Айлин Гоудж
Заместницата (14)

Глава 14

— Господи! Колко е красива!

Анджи, която тъкмо поставяше маринованата сьомга върху листа от салата, вдигна поглед и видя Тамика, застанала на прага на кухнята в имението в Гринуич, да наднича в коридора. Забърза нататък, за да разбере какво толкова предизвиква възхищението й, и пристигна навреме: булката тъкмо слизаше по стълбите в облак от белоснежна коприна и тюл. Бащата на булката, среброкос мъж в ушит по поръчка костюм, й се усмихваше отдолу. После, когато тя стигна до него, се наведе и прошепна нещо в ухото й. Тя също се усмихна. След това отидоха, хванати за ръце, до френските прозорци, които гледаха към терасата, откъдето отчасти се виждаха вече стотици гости, седнали на сгъваеми столове на моравата долу. Зад тях Анджи виждаше навеса, който скоро щеше да се напълни с гладни хора. В градината свиреше струнен квартет.

Всичко бе съвършено. Като във вълшебна приказка.

Замечтаната усмивка на Анджи отстъпи място на раздразнено смръщване на веждите. Беше присъствала на безброй сватби. Защо да плаче на тази? Знаеше каква е причината: мъж, висок метър осемдесет и осем, с къдрава черна коса и очи с цвят на малцов скоч. Беше го видяла при пристигането му. Той беше със съпругата си. Анджи беше в кухнята и режеше кифличките за блюдото crostini, когато случайно погледна през прозореца и видя черната кола да спира на алеята. Секунди по-късно слезе Едуард, толкова красив и елегантен в официалния си черен костюм, че дъхът й секна. Буквално забрави да диша. Загледа го как се обръща, за да помогне на Камил да слезе — бледа, но прекрасна в светложълтата рокля от шифон, която се развяваше около нея — а после двамата се скриха от погледа й, поведени по каменната пътека от един от разпоредителите.

Сега двете с Тамика се прокраднаха по коридора към френските прозорци. Процесията от шаферки вече беше минала и булката и баща й пристъпваха по обсипаната с рози пътека, която водеше към олтара, където стояха младоженецът и свещеникът. Всички гости се усмихваха, някои попиваха крайчетата на очите си с кърпички, но най-ярките усмивки бяха тези на булката и младоженеца, които най-после застанаха един до друг.

Анджи си спомни месечната среща, на която се бяха запознали Джорджия и Майк. През цялото време бяха имали очи само един за друг. Когато и да ги погледнеше, бяха потънали в разговор, без да забелязват хората наоколо. Спомни си как се беше пошегувала пред Клео тогава: „Някой, не аз, здравата е захапал“.

Сега шегата очевидно се бе обърнала против нея. Вече не чувстваше превъзходство над другите — и особено над сестра си — защото е избегнала направената от тях грешка. Не и когато копнееше за… нещо повече от онова, което имаше. Не можеше да посочи какво точно. Знаеше само, че гледната й точка се бе променила, след като бе срещнала Едуард. Сега разбираше защо умна и независима жена като Джорджия Дершо се хвърля безразсъдно в брачния живот. Джорджия беше влюбена с онази любов, която те прави непредпазлив.

Тамика я смушка с лакът и посочи с пръст. И тогава Анджи видя обекта на собствените си копнежи, седнал до съпругата си на втория ред. Сърцето й заби бясно, но беше безполезно да се отдава на такова вълнение. Дори да показваше интерес към нея (а той не показваше), пак оставаше фактът, че е женен. Още повече за жена, която тя харесваше и на която се възхищаваше.

Едно нещо я озадачаваше обаче. Онзи ден, когато му се беше обадила, за да му каже, че чадърът му е у нея, той бе казал нещо, което тя не знаеше как да тълкува: не искаше съпругата му да разбере, че двамата са станали приятели. Въпросът беше защо. Запита се дали Едуард има намерение да изпълни предсмъртното желание на Камил. Беше дал да се разбере, че не приема тази абсурдна идея — дори нещо повече, беше ужасен и отвратен, когато заговореше за това. Но ако след срещата с хубавата учителка бе по-склонен да приеме възможността? Ако беше така, не би искал да мъти водата, като създаде у съпругата си погрешно впечатление за добрата си приятелка Анджи. При тази мисъл усети бодване в сърцето, хвана Тамика за лакътя и прошепна:

— Хайде. Имаме работа.

