Айлин Гоудж
Заместницата (27)

Епилог

Година по-късно

Камил не знаеше какво да очаква, когато Кат Фишър я покани на обяд. Беше минала година, откакто се бяха чули за последен път. Чудеше се дали е готова отново да тръгне по срещи и не я ли търси точно за това.

Много се беше случило през месеците, в които самата Камил бе сред самотниците. Едуард и Анджи очакваха бебе, което щеше да се роди през февруари. Отначало новината бе разтърсила Камил, но после я беше приела. Как бе възможно новият живот да е нещо лошо? И особено след онова, което беше преживяла. Беше видяла смъртта в лицето и така се беше научила да цени живота. Малко сестриче или братче щеше да привърже по-силно Кира и Зак към новото семейство на баща им. Едуард бе продължил напред и децата не трябваше да очакват повторното събиране на майка си и баща си.

Камил също беше продължила напред, макар това да ставаше прекалено бавно. Понякога й се струваше, че двамата с Едуард са разделени от години, а друг път — че той е на делово пътуване и ще се върне всеки момент. Понякога в супермаркета разсеяно протягаше ръка към любимата му горчица, друг път, когато вадеше прането от пералнята, проверяваше дали мъжки чорап не е останал вътре. От време на време, когато намереше негова вещ в жилището — ръкавели или забравена книга — изпитваше силна тъга. Струваше й се странно, че само тези неща бяха останали от двайсетгодишното им съжителство. Как се беше стигнало до това? Гордееше се със способността си да разбира другите хора. Как бе пропуснала да забележи знаците, които й бе давал съпругът й?

Но макар че бе претърпяла загуба, тя бе спечелила нещо много по-ценно. Имаше живота си обратно. Беше вече напълно здрава. Първи узнаха децата, а след това — баща й и Лилиън. И двамата бяха извън себе си от радост, Лилиън й изпрати рисуван от нея акварел — възстановка на снимка, правена предното лято, когато бяха гостували на Камил и децата в Саутхемптън. На него се виждаше Камил, застанала на мократа ивица пясък. Когато Камил каза добрата новина на Холи, сестра й избухна в сълзи, а после, объркана от тази проява на чувства, се пошегува:

— По дяволите! А аз разчитах да получа перлите.

Камил й беше завещала въпросните перли и изглеждаше съвсем подходящо, когато шест седмици по-късно Холи вървеше по пътеката в църквата в сватбения си ден да носи тези перли, макар и взети назаем.

Камил имаше своите благословии. Беше здрава, децата й бяха здрави, любимите й хора бяха задомени и щастливи, а бизнесът процъфтяваше. Дара беше открила пазарна ниша — услугите им ползваха и млади, двайсет и няколко годишни хора, които мислеха за задомяване. Имаше и осем нови клиенти за последните няколко седмици, един от които дори вече бе сгоден и щеше да се ожени през декември.

Камил пристигна в ресторанта на трийсет и петия етаж на „Мандарин Ориентал“ и видя Кат да седи на маса до високите прозорци, които гледаха към „Сентръл парк“. Изглеждаше великолепно, както винаги. Изправи се да поздрави Камил и я целуна и по двете бузи. Вече не изглеждаше като развалина, каквато беше при последната им среща. Камил я хвана за раменете, погледна я и каза:

— Погледни се. Никога не си изглеждала по-добре. Бих казала, че си влюбена.

Кат се засмя. Появи се келнерът и веднага зяпна Кат. Камил беше свикнала с това, а самата Кат не му обърна никакво внимание, докато в миналото винаги флиртуваше с мъжете, които не можеха да откъснат поглед от нея.

— Е, познах ли? — запита Камил.

— Какво?

— Че си влюбена.

— Е, ще стигнем и дотам след минутка — усмихна се загадъчно Кат. — Първо искам да знам какво става с теб. Чух, че си се развела. Вярно ли е? — Усмивката й се стопи.

Камил усети познатата тежест в сърцето. За разлика от болестта, която бе успяла да запази в тайна, новината за развода й се бе разнесла. Приемаше съчувствия от всички — от клиентите до секретарките на лекаря и зъболекаря си. Беше претърпяла неправда в техните очи. Съпругът й я бе напуснал заради друга жена. Умори се да се опитва да обяснява, че не е така, както изглежда, и че са взели заедно решението за развода.

