата музика от стереоуредбата — по трагичността на звученето, можеше да определи, че е опера. След малко разпозна Пучини. Изпита чувство за вина, когато се наведе да целуне мократа буза на жена си.

— Не стоиш будна заради мен, надявам се?

Тя поклати глава и протегна ръка към сапуна. Ваната с животинските лапи за крака бе едно от малкото неща, които бяха запазили в апартамента при покупката му. На Камил й харесваше, защото можеше да се потопи във водата до брадичката. Ваната бе любимото й място след тежък ден в работата.

— Не знам дали вярваш или не, но това е единственото време, което имам за себе си — каза. — Току-що сложих децата да си легнат. Позволих на Зак да остане до късно, за да върши проекта си.

Проектът на Зак. Едуард въздъхна мислено при това напомняне. Задачата изискваше да се направи диорама на битка от Гражданската война, придружена с устен доклад. Зак беше избрал битката при Меримак. Камил му беше помогнала с доклада, а Едуард — при започването на диорамата. Бяха прекарали няколко часа предишната вечер в изрязване на фигури от картон и направата на дървената рамка. Беше му обещал да му помогне със сглобяването, но беше забравил, както често се случваше напоследък.

Беше казал на Камил, че ще вечеря с бивш състудент, който сега е извън града, но беше прекарал вечерта с Анджи. Тя му беше приготвила вечеря. Изпита чувство за вина. Знаеше, че не постъпва правилно, но докато беше с Анджи, не виждаше нищо грешно. Само когато бяха разделени, и най-вече когато беше с Камил, се чувстваше така, както сега — съсипан. Понякога се питаше дали е възможно човек буквално да се удави във вина. Камил го бе помолила да не изпитва предубеждения за бъдещето, но той бе направил нещо повече от това — беше отворил шлюзовете за наводнението. Сега, като гледаше съпругата си, му прилошаваше от чувство за вина.

— Как се получи проектът? — запита, седнал на ръба на ваната.

— Е, аз съм пристрастна, разбира се, но мисля, че синът ни свърши удивителна работа — каза тя. — Беше толкова горд, та човек би помислил, че е построил подводница. Няма търпение да го покаже утре в училище.

Тя вдигна единия си крак и започна да го сапунисва. С прибраната на върха на главата коса и със зачервеното от парата лице, приличаше толкова много на старата Камил, жената, в която се беше влюбил, че сърцето му заседна в гърлото. Спомни си как някога вземаха вана заедно, как се сапунисваха с дълги и бавни движения, докато не се възбудеха толкова много, че излизаха от ваната, за да довършат започнатото. Понякога дори не стигаха до спалнята. Веднъж, след като се бяха любили на килимчето в банята, тя нарисува сърце на замъгленото огледало на шкафчето с лекарствата и изписа инициалите им в него. Като че ли бяха млади любовници, а не женена двойка с две деца.

— Съжалявам, че не бях тук да помогна — каза.

Тя сви рамене.

— Как мина вечерята?

— Добре. Нали знаеш, поговорихме си кой как живее. — Усещаше как лъжата се изписва на лицето му, гореща и издайническа. Сведе поглед и се заигра с копчето на сакото си, което се беше разхлабило.

— Как я кара Рей?

— Както винаги. Нищо не се е променило. Нали знаеш как е при политиците, искат да бъдат преизбрани. — Рей Уокър му беше съквартирант през първата година в „Браун“. След дипломирането им бе записал право в университета, а после бе влязъл в света на политиката. Сега беше кмет в родния си град в Западна Вирджиния или поне беше, когато с Едуард се бяха чули за последен път. Бяха поддържали връзка, макар и не особено интензивна. Едуард не знаеше защо реши да използва него като прикритие и скоро съжали за решението си, защото следващите думи на съпругата му му подсказаха, че тя не му вярва.