 

 

Докато гледаше как младоженците си разменят клетви, Едуард откри, че мисли за собствения си сватбен ден. Тяхната сватба бе далеч по-скромна, присъстваха само най-близките им приятели и роднини. Тогава не разполагаха с много пари, все още изплащаха студентските му заеми, а Камил бе прекалено горда да приеме нещо повече от скромна сума от баща си, така че церемонията и приемът се бяха състояли в градинския център в Уестчестър, който бе притежание на родителите на Мелиса, съквартирантката на Камил от колежа. Камил беше облечена в булчинската рокля на майка си, преправена за нейната стройна фигура, а той — в единствения си хубав костюм, купен за завършването на колежа. Беше толкова нервен, че едва не изтърва пръстена, докато го слагаше на пръста й. А Камил, противно на него, беше спокойна, сякаш се бе приготвяла за този ден още от първата им среща. Той се възхищаваше на тази нейна черта. Тя като че ли винаги знаеше как ще завърши дадена история. Затова и имаше такъв успех в кариерата си. Но дали знаеше и този път, когато решаваше съдбата му? Дали имаше някаква представа какво прави?

Погледът на Едуард се спря на Елиз, застанала в компанията на другите шаферки, всичките облечени в еднакви рокли с цвят на люляк. Отбеляза розовите й бузи и блестящите очи, светлокестенявата й коса, която падаше на вълни по раменете в контраст със сложните прически на другите жени. Тя щеше да бъде красива булка — почти толкова, колкото бе Камил в техния сватбен ден. При тази мисъл усети как в гърлото му засяда буца и сълзи замъгляват очите му. Премигна няколко пъти и хвана съпругата си за ръката.

 

 

„Сигурно започвам да губя здравия си разум“, помисли си Анджи. Може би теорията на майка й, че проточеното моминство (комбинирано със сексуални лишения в нейния случай) води до ранна деменция, не беше чак толкова безпочвена. Не можеше да задържи вниманието си върху работата. Веднъж дори ножът й се изплъзна и едва не отряза върха на показалеца си.

— По дяволите! — изруга тя и се спря, преди да е изрекла дори по-цветисти ругатни.

Тамика вдигна поглед към нея.

— Добре ли сте, госпожице? — Тя беше заменила в последния момент Бриана, която се бе обадила, че е болна. Беше най-надеждната от учениците й, а Анджи знаеше, че парите й трябват, защото спестяваше за колежа. До този момент се бе оказала изключително полезна. Правеше всичко необходимо, без да се оплаква, и вършеше дори мръсната работа като изхвърлянето на боклука. Не беше напълно готова да се показва пред гостите, но в „униформата“ си — обикновена бяла блуза и черни панталони, както Анджи й бе казала да се облече — и с прибрана в спретнат кок коса изглеждаше приемливо.

— Добре съм — отговори Анджи с преднамерено весел тон.

— Да… Видях как гледаше доктора. — Тамика говореше така, сякаш Анджи беше нейна приятелка, което може би беше комплимент, макар че в момента бе прекалено ядосана, за да го приеме като такъв.

„Тези деца“, помисли си Анджи. Не мислеха за нищо друго, освен за секс. Но и с нея беше същото, когато беше на тази възраст, напомни си. Прическите и модната линия бяха единственото, което се беше променило. Тя не правеше безразборен секс, както някои от момичетата в класа й, но беше имала своите момчета — момчетата, в които се беше влюбвала и които беше разлюбвала с лекота. Едва когато започна да живее сама, изборът вече не бе толкова голям и толкова лесен. А ето, че сега позволяваше на едно шестнайсетгодишно момиче да коментира сексуалния й живот или по-скоро липсата на такъв.

Изгледа строго Тамика.

— Трябва да се съсредоточиш върху работата, ако искаш да я задържиш и след днешния ден.