— Да. Страхувам се, че да — отговори спокойно.

— Съжалявам да го чуя. — Кат изглеждаше истински натъжена. — Не познавах по-хубава двойка от вас. И, повярвай ми, казвам го съвсем искрено.

— Дори идеалните семейства имат своите слабости — отговори. — И вината винаги се дели на две. — Болката от развода бе намаляла с времето, но винаги беше там, в сърцето й. Усмихна се горчиво: — Изглежда, че умея по-добре да ръководя живота на другите, отколкото собствения си. Като говорим за това… — Смени темата, преди разговорът за развода й да е развалил настроението и на двете. — Умирам да науча. Последва ли съвета ми?

Кат отпи от питието си.

— За доктор Макдермот? О, да. Посещавах го през последните десет месеца.

— Сигурно има резултат, защото никога не съм те виждала по-щастлива.

Кат се засмя горчиво.

— Очите ми се отвориха, това е сигурно. Беше права за него — страхотен е. Накара ме да прозра, че проблемът не е в мъжете, а в мен. И аз, като репортер, трябваше да стигна до дъното на историята.

— И какво откри? — запита Камил.

Кат отпи от питието си и загледа замислено през прозореца.

— Голяма част е свързана с развода на родителите ми. Не виждах много често баща си след това. А после той се ожени и го виждах още по-рядко. — На лицето й беше изписана старата болка. — Мисля, че с всичките тези мъже съм преследвала любовта, която не получих от баща си. Но те не можеха да ми дадат онова, което исках. Казвам го така, сякаш беше лесно, но не беше — трябваше ми известно време да стигна до това прозрение. Като пъзел е. В началото имаше само разбъркани парченца. Не виждах картината, докато не започнах да я сглобявам.

— А сега я виждаш?

— В по-голямата й част. Достатъчно, за да мога да имам сериозна връзка. — Кат се изчерви. Камил се беше досетила правилно — беше влюбена. Преди да е запитала кой е щастливецът, погледът на Кат се стрелна покрай нея. Камил обърна глава и видя какво е привлякло вниманието на Кат — към масата им приближаваше мъж, около четирийсетгодишен, с добро телосложение и добре облечен.

Стивън Реслър. На лицето му грееше усмивка.

Ето защо на масата имаше прибори за трима.

Кат скочи и целуна Стивън, а целувката говореше за дълго и добро познанство. Другите в ресторанта, както и Камил, ги гледаха втренчено. Трудно беше да не се втренчиш. Те бяха така очевидно влюбени и излъчваха щастие! Камил се усмихна, макар че едва вярваше на очите си.

— Е, е, и откога продължава това? — запита, когато Стивън седна.

Той хвана ръката на Кат и каза:

— Ще повярваш ли? Срещнахме се в чакалнята на доктор Макдермот. Предполагам, че може да се нарече късмет.

— Или сляпа съдба — каза Кат. — Макар че слепите бяхме ние, защото не забелязахме какво започва.

Стивън я погледна с нескрито обожание.

— Не и аз. Винаги съм смятал, че си красива.

— Ти също си добра партия — отвърна Кат.

— Това ми се случва за първи път — каза Камил, усмихна се и поклати удивено глава. — Имала съм двойки, при които искрата се запалва на втората или третата среща, но никога между двама души, които не са се виждали цяла година. Предполагам, че, както казват, за всяко нещо има подходящ момент.

— Или това, или просто е трябвало да се случи — усмихна се лъчезарно Кат.

— Първо трябваше да разбера защо не мога да се освободя от мисълта за бившата си съпруга, а то било, защото никога не се отказвам от сделка. Егото ми страда. След като го разбрах, успях да продължа напред. И тогава срещнах Кат.

По време на обяда Камил научи какви са бъдещите им планове. Търсеха апартамент, защото имаха намерение да живеят заедно. Все още не мислеха за годеж, защото и двамата не искаха да бързат.

Стивън плати сметката и всеки от тях тръгна по пътя си. Камил измина пресечката на Петдесет и втора и Осма улица, като вървеше бързо и уверено. Духаше студен вятър и напомняше, че зимата е близо, но слънцето грееше и тя спря на тротоара, без да забелязва другите пешеходци, които бързаха край нея, за да наклони глава и да се наслади на топлината му.