— Така ли? Изненадана съм, че не е споменал за привличането си под отговорност. — Камил го каза така мило и спокойно, че трябваше да мине миг, преди той да се осъзнае. — Удивително е какво можеш да откриеш само като набереш името на някого в Гугъл. — И го информира, че преди шест месеца Рей бил заловен да приема подкуп от местната минна компания. — Ето какво бих искала да знам — каза тя с все същия благ тон. — Как е възможно човек, който е под домашен арест, да измине целия път до Ню Йорк, за да вечеря с някогашен приятел и съквартирант.

Погледите им се срещнаха и той разбра. Беше като да завиеш зад ъгъла в непрогледно тъмна нощ и да видиш светлините на линейката, които да ти подскажат, че е станал нещастен случай. В известен смисъл това беше точно катастрофа. И той беше виновен. Беше безразсъден и бе наранил любим човек. Сведе поглед. Срамуваше се, но в същото време изпитваше странно облекчение. Беше му дошло до гуша от лъжи. И не само това, буквално му прилошаваше. Всеки път, когато изричаше лъжа пред съпругата си, чувството за вина го разяждаше отвътре.

— Съжалявам — каза глухо.

— И къде беше всъщност? С нея?

Повдигна му се.

— Да — каза.

— Защо? — Гласът й бе задавен, просто шепот. Само една дума, но пълна с недоумение и укор. Защо наистина? Той бе така озадачен, както и тя. „Обичам те. Не искам да те изгубя. Не видях приближаващата буря също като теб.“

Най-после вдигна очи и я погледна. Тя го гледаше обвинително, но сините й очи, които винаги го бяха разтапяли в миналото, сега имаха обратен ефект върху него. Срамът отпреди миг бе заменен от гняв. Гласът му бе рязък.

— Защо? Не бива да задаваш този въпрос. Не трябва да играеш ролята на наранената страна. Нищо такова нямаше да се случи, ако не се беше отказала от нас, когато се отказа от себе си! — Посочи я с пръст. — Предупредих те, че си играеш с огъня! Но ти не искаше да ме чуеш. Беше твърдо решена. Е, получи каквото искаше. Нещата просто не се развиха така, както очакваше.

— Мислиш, че съм искала това? — Изправи се и водата плисна над ръба на ваната. — Лъжеш ме и действаш зад гърба ми? Планът ми не беше такъв!

— Планът? Планът? Господи Всемогъщи, аз съм ти съпруг, а не клиент 401!

— Исках само най-доброто за теб и децата. — В гласа й се прокрадна гневна нотка.

— Наистина. И имаше ли значение какво искам аз? Или и това не беше част от плана ти?

— От устата ти звучи толкова… студено. Не беше така и ти го знаеш.

— Знам само — каза той, — че планът ти не проработи. Срещнах някого.

Камил притихна. Стоеше съвсем неподвижно, а очите й бяха две тъмни дупки на бледото лице.

— Влюбен ли си в нея?

Гневът му затихна така внезапно, както се беше разгорял. Раменете му увиснаха. Мускулите на лицето му се отпуснаха.

— Не знам — каза с глух глас. Поредната лъжа може би. Но какво беше радостта, която изпитваше с Анджи, сравнена с дълбоката връзка, която споделяше със съпругата си в продължение на двайсет години?

— Нека го кажа по друг начин тогава. Сериозно ли е?

Той нещастно кимна.

— Да.

Очите на Камил се напълниха със сълзи.

— Разбирам. Имаш ли намерение да се ожениш за нея?

Той трепна.

— Исусе! Говориш така, сякаш вече съм сам.

— Скоро ще бъдеш.

Думите й го пронизаха като скалпел. Да изгуби Анджи, беше като да престане да диша, но също толкова немислимо беше да изгуби Камил.

— Не искам да умреш — каза.

— Знам. — Изражението й омекна. — Но ще се случи, независимо дали го искаме или не.

— Не го знаеш.