Лицето на Тамика грейна.

— Наистина ли?

— Да. Макар че ще работиш само през уикендите. Не искам да преча на учението ти.

Тамика й се усмихна лъчезарно и тържествено обеща:

— Няма да ви разочаровам, госпожице.

Предястията скоро бяха готови. В добавка към маринованата сьомга върху листа от салата и миниговежди хапки „Уелингтън“, имаше пълнени раци, риба меч на шишчета и азиатски сос. Гостите се бяха събрали и им бяха поднесени чаши шампанско, а Пат и Клео обикаляха с таблите с предястия. Анджи оставаше в сянка, за да може да наглежда Тамика, а и така не рискуваше да се срещне с Едуард и Камил и да изпадне в неловка ситуация.

Едва когато гостите седнаха да се хранят, тя се появи на сцената — не й достигаше персонал, така че всеки трябваше да работи много — но дори тогава избягваше масата, на която седяха Едуард и Камил. Тази маса се обслужваше от Клео. Когато най-накрая погледите им се срещнаха, тя само му се усмихна, без да се спре да поговорят. Усмивката й казваше: „Тайната ти е в безопасност“. Макар да й се струваше странно, че отношенията им трябва да се пазят в тайна, след като бяха съвсем невинни. Когато отново го погледна, той говореше с жената вдясно от себе си — една от шаферките, красива брюнетка, която попиваше всяка негова дума.

Анджи изпита ревност. Вероятно много жени тайно копнееха за него. Много от тях щяха да се спуснат към него, когато останеше вдовец — така, както нощните пеперуди се тълпят около светлината на лампата. Жени, без съмнение, много по-подходящи от нея.

Трябваше да положи усилие, за да се концентрира върху работата си. Тя и екипът й сервираха следващите две блюда и тъкмо приключиха с разпределянето на десерта в чиниите — пасти със сироп от нар и лимонова торта с инициалите на младоженците — когато засвири оркестърът. Анджи минаваше покрай масата на Едуард и Камил. Видя го да се навежда и да шепне в ухото й. Камил се усмихна и поклати глава и Анджи забеляза разочарованието, което се изписа на лицето му. Той се обърна към красивата брюнетка вдясно, с която разговаряше и по-рано.

Анджи не видя Камил, докато няколко минути след това едва не се сблъскаха — Анджи излизаше от задната врата с табла в ръце, а Камил отиваше към тоалетната.

— Искаш ли да задържа чинията ти, докато се върнеш на масата? — предложи Анджи, след като размениха поздрави.

— Благодаря, но ще трябва да пропусна десерта — каза й Камил. — Не мисля, че мога да хапна нещо повече. Всичко бе превъзходно. Наистина си надминала себе си този път.

Анджи усети как бузите й поаленяват. Дали Камил подозираше нещо? Но какво имаше, че да предизвика подозрения? Не беше направила нищо нередно.

— Благодаря — прошепна. — А ти изглеждаш превъзходно. — Камил бе малко по-бледа от обикновено и прекалено слаба, но изглеждаше по-скоро ефирна, отколкото смъртнобледа.

— Така ли? — усмихна се Камил, но погледът й сякаш бе насочен навътре.

Анджи се възползва от затишието след раздаването на десерта и се прокрадна в безлюдното вътрешно дворче, над което асмите хвърляха сянка. То гледаше към малка градина, в чийто център имаше изкуствено езеро. Изпита облекчение, когато бутна стъклената врата, която водеше към него, защото никой друг не го беше открил. Само една котка се бе свила и спеше върху един от плетените столове.

Беше истинско блаженство да даде отмора на краката си и да почувства слънчевата ласка по лицето си. Единственият звук бе жуженето на пчелите и вдигането на наздравиците, придружено от ентусиазирано ръкопляскане. После оркестърът отново засвири — позната мелодия, която я накара да затананика. Затвори очи и позволи на ума си да блуждае. Представи си как танцува с Едуард.

 

 

— Този път няма да приема „не“ за отговор — каза Едуард на съпругата си, помогна й да стане и я заведе до дансинга.

Камил му бе отказала преди, но сега се усмихна и се отпусна в прегръдките му. Понесоха се в ритъма на валса, както във всичките пъти през годините, в които бяха танцували. Чувството бе толкова познато… и в същото време — забравено — като игрите, които някога бе играл като дете. Дали някога щяха да се върнат там, откъдето бяха тръгнали? Двама души, млади и влюбени, непозволяващи нищо да застане между тях.

— Мина доста време, откакто танцувахме за последен път — прошепна тя, като че ли прочела мислите му.

— Прекалено дълго — каза той и я притисна към себе си.

— За какво мислиш?

— За нашия сватбен ден — усмихна й се.

— Не беше като този, това поне е сигурно. Не разполагахме с толкова пари. Ако не беше сестра ми, нямаше да имаме дори оркестър.

— Е, но поне бе нещо, което да запомним.

— Да. Помниш ли, когато пчела ужили приятелката ми Анабел? Тъкмо щях да стъпя на пътеката в църквата и тя започна да вика за лекар. — Този спомен накара Камил да се засмее, макар да не й бе така забавно тогава. Анабел беше алергична към ужилванията, както се оказа, и ако неговият приятел, лекар стажант, Фил Терциан, не носеше чантата си в багажника на колата, тя можеше да умре. — Все още мисля, че сватбата навън е по-романтична от тази в църквата, но наистина трябва да се мисли и за рисковете… Но, общо взето, нашата сватба беше идеална.

— Много по-добра от всяка в банкетната зала на „Риц“ — съгласи се той.

— Да, макар че и тази е хубава. Единственото, което има значение, е дали човек е щастлив. Младоженците преминаваха покрай тях, впили погледи един в друг. В гърлото му заседна буца и сълзите отново бликнаха в очите му. Преглътна думите, които не смееше да изрече на глас. „Помниш ли кога се гледахме така?“

Танцът свърши, започна друг и тя каза:

— Мисля, че е по-добре да седна.

— Добре ли си? — запита я, когато тръгнаха към масата им.

— Просто съм малко уморена, това е всичко — каза тя. — Защо не поканиш Елиз на танц?

Едуард почувства раздразнение. Ако Елиз не беше до тях, щеше да намери някакво извинение. Но тъй като не искаше да бъде груб, обърна се към нея и се усмихна:

— Може ли да получа този танц?

Тя кимна и двамата отидоха на дансинга. Като я взе в ръцете си, той си помисли колко по-пълна е от съпругата му. Със стегнатата си плът и розовите бузи беше самото олицетворение на здравето. С крайчеца на окото си виждаше Камил, която ги наблюдаваше с усмивка на устните. Това го накара изведнъж да се стегне.

— Съжалявам, че съм толкова непохватен. Отдавна не съм танцувал — извини се, след като настъпи Елиз.

— Справяш се добре — каза му тя и положи усилие да не трепне от болка.

Той се отдръпна назад и я изгледа развеселено.

— Винаги ли си толкова учтива?

Тя се засмя.

— Да. Аз съм от Средния Запад.

— Караш ме да се засрамя — каза той, след като направиха нова обиколка на дансинга: той — все така тромав, а тя — все така пъргава.

— Родителите ми ме караха да вземам уроци — каза тя. — Бях на тринайсет и може би мислеха, че само така мога да накарам някое момче да танцува с мен. — Той отново се отдръпна назад и я изгледа с повдигнати вежди. Трудно му бе да повярва, че хубавата Елиз е имала трудности с момчетата, а тя му довери: — В седми клас бях с цяла глава по-висока и от най-високото момче в класа, което не се отразяваше много добре на популярността ми. Плачех на всички училищни танци.

— Трябваше да ме видиш, когато бях на тази възраст — каза той. — Бях над метър и осемдесет още на тринайсет. Прякорът ми беше „Щъркела“. Двамата с теб щяхме да бъдем добра двойка.

Видя как бузите й поруменяха, и веднага съжали за думите си.