— Напротив. Нямам нужда от изследвания, за да знам, че лекарството няма ефект. Погледни ме, Едуард… Мислиш, че ми харесваше компанията на Елиз? — продължи тя. — Че не ми се искаше да крещя всеки път, когато тя ти се усмихнеше или кажеше нещо, което извикваше усмивка на устните ти? Окуражавах случващото се само защото вярвах, че ти и децата ще сте по-добре с нея, отколкото без нея. И особено децата. — Той понечи да възрази, но тя издаде ръка напред и го спря, преди да е успял да каже нещо, за да се защити. — Не, недей. Чувала съм всичко и преди. Онова, което не разбираш, е, че децата просто не могат да бъдат поставени в режим „изчакване“. Къде беше тази вечер, когато Зак имаше нужда от помощ с проекта си? И миналата седмица, когато закъсня за рецитала по пиано на Кира? И всичките пъти, когато не се прибираше навреме за вечеря? Ще могат ли те да разчитат на теб, когато не става въпрос за училищен проект или рецитал, а за истинска криза, която не може да чака? Когато сърцето на Кира е разбито, а Зак е на възраст, в която алкохолът и наркотиците са по-голямо изкушение от видеоигрите?

— Тревожиш се само за децата значи — каза той с горчивина.

— О, за бога, Едуард! Разбира се, че не. Ако ставаше въпрос само за децата, щях да интервюирам гувернантки. Искам да бъдеш щастлив. Да бъдеш… — Гласът й заглъхна. — Обичан.

— Бях щастлив. Бях обичан. Или поне мислех, че бях. Докато ти… — Направи крачка към нея, забравил за локвата на пода, и се подхлъзна. — Не съм го искал. Тя просто беше… там.

Последните думи произнесе шепнешком. Затвори очи за миг и си представи Анджи на онази месечна среща с усмивка, която излъчва светлина. Когато отвори очи, Камил трепереше и се бе обгърнала с ръце. Той издърпа хавлия от рафта и отново направи крачка към нея, но този път бе спрян от студенината в гласа й.

— Коя е тя? Познавам ли я, или се запознахте в някой бар?

Той я погледна с укор.

— Бар? Наистина ли имаш такова мнение за мен?

— В момента не знам какво да мисля.

Той се засмя дрезгаво.

— Е, ставаме двама.

— Кажи ми поне името й.

Той вдиша и издиша бавно.

— Анджи е.

— Анджи? — Тя смръщи озадачено вежди, после: — Анджи от кетъринга? Но как…? — Млъкна, когато разбра какъв е отговорът. — Месечната среща. Разбира се. — На лицето й се изписа паника. — Но това… това… Тя не е подходяща! Никога няма да се получи. Тя не е от типа съпруга и дори сама го каза. Дори не знам дали иска деца. Защо тя от всички жени на света?

Едуард можеше да изреди добродетелите на Анджи и да каже, че тя обожава децата — племенниците си и учениците си. Можеше да каже на съпругата си, макар че Анджи и Елиз нямаха много общо, че си приличат в едно — добрите сърца. Но не тези думи излязоха от устните му.

— Мога да дишам, когато съм с нея — каза.

Сълзите се затъркаляха по бузите на Камил.

— Съжалявам. Трябваше да ти кажа — каза той.

— Да, трябваше.

— Не исках да те нараня.

Тя се усмихна, но това бе по-скоро гримаса.

— Искам да знам едно — все още ли ме обичаш?

Затрепери силно, както стоеше там гола и слаба… толкова слаба, а от нея капеше вода. Той й помогна да излезе от ваната и я загърна в хавлията.

Притисна я към себе си и прошепна в мократа й коса:

— Разбира се, че те обичам. Винаги ще те обичам.

Заплакаха прегърнати. Плакаха за вече изгубеното и за онова, което предстоеше да изгубят. Плакаха за важните събития в живота на децата им, на които тя нямаше да стане свидетел, и за внуците, които нямаше да дочака. Но най-вече плакаха за младата двойка, каквато някога бяха, така изпълнени с надежди и толкова страстно влюбени, и която наивно вярваше, че не само има цялото време на света, но може да преживее и всяка буря.