Танцът свърши и той я придружи до мястото й. Една от сервитьорките, която той беше видял на месечната среща, разчистваше масата и той се замисли за Анджи. Беше я видял по-рано, но не беше имал възможност да я поздрави. Може би сега моментът беше подходящ. Извини се и без да обърне внимание на въпросителния поглед на Камил, тръгна към къщата.

 

 

— Ето те и теб. Търсих те навсякъде.

Анджи се стресна виновно, смутена, че са я заловили да дреме по време на работа, а после си помисли: „Познавам този глас“. Обърна се и умът й регистрира присъствието на Едуард в мига, в който той пристъпи във вътрешното дворче. Не, не беше сън. Беше той от плът и кръв. Анджи се усмихна широко.

— Правя си почивка за цигара — каза.

— Не знаех, че пушиш — отговори той.

— Не пуша, но предполагам, че ми се полагат същите почивки като на другите. Не си ли забелязал как никой не задава въпроси, когато някой се измъкне за бърза цигара? Ако събереш всичките тези петминутни почивки, ще се получи цяла седмица ваканция. Аз? Ще съм щастлива, ако имам пет секунди за себе си. — Той се усмихна и седна на плетения стол срещу нея, който проскърца под тежестта му. — В моята работа си непрекъснато на крак, защото винаги има нещо — работеща фурна или закъсняла поръчка, или някой е бил невнимателен с ножа и има нужда да се превърже раната. Днес една от помощничките ми се обади в последната минута, че е болна, така че не ми достига персонал. Помниш ли Тамика от класа ми? Наех я, за да запълни свободното място. Но тя е нова и не може да се справи с всичко. — Анджи съзнаваше, че бъбри и използва думите, за да издигне стена между себе си и Едуард, но изглеждаше, че не може да спре. — А ти?

Усмивката му изчезна.

— Съпругата ми не желае да танцуваме. Чувства се малко потисната.

Анджи не беше сигурна как да отговори на това. Какво се казва на мъж, чиято съпруга умира? „Горе главата! Тя ще се оправи скоро!“

— Срещнах я по-рано вечерта — каза. — Изглежда добре за човек, който току-що е излязъл от болницата. Всъщност бях изненадана, когато ми каза, че ще дойдете. Не мислех, че ще иска. Но Камил е такава — тя е борец.

— Не мисля, че тя знае как да намали оборотите — усмихна се той леко.

— Тя спомена нещо за някакви вятърни мелници. Знаеш ли какво е имала предвид?

Той се замисли за миг, после заговори колебливо:

— Не, но имам добро предположение. — Обясни, че лекарката на Камил току-що й е предписала експериментално лекарство. — Още не е тествано, така че не знаем какво да очакваме.

— Звучи така, сякаш има надежда — отговори Анджи предпазливо, несигурна дали трябва да покаже повече ентусиазъм. Онова, което знаеше за експерименталните лекарства, го беше научила от научнопопулярните предавания по телевизията. Вероятно беше различно в реалния живот. Никой не можеше да се излекува за час — толкова, колкото траеше предаването.

— И аз мисля така, но Камил гледа на това като на… битка с вятърни мелници. — Изражението му беше мрачно.

— Но ако се получи, единствено това ще има значение, нали?

— Разбира се. Просто ми се иска тя да имаше малко повече вяра.

— Вярата няма да промени резултата от лечението. — Анджи протегна ръка да погали котката, която бе освободила съседния стол за Едуард. — Аз съм католичка. Когато бях дете, се молех за какво ли не. Мама ми каза, че така не се получава, че молитвите не са коледен списък с желания, но едва когато пораснах, осъзнах, че е права. Не че не вярвам в Бог, просто не гледам на него като на небесен Дядо Коледа. Нещо или ще се случи, или не. Можем само да се надяваме.

— Да, това не е като колата с батерия, която исках, когато бях на десет — каза той сухо.

— Да, така е. Но големите желания не е по-малко вероятно да се сбъднат. Между другото, получи ли онази кола?

— Да — каза той и на устните му цъфна иронична усмивка. — Но без батерии.

Мълчаха около минута, всеки потънал в мислите си, загледани в езерцето, в което змиорките се стрелкаха и извиваха.

— Това означава ли, че сделката се отменя? — осмели се да запита Анджи накрая.

— Каква сделка? — Той отново я погледна.

— Знаеш. С учителката.

— О, тази ли? — Едуард въздъхна. Тя го чакаше да заговори и го гледаше, повдигнала едната си вежда, а котката пропълзя в скута й и замърка. Накрая той каза: — Поканила ни е на вечеря следващия уикенд. — Като че това беше отговор на въпроса й. Е, предполагаше, че е.

— Разбирам. Държите я наоколо просто за всеки случай, макар вече да не е необходима.

— Не е така — каза той, смръщил вежди.

— А как?

— Елиз е… приятелка на семейството.

— О, само след един уикенд? Бърза работа от нейна страна. — Опита се да го каже весело, но в гласа й се прокрадна неприятна нотка.

— От устата ти звучи така, сякаш е изчислила всичко. Но ако я срещнеш, ще видиш колко е мила.

Анджи изпита ревност заради горещата му защита.

— Мила жена, която се домогва до женен мъж. — „А нима ти не правиш същото?“, прошепна гласче в главата й. Тя нямаше планове за Едуард, поне не такива, които да включват венчален пръстен, но имаше фантазии за него, затова тя също нямаше право да говори.

Той смръщи още по-силно вежди.

— Не е това, казах ти.

Раменете й увиснаха.

— Знам само, че Камил го иска и аз не мога да й откажа. Ако това й носи утеха… не виждам нищо лошо. Няма нужда да знае, че нямам намерение да се оженя за Елиз.

Анджи замръзна. Чуваше единствено биенето на сърцето си.

— Така ли? — запита.

— Да — отговори той. — Харесвам я, но никога няма да бъдем повече от приятели.

Анджи изпита огромно облекчение. Макар в това да нямаше никакъв смисъл. Неговите бъдещи планове нямаше да променят живота й по никакъв начин. „И на мен ли гледаш като на човек, който никога няма да бъде нещо повече от приятел?“, искаше й се да запита, но каза:

— Кога го реши?

— Мисля, че съм го знаел през цялото време, но едва днес решението се оформи окончателно в главата ми. Когато танцувах с нея. Красива жена в ръцете ми, харесвам я… а не почувствах нищо.

Анджи го гледаше смутена.

— Искаш да кажеш, че е тук?

Той кимна.

— Двете с булката са приятелки. Тя е една от шаферките.

Без съмнение, Анджи го бе видяла да бъбри с нея по-рано. „О, колко е заплетена паяжината…“

— А каза ли на Елиз, че не бива да подхранва надеждите си? — запита и ревността й се превърна в съчувствие. Двете с учителката бяха в една и съща лодка.

— Не с толкова много думи. Но не се и налагаше… Знам, че тя чувства същото.

— А на мен ми се струва, че бърза да се омъжи.

Той сви рамене.

— Различно е, когато двама души се опознаят. Тя допадна на децата, а между двама ни има… разбиране. Наскоро е преживяла тежък развод и даде ясно да се разбере, че не бърза за нова връзка. И не е сигурна, че някога ще е готова.

Анджи се зачуди как някой толкова умен като Едуард може да е толкова недосетлив. Спомни си с какво обожание го гледаше брюнетката.

— Може би… Но любовта е непредсказуема. Може да се прокрадне в сърцето ти, когато най-малко го очакваш. И да се влюбиш дори когато не искаш. — „И дори когато знаеш, че е безнадеждно и човекът, когото обичаш, никога няма да те обича.“

— Не мисля…

Завладяна от омраза към самата себе си, тя скочи на крака и отиде в другия край на вътрешния двор. Застана, скръстила ръце на гърди, загледана в езерцето със смръщени вежди. Трябваше да сложи край на това… приятелство? И то още преди седмици, когато разбра, че сърцето й не слуша гласа на здравия разум. Но не беше го направила и сега плащаше цената. Чу, че краката на стола изскърцват, и след миг усети как Едуард я докосва по ръката.

— Анджи. Какво има? Какво не е наред?

Тя издиша шумно и, за свой ужас, от гърдите й се изтръгна ридание. О, господи!

— Нищо — проплака.

— Ядосана си. — Сложи длан под брадичката й и повдигна лицето й към своето.

— Да, но не на теб. Ядосана съм на себе си! — каза на един дъх, неспособна повече да сдържа чувствата си. — Защото ми пука за теб, по дяволите! Не съм го очаквала, мислех, че можем да бъдем просто приятели. — Като видя изражението му, от гърлото й излезе дрезгав смях. — Да, знам…

— Не знаех, че се чувстваш така — каза той.

— Значи ставаме двама. Господи, чувствам се толкова глупаво! — Стискаше дланите си в юмруци.

— Не си глупава — каза той и я прегърна, за да я утеши.

Главата й стигаше до гърдите му и тя я отпусна на тях, заслушана в силните и ритмични удари на сърцето му. Ухаеше на вино, прясно окосена трева и някаква миризма, която си беше лично негова. Наведе глава назад и двамата се гледаха втренчено, сякаш се питаха: „А сега какво?“. Той като че ли нямаше по-ясна представа от нея. После, привлечени сякаш от неведома сила, устните им се сляха и й хрумна най-странната мисъл на света: „Сигурно така се чувства човек, когато умира“. Мускулите й омекнаха, а коленете й се огънаха. Прониза я топла и приятна тръпка. Отвори устни и усети как той й отговаря със страст, която я изненада — а подозираше, че и него. Той я притисна към себе си и тя усети как го разтресе тръпка, преминала по цялото му тяло. От гърлото му излезе тих стон. Искаше да му каже: „По-бавно, заникъде не бързаме“. Но знаеше, че това е може би всичко, което някога ще имат.

Когато се откъснаха един от друг, той се залюля на пети и издиша шумно.

— Господи, не го предвидих. Какво слагате в тези питиета?

Анджи също беше замаяна.

— Това бе целувка.

— В своя защита ще кажа, че не беше предумишлена.

— Звучи така, сякаш става дума за убийство.

— Може би само за завладяването на един мъж. — Усмихна се, но усмивката му се стопи толкова бързо, колкото и се появи. — Анджи… виж, не знам какво да ти кажа. Дори не съм сигурен какво се случи току-що.

Тя въздъхна.

— Сложно е, разбирам. — Направи пауза и добави, вече по-решително: — Трябва да знаеш едно, за да няма недоразумения после. Не съм от жените, които са готови да станат нечия любовница. Аз съм старомодно момиче по сърце. — Може и да не вярваше в брака, но искаше да бъде обичана.

— Не мисля така за теб — каза той.

— Което ни поставя… къде по-точно? — Анджи се чувстваше така, сякаш се намираше в кола, спускаща се стремително по непознат път в нощта.

— Честно? Не знам.

— Трябва ли да престанем да се виждаме?

— Ще бъде разумно, да. Но знаеш ли какво? — Постави длани на раменете й и погледна дълбоко в очите й. — Харесвам те, Анджи. Обичам да съм край теб. Караш ме да се чувствам… отново жив. Не знам дали ще мога да се откажа от това. Знам, че звучи егоистично, но така се чувствам.

Тя издиша бавно.

— Разбирам — каза, макар да не бе така.

— Но не мога нищо да обещая. Ако имаш и капка здрав разум, ще си тръгнеш сега, преди да е станало прекалено късно.

Анджи знаеше, че е прав — трябваше да си отиде, да продължи живота си и да остави Едуард да се оправя със своя — но вече беше прекалено късно. Съдбата й бе решена в мига, в който устните им се сляха.

Оркестърът отново засвири и музиката се понесе към тях. Макар и отдалеч, чуваха как солистът изпълнява „Лунен прах“, популярна мелодия за сватби, която бе слушала милион пъти, докато разнасяше таблите с храна. А й се стори, че я чува за първи път.

— Чуваш ли? — запита. — Пеят нашата песен.

Едуард й се усмихна.

— Не знаех, че имаме песен.

— Сега вече имаме. — Тя протегна ръце и двамата затанцуваха.